Убийството на султана

22„В това дете има нещо налудничаво“

Кадъкьою46. Така го наричаше мама, ние – също. Защото тази територия е била подарена след превземането на Константинопол от Завоевателя на първия кадия на града Хъзър Челеби. Затова районът е наречен Кадъкьою. Сега го казват съкратено Кадъкьой. Обаче нашият изпълнен с цветни градини Кадъкьою, където всички се познаваха, нямаше нищо общо с този гигантски квартал с нацвъкани една до друга многоетажни сгради, в които никой никого не познава.

Ние и те ли казах? Не, нямам намерение да всявам раздори в турското общество, спойка от непривилегировани и безкласови елементи. Не подценявам никого и не се обиждам никому, но в резултат на неизбежното социално-икономическо развитие бяхме лишени от красивата си страна, градове и квартали. А и аз не се посвених да се включа в тази срамна инициатива, предавайки на алчния предприемач оставената ми в наследство къща на „Шевки паша“. Не обвинявам никого, всички сме виновни или безпомощни… С единодушно безхаберие унищожихме този прекрасен квартал… Така го окачествяваше покойната ми майка… Но не наричаше квартал, а покрайнина… Прекрасната ни покрайнина…

Не зная доколко важен може да бъде за човек един квартал, но аз не бих могъл без Кадъкьой. Е, и без Нюзхет не можех, но това не значи, че съм обсебен. Колкото и да е променено мястото на бившата къща на „Шевки паша“, все още носи атмосферата на едновремешния Кадъкьою. Колко несправедливо са нарекли дошлите от Мегара47гръцки заселници, основали Византион, сегашния Сарайбурну „Страната на слепите“… И дума да не става, първите заселници изобщо не са били слепи, ами загубили ума и дума, като видели този кът от рая; затова заседнали не в Сарайбурну, а на брега на Мода48, проснал се кротко в морето като скрита скъпоценност, тоест на тези вълшебни брегове.

Когато слязох от маршрутката на пристанището, вече минаваше девет. И тъй като по това време не ми се щеше сам да си готвя, се отбих в един от най-старите ресторанти в Кадъкьою, на янинеца Фехми. Само зеленчукова супа и задушен праз… Отказах любимия си десерт от тиквички, за да не ми стане тежко, платих сметката и когато стигнах вкъщи, ме чакаше ужасяваща изненада: жена в тъмното, точно като снощи.

Само си помислете какво е да влезеш в уютния си дом, да заключиш вратата уверено, да се събуеш и влизайки от антрето в хола, да чуеш внезапно нечие дишане. Някаква сянка, нещо, чието място не е там… Живеещият тук от години призрак на Нюзхет? Не, не е призрак. Насреща ми стоеше съвсем истинска жена, която светлината от улицата превръщаше в тъмен силует. Не посмях да се обадя, а уплашено се втурнах към електрическия ключ на стената. На жълтеникавата светлина изплуваха не стряскащите леденосини очи, а изпълнени със съмнение черни… На бюрото ми неподвижно седеше Шазие. И също като Нюзхет не сваляше и за миг поглед от мен. Краткото успокоение за миг премина в паника. Да не би и нея? И Шазие? Потърсих с поглед нож за писма на не толкова сбръчканата като на Нюзхет шия на братовчедка ми. Слава Богу, нямаше, само кехлибарена огърлица…

– Значи, си дал рубините на нея? – движеха се само устните и, никакво помръдване на лицето или тялото… – Нямаш право на това!

На какво нямах право? За какво говореше?

Взе вестника от бюрото и ми го протегна.

– Огърлицата на шията на Нюзхет… „Рубинените очи“, любимите на баба… Как можа да подариш такава семейна реликва?

Погледът ми попадна върху заглавието над снимката – „Световноизвестен професор по история беше убит в дома си“. Въпреки че го знаех, беше стресиращо да го прочета черно на бяло. Под заглавието имаше снимка на жена. Леко отметнала глава в плюшено кресло с цвят на шампанско… Лицето беше замазано, обаче на Нюзхет… Нямаше нищо изненадващо. Странното беше колието: „Рубинените очи“… Което подарих на Нюзхет. Но още по-странна беше реакцията на Шазие. Вместо да се усъмни в мен, тя се занимаваше с гердана на баба. Не само занимаваше, ами директно питаше. Бих излъгал, ако кажех, че реакцията и не ми допадна; значи, и през ум не и минаваше, че може да съм убиец. И нямаше смисъл да подклаждам съмнения.

– Мислех, че знаеш – отговорих и взех вестника. – Баба беше подарила огърлицата на майка ми…

Изглежда се обърка.

– Не помня такова нещо.

– Добре си спомни, Шазие – предупредих я спокойно, слагайки си очилата за четене. – Всички останали ценни предмети на баба взе леля… Всички… Само тази огърлица остана в нас.

Напразно опита да сбърчи изгладеното си с ботокс чело. Не си спомняше, но започна да осмисля, че съм прав за попадналите в нея скъпоценности на баба. А аз през това време се заех да разглеждам снимката.

За пръв път чух за огърлицата от главен комисар Невзат. Дори напразно го бях обвинил, че ми залага капан и никаква огърлица не е имало. Обаче имало… И то не каква да е, а подарените от мен „Рубинени очи“… Значи, Нюзхет още я пазеше… Дори я беше сложила за вечерта на срещата ни. Дали пък наистина не се беше разкаяла? Дали след толкова години раздяла не е искала да се върне при мен? Не, не, сега не е време да мисля за това. Отново погледнах снимката. Имаше ли обеци на ушите? На снимката не се виждаха. Колкото и да се напрягах, не можех да си спомня дали е носела обеци снощи. Сигурно не съм ги забелязал от страх. Всъщност, щом не съм видял голямата огърлица, съвсем нормално е да не видя малките обеци. За още нещо беше права братовчедка ми: „Рубинените очи“. Да, никой не знаеше, че съм подарил тази семейна ценност на Нюзхет. Не бях се осмелил да призная. Горката ми майка, до последния си час претърсваше чекмеджетата из къщи къде ли е потулила липсващия наследствен накит. И понеже не беше зла като леля, не обвини никого в кражба. А и да би поискала, последният, който би и дошъл наум, щеше да бъде едничкият и син. „Най-честното на света момче – Мющак.“ Но онова гнусно чувство, наричано любов, оставя ли честност в хората… И всъщност изобщо не бях длъжен да дам на Нюзхет „Рубинените очи“. Случайно беше зърнала огърлицата… Една вечер, когато бяхме сами в къщата… Беше я харесала, че кой ли не би… И аз, щедрият влюбен, бях казал: „Вземи я, твоя е“, като че ли беше моя собственост… Нека да не я обвинявам, тя отказа с думите: „Не, това е много скъпо, а има и сантиментална стойност.“ Не, не се преструваше, беше искрена. Не беше алчна. Но аз, царят на досадниците, върхът на лекетата, и я бях дал насила…

– Мислех, че е загубена – опитваше се да си спомни Шазие. – Леля я търсеше навсякъде. Дори няколко пъти и аз и помогнах. – В погледа и се преплитаха съмнение и обвинение. – Майка ти знаеше ли, че си я подарил на Нюзхет?

Свалих очилата и отговорих:

– Естествено знаеше – включи се отново царят на лъжците Мющак. – Как бих могъл да я дам, без да попитам мама?

– А защо не каза и на нас?

Вдигнах рамене.

– Щях, но мама ме помоли. Страхуваше се от реакцията на леля. Заради сантименталната стойност на „Рубинените очи“…

Обвинението започна да изчезва от погледа и, но все още не беше убедена.

– Значи, това търсене на огърлицата и ровенето из чекмеджетата…

Лепнах срамежлива усмивка на устните си.

– Моя беше идеята. Къде ти толкова съобразителност у майка ми… Да не и се разгневи леля…

Май Шазие започваше да ми вярва.

– Наистина покойната ми майка беше труден характер… Беше превърнала къщата в затвор за всички ни…

Опитах се да я утеша, смятайки, че и е мъчно.

– Не говори така, леля Шахесте преживя тежки моменти. Лесно ли е да те изоставят? И то с малко дете… Не се омъжи повторно горката, та да не отраснеш при пастрок…

Усмихна се горчиво.

– Благодаря ти за съчувствието, Мющак, но ако си беше намерила подходящ съпруг, едва ли щеше да се съобрази с мен..

Шазие винаги беше обичала повече баща си… Дори когато чичо Митхат ги остави и си отиде, не се ядоса много. Повече обвиняваше майка си. Че досадила на човечеца и насила го пъхнала в ръцете на оная млада жена.

Не мога да твърдя, че харесвах леля си, но с ушите си бях чувал, че макар нееднократно да имала сгоден случай и много от кандидатите да са били подходяща партия, ги отпратила, без да се замисли, само да не страда малката и дъщеря.

– Според мен не си справедлива… Майка ти никога не би те изоставила. Погледни нещата от нейна страна. Да бъдеш изоставена от съпруга си на тази възраст…

Черните и очи се навлажниха, долната и устна се разтрепери. Помислих, че ще се разплаче, но силната ми братовчедка веднага се съвзе.

– И какво е станало? Защо са убили Нюзхет?

Най-сетне си дойдохме на думата. И защо да крия, аз също

си отдъхнах. Защото имах въпроси към Шазие.

– Все още не е ясно – казах. – Полицията се съмнява в племенника и. Може и да си го виждала у тях.

Леко поклати глава.

– Не, никога не съм ходила у Нюзхет…

– Е, казва се Сезгин… Бил единственият и наследник. Имали и разногласия. Така твърди полицията…

– Полицията ли? – попита разтревожено. – И теб ли разпитваха?

Явно не беше срещала стрина Кадифе, иначе моята оправна домашна помощница щеше да и разкаже всичко най-подробно.

– Не знаеше ли? – запитах с цялата си невинност. – Идваха сутринта.

– Тук? Да не се съмняват и в теб? – Мълчанието ми засили тревогата и.

Да, накрая се беше досетила, че и аз мога да бъда убиецът. А не трябваше ли да го помисли още щом научи за убийството на Нюзхет? Сигурно умът не и побираше, че братовчед и би могъл да убие. Добре би било да продължи така.

– Не – опитах се да я успокоя. – Защо да се усъмнят в мен? Помолиха ме да споделя каквото знам.

– Знаеха ли за отношенията ви?

– Да, знаят, че се познаваме отдавна…

Нагласи свлеклите се очила и посочи празния стол пред себе си.

– Седни, Мющак… Не мога да мисля, докато си прав.

Я виж, щяла да мисли. Значи, я човъркаше някакъв въпрос. Без възражения се отпуснах на стола.

– Вчера… – погледна ме изпитателно. – Когато снощи си излизал на разходка… Нали не те открих у вас. Каза, че си ходил през снега… И чорапите ти бяха вир-вода…

Не пропускаше и най-дребната подробност. Явно съмнението беше загризало перфектния и ум.

– Нищо особено ли не се случи по време на разходката?

Придобих учудено поне колкото нейното изражение.

– Какво особено?

– Имаш ли нещо общо със смъртта на Нюзхет? – затрудняваше се, понеже не искаше да попита направо. Леко наклони глава вдясно и разпери ръце.

– Тоест по това време беше ли на себе си? Спомняш ли си какво си правил?

Направих се, че не разбирам намека.

– Естествено, излязох от нас и тръгнах към булеварда. На улицата децата се биеха със снежни топки. Хвърлиха няколко и по мен. После тръгнах към Мода. По наклона към пристанището имаше група младежи. Използваха наклона като писта и се пързаляха с найлони към пристанището. Загледах се в тях…

– Внезапно спрях, сякаш току-що ми хрумваше. – Шазие, какви са тези въпроси? Да не би… – понижих тон. – Да не мислиш, че съм убил Нюзхет?

– Не дрънкай глупости… Ти и мравка не можеш да убиеш.

Въпреки това не отделяше и за миг поглед от мен.

– Но снощи изглеждаше особено… А и няколко пъти си ме търсил… – и тръсна глава, сякаш да отпъди ужасяващата мисъл, минала през ума и. – Да, каза ми, че си ме набрал по погрешка…

– отмести погледа си. – Знам ли, Мющак… – замълча и скръсти ръце на гърдите. – Питах те вчера, но съм длъжна да повторя – огледа ме от глава до пети. – Не си имал нова криза вчера, нали?

Макар и късно, беше прозряла истината. Всъщност винаги го правеше. Знаех, че не мога да скрия нищо от нея, но вместо да призная, че нямам представа какво крия, предпочетох да продължа играта.

– Амнезия ли? Не, ако изключим половинчасовата дрямка след обяда, много добре помня какво съм правил. И нито съм сънувал, нито съм имал кошмари…

– Кошмари – повтори многозначително. – Защо го каза?

Глупако, кой си ти и кой те хваща в лъжа? Както казваше

разумният ми баща: „Говори колкото е нужно. Отвориш ли си устата, загинал си.“

– Знам ли – опитах да се стегна. – Исках да кажа, че съм спал безпаметно. – Не биваше да се ядосвам, добре би било да се правя на разочарован. – Какво имаш предвид, Шазие? – погледнах я обидено. – Че съм имал криза и през тези тъмни часове съм убил Нюзхет…

– Не, не – прекъсна ме, но този път по-меко. – Само се опитвам да разбера… Нали не сте се виждали с Нюзхет?

– Не сме… – вече можех да се покажа ядосан. – Защо не го кажеш направо… – наведох се към нея през бюрото. – Защо не попиташ дали не съм убил Нюзхет?

Отговори незабавно.

– Защото знам, че не си я убил.

Колко беше сигурна, макар аз да се съмнявах…

– Не е нормално страдащите от дисоциативно разстройство да убиват – каза. – Защото мозъкът изключва паметта, не успявайки да се справи със събитията от реалния живот… За да не се сблъска с проблемите, причиняващи кризата. И макар убийството да не е приемлив способ, все пак е начин за решаване на проблема. Забравата обаче е бягство от проблемите. При теб е не само бягство от проблемите, а и от причинителите им. Поради това е твърде малка вероятността да извършиш престъпление в момент на криза.

Вероятност! Не каза невъзможност. Не е нормално, но все пак съществува някаква вероятност. Не е нормално на теория… На практика бих могъл да го направя… Защото животът е по-сложен от теорията. Теорията е само схема, грубо описание на мозъка, чиито граници все още не са установени… Или трябва да се каже на душата? Кой може да знае със сигурност какво става в човешката душа? Ех, ако Шазие познаваше моята. Да можеше да ме успокои – не изглупявай, Мющак, ти не си способен на убийство, това е невъзможно. Не беше го направила, понеже и тя не беше сигурна. Но продължаваше да го усуква, за да ме успокои или по-скоро да убеди сама себе си.

– Тогава защо са всички тия въпроси – попитах по-остро от очакваното… И по-силно… Години наред не бях и повишавал тон… А може би никога. – Щом не съм способен да убия никого, защо ме разпитваш като подсъдим?

Шазие се смути.

– Извинявай – омекна. – Не съм искала да те обвиня. Нали казах, че се опитвам да разбера – каза, сякаш не знае как да продължи. – Зная колко беше влюбен в Нюзхет – и забелязала ледения ми поглед, добави извинително: – Добре де, може би вече няма значение. Може би всичко е останало в миналото, но… – не довърши, защото неочакваната ми реакция я беше объркала. Леко удари с дясна ръка по бюрото. – Прав си, говоря глупости – виж ти, нашата упорита братовчедка се предаваше. – Нямам право да отида толкова далеч – пламъкът в черните и очи угасна. – Но знаеш, че нямам лоши намерения. Разтревожих се за теб. Внезапно ме налегнаха глупави мисли. Извинявай, беше много тъпо.

Странна работа! Не ми допадаше Шазие така да се гъне пред мен. А и нямаше никаква вина. Както каза, единствената и цел беше да ми помогне. А и размишленията и бяха напълно логични. Аз не бях честен, аз лъжех и си играех с чувствата и. „Човекът е непонятно създание, Мющак.“ Сега не можех да се занимавам с безвкусните психологически дефиниции на Тахир Хакъ. Бях твърде зает да дам урок на винаги правата, винаги направляваща ме братовчедка.

– Не ми се сърди, но наистина беше тъпо – кимнах. – Вероятно днес си имала тежък ден… Може би не ти е вървяло… И затова искаш да си го изкараш на мен…

– Не, погрешно ме разбра…

Не и позволих да продължи.

– Как така съм те разбрал погрешно? Още от вратата ме обвини в кражба…

– Кражба ли?

– Да. Нали обвиняващо рече: „Значи, си и дал «Рубинените очи»?“ Като че ли съм го направил скришом…

Почервеня и ръцете и се разтрепериха.

– Ами… Извинявай, не знаех. Помислих, че…

Докато Шазие се гърчеше насреща, жестокостта ми нарастваше, сякаш онзи луд в огледалото все повече ме обсебваше. Човек причинява най-много болка на близките си. Дали е така, или е присъщо само на неуравновесени безумци като мен?

Според мен всеки го прави, защото това му създава някакво особено чувство за превъзходство.

– А защо ме чакаше на тъмно? И то в собствения ми дом… Нахлула…

Шазие беше застинала от изумление, понеже не очакваше такава реакция. Можеше да ме скастри – стига толкова, Мющак, ти ми даде ключове. Можеш да влизаш и излизаш когато си поискаш… Сега защо говориш така – но не го направи. Защото не очакваше такова държание от възпитания си братовчед. Защото го тълкуваше като бунт срещу установените ни отношения. Мислеше, че ми е писнало да ме съветва, направлява и наставлява като малко дете. Но аз изобщо не мислех така. Бях извънредно доволен, че има кой да ме закриля и пази след смъртта на мама. Но по неизвестни причини оскърбявах единствената, която се тревожеше за мен. „В това дете витае някаква лудост.“ Не, не си връщах на момичето заради често обиждащата ме с подобни изказвания леля… Отвътре ми идеше да я унижавам.

– Прав си – повтори. – Не биваше да влизам без разрешение.

Невероятно, тази жена, непоклатима като скала, наведе

глава. Тъкмо си мислех, че сега вече наистина плаче, когато тя извади връзка ключове от джоба на дънките и ги остави на бюрото.

– Нека ти ги върна – рече виновно. – Прав си, ти нямаш ключове от моя апартамент и не е нормално аз да имам от твоя.

Не беше нормално и да я целуна при наличието на толкова други момичета в квартала, но тя изобщо не беше възразила… Изведнъж видях в менящата цветовете си жена отсреща онова малко момиче, което целунах под магнолията. Невинно и беззащитно… Ами аз… Неугледно момче с къси панталонки… Празният поглед на баба, деспотичното поведение на татко, вечно усмихнатата мама, отровният език на леля… Две деца, опитващи се да опознаят живота, откъснати от света в старата къща… Внезапно си припомних окаяното си състояние. И се отвратих от себе си. Разбрах, че не мога повече да продължа с тази игра.

– Недей, Шазие – разплаках се. Закрих лицето си с ръце и се разхълцах… – Моля те, не ми причинявай това…

Може би исках да кажа Нюзхет… Моля те, Нюзхет, моля те, не ми причинявай това… Моля те, не ме изоставяй… Моля те, не ме наранявай… Моля те, върни се… Моля те, не допускай да те убия… Моля те, не ме обърквай… Моля те…

Не зная колко съм стоял така, защото се съвзех от пръстите на Шазие в косата ми. Застанала беше от дясната ми страна. Обхванала главата ми с ръце, притиснала я до гърдите си като на дете. От деколтираната и кафява блуза се носеше аромат на ванилия… По бузата си усещах хладината на едрите и гърди… Гальовни пръсти, рошещи косата ми… Почувствах се особено. Прегърнах я. Явно докосваше нещо в мен, защото в стаята прокънтя гласът на мама: „Срамота, тя ти е сестра…“

Веднага дръпнах ръка от ханша и и вдигнах глава от прегръдките и.

– Извинявай.

– Няма нищо – каза, бършейки сълзите ми. – Няма нищо…

Щях да умра от срам, какви ги наприказвах преди малко…

Докато тя се свиваше насреща ми, егото ми растеше ли растеше. А в тоя отвратителен свят си нямах другиго освен нея. Да, може би наистина не бях нормален. Как щях сега да гледам Шазие?…

Братовчедка ми сякаш отгатна мислите ми и с две ръце обърна лицето ми към себе си. Не я виждах добре през мокрите си мигли, но усещах топлотата в гласа и, създаваща сигурност.

– Аз трябва да се извиня. Много ти се нахвърлих… Много те притиснах…

Вече виждах по-добре; по нейните страни също течаха сълзи, очите и бяха влажни.

– Прости ми, бях забравила колко важна е Нюзхет за теб.