Игрите на Немезида

Пролог Филип

Корабостроителниците близнаци на Калипсо стояха една до друга върху полукълбото на луната, което винаги бе извърнато от Юпитер. Слънцето беше само най-ярката звезда в безкрайната нощ, а широката мазка на Млечния път бе далеч по-ярка от него. Целият ръб на кратерите бе опасан с бели работни светлини, които озаряваха сгради, товарачи, скелета. Ребрата на полупостроени кораби се извиваха като дъги над реголита от каменен прах и лед. Две корабостроителници, една цивилна и една военна, една със седалище на Земята и една притежавана от Марс. И двете бяха пазени от едни и същи противометеорни електромагнитни оръдия, и двете се бяха посветили на строежа и ремонта на съдове, които да откарат човечеството на новите светове оттатък пръстените, когато и ако спорът за Ил бъде решен.

И двете се намираха в по-голяма беда, отколкото подозираха.

Филип се плъзна напред, следван по петите от отряда си. Светодиодите на скафандъра бяха изчоплени, а керамичната облицовка — надраскана, докато не остане нищо достатъчно гладко да хвърля отражение. Даже лицевият дисплей бе затъмнен дотолкова, че почти не се виждаше. Гласовете в ушите на Филип — корабният трафик, каналите по сигурността, цивилното бъбрене — се улавяха в пасивен режим. Той слушаше, без да предава нищо в отговор. Целеуказващият лазер, прикрепен към гърба му, бе изключен. Той и отрядът му бяха сенки сред сенките. Бледият брояч отляво на зрителното му поле мина границата от петнайсет минути. Филип махна леко с отворена длан в само малко по-гъстия от вакуум въздух — поясен жест да тръгнат бавно напред. Отрядът му го последва.

Високо в пустотата над тях, прекалено далеч, за да ги виждат, марсианските бойни съдове, охраняващи корабостроителниците, разговаряха с отсечени, професионални гласове. Флотата им бе пръсната толкова нарядко, че имаха в орбита само два кораба. Вероятно само два. Възможно бе да има и други, скрити в чернотата, задържащи собственото си топлинно лъчение и незабележими за радарите. Възможно, но не особено вероятно. А и както казваше бащата на Филип, животът си бе рискована работа.

Четиринайсет минути и трийсет секунди. До брояча се появиха още два второстепенни, единият отброяваше четирийсет и пет секунди, а другият — две минути.

— Транспортен кораб „Франк Айкен“, имате разрешение за приближаване.

— Прието, „Карсън Лей“ — разнесе се познатото ръмжене на Син. Филип можеше да долови в думите усмивката на стария поясен. — Coyos sabe хубав ai sus bebe дойдем долу?

Някъде там горе „Франк Айкен“ шареше по марсианските кораби с безобидни далекомерни лазери, настроени на същата честота като този на гърба на самия Филип. Когато марсианският офицер по комуникациите заговори, нищо в гласа му не показваше страх.

— Не ви разбирам, „Франк Айкен“. Моля, повторете.

— Извинете, извинете. — Син се засмя. — Питах дали вие, изтънчени господа, знаете някой хубав бар, където един беден екипаж от поясни може да удари по едно, когато кацнем?

— Не мога да ви помогна, „Франк Айкен“ — отвърна марсианецът. — Поддържайте курса.

— Sabez sa. Стабилни като камък, прави като куршум.

Отрядът на Филип стигна до билото на кратера и се взря надолу към ничията земя на марсианската военна корабостроителница; беше точно както очакваше. Той забеляза складовете и депата за провизии. Свали от гърба си целеуказващия лазер, заби основата му в мръсния лед и го включи. Другите, пръснати толкова нашироко по линията, че нито един от пазачите да не е извън обсега им, направиха същото. Лазерите бяха стари, следящите устройства, прикрепени към тях, бяха събрани от десетки различни източници. Преди малките червени светодиоди в основата им да позеленеят, първият от двата вторични брояча стигна до нула.

По цивилния канал прозвучаха трите ноти на сигнала за тревога, последвани от напрегнат женски глас:

— Имаме излязъл от контрол товарен механобот на площадката. Той… уф, мамка му. Насочва се към противометеорната установка.

Паниката и тревогата в ушите му се усилваха, докато Филип поведе отряда си по ръба на кратера. Редки облачета прах се вдигаха около тях и не се слягаха, а вместо това се разширяваха като мъгла. Товарният механобот не отговаряше на аварийните сигнали, крачеше по площадката и се натресе право в широките очи на оръдията за метеорна защита, заслепявайки ги, макар и само за няколко минути. Четирима марсиански пехотинци излязоха от бункера си, както изискваше протоколът. Бойната броня им позволяваше да се плъзгат по повърхността, все едно се пързалят по лед. Всеки от тях можеше да избие целия отряд на Филип без никакви последствия за себе си, освен моментна жалост. Той ги мразеше всички като цяло и всеки един поотделно. Ремонтните екипи вече бързаха към повредените оръдия. Всичко щеше да се върне към нормата до час.

Дванайсет минути и четирийсет и пет секунди.

Филип спря и се озърна назад към отряда си. Десет доброволци, най-добрите, които можеше да предложи Поясът. Освен самия него, никой от тях не знаеше защо е важен набегът срещу марсианския склад за провизии и до какво ще доведе. Всички бяха готови да умрат по негова заповед, заради това, което бе той. Заради това, което бе баща му. Филип го усещаше в стомаха и гърлото си. Не страх, гордост. Беше гордост.

Дванайсет минути и трийсет и пет секунди. Трийсет и четири. Трийсет и три. Заложените от тях лазери оживяха и зашариха по четиримата пехотинци, бункера с резервния екип, оградата на периметъра, работилниците, казармите. Марсианците се обърнаха, бронята им бе толкова чувствителна, че даже лекото погалване на невидими светлинни лъчи бе доловено. Вдигнаха оръжията. Филип видя как един от тях забеляза отряда им и оръжието му се измести от лазерите към тях. Към него.

Той затаи дъх.

Преди осемнайсет дни един кораб — Филип не знаеше даже точно кой, — някъде в системата на Юпитер, бе включил мощна тяга, надхвърляйки десет, а може би дори петнайсет g. В определената от компютрите наносекунда корабът бе пуснал няколко десетки къса волфрам с четири кратко горящи ракети за еднократна употреба в центъра на масата им и прикрепени към тях евтини сензори, работещи само на една честота. Трудно можеше да се нарекат машини, толкова простички бяха. Шестгодишните деца правеха по-сложни неща всеки ден, но така ускорени до сто и петдесет километра в секунда, не им трябваше да са сложни. Трябваше само да им се покаже накъде да вървят.

За времето, необходимо на сигнала да тръгне от окото на Филип, да мине по очния му нерв и да стигне до зрителния неокортекс, всичко бе свършило. Той усети сблъсъка, видя па̀рите, изригнали там, където доскоро бяха пехотинците, и двете нови звезди, пламнали за кратко на мястото на бойните кораби над главата му, едва след като врагът вече бе мъртъв. Превключи радиото на скафандъра си в активен режим.

— Ichiban — каза той, горд, че гласът му е толкова спокоен.

Заедно тръгнаха с подскоци надолу по стената на кратера. Марсианската корабостроителница беше като излязла от някакъв сън, огнени кълба изригваха от разбитите работилници, щом съхраняваните там летливи газове се възпламеняваха. Мек сняг бълваше от казармите, докато атмосферата в тях излиташе навън и замръзваше. Пехотинците бяха изчезнали, телата им бяха разкъсани и разпилени. Облак от прах и лед изпълваше кратера и само лицевият дисплей му показваше къде са мишените.

Десет минути и тринайсет секунди.

Отрядът на Филип се раздели. Трима се насочиха към средата на откритото пространство и намериха достатъчно широко място, където да разгънат тънката черна въглеродна структура на евакуационната рама. Други двама извадиха безоткатни картечни пистолети, готови да застрелят всеки, който се появи от развалините. Още двама се втурнаха към оръжейната, а трима поеха с Филип към складовете за провизии. Сградата изплува от прашния облак, сурова и застрашителна. Вратите за достъп бяха затворени. Товарен механобот лежеше катурнат на една страна, водачът му бе мъртъв или умираше. Техническият му специалист се приближи до контролното табло на вратата и отвори капака с електрическа резачка.

Девет минути и седем секунди.

— Джоузи — повика Филип.

— Trabajan, sa sa? — отвърна рязко Джоузи.

— Знам, че работиш — каза Филип. — Ако не можеш да го отвориш…

Големите врати се размърдаха, потрепериха и се вдигнаха. Джоузи се обърна и включи светлините на шлема си, за да може Филип да види изражението на обруленото му лице. Влязоха в склада. Кули от закривена керамика и стомана се трупаха нагъсто, образуваха грамадни като планини купчини. Имаше тънка като косъм жица, дълга стотици километри, навита на пластмасови макари, по-високи от Филип. Огромни принтери чакаха, готови да оформят пластините, които ще обвият празнотата, за да създадат мехурче от въздух, вода и сложни органични съединения, минаващи за човешка жизнена среда. Трепкащи аварийни лампи озаряваха грамадното пространство в зловещото сияние на катастрофа. Той тръгна напред. Не помнеше да е вадил пистолета си, но ето че бе в ръката му. Мирал, не Джоузи, се връзваше в един товарач.

Седем минути.

Червено-белите буркани на първите аварийни коли засвяткаха сред хаоса на корабостроителницата, светлината идеше отвсякъде и отникъде. Филип забърза покрай редиците заваръчни апарати и метални принтери. Край вагонетки със стомана и керамичен прах, по-фин от талк. Край рами на спирални сърцевини. Край слоеве кевлар и противоударна пенеста броня, струпани като най-голямото легло в Слънчевата система. В един открит ъгъл цял ъпстейнов двигател стоеше разглобен като най-сложния пъзел във вселената. Филип не обърна внимание на нищо от това.

Въздухът не бе достатъчно гъст, за да пренася звука от изстрелите. Лицевият му дисплей издаде предупреждение за бързо движещ се обект в същия миг, когато върху стоманената греда вдясно от него разцъфна ярко петно. Филип се хвърли на земята, в микрогравитацията тялото му се движеше по-бавно, отколкото под тяга. Марсианецът скачаше по пътеката. Не носеше бойна броня като тази на пазачите, а технически екзоскелет. Филип се прицели в центъра му и изпразни половината пълнител. Щом излезеха от дулото, куршумите възпламеняваха собственото си гориво и описваха линии от огън и червено-сив дим през редкия въздух на Калисто. Четири от тях улучиха марсианеца и топчета кръв се понесоха надолу като замръзнал червен сняг. Екзоскелетът превключи в авариен режим и светодиодите му добиха мрачен кехлибарен цвят. На някаква честота той докладваше на аварийните служби на корабостроителницата, че се е случило нещо ужасно. Безмозъчната му преданост на дълга бе почти смешна в този контекст.

Гласът на Мирал прозвуча тихо в ухото му:

— Hoy, Филипито. Sa boîte sa palla?

На Филип му трябваше само миг, за да открие мъжа. Той бе в товарача си, почерненият му вакуумен скафандър се бе слял с грамадния механобот, сякаш бяха създадени един за друг. Само смътният разцепен кръг — символът на Съюза на външните планети, — едва забележим под мръсотията, го бележеше като нещо различно от зле поддържан марсиански механоботен оператор. Контейнерите, за които говореше, още бяха вързани към палетите си. По хиляда литра всеки, четири на брой. На огънатата им повърхност пишеше: „Резонансно покритие с висока плътност“. Енергопоглъщащото покритие помагаше на марсианските военни кораби да останат незасечени. Стелт технология. Беше я намерил. Някакъв страх, който не знаеше, че таи в себе си, се смъкна от плещите му.

— Да — каза Филип. — Това е.

Четири минути и трийсет и седем секунди.

Бръмченето на товарния механобот бе далечно, звукът се пренасяше повече чрез вибрациите на пода, отколкото по рядката атмосфера. Филип и Джоузи тръгнаха към вратата. Проблясващите светлини вече бяха по-ярки и движението им изглеждаше някак насочено. Радиото в скафандъра на Филип пресяваше честоти, изпълнени с писъци и аларми. Марсианските военни заповядваха изтеглянето на аварийните коли от цивилната корабостроителница, загрижени, че първите реагирали може да са дегизирани терористи и врагове. Което беше логично. При други обстоятелства можеше и да е така. Лицевият дисплей на Филип показваше очертанията на сградите, полусглобената евакуационна рама и най-добрата догадка за местоположението на колите въз основа на инфрачервеното лъчение и следите от видима светлина, прекалено слаби за очите на Филип. Той имаше чувството, че върви през някакъв чертеж, всичко наоколо се различаваше по ръбовете си, а повърхностите бяха само намекнати. Щом излезе върху реголита, през земята премина силно треперене. Може би взрив. Или някоя сграда най-после бе завършила дългото си, бавно срутване. Товарният механобот на Мирал се появи в рамката на отворената врата, огрян отзад от светлините в склада. Контейнерите в огромните му лапи бяха безлични и черни. Филип се насочи към скелето и пътьом превключи на шифрования канал.

— Положение?

— Малък проблем — обади се Ааман. Той беше при рамата. Устата на Филип се изпълни с металния вкус на страха.

— Тук няма малки проблеми, coyo — сопна се той. — Какво е станало?

— Някои от тия изригващи боклуци замърсяват рамата. Падат песъчинки в сглобките.

Три минути и четирийсет секунди. Трийсет и девет.

— Идвам — каза Филип.

Намеси се гласът на Андрю.

— Стрелба по нас в оръжейната, шефче.

Филип пренебрегна умалителното обръщение.

— Колко са?

— Доста — отвърна Андрю. — Чучу е извън строя, а аз съм малко притиснат тук. Може би ще ми трябва помощ.

— Дръж се — каза Филип, а умът му препускаше. Двамата му пазачи стояха до евакуационната рама, готови да застрелят всеки, който не е от техните. Тримата строители се мъчеха с една сглобка. Филип скочи към тях и се улови за черната рама. По канала Андрю изпъшка.

Щом видя заялата сглобка, покрита с черен пясък, проблемът му се изясни. В атмосфера щеше да е достатъчно едно по-силно духване, за да се почисти. Но тук това не бе вариант. Ааман човъркаше трескаво с нож, вадеше песъчинка по песъчинка в опит да изчисти тънките сложни жлебове, където металните части се напасваха.

Три минути.

Ааман вдигна пръта и се опита да събере сглобката със сила. Беше близо, много близо, но щом го дръпна, тя се отдели. Филип го видя как ругае и пръски слюнка нашарват лицевото му стъкло. Ех, да имаха резервоар с въздух, помисли си той…

Но разбира се, че имаха.

Филип грабна ножа от ръката на Ааман и заби върха му в китката на скафандъра си, в гъвкавата част, където бе най-тънък. Силна болка му съобщи, че е прекалил малко. Няма нищо. Алармата на скафандъра му замига, но той не ѝ обърна внимание. Приведе се напред и притисна малката дупчица към задръстената сглобка. Излитащият въздух разпръсна праха и леда. Една-единствена капка кръв излетя, замръзна в идеална алена сфера и отскочи от материала. Филип отстъпи назад и Ааман съедини частите. Този път, когато ги дръпна, сглобката издържа. Пострадалият скафандър запуши дупката веднага след като Филип извади ножа.

Той се обърна. Мирал и Джоузи бяха освободили контейнерите от палетите и връзваха един към рамата. Проблясващите аварийни светлини вече бяха по-слаби, колите ги бяха подминали в мъглата и хаоса. Вероятно отиваха да гасят пожара в оръжейната. Точно където самият Филип би съзрял най-голямата заплаха, ако не знаеше по-добре.

— Шефче — обади се Андрю, гласът му бе тънък и напрегнат. — Тука сме на зор.

— Нямаш грижи — отвърна Филип. — Ge gut.

Един от двамата пазачи сложи ръка на рамото му.

— Искаш ли да отида да оправя това? — попита тя. „Да отида ли да ги спася?“

Филип вдигна юмрук и го поклати леко напред-назад. Не. Тя се вцепени, като разбра какво ѝ казва, и за момент му се стори, че няма да се подчини. Изборът си беше неин. В момента бунтът сам по себе си представляваше наказание. Джоузи намести последния контейнер и затегна ремъците. Ааман и хората му прикрепиха последния прът.

Една минута и двайсет секунди.

— Шефче! — изкрещя Андрю.

— Съжалявам, Андрю — каза Филип. Настъпи момент на зашеметено мълчание, последван от поток псувни и обиди. Филип смени честотата. Аварийните служби на военната корабостроителница крещяха по-малко. Някакъв женски глас говореше ясно и спокойно на немски и раздаваше команди с почти отегчената ефикасност на човек, свикнал с кризите, и отговарящите ѝ гласове черпеха от нейния професионализъм. Филип посочи към рамата. Чучу и Андрю бяха мъртви. Дори и да не бяха още мъртви, все едно бяха мъртви. Филип се издърпа на мястото си върху рамата, нагласи коланите около кръста си, под чатала, през гърдите, а после облегна глава на дебелата тапицерия.

Петдесет и седем секунди.

— Niban — каза той.

Не се случи нищо.

Той превключи радиото обратно на шифрования канал. Андрю вече плачеше. Виеше.

— Niban! Andale! — извика Филип.

Евакуационната рама под него подскочи и изведнъж той вече имаше тегло. Четири химически ракети под висока тяга озариха земята долу, разхвърляха празните палети и събориха по гръб изоставения товарен механобот на Мирал. Ускорението изтласка кръвта към краката на Филип и полезрението му се сви. Звуците по радиото изтъняха, станаха по-далечни и съзнанието му затрепка, аха-аха да угасне. Скафандърът се стегна около бедрата му, все едно го стисна някакъв великан, и изтласка кръвта обратно нагоре. Той се поосвести малко.

Под него кратерът представляваше издължен мехур от прах на повърхността на луната. Из него сновяха светлинки. Кулите по ръба на кратера бяха помръкнали, но сега замигаха, докато системите се опитваха да се рестартират. Корабостроителниците на Калисто се олюляваха като пиян или цапардосан по главата човек.

Броячът стигна до две секунди, после до една.

При нула дойде вторият удар. Филип не видя падането на камъка. Както и волфрамовите късове, той се движеше прекалено бързо за човешкото око, но видя как прашният облак подскочи като изненадан, а после гигантската ударна вълна разцъфтя тъй могъщо, че се забелязваше дори в почти несъществуващата атмосфера.

— Дръжте се — нареди Филип, макар че нямаше нужда. Хората на рамата вече се бяха стегнали в очакване. В някоя по-гъста атмосфера това би означавало смърт за всички им. Но тук беше само малко по-зле от силна буря. Ааман изсумтя.

— Проблем ли? — попита Филип.

— Pinché камък ми проби стъпалото — процеди през зъби Ааман. — Боли.

— Gratia sa, че не ти уцели пишката, coyo — подхвърли Джоузи.

— Не се оплаквам — изсумтя Ааман. — Не се оплаквам.

Ракетите на рамата се изтощиха; гравитацията от ускорението изчезна. Под тях смъртта бе дошла в корабостроителниците. Вече нямаше светлини. Дори и огньове не горяха. Филип обърна очи към ярките петънца на звездите, галактическия диск, греещ над всички тях. Една от онези светлинки не беше звезда, а огнената диря на „Пела“, който идваше да прибере екипажа си. Без Чучу. И без Андрю. Филип се зачуди защо не изпитва угризения за загубата на двама души от отряда си. Първият му отряд. Доказателството, че може да се справи с истинска мисия, с истински залози и да излезе чист.

Не бе имал намерение да говори. А може и да не бе казал нищо. Може би само въздишка се бе изтръгнала от устните му. Мирал се изкиска.

— Без майтап, Филипито — подхвърли по-старият мъж. Малко по-късно добави: — Feliz cumpleaños, sabez?

Филип Инарос вдигна ръце в жест на благодарност. Беше петнайсетият му рожден ден.