Убийството на султана

17„Цивилизацията се гради върху рухналите империи“

С отслабването на следобедното слънце останалият от снощи сняг отново започна да се втвърдява. Вървейки по неравния тротоар на днешния булевард „Орду“, по който гордо са пристъпвали римските императори, а османските султани са се показвали пред народа, по главния път към дворците и на двете цивилизации, се чувствах като везира Халил Чандарлъ паша. Неспокоен, напрегнат, изпълнен със съмнения. Докъде ли щеше да стигне всичко това?

Несъмнено Халил паша е усещал какво ще го сполети. Принц Мехмед II, когото се опитвал чрез всякакви интриги да държи далеч от управлението и седем години е правил всичко по силите си, за да не стане султан, се качил на трона за втори път. Дори всичко да е било в името на Великата османска държава и освен това благодарение на политиката му да са били постигнати големи победи като варненската битка, времената вече били променени. Със смъртта на Мурад II равновесието на силите в двореца било нарушено и юздите преминали в ръцете на конкурентите му. Дошло времето на същинския му враг, Шахабедин паша. Имал е всички причини да избере смъртта.

И аз ги имах. Бях на местопрестъплението по времето на убийството. И не само това, ами като истински убиец грижливо унищожих всички улики. Отгоре на всичко излъгах полицията, че не съм ходил у Нюзхет. Засега любителят историк главен комисар беше повярвал или се преструваше. От друга страна, Тахир Хакъ и свитата му вероломно разиграваха мрачен сценарий, където, кой знае защо, в главните роли бяхме Нюзхет и аз. Но най-страшното беше, че все още не знаех дали съм убил старата си любов. А Халил паша, очакващ с достойнство присъдата си… Дали наистина е било така? Достойно ли е чакал решението на владетеля? Или се е уповавал на еничарите, върху които все още е имал голямо влияние, и на висшите ръководители и се е надявал, че турският корен ще му осигури протекция и младият султан няма да му посегне? Така си е, от времето на Орхан Гази39, почти сто и петдесет години, членовете на семейството му са били винаги в първите редици на властта. Пръв сред основателите на военните и гражданските организации, направили от османците истинска държава, както и на еничарската структура, един от създателите на кодекса за управление, е бил дядо му, Кара Халил паша. Може би заради това е хранил по-големи надежди от мен. Мислел е, че младият султан, когото едно време е подценявал, защото бил дете и никога не могъл да преглътне заставането му начело на държавата, ще бъде принуден да се съобразява с него. Или пък чистосърдечно се е надявал, че ако му докаже предаността си, ще бъде помилван. Не, не би могъл да направи това. Най-древното познание в украсената с чалма глава, хитра като сто лисици, е било правилото никога не бъди наивен. Наивниците нямат място нито в природата, нито в обществото. А наивен велик везир не е имал и минимален шанс в османския дворец. Дали наистина му е минавало през ум, че младият султан Мехмед бин Мурад Хан ще забрави станалото или гневът му ще премине заради семейството му, изиграло значима роля в съдбата на Великата държава и ще пожелае да се възползва от опита му, та да го вземе ако не като велик, а като обикновен везир? Кой знае. В действителност би трябвало при спомена за стореното на този упорит, неуправляем и необикновен принц мургавото му лице с рехава брадичка да пребледнее и да усети в тила си гадния дъх на палача. И въпреки ужасяващия страх, завладял душата, му той е постъпил като държавник. Щом залязла щастливата му звезда и Мурад II изпуснал сетния си дъх в одринския дворец, веднага изпратил вестоносец в Маниса и повикал принц Мехмед II на трона в Одрин.

Аз също трябва да направя необходимото. Да де, но какво е то? Само да знаех. Ето я разликата между опитния държавен мъж и неспособния професор по история. Не професор, а убиец… По-скоро нещастник, който се съмнява, че е убиец. И още по-точно някакъв тъп неудачник… А може всичките ми тревоги да са напразни? Може Нюзхет наистина да е убита от алчния си племенник? Той дори отказал да даде показания. Значи, има какво да крие. Но в нашата държава не може да съществува толкова объркано престъпление… А аз като параноик обвинявам себе си. Не параноик, а шизофреник – и параноик, и шизофреник… Аман, каквото и да е, аз, тъпакът, винаги си търся повод да се обвинявам и безпричинно изпадам в истерия. Точно като Халил Чандарлъ паша…

Халил Чандарлъ ли? Не, драги ми, той наистина е имал причини да се страхува. Мехмед II, който, като получил известието за смъртта на баща си, яхнал арабския си жребец, призовал: „Който ме обича, да тръгва с мен“, и яздил дни и нощи, за да се възкачи на престола едва на третия ден от кончината на баща си, всъщност не се е държал лошо с главния везир Чандарлъ. Защото младият падишах не е бил пленник на гнева. И не е мислел за отмъщение, а за държавните дела. Всъщност не може да се каже, че е харесвал Чандарлъ, който и докато е бил принц, и при първото му царуване не го е приемал сериозно и не само това – вършел е всякакви низости и злини. Но Мехмед II въпреки деветнайсетте си години е научил какво означава да си владетел, и то не само от учителите си – видни учени, – а и от горчивия си житейски опит с предателствата. Личният му опит е показал колко са сложни подлите игри, наречени дворцови интриги, когато бил изпъден от Одрин и набързо изпратен в Маниса. Но не допуснал омразата да вземе връх над държавността. Истинската причина била липсата на консенсус с Чандарлъ по политически въпроси. Защото гневът е временен, а тронът – вечен. Гневът превръща златния трон в гроб на глупавия владетел, а правилната политика записва със златни букви в историята името на умния. Младият султан е знаел това. И е трябвало да отстрани великия везир не заради стореното му от него, а защото е пречел на идеите му. И то не в деня на коронясването, а в удобно време. То дошло с превръщането на младия султан във велик Завоевател. След завладяването на Константинопол… Когато първо еничарите, а после държавните мъже и учените коленичили пред него. Трябвало да се изчака.

„Най-голямата мъдрост е да знаеш да чакаш.“

Кой беше казал това? Широко скроеният молла Гюрани ли? Или блестящият ум молла Хюсрев? Или мистикът Акшемседин? Може би и тримата по различно време и едва ли със същите думи, но в този смисъл… А младият владетел е превърнал думите на великите си учители в житейско кредо. Изчакал е най-подходящия момент да отнеме живота на Халил Чандарлъ. И затова при възкачването си на трона повикал застаналия встрани Халил Чандарлъ заедно с другите везири, питайки го: „Защо страниш от мен, учителю“, като позволил да му целуне ръка. Така опитният велик везир бил пощаден за две години и половина. Вероятно през това време на очакване везирът денонощно се е самоизяждал като мен – умирам, умирам, жив съм, жив съм, ей сега ще дойдат и ще ме хванат. Но не е прекратил борбата с Шахабедин паша и останалите дворцови служители, за да се спаси. Мисля, че и аз трябваше да направя същото; трябваше да се боря. Ако не ми стигаше кръвта на рода Серхазин във вените, трябваше да се поуча от великия везир… Нещастният везир, загубил главата си, желаейки благото на държавата…

„Мющак винаги взема пример от победените.“

Кой беше казал това? Че кой ли? Онази вещица Шахесте, леля ми… Вещица ли, ама че грозно! Може ли човек така да нарича сестрата на майка си? Пък и не беше ли права жената? Кога съм бил сред победителите? Любимият ми отбор никога не стана шампион. Партията, за която гласувах, никога не влезе във властта. Дори в професията си избрах една победена империя. Ето сега говоря глупости, че има ли вечна империя?

Всички накрая се сриват… Цивилизацията се гради върху рухналите империи. Така си е, а моето място сред победените е съвсем друг случай… Например Нюзхет започна да се издига, след като ме изостави. И браво, че ако се беше омъжила за мен, какво ли щеше да бъде… Не го казвай, ако беше останала с теб, сега да е жива. Но дали? Майтапиш ли се, смъртта и настъпи няколко часа след като се свърза с теб. Не, аз нося нещастие. Ей тъй си оцапах ръцете в кръв. В кръв? Стреснах се от нечие докосване. Обърнах се и видях слабото издължено лице на Сибел. Ето един от извършителите: жестокият женски член на тайфата. Изглеждаше толкова болнава, че дори мразовитият въздух не беше придал цвят на лицето и. Заради терзанията на съвестта… Но все пак беше жена… Въпреки студеното си излъчване… Обаче в очите и нямаше онзи травмиращ фанатизъм, дори беше симпатична.

– Откога ви викам, професоре, не чувате…

Огледах се объркано. Бяхме пред вратата на университетската библиотека.

– Да му се не види и разсеяността… Професор Тахир ли те праща?

– Не, видях ви на излизане… – развълнуваха се зелените и очи. – Вървях след вас.

Дали щеше да признае? Да ми каже, че и е писнало от тази кървава игра и иска да се отърве? Аз всъщност не желаех да се забърквам в това престъпление…

– Асистентът на госпожа Нюзхет…

Нюзхет? Не грешах, това странно момиче наистина говореше за старата ми любов.

– Да, асистентът… Вие също го познавате… работили сте заедно… Даже мисля, че още се виждате…

Не, никакво признание. Пак плетяха някакви интриги… Какво искаха от мен? Какъв беше този опасен проблем с Нюзхет, за който те знаеха, а аз – не? Трябваше да утоля любопитството и, за да науча.

– С кого съм работил? И съм се виждал?

– Акън… Акън Чотакан…

Говореше за нашия Акън. Да, бяхме работили заедно преди две години. Супер младеж. После замина за Лондон… За Оксфорд… Беше спечелил стипендия от факултета по съвременна история…

– Какво се е случило с Акън?

– Не съм съвсем наясно… – безпомощно разпери хилавите си ръце. – Звъня му от снощи, но не отговаря на мобилния… Бяха се върнали заедно с госпожа Нюзхет…

– Да не би и Акън… – измърморих тревожно.

Зелените очи на Сибел станаха като цепки.

– Не, не, не искам да кажа това. Не мисля, че на Акън му се е случило нещо. И защо? Но като не се свързах, си помислих, че може би вие…

Наистина мислеха, че работя с Нюзхет. Какво, значи, мислеха? Бяха убедени от сърце и душа. Искаха да разберат колко знам за този злощастен проект.

– Че откъде да знам – рекох. – От две години не съм виждал Акън. Ти какво общо имаш с него?

– Познаваме се отдавна. Бяхме в същия курс, помагаше ми да взема стипендия. За лондонския университет, факултета по ориенталистика и африканизъм… Понеже познава процедурата.

Изглеждаше откровена, може да и беше писнало от онзи Четин и искаше да хлопне вратата и да започне наново в Лондон. Точно като Нюзхет, когато ме изостави и тръгна по пътя си… Четин се е оказал по-умен и я е замесил в убийство, за да не я загуби… Напуснах излезлия от контрол мой въображаем свят и продължих разговора със Сибел.

– Но каква е връзката между Акън и Нюзхет?

– Не знам със сигурност. Каза ми, че помага на госпожа Нюзхет. Изоставил по средата работата си в Лондон. Върнал се след два семестъра. Някаква нещастна любов… – по устните и се мярна разбираща усмивка. – Знаете, че Акън е гей… Влюбил се в някакъв индийски професор, той пък бил женен. И жена му била в Лондон… Знаете ги тия работи…

Откъде бих могъл да ги знам? Не ми пукаше нито за приказките на това момиче, нито за сексуалността на Акън, нито за забранената му любов. Интересувах се единствено от връзката между бившия ми асистент и Нюзхет.

– Тоест Акън е помагал на Нюзхет в проекта?

– Нещо подобно… Но не изглеждаше щастлив. Казваше, че е много трудно да се работи с жена.

– Тогава защо го е правил?

– Професор Нюзхет щяла да му осигури добра позиция в Чикагския университет… – и подчерта, мислейки, че съм изненадан: – Да, така каза.

Чаканият удобен случай ми идваше накрак, не можех да го изтърва.

– Но по какво е работила Нюзхет?

– Не знаете ли? – рече след известно време с изопнато лице.

Ето тогава разбрах причината за тази уж случайна, но

всъщност отдавна планирана среща. Тахир Хакъ и двамата му съучастници ми бяха изпратили това надъхано момиче, понеже не са успели да разберат какво зная за проекта на Нюзхет. Нямаше нищо такова като раздяла на тази съвременна вещица с Четин. И дори лично тя беше стимулирала към престъплението нашата фанатизирана османска тройка.

– Не, и представа нямам – изстрелях. – Нюзхет беше много потайна. Независимо от близостта с никого не споделяше преждевременно намеренията си… Но вероятно Акън ти е намекнал, след като сте били такива приятели…

Стресна се. Бях на прав път, трябваше да продължа докрай.

– Така де, сигурно ти е казал. Какъв е бил проектът на Нюзхет?

Зелените и очи блеснаха диво като на притисната в ъгъла котка.

– Нямам представа – и предизвикателно отметна глава. – Акън не ми спомена.

Завесата падна, пиесата свърши и вече и двамата бяхме себе си.

– А ти и не попита…

– Не попитах… – смущението и уважението в тона и бяха изчезнали. – Това не беше мой проект. Не се и поинтересувах – по лицето и се изписа стеснителност. – Не си пъхам носа в неща, които не са ми работа. Както казах, с Акън обсъждахме стипендията ми. Всъщност се видяхме само веднъж.

Не се интересувала от неща, които не я засягат; ето че се стигна до прикрита заплаха. Добре де, но аз също нямах намерение да се бъркам някому. Насила бях въвлечен в незасягащ ме проблем. Естествено, ако не съм убил Нюзхет… Погледът ми попадна върху нервно гризящата долната си устна Сибел. Момент обаче… Ако Тахир Хакъ и порочният му екип бяха толкова навътре в случая, то вероятността да съм невинен наистина беше голяма. За пръв път се почувствах спокоен. Да, може би не бях убил Нюзхет. Но трябваше да го докажа. На първо място трябваше да разбера какъв е бил проектът на Нюзхет, който се опитваха да скрият от мен. Да де, но как? Акън… Да, бившият ми асистент би могъл да ми помогне.

– Откога каза, че не можеш да се свържеш с Акън?

Бях смекчил тона, както му е редно. Възприех тактиката на оттегляне, която, благодаря Богу, добре умеех благодарение на милата ми майчица. Не зная дали свърши работа, но госпожица Сибел благоволи да отговори:

– От снощи… Звъннах за пръв път към осем, може би и по-късно…

След убийството на Нюзхет, мина ми през ум… Да не би Акън да беше убиецът? Но защо да го прави? Явно Нюзхет тотално го е отегчила… Че кого ли не беше отегчила? Не, Акън не е насилник. Беше наивно момче. „В мъжкото ми тяло живее жена, професоре…“ Като че ли жените не са способни на убийство… Както и да е… Това е друга тема… Ами ако убийците на Нюзхет са премахнали и Акън… Например това момиче насреща ми… Естествено, заедно с любимия ни професор и свитата му… Тогава защо да ме пита за Акън? Не, още не са го убили. Акън е усетил опасността и е избягал. Но бяха по петите му.

– Може и да не е чул, да е захвърлил някъде телефона… – опитах да се усмихна. – А може би… – не знам доколко бях убедителен, но хитро смигнах. – Може да си е намерил любовник, който да го откъсне от индийския професор…

– И аз така си помислих… – съгласи се слабото девойче.

– Но дали е възможно да не знае за смъртта на професор Нюзхет? От сутринта телевизиите все това предават…

Права беше, нямаше как Акън да не е научил. Ами ако се криеше точно заради това? Тогава как бих го открил? Ами ако той ме потърси? Можеше да ме намери, знаеше телефона, адреса ми, всичко… Разбира се, ако би могъл…

– Може и да сте прав… – Боже, напрегнатото момиче започваше да се успокоява. – Не мисля, че е имал любовник, но вероятно се е затворил вкъщи да работи… Вие имате адреса му, дайте ми го да проверя…

И като нещастната Нюзхет да го наръгаш ли?

– Де да го знаех… – измрънках. – Преди две години живееше в малък апартамент в Бешикташ. Освободи го при заминаването си в Лондон… И понеже не сме се виждали, откакто се е върнал, не зная сега къде е.

– Боже, сега как да го намеря – намръщи се.

– Може би той ще те намери – казах и се приготвих за тръгване.

– Надявам се… – просветна фалшива тъга в зелените и очи.

– Иначе ще пропусна срока за стипендията.

Е, след като започнахме с лъжите, се върнах в кожата на симпатичния, загрижен професор.

– Дано не го изпуснеш… Хайде довиждане…

Но не ме остави така лесно.

– Ако ви се обади или се видите…

– Не се безпокой, веднага ще му кажа да ти се обади – казах на тръгване.

Докато бързо се отдалечавах по мокрия тротоар, дори през дебелото палто усещах тежкия поглед на скосените зелени очи на Сибел, следяща ме от мястото си.