Игрите на Немезида

51. Наоми

— Не, мамка му — заяви Джим, когато останаха сами в апартамента. — В никакъв случай. И дума да не става. Сигурно има милиард различни начина да се каже „не“, и пак ще трябва да ги изредя по няколко пъти, за да изразя категоричността на отказа си по този въпрос. Клариса Мао? На „Роси“? Как може това да е нещо друго, освен едно огромно „да не го правим“?

— И все пак — изтъкна Наоми и се отпусна бавно на леглото — ти каза на Еймъс, че ще си помислиш.

Джим се опита да кръстосва из стаята, но слабата лунна гравитация го затрудняваше. Той се отказа и седна в края на леглото.

— Тъкмо събрахме отново екипажа. А и Боби беше там. Не исках да развалям момента.

— Аха. Момента.

Тя затвори очи. Всичко я болеше. Кожата я болеше. Усещаше очите си пълни с песъчинки и подути. Ставите на ръцете и краката я боляха. Коленете я боляха. Върховете на пръстите ѝ бяха ожулени и свръхчувствителни. Имаше главоболие, което се изразяваше в чувство за огромна крехкост, докато не се раздвижеше прекалено бързо, и тогава главата ѝ започваше да тупти. Но беше по-добре отпреди. И щеше да продължи да се подобрява. Бавно, в разстояние на дни, а може би на седмици, щеше да стане отново себе си. Или някаква версия на себе си. Но дори някои от пораженията да останеха завинаги, щеше да се чувства по-добре отсега. Не още, но скоро.

Алекс, Еймъс и Боби бяха излезли. Бяха отишли да вземат бира и храна. От тяхната храна. Пица, фалафели или сашими. Земна храна. На Луната нямаше хубав червен бъркоч или ако имаше, нямаше да го сервират на никое от местата, където те биха отишли. Отчасти ѝ се искаше да имаше енергията да отиде с тях. Отчасти ѝ се искаше Джим да бе решил да тръгне с тях, вместо да остане с нея. Отчасти изпитваше еуфория и бе на ръба на сълзите заради това, че е тук, че се е измъкнала, че се е свършило. Имаше чувството, че душата ѝ е шепа зарове, които още се търкалят, и това, което покажат, ще определи каква форма ще приеме останалата част от живота ѝ.

— Искам да кажа… Клариса Мао? — възкликна Джим. — Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея?

— Еймъс не се страхува от чудовища — изтъкна тя. Думите имаха горчив вкус, но не съвсем. Или не, не горчив. И все пак сложен.

— Тя е виновна за смъртта на много хора — заяви Джим. — Тя взриви „Сенг Ун“. Уби четвърт от екипажа. А онзи труп, който намериха? Онзи, който разнасяше в кутия за инструменти? Помниш ли го?

— Да.

— Онзи човек е бил неин приятел. Тя не е убивала само безлики врагове. Напълно открито, очи в очи, е убивала хора, които познава. Които харесва. Как стигаме от това до „Знам, хайде да я вземем на кораба си“?

Тя разбираше, че трябва да го спре. Той не говореше за нея или за „Агустин Гамара“, или за някой от другите кораби, саботирани оттогава с помощта на кода, който бе написала. Не говореше за Син, нито за начина, по който се бе опитал да се намеси в полуинсценираното ѝ самоубийство. Ако говореше за това, щеше да има още. Как е могла да зареже сина си? Как е могла да остави Филип да си мисли, че се е самоубила? Как е могла да крие нещо толкова важно от хората, които твърдеше, че обича? Всичките ѝ грехове, които дори Клариса Мао не носеше.

Бе наясно, че трябва да го спре, но не го стори. Гласът му сякаш изчопляше коричката на рана. Болеше я да го слуша, раната бе оголена и болезнена на пипане, но болката бе приятна. Нещо по-лошо, струваше ѝ се правилна.

— Не казвам, че трябва да бъде убита. Що за приказки, че ако някога трябвало да се върне в затвора, Еймъс щял да я застреля? Разбирам, че той се шегува, но…

— Не се шегува.

— Добре де, преструвам се, че той се шегува, но не защитавам убийството ѝ. Не желая смъртта ѝ. Даже не искам да я държат в нечовешки, отвратителни затвори. Но в случая не говорим за това. Да пътуваш на един кораб с някого означава буквално да му поверяваш живота си през цялото време. И добре де, бях на „Кентърбъри“, и там имаше някои хора, които бяха много, много съмнителни. Но дори Байърс беше убила само съпруга си. Докато Клариса Мао се бе заела да ме унищожи лично. Мен. Аз просто… Аз не… Как може на някого да му хрумне, че това е добра идея? Човек, направил такива неща като нея, не се променя току-така.

Наоми си пое дълбоко дъх, изпълвайки с въздух измъчените си дробове. Те още хъркаха леко, но я бяха натъпкали с достатъчно вещества за потискане на рефлексите, за да не кашля до премала. Нямаше желание да отваря очи, нямаше желание да говори. Но отвори очи, седна и облегна гръб на таблата на леглото, обвила ръце около коленете си. Холдън млъкна, усети важността на предстоящото. Наоми посегна към косата си, дръпна я над очите си като воал, а после почти ядосано я отметна назад, за да ги открие.

— Така — каза тя. — Трябва да поговорим.

— Като капитан със старши офицер ли? — попита той предпазливо.

Тя поклати глава.

— Като Наоми с Джим.

Заболя я, като видя ужаса, разцъфтял в очите му, но и го очакваше. Усещаше отглас от него в гърдите си. Изглеждаше странно, че след всичко, което бе направила — всички демони, срещу които се изправи и от които се спаси, — това ѝ е толкова трудно. Ръчният терминал на Холдън изсвирука, но той дори не погледна екрана. Бръчките около устата му се вдълбаха, все едно е вкусил нещо неприятно. Той скръсти ръце, силни, овладени, спокойни. Тя си спомни първата им среща, на „Кентърбъри“, преди цял един живот. Как бе излъчвал чар и увереност, и колко противно ѝ бе това отначало. Колко го бе мразила, че прекалено прилича на Марко. И колко го бе обикнала после заради това, че е съвсем различен.

И ето че сега щеше да наруши правилото си за мълчание и това между тях или щеше да оцелее, или не. Ужасна мисъл. Може би Марко все още имаше силата да я опустоши отвътре и дори не бе нужно да си прави труда да знае за това. Съществуването му бе достатъчно.

— Аз не… — започна Джим, после млъкна. Погледна към нея изпод вежди, сякаш той бе човекът, който се чувстваше гузен за всичко. — Всички си имаме минало. Всички си имаме тайни. Когато ти замина, се почувствах… изгубен. Объркан. Сякаш някаква част от мозъка ми я нямаше. А сега, когато си тук, съм просто безумно щастлив да те видя. Това тук — то ми е достатъчно.

— Да не би да ми казваш, че не искаш да знаеш?

— О, боже, не. По-скоро бих си отрязал някой пръст на крака. Аз съм изграден от бясно любопитство и неудържима ревност. Но мога да се справя с тях. Нямам по-голямо право от друг път да те карам да ми казваш нещо, което сама не желаеш. Ако има нещо, което не искаш да споделиш…

— Не искам да ти казвам нищо от това — призна Наоми. — Но трябва да знаеш. Така че се налага да минем през този етап, нали?

Джим се размърда, измъкна крака изпод себе си и коленичи в края на леглото с лице към нея. Косата му имаше цвета на кафе с малко сметана. Очите му бяха сини като дълбока вода. Като вечерно небе.

— Тогава ще минем — каза той с простичък безграничен оптимизъм, който я изненада и предизвика смеха ѝ, дори сега.

— Та така — поде тя. — Когато бях на около шестнайсет, живеех с жена, която наричахме Тиа Марголис, и гълтах инженерните курсове по мрежата с максимална бързина. Имаше кораби, които минаваха през дока. Поясни кораби. С екипажи от радикални елементи.

Джим кимна и оттам нататък — за нейна изненада — беше лесно. В съзнанието ѝ идеята да разкрие миналото си на Джим — на когото и да било — бе нещо, което ще предизвика гняв, отвращение, обвинения. Или по-лошо, жалост. Джим, който въпреки всичките си недостатъци понякога можеше да е съвършен, слушаше внимателно. Тя била любовница на Марко Инарос. Забременяла млада. Била замесена — отначало без нейно знание — в саботажа на кораби на вътрешните планети. Имала син на име Филип, който ѝ бил отнет като средство да бъде контролирана. Описа мрачните си мисли и осъзна, че кажи-речи за първи път говори открито за тях, без воала на ироничен хумор. „Опитах се да се самоубия, но не се получи.“ Самото изричане на тези думи ѝ приличаше на сън. Или събуждане.

А после някак си, докато бе затънала дълбоко в признанието си и разголваше покварената си душа, което трябваше да предизвика травма и ужас, тя усети, че просто говори с Джим. Беше намерила начин да му прати съобщение по време на битката и той ѝ каза, че го е получил, спомена и за разговора си с Моника Стюарт, и защо се е почувствал предаден от нея. А после се върна на това как журналистката е била отвлечена, а после още по-назад към плана ѝ да използва протомолекулната проба като спиритична масичка, за да разследва липсващите кораби. После минаха на „Чецемока“ и резервния план на Марко, което пък ги насочи към начина, по който той винаги влагаше един замисъл в друг, и преди тя да стигне до Син, Алекс, Еймъс и Боби се върнаха и гласовете им бъбреха един през друг като птиче чуруликане. Джим затвори вратата на спалнята, за да не ги чуват, а после отиде и седна пак до нея, също опрял гръб на таблата на леглото.

Когато тя започна да разказва как е убила Син при скока си, той я хвана за ръката. Помълчаха за момент, докато тя изследваше скръбта си. Бе истинска и дълбока, но също така примесена с гняв към стария ѝ приятел и похитител. Не си бе позволила да мисли за това тогава, но като си помислеше сега, цялото време, прекарано на „Пела“, ѝ приличаше на упражнение по затваряне в себе си. Освен когато се бе опълчила на Марко. Спомни си как му каза, че Джим е всичко онова, което той само се преструва, че е, зачуди се дали да разкаже тази част, а после я разказа. Джим изглеждаше ужасѐн, после се засмя. Загубиха нишката на историите си и прекараха десет минути да възстановяват хронологията: „Чецемока“ бе напуснал „Пела“ след потеглянето на Джим и Фред от Тихо или преди това? Той бе казал на Алекс да проучи „По Кант“ преди падането на камъните на Земята, така ли? Ах, да. Добре. Сега го схващаше.

Приспа им се както седяха така, с ръката ѝ свита в неговата. Паузите ставаха все по-дълги и по-тихи. Тя си помисли: „О, наистина трябва да поговорим за Еймъс и Клариса Мао“, но после вече сънуваше, че е на кораб, който лети с пълно g за всички останали, докато тя се рее в безтегловност. Другите от екипажа бяха притиснати към палубата, докато тя се носеше през въздуха и достигаше до инструменти и тръби, до които те не можеха. В съня ѝ Алекс обясняваше, че е така, защото била набрала толкова инерция, а на другите щяло да им отнеме известно време да я настигнат. В този контекст думите му май имаха смисъл.

Тя се събуди. Не знаеше колко време е минало, но откъм общата стая вече не се чуваха гласове. Джим се бе свил на една страна с гръб към нея. Дишаше дълбоко и бавно. Тя се протегна лекичко, като внимаваше да не го обезпокои. Болките в мускулите, кожата и ставите ѝ бяха малко по-слаби и топлина изпълваше гърдите ѝ. Отпуснатост.

Беше пазила своите тайни от години. Беше ги стискала като шплинта на ръчна граната. Страхът и срамът, и вината, се бяха трупали в нея неусетно. Нещата, които бе направила погрешно — а те бяха толкова много, — бяха набрали сила. Струваше ѝ се странно да не я гризат отвътре. Чувстваше се някак празна, но умиротворено празна.

Не че изведнъж се бе изпълнила със светлина и щастие. Син все така бе мъртъв заради нея. Филип все така бе изоставен. Повторно изоставен. Марко все още представляваше възел от гняв и омраза. Нищо от това не се бе променило, и същевременно всичко беше. Стара картина, превърната в нещо ново със смяна на рамката. Джим се размърда насън. Сред тънките, тъмни косми на тила му имаше няколко по-светли. Първите признаци на посивяване.

Нещо се бе променило между тях. Не само по време на нейното пребиваване в ада, но и сега, когато се бе върнала от своя личен подземен свят. Не беше сигурна точно какви са един за друг, тя и Джим, но бе убедена, че сега нещата ще са различни. Защото тя бе различна и нейната промяна нямаше да го пречупи. Той нямаше да се опита да я принуди да остане онази Наоми, която си представяше.

Нещата се променяха и не се връщаха назад. Но понякога ставаха по-добри.

Тя стана бавно от леглото и отиде с провлачени стъпки до малкото бюро в ъгъла. Ръчните им терминали бяха там, както и шишенцето с лекарства против рак на Джим, тъй като в момента той не беше на „Роси“. Посегна към своя терминал, спря и взе неговия. Би трябвало първо да го попита, но той спеше и не ѝ се искаше да го буди, а и не мислеше, че ще има нещо против.

Записът на Моника Стюарт от преминаването на „Рабия Балхи“ през пръстеновия портал не беше нищо особено. Абсолютно нищо в него не изглеждаше странно, освен историята, която го заобикаляше. Какво ли е направил Марко с този кораб, зачуди се тя. Защо е започнал пиратството си толкова рано преди истинския удар, който да му позволи да премине към големи мащаби? Само усилията за подправянето на всички записи на Медина биха представлявали ненужен риск. Може би имаше нещо общо със системата, към която се бе насочил „Балхи“…?

Тя се прехвърли на собствения си терминал, свърза се със системата на „Роси“ и зададе поредица от прости искания за търсене на модел. Не беше трудно. Повечето информация, използвана от Стюарт, бе обществено достояние. А оптичните телескопи в цялата система бяха насочени към Свободния флот, откакто Марко бе започнал атаката си срещу марсианския конвой. Списъкът от системи, където бяха изчезвали кораби, не бе дълъг, но и нямаше явен модел. Тя се опита да си спомни дали някой на „Пела“ е споменавал за тях: Тасним, Йерусалим, Нови Кашмир. Разбира се, в названията също цареше хаос. Нови Кашмир се наричаше също така Сандалфон, Велики Тексас и LM-422. Тя извади алтернативни имена и за другите системи. Сега, когато Джим бе разбрал най-лошото от миналото ѝ, тя почти копнееше да започне обсъждането с екипа на Авасарала и ако можеше да им даде някаква следа от времето си на „Пела“…

Намръщи се. Пусна пак търсенето на съответствия с различен толеранс. Зад нея Джим се прозя. Когато седна, чаршафите прошумоляха. „Роси“ ѝ върна списък с възможности и тя ги прегледа. „Анкара Слау“ имаше близко подобие с „Рабия Балхи“, но като преглеждаше разликите, тя видя, че сигнатурите на двигателя не съвпадат. Би излязло по-евтино да построиш нов кораб, отколкото да подмениш цяла двигателна система. В предната стая Алекс каза нещо и Еймъс му отговори. А после — за нейна лека изненада — и Боби. Ръката на Джим я докосна по рамото.

— Хей. Добре ли си?

— Да — каза Наоми. — Отлично.

— Откога си будна?

Тя погледна времето и простена.

— От три часа и половина.

— Закуска?

— Божичко, да.

Гърбът ѝ запротестира, когато стана, но само малко. За пръв път от седмици чувстваше ума си съсредоточен, жив и напълно неин. Може би откакто бе пристигнало първото отровно съобщение от Марко. Не беше във война със себе си и чувството бе хубаво. Но…

Косата на Джим бе разчорлена, обаче му стоеше добре. Тя го хвана за ръката.

— Нещо не е наред ли? — попита той.

— Не знам — отвърна тя.

— Кафето ще подобри ли положението?

— Не може да навреди — усмихна се тя.

В общата стая на апартамента Еймъс и Боби говореха за методите за безенергийно пътуване. Редуваха се да се надцакват и явно и двамата го съзнаваха и се забавляваха. Алекс се ухили на Наоми и Джим, докато сядаха на бара за закуска, а после им наля чашки бавно течащо еспресо с дебел слой кафяв каймак отгоре. Наоми отпи, наслаждавайки се на топлината и богатия сложен вкус, скрит зад горчивината.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза Алекс.

— И се чувствам по-добре. Благодаря. Боби, онези липсващи кораби, които търсеше. Всички те са на МКРФ, нали? Флотски съдове?

— Кораби. Оръжия. Припаси. Всичко — каза Боби. — Май вече знаем какво е станало с тях.

— Но не и колонизаторски кораби?

Едрата жена се намръщи.

— Не съм търсила такива.

— Какво има? — попита Джим.

Наоми разклати еспресото в малката си чашка с цвят на кост и загледа как в ниската гравитация в него се образуват и изчезват вихрушки.

— Липсващите кораби са два вида. Военни съдове от Марс, които сега са при Свободния флот, и колонизаторски кораби, които са изчезнали на път за новите системи. Намирам шейсет-седемдесет процента съвпадения между корабите на Свободния флот и старите военни архиви. Но не мога да намеря нито едно съвпадение с липсващите колонизаторски кораби. Не виждам никакъв модел нито в системите, към които са пътували, нито в това, което са носили. Освен това не знам какво би спечелил Марко, като ги отвлече.

Еймъс издаде сумтящ гърлен звук.

— Да — каза Наоми, сякаш това бяха думи. — Нещо в пръстеновите портали яде кораби.