Убийството на султана

8„Лудите не могат да полудеят повече“

Когато се прибрах у дома, снегът беше спрял въпреки продължаващата в главата ми буря. Невероятно, но вече и помен нямаше от бялата пелена, която само допреди час покриваше града. Не, снегът не беше спрял отведнъж; слизайки от корабчето на Кадъкьой, валежът вече оредяваше и даваше признак за спиране, намаляваше при всяка крачка, а когато стигнах до нашата улица, по която едно време се редяха къщи с големи градини, а сега бяха наблъскани един до друг блокове, не прехвърчаше нито снежинка. Както предположи сладкодумният шофьор, след спирането на снеговалежа настъпи сух студ. Силен вятър, сковаващ всичко, което докосне, превръщащ снега в искрящи брилянти и локвите в блестящи ледници. И тъй като се боях да не превърна и друг шофьор в евентуален свидетел, тръгнах пеша от пристанището към вкъщи, без да обръщам внимание на бръснещия лицето ми вятър и вледеняващия мокрите ми крака студ.

Като стигнах до входната врата, погледнах към небето през отрупаните в сняг клони на акацията пред блока; в дълбините на мрака упорито проблясваха няколко звезди. Ако вятърът се усилеше още малко, щеше да разпръсне облаците, останалите звезди щяха да излязат от скривалищата си и да превърнат небето в кристална полусфера. Но вече не бях в състояние да се наслаждавам на такава прекрасна гледка. Исках да вляза у дома, да се отърва от кристалната нощ, от скования в студ мрак, от тази улица с покрити от снега сгради, дървета, коли и контейнери за смет, да се събудя час по-скоро от този ставащ все по-страшен кошмар, започнал с позвъняването на телефона следобед. Влязох във входа, надявайки се кошмарът да остане вън заедно със студената нощ.

Бързо тръгнах по стълбището, за да не срещна любопитни съседи, повечето от които също като мен на възраст, отключих припряно металната врата на апартамента си на втория етаж и когато се озовах сред надеждните стени, приятната топлина на дома обгърна тялото ми.

„Нищо не може да се сравни с дома“, казваше професор Тахир. Особено през вечерите, когато до малките часове работехме у нас или у Нюзхет.

Кажехме ли: „Професоре, не тръгвайте, останете тук“, той поклащаше глава и се усмихваше: „Не, отивам си, не мога да заспя тук. Госпожа Берин ще ме чака, пък и не мога да се отпусна.“

Наистина най-спокойното местенце в света за човек беше домът му. Само ако не пренасяхме в него преживените навън напрегнати моменти. Ако угризенията на съвестта не се впиваха в нас като безмилостни кърлежи и не оставаха там… Не, и вкъщи нямаше да намеря спокойствие. Тази жена и тук нямаше да ме остави на мира. Нямам предвид заминалата преди години в Америка любима. Тя всъщност винаги е била тук. Въпреки че ме беше изоставила, никога не е напускала живота ми. Говоря не за Нюзхет, а за другата; започналата да остарява жена, с която внезапно се сблъсках тази вечер… Онази, чиито сини очи, макар и донякъде да напомняха за Нюзхет, изобщо не приличаше на любимата отпреди двайсет и една години, нещастницата, в чиято набръчкана шия забих безмилостно ножа за писма може би тъкмо поради тази причина. Вероятно заради това се смръзнах в антрето, събличайки натежалото от мокрия сняг палто. Сякаш вътре в стаята, на отсрещното кресло седеше и ме чакаше онази жена… Огромна изненада в сините очи, потъмняващи петна от кръв по блузата, пода и стените… Не, вече трябваше да приключа с това. Прогоних тези образи от ума си, заличих терзанията на съвестта. Трябваше да обърна внимание на вкочанените си пръсти. Окачих на закачалката палтото, което все още стисках в ръце, наведох се и изух мокасините от замръзналите си крака. Чорапите ми бяха мокри до глезените; бързо се отървах и от тях. Сухите пантофи с протъркано кадифе и тук-там изтъняла подметка дойдоха като мехлем на измръзналите ми нозе. Но нямах време да им се насладя. Стиснах в шепа чорапите, за да не капят по пода, и се втурнах към банята.

Преминавайки забързано през хола, може би за пръв път от години се размислих за апартамента си, по-скоро започнах да сравнявам… Да, да го сравнявам с онзи овехтял от неупотреба, странен поради липсата на обитатели апартамент в блока „Сахтиян“, в който навсякъде се усещаше липсата на обич. Усетих нещо подобно на гордост. Къде беше онзи апартамент, подвластен на самотата, потънал в тъга като в паяжина и къде – подреденото, блестящо от чистота и лъхащо на топлина въпреки годините на ергенски живот мое гнезденце… Гнездо ли? Разочаровано забавих крачка, без да забележа, че водата от чорапите ми вече се стича. Не беше ли семейството, което превръща жилището в гнездо? Не говоря само за брак, а за хора, които се обичат и са избрали да живеят под един покрив, защото ако единият липсва, другият е нещастен. Не само партньор, а мила майка, която, като погледнеш, усещаш корените си, баща, в чието телосложение откриваш себе си, и навярно най-хубавото – дете, към което да се отнасяш с нежност, и безкрайните му въпроси, които те свързват с живота… Без такива хора, ако щеш с мед да го намажеш, ако ще да е безупречно чисто и подредено, можеше ли това пространство да се нарече гнездо? Така че и моят дом не само не беше гнездо, но и по нищо не се различаваше от умиращия апартамент, който Нюзхет напусна преди години заедно с мен. Дори и в просторния хол да не седеше трупът на застаряваща жена, моето жилище беше тъжно също като онзи изоставен апартамент, печално и окаяно като стопанина си. И дори тук да нямаше безжизнено женско тяло, младият призрак на тази жена години наред беше винаги с мен. Може би образите, шепотът, ароматът, смятаните от мен за хубави моменти не бяха преживелица от миналото, а знаци, оставени от онзи призрак, за да противостои на дълбокото отчаяние в този подреден и чист дом.

Най-очевидният от тези знаци ме посрещна в банята… Пропитият в плочките, мрамора, огледалото, чак до хавлиите безжалостен аромат на виолетки… Дори търпеливата ми стрина Кадифе не понасяше този аромат.

„Хубаво, но всичко прекалено отегчава, господин Мющак. Омекотителят за пране, препаратът за пода, сапунът, шампоанът, кремът… Все виолетки… Душата и тялото ни миришат на виолетки… Хайде стига, нека използваме други аромати.“

Но не използвах други аромати. Понеже най-хубавите моменти от живота ми… Моменти ли рекох, не, исках да кажа великолепния призрак на тази жена… Не желаех да уплаша, изпъдя и загубя този призрак, сянката на който витаеше навсякъде в този дом. Ако загубех и него…

Процеждащите се през пръстите капки пропъдиха мислите ми. Загрижено погледнах пода; мръсните капки оставяха бледи петна по светлите плочки. Втурнах се към умивалника и оставих чорапите на мрамора. От страничното чекмедже на шкафа извадих нов калъп сапун „Хаджъ Шакир“. И сякаш светът щеше да свърши, ако не го сторех, започнах усилено да търкам чорапите с него. Мръсните капки посивяха и се стекоха по твърдата повърхност. Обърнах ръчката на крана към топлата вода и продължих да търкам чорапите. Сивата вода се избистри и стана прозрачна. Успокоих се, грижливо изстисках чистите чорапи и спретнато ги положих един до друг върху радиатора. Когато се върнах до умивалника, погледът ми попадна върху новозакупеното огледало, тъй като миналата година стрина Кадифе неволно беше счупила старото… През леките изпарения от топлата вода, покрили повърхността му, укоряващо ме гледаше мъж със скръстени на гърдите ръце.

„Какви ги вършиш, Мющак?“

Ръцете ми се отпуснаха, сякаш насреща ми стоеше татко.

„Да не мислиш, че като изпереш чорапите, проблемите ти ще изчезнат?“

Какви ги приказваше тоя? За какво говореше?

„Какво правиш?“ – запита по-силно. В медените му очи се четеше гняв.

Разтреперих се.

„Не трепери – каза заповеднически. – От страха полза няма. Вече е твърде късно. Уби жената. Любимата си… Нюзхет…“

Опитах се да отговоря: „Не съм искал да я убия“, но той ме прекъсна:

„Не се опитвай да отречеш. Да, направи го. Безмилостно уби жената, на която отдаде живота си, единствената си любов, повелителката на сърцето и ума си. И според мен добре направи. Но вече приеми действителността. Не си самовнушавай «Това не беше Нюзхет, беше нейно остаряло копие, жената, в която бях влюбен…». Жената, в която беше влюбен, вече не е млада. Също като теб. Я се виж. На шейсет и кусур си, а вече изглеждаш като старец, професор Тахир дори изглежда по-млад от теб. Дори да не изглежда, духът му е млад… Ти остаря. И Нюзхет беше остаряла. Този твой объркан ум не приема това също както не прие истината, че тя вече не те обича. И точно заради това я уби… Ето това е, време е да го приемеш…“

Острата светлина в медените очи на мъжа в огледалото нарасна и обхвана цялото му лице. По вълшебен начин започна да се подмладява.

„Така, така – рече уверено. – Ето така ме гледай, по-смело, по-дръзко. Време е да поемеш отговорността за постъпките си. Това, че не помниш, не променя действителността. А престъплението е действително… Ти уби онази жена. Няма смисъл да се паникьосваш: как по дяволите съм направил това. Няма вече полза от оправдания с привързаност към майката в детството, потиснато самочувствие, педантизъм или пране на чорапи. Време е да станеш силен, да седнеш и да разсъдиш спокойно.“

Макар че отпуснатите ми рамене не се изправиха, тракането на зъбите ми спря и започнах спокойно да дишам. Уверено се пресегнах към крана и пуснах студената вода. Щедро напълних шепи и напръсках лицето си. Настръхнах целият. Разтреперих се. Треперенето премина от мен към мъжа в огледалото и видях как леко се тресе също като мен. Усетих го с тялото и душата си. Както казва великият Юнус27: „Аз съм в мен, вътре в себе си“, онова в огледалото не беше човек, а част от мен.

Забелязах, че от лицето и ръцете ми капе вода. И не само да не намокря фаянса, но и за да спра да треперя, протегнах ръка към окачената на стената хавлия. Притиснах я към лицето си, мека и ухаеща на виолетки. Докато памучната тъкан попиваше влагата от кожата ми, пред очите ми изплува не изоставилата ме любима, а възрастното и копие, което убих днес. Май ми идваше умът в главата. Точно тогава чух звън. Не от телефона, а от входната врата. Подскочих. При това не спираше, звънеше ли, звънеше… Настойчиво, без пауза, отеквайки безжалостно не само в апартамента, а и в черепа ми… Зави ми се свят, пред очите ми причерня. На онзи пред вратата не му пукаше, че ми се вие свят и мислите ми се объркват. Натискаше ли, натискаше звънеца. Сякаш знаеше, че съм вътре. Ужасих се. Какво да правя? Ами ако беше Суат, братът на Нюзхет? Как щях да обяснявам какви съм ги надробил в онова жилище с онзи труп? Свъсените му кестеняви вежди… Нали ни беше спипал в асансьора да се целуваме с Нюзхет… Още повече ми се зави свят… Хванах се за умивалника, за да не падна. Звънът продължаваше да кънти в главата ми. Вдигнах поглед и в отдавна изчистеното от парата огледало видях да ме гледа уверено, даже малко жестоко онзи, когото бях оставил сам преди малко. Сякаш се наслаждаваше на положението, в което бях изпаднал. Току да се разгневя, когато бежовата завеса на ваната отзад ме събуди… Дойдох на себе си… Това не беше домът на Нюзхет, а моят. Бях в собствената си баня. Звънеше се на моята врата. Изглежда, полудявах…

„Всъщност лудите не могат да полудеят повече“, каза онзи в огледалото с иронична усмивка.

Не можех повече да се занимавам с него. Звъненето не преставаше. Бързо изскочих от банята…

Отворих вратата и се сблъсках с тревожните черни очи зад очилата с тъмносини рамки на Шазие.

– Какво прави толкова време?

Усмихнах се фалшиво, опитвайки се да изтрия от физиономията си угризенията на съвестта, грижите, страховете и всички белези на обсебилата ума ми лудост.

– Бях в банята и не чух, извинявай, Шазие.

Сега забелязах купичката в ръцете и. Въпреки усилията да го скрия братовчедка ми беше забелязала някаква непривичност в поведението ми. И за да променя темата, докато тя продължаваше да ме наблюдава със съмнение, посочих купичката и попитах:

– Това какво е?

В стъклената купичка леко потрепваше бяло като покрилия града сняг малеби, нарязано на квадрати.

– Водно малеби – отговорих си сам.

В тази къща най-хубавото малеби след майка ми правеше Шазие. В тази къща ли? Да, едно време всички живеехме в прекрасната къща на дядо, на мястото на този блок. Къщата на Шевки паша… Там беше домът ни. Казвам там, защото този блок, съставен от бетон, желязо и пластмаса, наподобяващ четвъртита кутия, няма нищо общо с нашата къща. Сигурно една от най-големите грешки в живота ни беше да дадем прекрасната къща, наследство от дядо, на онзи мошеник предприемач, който отвсякъде излъчваше коварство. Не че нямахме основателни причини. Все по-трудно ставаше обслужването на старата къща. Получаваният от все повече намаляващите ни недвижими имоти наем, оскъдният приход на Шазие, принудена сама да си изкарва хляба, понеже не можа и стотинка да изкопчи от бившия си съпруг, и университетската ми заплата не стигаха за поддръжка на къщата. И защо да си кривя душата – дадените от пъргавия предприемач два обширни апартамента на двама ни с Шазие в издигнатия на мястото на дядовата къща седеметажен блок доста подобриха материалното ни положение.

– Добре ли си, Мющак? – прекъсна пътешествието ми във времето, предизвикано от снежнобялото малеби, гласът на познавачката на характери Шазие. – Изглеждаш странно.

Нито за миг не беше откъснала разтревожения поглед зад очилата с тъмносини рамки от лицето ми.

– Какво ми е странното – извърнах очи. – Нищо подобно, добре съм.

Шарещият ми в празното пространство, опитвайки се да се скрие от проницателните очи на Шазие поглед отново срещна нейния. Тогава в паметта ми безпричинно нахлу един спомен. Огромната магнолия в двора ни… Аз и Шазие под нея… Трябва да сме били около осемгодишни, може би и по-малки. Нападали в басейна листа… Бях целунал Шазие под магнолията. После много се засрамих. Дали мама не се беше досетила?

„Шазие ти е сестра… А братята и сестрите не бива…“

Дали имаше такова предупреждение, или съзнанието ми, което използваше всеки удобен случай да се самообвинява, ми играеше нова мазохистка игра? Не зная, но отлично помня как непохватно целунах устните на Шазие, а тя не се отдръпна, под магнолията, на чието място сега се намира кухнята на наемателя ми от шестия етаж. Дали и тя помнеше?

– Защо се смееш – попита братовчедка ми, без да се обижда. – Какво ти дойде наум?

Сигурно съм станал червен като домат от срам. Какво да отговоря? Ако кажа „нищо“, едва ли би приела, но пък да река „спомних си, че ти беше първото целунато от мен момиче и всъщност по-късно, през пубертета, няколко пъти насън…“. Естествено, и това не можех да кажа. На помощ се притече покойната ни баба.

– Спомних си споровете ви за това малеби. С баба имам предвид… Нали и двете се бяхте постарали да го направите…

Накрая загрижеността в черните и очи изчезна и детска усмивка плъзна по удебелените с ботокс устни с ненатрапчиво червило…

– Новогодишната нощ… Преди почти четирийсет години – измрънка повече изненадано, отколкото възхитено. – Как си спомни бе, Мющак?

Да, не беше нормално човек с временна амнезия да си спомни толкова отдавнашен случай. Забеляза разочарованието ми:

– Искам да кажа, че дори аз като участник в случилото се… – опита да се съвземе и плъзна поглед към краката ми. – Мющак, нямаш чорапи. Не ти ли е студено?

Нали казах, че от Шазие нищо не убягваше.

– Няма нищо, добре ми е. Докато ти звънеше, аз събувах мокрите чорапи. Преди малко се прибрах… Помислих, че ще ми дойде добре една разходка в снега. Обувките ми пуснаха.

– Сега ми стана ясно. А аз се чудех къде ли се запиля този човек. Тази вечер два пъти слизам до вас… Това е третият… Ако и сега не те бях намерила, щях да вляза с резервния ключ.

Протегнах ръка към паничката с малебито:

– Извинявай. Уморила си се, не трябваше да си правиш труда.

Подаде ми паничката и ако не бяха онези думи, които отново разбъркаха ума ми, щях да благодаря и да я отпратя, после да се затворя в апартамента насаме с огромните си проблеми и да продължа да се самоизяждам.

– Не позвъних само заради малебито… Търсил си ме следобед.

Следобед? Че аз не съм търсил никого… Или… Когато имах временна амнезия ли?

– Някъде около четири пъти…

Може би съм избрал номера и, когато съм решил да убия Нюзхет с надеждата да ми попречи… Значи, в такива моменти не изгубвам напълно разсъдъка си. Но явно не съм се свързал.

– Имах пациенти и бях изключила звука на телефона. Видях, че си ме търсил, като се прибрах у дома… Ти не звъниш толкова често. Живеем в един блок, но само няколко пъти си позвънил на вратата ми… Както и да е, зачудих се. Да не се е случило нещо?

То какво ли не се случи; убих човек в момент на временна загуба на памет. Причината за тези моменти, Нюзхет. Или по-скоро онова, на което приличаше след двайсет и една години.

– Мющак! Мющак, добре ли си?

Стреснах се и дойдох на себе си…

– Добре съм, добре… Нищо ми няма. Така става, като се влезе от студено на топло… Малко се обърках… Не съм забелязал, че съм те търсил. Вероятно, без да искам, съм натиснал бутона с името ти.

Но още докато изричах това, осъзнах огромната си грешка: когато утре Шазие научи за смъртта на Нюзхет, веднага ще направи връзката. А дали? Тя беше зает човек, с това ли би се занимавала? Но за същата тази заета жена аз бях единственият в света, от когото се интересуваше след черната си сиамка. Не, да не съм несправедлив, братовчедка ми се интересуваше от мен повече, отколкото от онова малко писенце Клеопатра. Шазие не можеше да загърби проблем, в който бях забъркан. Не можеше, но какво щях да и кажа?

– Отново ли загуба на паметта?

Ето, направо в целта. Не, засега нищо не разбира, само се съмнява, но ще разбере. Какво да правя, дали да не и разкажа всичко? „Шазие, мила, всъщност исках да говоря с теб. Знаеш ли, следобед извърших престъпление.“ Ще иде право в полицията. А дали? Опитах се да разгадая мисълта и зад погледа. Напразно, в очите и с цвят на черно грозде разчитах единствено дълбока тревога. Може би нямаше да иде в полицията. Може би онази първа целувка под магнолията… А може би тя е чакала мен така, както аз Нюзхет… Я стига глупости, откъде пък изскочи това сравнение? Тя ти е сестра… Ако не отиде в полицията, ще те пази…

– Мющак, защо не ми отговаряш? Нищо лошо не се е случило следобед, нали?

Престанах с догадките и съсредоточих цялото си внимание върху милата ми психотерапевтка, която се опитваше да реши загадката.

– Не – отговорих и храбро я погледнах. Уверено повторих: – Не, нали ти казах. Набрал съм те, без да искам.

Не ми повярва, определено не, обаче не настоя повече.

– Добре тогава – но тонът и явно показваше, че вижда нещо гнило в тази работа. – Хайде, влизай вътре, че ще измръзнеш без чорапи.

Без чорапи… Състраданието не я напускаше. „Много мило момиче е Шазие, жалко, че нямам дъщеря като нея“, казваше мама. Сърце не ми даваше така да отпратя от прага милата си братовчедка. И вече не защото исках да разбера какво мисли, а защото знаех, че в този потънал в сняг град, в този безчувствен свят, в този отдавна изгубил смисъла си живот Шазие е единствената жена, която я е грижа за мен.

– Влез де – опитах се да бъда любезен. – Ще направя чай…

През погледа и премина искра на честолюбие; хладен повей, който усетих в душата си като хилав отблясък на снега по улицата…

– Нали съм ти казвала, Мющак. Не прави нищо насила… Колко време вече стърча на прага, веднъж не ме покани вътре. Не кани никого само от учтивост. Не причинявай това нито на себе си, нито на другия.