Убийството на султана

40„Убийците винаги допускат грешка“

Писмо от мъртва любима, при това научаваш за съществуването му години по-късно… А и може ли така да те разтърси, като не си прочел нито ред? Определено да, в случай че си толкова безпомощен, та да изградиш живота си върху една безнадеждна любов; толкова обсебен, та да станеш заложник на страстта си, толкова слаб, та да не можеш да се отърсиш от влиянието на онази, която никога не те е обичала и ако се казваш Мющак Серхазин…

Забравих всичко – и самообвиненията за убийството на Нюзхет, и тайната на Тахир Хакъ, и тайнствения проект за Завоевателя, всичко. Кого интересуваше разследването на главен комисар Невзат? Старата рана отново прокърви, смятаната за отминала болка избухна, душата ми, отдавна изгубила светлината, отново влезе в омагьосаната кула на проклетото чувство, наречено любов. Добре, няма да скрия, че обичах онзи полумрак също както жертвата обича убиеца си… Може да се каже, че живях в него точно двайсет и една години. Да, не отричам, харесваше ми да бъда жертва. Нали животът трябва да има смисъл? А има ли по-голям смисъл от мъчителното подхвърляне ту натам, ту насам в жестоката битка между разочарованието и надеждата, омразата и любовта, ревността и възторга? Само така човек забелязва, че има душа. А иначе… Иначе едно голямо нищо… Огромна празнота… Как можах да повярвам, че ще се измъкна от това епично сражение? Как застиналите сини очи на Нюзхет успяха да ме убедят, че това е свършило? Нищо не беше свършило. За момент се успах в собственоръчно изградената си килия и сметнах, че съм се отървал от грандиозно-

то страдание. Но не би. Ето че сладостното мъчение започваше отново… И то след смъртта на мъчителя… Може би това беше най-лошото. Че не можех да намразя жената, привикнала ме да живея в този ад. И както казваше лудият, скрит в зловещата пещера вътре в мен: „Омразата понякога върши работа. Поддържа те бодър, държи те на крака и те прави устойчив към живота.“ Но живее ли се само с омраза? Пак същият омагьосан кръг, пак шах и мат, пак безизходица… Да, както е казал поетът, здравей, тъга… Здравей, безкраен хаос… Здравей, вечна печал… Не е вечна, ще свърши, като склопя очи… Да, здравей тъга, докато умра… Или пък добре дошла отново, любов…

Когато напуснах блока „Сахтиян“, в небето нямаше и една снежинка. Загубилото силата си слънце упорстваше, но не можеше да се наложи нито на провисналите от покривите висулки, нито на белите купчини тук-таме. „Снегът се скупчва“, беше казала Нюзхет. Не бяхме на тази улица, нито дори в този град, а сред развалините на двореца в Одрин, където Мехмед II е планирал превземането на Константинийе. Гледахме покрития със сняг покрив на рушащата се сграда. Тополи без листа, привели снаги плачещи върби, тъжни дървета, които не познавах… Ята врани, летящи в небето като черни петна… Жълтъчен проблясък в дълбините на тъмносивото. „Снегът се скупчва… Довечера ще вали.“ Нюзхет не се сдържаше на едно място от радост. Като ненаиграло се момченце, което не знае как да изразходва енергията си, ме удари няколко пъти шеговито с юмрук по рамото.

„Хайде да се разходим нощес, Мющак… Като завали снегът. Само че извън града… Към полята…“

И хитрият Мющак отново беше развалил очарованието.

„Безопасно ли е според теб? Ами ако срещнем вълци… Не ме гледай така… Като огладнеят, слизат в града.“

„Добре де – беше казала намръщено, – теб ще изядат, а аз ще се спася.“

Бях опитал да се измъкна с майтап.

„Ти си слаба, първо теб ще изядат… И докато те ядат, аз ще се измъкна.“

И стана точно така. В една снежна вечер, и то не в полето, а в центъра на Истанбул, вълци в човешки облик я бяха убили безжалостно. А аз непокътнат продължавах да живея оттам нататък… Ако исках, дори можех да се разходя в снежната светлина, която Нюзхет толкова обичаше. Даже можех да отида до Одрин с тази цел… При това с друга жена… Друга жена ли? Че то такава няма… И никога няма да има. Авантюрата ми с жените започна с Нюзхет и ще завърши с нея… Авантюрата ми с жените! Авантюра… То си е цял един живот. Да речем, две трети от живота ми и колкото ми остават след това… Изобщо не биваше да се заблуждавам, нямах представа как да живея без Нюзхет. Забравил съм какво беше преди нея, а след… Нямам предвид физическото и съществуване, то липсваше от години. Става дума за привързаността ми, или казано постарому, за обсебеността ми, за спомените, изпълващи всеки миг, за отекващия в ушите ми глас, за невидимото и съществуване, придаващо смисъл на дните ми. Трябва да кажа, че Нюзхет в съзнанието ми беше много по-красива от истинската, много по-въздействаща, много по-магическа. Вероятно това беше и причината за разочарованието, което преживях, когато я видях след години. Защото Нюзхет от мечтите ми не можеше да бъде онази застаряваща жена. Изобщо не ме интересуваше, че това е истината и тя е реалната. Дори самата Нюзхет не би могла да разруши онзи изключителен образ в съзнанието ми. Нито тя, нито който и да било…

Крачка по крачка се отдалечавах от блока „Сахтиян“. Оставях улицата на Нюзхет зад себе си, но сякаш с всяка стъпка се приближавах все повече и повече към същността и, която никога нямаше да ме напусне. Едва ли не, завивайки зад ъгъла, щях да се сблъскам с ненакърнимия образ на жената, която пазех в душата си като свещен залог. Но една ръка, докоснала рамото ми, предотврати тази среща.

– Господин Мющак! Господин Мющак!

Обърнах се. Лице с увиснали бузи, помътнели очи над огромен червен нос. Мършав като перце човек. Стори ми се познат, но не можах да си спомня.

– Да, моля?

Напуканите от студа устни се размърдаха и през тях се показаха пожълтели от никотина зъби.

– Бате Мющак?

Господинът се беше превърнал в батко. Не харесвам такова бързо интимничене. Нито побутване по рамото насред път…

– Не ме ли познахте, бате Мющак?

Това не бяха ли думи на Сезгин? Явно пак някакъв познат от миналото… Присвих очи и се помъчих да си спомня; не, не помнех този безформен мъж, неуверено помръдващ в червенокафявото си яке.

– Адем… – измърмори. – Синът на Наил Дилли…

За какво говореше, кой ли беше Наил Дилли?

Посочи тясното магазинче насреща. С най-различни сирена, салами и наденици във витрината… И над него отново табела отпреди много години… Деликатеси „Дилли“… Където правеха любимите на Нюзхет сандвичи с кашкавал… „Като идваш, отбий се при Дилли и вземи един сандвич с кашкавал… С бира «Текел»…“ Когато се запознахме, беше почти дете, а сега станал възрастен мъж… Не можеш да избягаш, не само спомените, а и животът току те сграбчва отнякъде.

– Адем, а… Здрасти… Когато се видяхме за пръв път, бяхте дете.

Многозначителен израз в тъмните очи без мигли. Явно не повярва. Погрешно ли си спомнях? Нее, тогава в дюкянчето имаше едно десетгодишно дете… Дори няколко пъти ни донесе сандвичи в апартамента на Нюзхет. Този зачервен мъж не можеше да бъде друг.

– Не беше ли тъй? Не бяхте на повече от десет години… Откога не сме се виждали.

Адем сякаш не ме слушаше; огледа се разсеяно и ми подаде някаква карта от джоба си. Инстинктивно се дръпнах.

– Ваша е.

Тогава забелязах, че държеше кредитна карта.

– Моя ли?

Лъжеше или ме бъркаше с друг Мющак.

– Ваша.

Защо ли беше толкова уверен този Адам? Не Адам, а Адем88. Адем, синът на Наил Дилли… Както и да е, защо да му давам кредитната си карта? Все пак я взех от възпитание, да не държи ръката си протегната. Карта от типа, който ползвам. А те всъщност не си ли приличат? Трябваше да я отдалеча достатъчно, за да прочета името върху и. Да, ето релефните букви в долния ляв ъгъл…

– МЮЩАК СЕРХАЗИН… – повторих на глас. – Мющак Серхазин… Какво прави у вас картата ми? – ядосано попитах мъжа.

– Вие ми я дадохте…

Аз ли? Боже мили, да не би…

– Кога ви я дадох?

– Преди две вечери… – той също беше разтревожен като мен; погледът му неспокойно отскочи към входа на блока „Сахтиян“, откъдето преди малко излязох.

– Елате да влезем в магазина… Не бива да говорим на улицата.

Нервите ми се изопнаха.

– Не – възпротивих се. – Тук ще говорим.

– Бате Мющак, аз не съм чужд човек, елате да влезем в магазина…

– Не – продължих да се съпротивлявам. – Сигурни ли сте, че аз съм ви я дал?

– Разбира се, че съм сигурен. Пазарувахте.

– Не! – поклатих глава. – Лъжете се. Не съм пазарувал от

вас.

Сбърчи вежди и носът му се изостри.

– Бате, срамота е… Приличам ли ви на крадец?

Ако настоях повече, току-виж забол юмрук в носа ми независимо от вида си на категория перо. Уплахата свърши работа и започнах да мисля трезво. Как наистина би ми откраднал картата човек, когото познавах от години?

– Не, моля ви, не ме разбирайте погрешно, Адем… Не ви обвинявам…

Изведнъж проумях колко е прав да настоява да влезем в магазина. Като нищо някой от полицаите можеше да излезе и да ни завари да спорим. Тръгнахме към магазинчето.

– По-добре да поговорим вътре…

Нали ви казах, говореше погледът му. Мълчаливо се отправихме към отсрещния тротоар. Значи онази вечер съм оставил кредитната си карта. Онази вечер на тази улица под снега…

От вратата на магазина ме блъсна топлата смесена миризма на пастърма, суджук, сирене и туршия. Влязох бързо. Адем с уважение се отдръпна и посочи зад щанда:

– Заповядайте, батко Мющак, елате насам… Не се вижда от улицата.

Леко се приведох, за да не закача наредените по рафтовете буркани с туршия и салца, и минах зад щанда. Адем хвърли поглед навън с присвити очи и измъкна плик от хладилника под касата.

– Това е ваше…

– Мое ли?

– Ваше, два сандвича с кашкавал и четири бири… Също като едно време… – погледна ме въпросително. – Наистина ли не си спомняте?

Задоволих се с поклащане на глава.

– Никак ли?

– Никак! Имам такова заболяване. Не помня какво съм правил. Не често, случва се през няколко години…

Естествено, не ми повярва, помисли го за оправдание, че не съм бил на себе си в момента на убийството.

– Странно. Но онази вечер дойдохте тук, батко Мющак. Представих се и вие се изненадахте, дори дума по дума повторихте онова, което ми казахте одеве. Сетне поискахте два сандвича с кашкавал и четири бири „Текел“. Такава бира вече няма, дадох ви друга. Сложих всичко в плик, подадохте ми кредитната си карта за плащане и написахте кода. Обърнах се за миг, а вие бяхте изчезнали.

Нищичко не изникваше в паметта ми. Нито образ, нито глас, нито проникваща в ноздрите силна миризма. Заинтересовано попитах, дано нещо изплува в съзнанието ми:

– Как съм изчезнал?

– Ей тъй на. Помислих, че сте видели някого на улицата… Госпожа Нюзхет… – докато говореше за старата ми любов, червеното му лице стана мръсножълто. – Реших, че сте излезли навън да говорите с нея и ще се върнете, но не го направихте…

Срамежливото съучастничество в погледа му и предпазливостта в поведението доказваха истинността на случилото се. „Старай се колкото щеш, от съдбата си не можеш избяга.“ Така казваше мама, опитвайки се да се утеши след скандал с баща ми. „Най-добре го приеми, момчето ми… Най-добре се съгласи и примири…“

Тъкмо се готвех да послушам съвета на единствения обичал ме истински човек, когато се намеси авторитетният глас на баща ми: „Само това не! Примиренчеството не ни подхожда, давай напред и все напред! Винаги има изход. Както нашите деди са проправили път през Желязната планина и са излезли от Ергенекон89, и ти…“

Усетих, че се олюлявам и ако изнудвачът не ме беше подхванал, щях да падна.

– Бате Мющак! Добре ли сте, бате Мющак?

Изобщо не бях добре. Вече два дни се опитвах да припадна пред непознати. Не дадох възможност на Адем да продължи и рухнах върху столчето под снимката на Ататюрк на стената в маршалска униформа.

– Кога точно дойдох тук?

Опита се да си спомни.

– Сигурно е било към седем… Не зная, може би малко по-рано… Но можем да проверим точния час…

И някой друг ли беше ме видял?

– Как ще го проверим?

Безпокойството в тона ми разтревожи и него.

– Нали има слип от кредитната карта за сандвичите и бирата, които не взехте… Ето тук… – отвори чекмеджето на касата и извади малко листче. – Тук пише часа: 19:38…

Така убийството ми беше регистрирано. Не само Адем, имаше и маркировка от касата – и свидетел, и доказателство… „Няма перфектно престъпление, Мющак. Убийците винаги допускат грешка. А детективите хващат грешките…“ Прекъснах жужащия в съзнанието ми бащин глас.

– След това видяхте ли ме?

Клепачите без мигли премигнаха; по лицето му се четеше решението на човек, все още не усвоил неморалността, но решил да тръгне по този път.

– Не ви видях. Помислих си, че както преди години сте отишли при госпожа Нюзхет. Каква любов само беше вашата… – усмихна се. – Когато магазинът е на улицата, човек неволно става свидетел на случващото се…

Виж го ти, свидетел ставал. Да не би този смотаняк да искаше да каже, че при нужда ще свидетелства и в съда?

– От петдесет години сме на тази улица, бате. Знаем кой кога е роден, кой кога е умрял, кой за кого се е оженил, всичко. Е, не аз, а баща ми. „Брилянтно момче е този Мющак“, казваше за вас. Твърдеше, че сте много заможен. Че произхождате от знатен род. Коляното ви стигало чак до двореца… „Жалко, че се хвана с дъщерята на това непрокопсано семейство“, ядосваше се. Да, баща ми никак не харесваше семейството на кака Нюзхет. И беше прав. Толкова богати бяха, а все искаха заем от нас… Но вие сте друго нещо… Колко само си подхождахте с кака Нюзхет… Идвахте лете, когато майка и и брат и заминеха на Бююкада… Нощем оставахте у тях. Сутрин отивахте заедно на лекции… – тъмните му очи бяха тъжни, сякаш съжаляваше. – Помислих, че пак така ще направите. Че ще се съберете отново, ще излезте заедно сутринта от апартамента и тогава ще си вземете кредитната карта. Но не се върнахте. Вместо вас дойде полицията.

Отбягнах погледа му. Почувствах върху плещите си неопределена тежест. Страхлив, стеснителен допир. Уплашеното докосване на предателя… Адем уж ме утешаваше.

– Не се измъчвайте, батко Мющак… Не можеш да промениш съдбата… Много добре ви разбирам. И ви оправдавам – какъв ужасен подтекст се четеше в уж тъжния му поглед. – А и то се знае, мъртвите са си мъртви… Аллах да прости кака Нюзхет, повече нищо не можем да направим за нея – опита да се усмихне, но не успя. – За нас обаче животът продължава – и замълча. – Ето, аз имам двама ученици. Благодаря Богу, чудесно се справят в началните класове… После ги чака гимназия, университет… Едно време търговията вървеше. А сега наоколо само супермаркети… Продават по-качествени и по-евтини стоки от нас. Трудно преживявам, много трудно… Аз винаги съм ви обичал, бате Мющак. Кака Нюзхет беше от махалата, но сам Бог знае, че вие си имате място в сърцето ми… Винаги сте били добър с мен… Винаги щедър.

Естествено, и отсега нататък щях да бъда щедър. Щях да плащам редовно и без забавяне, да помагам за наема, училищните такси и покупките на жена му. А Адем нямаше да каже никому, че онази вечер е видял батко Мющак, нито да покаже слипа от кредитната карта. Да се направя, че не разбирам? Не, стратегията на щрауса не върши работа пред такива лисици. Да го стисна за яката и да му река: виж, момченце, на мен тия не ми минават. Аз ли? Мющак Серхазин да стисне някого за яката… Няма как, но да речем, че го направя, този негодник ще ми забие една глава и веднага ще ме просне на земята. А може той да ме пипне за яката и да ме отведе в участъка.

„Още щом го видях, усетих нещо нередно, господин главен комисар… Батко Мющак беше обезумял… Грабнал ножа за писма и го забил в шията на старата си любов…“

Дали Невзат щеше да му повярва? Защо пък не? Защо да ме клевети без нужда някакъв продавач? А и да не повярва, нали съществува слипът от кредитната карта. Положението ми безспорно беше много тежко. И с всяка прекарана тук минута ставаше все по-тежко. Бързо се изправих.

– Трябва вече да тръгвам…

Прие тревогата ми с разбиране.

– Прав сте, батко Мющак, не бива да ви видят тук.

Настръхнах, сякаш Невзат и младият му помощник надзъртаха през вратата на магазина.

– Не, бате, не се паникьосвайте. Полицейската работа е дълга и широка… – добави Адем, разбрал тревогата ми. – Преди малко идва Сезгин. Да си купи цигари. Там му разказали играта. Нещастният, няма никаква вина… Та той ми каза, че полицаите обръщали с главата надолу апартамента на госпожа Нюзхет… Тръгвали си чак вечерта… Но то не се знае. Да не си навличаме напразно неприятности – и извади от джоба евтина визитка, отпечатана на евтина хартия. – Имайте я за всеки случай. Дайте ми и вашия телефон… – погледна ме очаквателно.

Продиктувах му телефонния си номер, нямаше как да откажа, беше ме спипал натясно. Грижливо си записа цифрите.

– Скоро ще ви потърся. Няма нужда да идвате до Шишли, аз ще дойда където поискате. – Вероятно се бях намръщил, защото добави: – Не се безпокойте, бате Мющак… Ще ме натъжите… Не бойте се, ще оправим тази работа…