Убийството на султана

24„Само седмият падишах може да превземе града на седемте хълма“

„Да не си мислеше, че мощта ни няма да те стигне?“

Не, не говореше онзи от огледалото. Беше по-въздействащ, по-заповеднически и безкрайно сигурен в себе си глас.

„Да не помисли, че няма да разбера какво си направил?“ Никога през живота си не бях чувал този глас, но отлично знаех чий е: на мъжа в центъра на странните събития, които преживявах от два дни. Гласът на султана на две морета и два континента, на завоевателя на Константинопол, на младия владетел, превърнал османската държава в империя. Гласът на Мехмед, син на Мурад, син на Мехмед, син на Баязид, син на Мурад, син на Орхан, син на Осман.

Не се изненадах, че знам кому принадлежи гласът. Само да не беше тази тревога… Да, бях напрегнат и изнервен. Не напрегнат, ами направо умирах от страх. Бях коленичил върху копринения персийски килим на пода. По него бяха изрисувани рози, карамфили, лалета и още много други цветя… С приятен аромат… Този мирис и тишината подклаждаха страха ми. С крайчеца на очите си виждах краката на застаналите неподвижно от двете ми страни мъже. Необичайни бяха обувките, дрехите, стойката им, всичко. Съвсем друг свят, съвсем друг мир, съвсем друго време. Дори светлината беше необикновена, макар и денем; сякаш божествена сила закриваше слънцето с прозрачно перде…

„Кажи бре, човек! Защо не отговаряш? Да не отрязаха и твоя език?“

С отрязването на езика за Акън ли намекваше, или искаше да разбере какво знам за случилото се? Не разбрах, обаче

гласът вече стана нетърпелив и заплашителен, та да усетя какво може да се случи… И понеже си мислех, че ако вдигна глава, може да се изтълкува като неуважение, пробвах да отговоря:

„Какво ще заповядате да кажа, почитаеми господарю?“

Погледна ме в очите и изгърмя:

„Що за учен си ти?“

Страхът или може би уважението ми беше толкова голямо, че не успях да стана веднага.

По високите стени на стаята отекна гръмогласен смях.

„Много стеснителни били тия модерни учени… Нашият благословен молла Гюрани не слушаше ни принц, ни господар…“

И стражите се разсмяха, но възпитано… Набрах смелост от смеха им и накрая вдигнах глава. Погледът ми срещна млад мъж в златен трон с поддържана брада на широкото лице. Точно като султан Мехмед Хан от портрета на Белини. Беше облечен в свободна дълга дреха с кожен син кафтан отгоре… На главата си носеше бяла чалма с пискюл от блестящи пера… Под голямото чело, частично покрито от чалмата, изпод свъсени вежди черни очи иронично наблюдаваха лицето ми, сменящо цветовете си. Тънките мустаци над засенчената от орлов нос горна устна леко помръдваха при говорене.

„Аллах да благослови молла Гюрани, но нито веднъж не е коленичил пред трона ни… Молла Хюсрев също… Така трябва да се държат учените. Защото науката винаги е по-силна от владетеля. И по-трайна… Историята на тези земи прелива от разкази за победени владетели, пренебрегнали значението на науката.“

Окуражен от уважението му към науката, реших, че е време да изтъкна себе си.

„Разбира се, могъщи господарю. Известни са интересът и уважението Ви към учените. Толкова сте ги почитали и възхвалявали, че се знае истината за дързостта на молла Хюсреф, седнал от лявата Ви страна на сватбено тържество, да се разсърди от ревност към седящия от дясната Ви страна молла Гюрани.“

Веждите на младия султан се стрелнаха като копия.

„Само глупаците вярват на такива измислени истории.“ Тронната зала изведнъж заприлича на ледник. Никой не гъкваше. Сам той наруши предизвиканата от думите му тишина: „Както почитаемият ми учител молла Гюрани, така и молла Хюсрев бяха велики люде, които не се интересуваха от светските облаги. Не само на маса, но и по време на посещенията ми обикновено стояха далеч от мен въпреки увещанията ми. «Изгледа ме от глава до пети.» Ако вашите учени обръщат внимание не на науката, а на такива предания, работите са зле, професоре.“

Направо ме разби. Говори малко, Мющак… Много мисли, малко говори… Особено пред превзелия света владетел…

„Прекрасно Ви разбирам, господарю – казах и сведох глава. – Моля да простите на безпричинно раздрънкалия се Ваш слуга. Прав сте, сравнението ми беше неудачно. Разбира се, ние четем за събития преди години, затова понякога реалността и преданията се смесват… Всъщност отлично знам колко безценни люде са били учителите Ви.“

Думите ми не го впечатлиха.

„Както и да е… – прекъсна ме. – Да се върнем на въпроса… Кой е онзи многознайко, дето ни клевети за отцеубийство?“ Значи, беше наясно с обвиненията срещу него. Застаналите от двете му страни къдрокоси палачи ме гледаха свирепо, още малко да ми се нахвърлят. Кръвта ми се смръзна, разтреперих се целият. Опитах да се съсредоточа и да замажа гафа.

„Хей велики и честити султане, нищо не може да се скрие от Вашия блестящ душевен взор. Няма съмнение, че с течение на времето някои мизерници са дръзвали да очернят Вас, върховния ни господар, еталон за доброта и величие, и благородния Ви род заради коварните си интереси. Но колко щастливи са онези, които заедно с Вашия слуга тук са имали достатъчно разум да не повярват на тези клевети.“

Вероятно подреждането на думите в този ред независимо от треперенето ми като лист му се е харесало, защото въпреки че веждите му останаха сключени, в гънката на мустаците се появи едва забележима усмивка.

„Хей, професоре – рече рязко, разбивайки на пух и прах оптимизма ми. – Не беше ли точно ти, който си блъскаше главата как е станало всичко? Да не мислиш, че не те видяхме да прелистваш онази книга?“

Ей сега загазих здраво, веднага трябваше да предприема нещо. Сега беше моментът да се оправдая, сега или никога. Както винаги казваше Шазие, улови момента, Мющак…

„Аз, милостиви господарю“, започнах.

„Достатъчно! – викна. Изглежда очакваната топла усмивка никога нямаше да огрее стаята. – Престани бе, човек! Дръж се като сериозен учен! Бъди стабилен, уважаван учител. Престани да ме будалкаш и ми разкажи всичко.“

Стремейки се да овладея треперещите си крака, което доведе до още по-силно треперене, започнах…

„Хей, господарю на света, както знаете, една жена, отпътувала за другия край на земята, беше обсебена от странната идея, че Вие, нашият падишах, сте убили баща си, великия покоен Мурад Хан…“

Неволно млъкнах. Да кажеш на великия Завоевател, че е обвинен в отравянето на баща си, би било трудно не само за такъв бъзльо като мен, но и за жестокия Рюстем53.

„Е, какво млъкна бре, молла, думай да чуем.“

„Както повелите, велики ми господарю, надарен с божествен ум и разум. Та тази жена, заселила се на другия край на света, започнала едно проучване дали е съществувал такъв някакъв инцидент…“

Надареният с божествен ум и разум падишах изригна като вулкан.

„Значи, тази непристойна жена се опитваше да ни изкара отцеубиец?“

Олеле, веждите му се опънаха като лъкове, а носът му се заостри като кинжал.

„Не, моля Ви, тъй като няма открито такова доказателство или документ…“

Мощният глас, разтърсващ тронната зала, отново прекъсна думите ми.

„Тази жена не е ли същата, дето живееше с теб едно време?“

Ха сега отговаряй, Мющак… Горкичкият Халил Чандарлъ, сега чудесно го разбирах човечеца.

„Хей милостиви султане – запънах се. – Прав сте, така е, както благоволихте да кажете, макар че аз прекъснах всякакви отношения с тази жена още преди двайсет и една години…“

Дори не ме изслуша…

„Какво цели тази жена? Какво ще постигне, като ни изкара отцеубиец?“

Стори ми се, че гневът му поутихва, но може би се опитваше да ме разбере? Малко повече смелост би ми била от полза. Какво казваше професорът на професорите Тахир Хакъ: „Завоевателя обича смели, безстрашни, неотстъпчиви хора като него.“

„Хей, милостиви господарю, може би целта на онази жена е била да представи по-реалистично на света юначния ни падишах, та слугата Ви, написал книга за завладяването на Константинийе, като Критовулос54…“

„Какво говориш, учени господине, нашият раб Критовулос не е написал нито ред, представящ ни като убиец, а тази жена ни е лепнала обвинение в отцеубийство, докато сме си стояли тихо и кротко в Маниса…“

Подигравателна нотка в гласа, присмехулно изражение на лицето… Не можеше да се разбере кога се шегуваше и кога беше сериозен.

„Хей, остроумни господарю, може би тази жена е искала да избие от главите на враговете Ви такава идея…“

Сега вече се усмихваше. Иронично… Да, лицето му просветна, така изглеждаше по-млад и по-мил… Лявата му ръка се плъзна към мустака, но се отказа.

„Чакай, чакай молла… – каза развеселен. – Отговори искрено, за Бога, толкова много ли обичаше онази жена?“

Искаше ми се да река: това беше отдавна, сега я мразя, но понеже се боях от избухливия нрав на великия владетел, отново избрах златната среда.

„Не зная, проницателни ми господарю. Ако ме бяхте попитали преди три дни, щях да кажа да. Сега не зная. Но независимо дали я обичам, или мразя, за да съм честен, мога да кажа, че намерението и не е било лошо…“

Усмивката му стана закачлива.

„Да не би сърдечният огън да замъглява разсъдъка ти, молла?“

Думите му не бяха заплашителни, дори долавях някакво съчувствие.

„Хей, покровителю на влюбените, ако беше така, щях да си изтръгна сърцето със собствените ръце…“ Думите ми бяха толкова неискрени и толкова далеч от истината, че за миг изпаднах в паника да не разбере, че лъжа, но когато видях как омекна погледът му, разбрах, че съм на прав път. „Всъщност когато тази жена ме изостави и замина, ми идеше не да я защитавам, а да я пратя вдън земя. Но ако трябва да съм честен, като на Ваш предан слуга не ми отиваше да се правя, че не забелязвам заслужаващата и уважение работа при неверниците и да не и отдам заслуженото. Да, дори сега да е тръгнала по кривия път, тази жена е описала подробно трудните дела на героичните Ви деди от Осман Победоносни досега и на славния Ви род, допринесла е за прочуването на османското име и слава по цялото земно кълбо. Но тъй като жената е с мъжки характер, е обсебена от идеята да вади на показ и тъмните, недокоснати от човешки поглед страници на историята…“

Дясната му ръка изсвистя като сабя във въздуха и прекъсна тирадата ми.

„Хубаво говориш, молла, обаче да създаваш слава, представяйки измислиците за истина, е недостойно и клеветническо, дори синът на Чандарлъ – Халил, бившият ни велик везир, който се опитваше да ни спъва на всяка крачка, не си е позволил такива необосновани твърдения. Защото колкото и да беше коварен, не беше глупав. Много добре знаеше колко важен бе за нас животът на баща ни, султана. И знаеше, че ако косъм паднеше от главата на баща ни, докато още беше здрав, щяхме да стоварим ада върху главите на дръзналите. Тоест от когото и да тръгва тази дяволска идея, тя е напълно лъжлива, черна клевета. И понеже уважаваме любовния огън в сърцето ти и знаем, че обвинилият ни в убийство е премахнат, имайки също предвид, че си учен, решихме да простим на онази жена и да те провъзгласим за невинен.“

Обзе ме пълното спокойствие, буйната радост на помилвания осъден… Понесох се по вълните на щастието.

„Хей, султане мой, чиято справедливост огрява земята като слънце…“, започнах но ръката му отново се вдигна като сабя във въздуха.

„Обаче в този въпрос има нещо неясно, включително и за теб. Защо тръгна по акъла на някаква чуждоземка и се усъмни, че сме отцеубиец? И като се усъмни, защо не дойде да ни питаш?“

Нямаше ли да го направя, ако знаех, помислих си. Кой историк би пропуснал такава възможност? И понеже не можех да отговоря, а Вие дали щяхте да ми кажете, промърморих:

„Кой съм аз, та да се изправя пред Вас? Дори да имах тази възможност…“

„Сега я имаш – въздъхна дълбоко. – Вече не сме господар на света, изтече ни времето на трона. Край на препускането от граница до граница върху белогривите арабски коне, затворени за нас са бойните полета, кънтящи от победоносни викове и звън на саби, окъпани в кръвта на неприятеля. Животът, по-жесток и от най-жестокия владетел, ни рече: времето ти свърши. Настъпи време за разговор, за поправяне на грешките и опровержение на лъжите по наш адрес.“

Усетих как потрепва гласът на великия владетел, как помръква светликът на царственото присъствие и избледняват стенните плочки. Завоевателя заговори по-силно, за да се чуят думите му. В това време забелязах как младото му чело се набръчква, брадата му побелява като без време завалял сняг, стройното му тяло натежава и младият падишах пред очите ми се превърна във възрастен мъж. Погледна зяпналата ми от изненада уста и каза:

„Не се чуди, молла, не се чуди. Докато ние, прекрачилите прага на смъртта, чакаме Деня на Страшния съд, се превръщаме в онова, за което мислим. Не си го слагай на сърце, и ти ще го видиш и усетиш… Важен е този миг. Отвори уши и ме слушай. Пред теб седи владетел. Ето ти сгоден случай да питаш каквото те интересува… А аз честно ще разкажа каквото знам…“

Какъв звезден миг за един историк! Пред мен е великият султан Мехмед Завоевателя и ми вика ти питай, аз ще отговарям. Добре, но какво да го питам? Иска се кураж да го разговоря за онова, дето ми минава през ум. Изобщо не бях в състояние да се върна към отцеубийството, но можех да питам за Чандарлъ. Щеше да бъде интересно да чуя от устата на султана отговора на въпроса, объркващ всички ни. Та нали сам той подхвана тази тема?

„Ако позволите, господарю, защитник на науката и правдата, бих искал да Ви питам за бившия Ви велик везир Чандарлъ Халил паша… Наистина ли везирът, член на прочут род, служил на Великата държава от Орхан Гази насам, беше коварен предател?“

Гледаше ме с присвити очи, сякаш не виждаше добре…

„Приближи се, учителю, приближи се… Да те виждам по-добре, като говориш.“

Докато приближавах трона на колене, махна с ръка към стражите:

„Оставете ни сами.“

Тронната зала се опразни за миг. Само султан Мехмед Завоевателя и аз… Припомних си една миниатюра от библиотеката на „Света София“: известният астроном Али Кушчу представя произведението си на Завоевателя. Примъкнах се до коленете на владетеля също като учения от миниатюрата.

„Всяко събитие има поне две страни – поясни Завоевателя. – Лошо в доброто и добро в лошото. Както каза, семейство Чандарлъ са служили сто и петдесет години на държавата, така е. Обаче сетне членовете на семейството са кривнали. Погрешно са възприели щедростта, ценностите и справедливостта на славния ни род. Сметнали са се за собственици на държавата, в която тронът има само един владетел. В хаоса, започнал след победата на Тимур над праотеца Баязид Светкавицата, в онези смутни дни родният чичо на същия Халил, мерзавецът Али паша, взел страната на пияницата Емир Сюлейман55срещу героичния ми дядо, славния владетел Мехмед Хан с намерение да затрие рода ни.“

Налагаше се да попитам не защото исках да възразя, а за да не бъда разбран погрешно:

„Простете дързостта ми, справедливи султане, но за разлика от брат си бащата на Халил, Ибрахим паша, не допринесе ли големи ползи с присъединяването си към юначния Ви дядо Мехмед Челеби?“

Леко поклати глава.

„Така е, обаче хитрите деца на този буден род са вещи като гадатели в тълкуването на миналото и предугаждането на бъдещето. Причината да изостави Муса Челеби не е уважението към дядо ми Мехмед Хан, а прозрението, че съдбата на принца, комуто служи, не е розова. Понеже не видял бъдеще в онзи принц, се присламчил към дядо ми, което е извечна привичка на този род. И все пак знатният ми баща Мурад Хан се е доверявал безкрайно първо на Али паша, сетне на сина му Халил и винаги ги е държал близо до себе си. Но вълкът козината си мени, а нрава – не. Това везирско потекло, добило навика да управлява господарите, си е играло и с покойния ми баща, и с мен, или директно със съдбините на държавата. На добросърдечния ми баща му омръзнало от техните безкрайни игрички и хитрини и решил да слезе от трона, виждайки ни достоен за него. И точно тогава се намесва онзи мерзавец Халил Чандарлъ, правейки всичко по силите си да ни скара с всички, като най-долното не беше подстрекаването на баща ми да си върне трона, нито раздаваните наляво и надясно рушвети, а положените огромни усилия да не постигнем целта си при обсадата на Константинийе, провождайки тайно вест на врага.“

Въздъхна тежко. Гневно присвитите му очи се плъзнаха по изобразяващите летен ден плочки отсреща. Стаята се оцвети, светлината лумна. Видях как бръчките по челото на Завоевателя се изглаждат, снегът в брадата му се стопява и възрастният владетел се превръща в младеж.

„Този гнусен подлец ни разигра такъв театър след първата интронация“ – заговори отново дванайсетгодишният падишах насреща ми. Детето владетел през лятото на 1444 в Одрин… – „Така ни унизи, че и втори живот да живеех, не бих го забравил.“ Отново обърна искрящия си поглед към мен: „През първите месеци от възкачването ни на трона в Одрин изникна някакъв странен дервиш. Повдигаше непознати, неизвестни теми, гледаше от друг ъгъл на познатите неща. И по съвета на богословите «Ако ще знанието да е в Китай, вървете го открийте», повикахме този дервиш. Дойде, наведе глава, коленичи. Тъничък като тополка мъж, но в очите му изгарящ пламък… Та този човечец, като дойде до трона и ни видя, потрепери като смахнат, завъртя се полека около себе си и мелодично запя благословените слова: «Разбира се, Константинийе ще бъде превзет. Слава на командира, който го превземе, слава на войниците, които го превземат.» После замръзна на място и каза: «Благодари се, че си известен, слави Бога, че си избран. Ти си седмият… Седмият владетел от османския род… Само седмият падишах може да превземе града на седемте хълма. Защото седем е тайната на успеха. Защото седем е кодът на успеха. Защото седем е знакът на бъдещето. Няма съмнение, че това си ти. Ти си героят, предречен от великите ни пророци… Честита да ти е победата, султане.»“

„Везирите около мен изтълкуваха различно тези думи. Саруджа паша и Заганос паша изтъкнаха: «Има смисъл в казаното, да не отпращаме този човек.» А Халил Чандарлъ, който никога не успя да преглътне интронацията ни, се намръщи на казаното от персийския дервиш. Защото тогава гледаше на нас не като на падишах, а като на дете. Обаче хитрецът не издаде намеренията си. А мерзавецът бил намислил да унищожи нещастния дервиш, като същевременно ни направи за смях. По онова време ние бяхме млад падишах, не знаехме що е хитрост и понеже нямахме представа от задкулисните игрички на този подлец, нищо лошо не ни мина през ум. Знаейки това, Чандарлъ използвал удобния случай да покани незабавно в дома си клетия дервиш, като предварително подлъгал с омайни приказки мюфтията Фахредин, скрил го зад пердето в дома си преди пристигането на дервиша и пристъпил към злокобното си дело. Щом дошъл дервишът, той го окуражил с думите: «Много ми допаднаха вижданията Ви, бихте ли ги обяснили по-подробно?» Когато мюфтията чул иззад пердето откачените според него приказки на дервиша, не издържал, изскочил от укритието си, нахвърлил се върху му и го стиснал за гушата; изненаданият персиец побягнал да се спаси на улицата, но като видял там очакващите го стражи, едва се добрал до двореца. А дворецът принадлежи на Великата държава и е подслон за онеправданите. Халил, който не уважавал дори това, започнал да насъсква срещу нас, седмия падишах, хората от народа, всял смут, намеквайки, че сме приютили някакъв побъркан. А ние, тъй като нямахме достатъчно опит в управлението, бяхме принудени, макар и с нежелание, да предадем този уповаващ се нам Божи човек на подивялата тълпа.“

Младият падишах насреща ми пребледня, сякаш отново преживяваше онези дни, и брадичката му затрепери.

„И като че този позор не беше достатъчен, та трябваше това жестоко убийство да се извърши пред очите ми – с радостни крясъци подпалиха на голяма клада живи горкия дервиш и шестимата му послушници със седем факли. Същевременно огънят, който раздухваше мюфтията Фахредин, подпали брадата му, та за малко да загине в ада, който сам сътвори. Така мерзавецът Халил изгори не само персийския дервиш, но и уважението към нас, та да слезем от трона. А ние, когато видяхме на тази проклета клада как жив изгаря като тъничък кипарис нещастният дервиш, разбрахме, че Халил е истински слуга на дявола и последвалите събития показаха колко сме били прави. Но все пак заради светлата памет на достойния ни баща и в името на миналите заслуги на семейството на везира му простихме тази низост. Веднъж обаче проявената от него недалновидност при поканата в двореца и положението, в което изпадна като държавен мъж, затвърдиха у нас убеждението, че час по-скоро трябва да бъде отстранен от политиката.“

Забелязах как Завоевателя отново се променя, докато говори и се превръща в момчето падишах, което видях в началото. Млад, амбициозен, напорист, решен да завоюва света командир…

Месеци преди обсадата в една безсънна нощ бях повикал Халил, защото Саруджа паша и Заганос паша непрекъснато ми докладваха за рушветите на този предател. Уплашил се, като получил поканата ми посред нощ. Влезе при мен със златен поднос, пълен с блестящи жълтици. „Какво е това, учителю?“, попитах.

Ухили се лукаво, без капка свян: „По традиция не се ходи при господаря с празни ръце – отговори. – А и тези жълтици не са мои, а Ваши. Досега ги пазех у мен.“

Можете ли да си представите, ние бяхме на път да сбъднем мечтата на прародителя си Осман Победоносни, да покорим света, а онзи се загрижил за жълтиците. „Нека стоят при теб, учителю“, постарах се да не показвам гнева си. „Ако ми помогнеш да превзема Константинийе, ще те възнаградя с много повече.“ Посочих с ръка непипнатото легло. „Виж, от дни не съм сложил глава на възглавницата. За благото на държавата, за да прекършим враговете, трябва непременно да превземем този град. И ще го направим с Божията благословия. Но имам нужда от подкрепата ти.“

„Зарадва се, че е спасил кожата и жълтиците. «Както заповядате, султане, аз съм винаги с Вас», започна отново да ме омайва. И тази нощ окончателно реших да го излича от списъка.“

Да оставим настрани разговора с мъртвия султан за убития от него велик везир, но дали от чувство за справедливост или от отговорност пред историята, но усетих необходимост да възразя:

„Няма съмнение, че сте прав, султане, образец на справедливостта, но тъй като, ако не споделя мнението си, не бих изпълнил задължението си, с Ваше разрешение бих искал да кажа, че Халил Чандарлъ е възнамерявал да продължи политиката на покойния Ви баща, Мурад Победителя – мир на праха му – и не е желаел да воюва със съседите, а да поддържа мирни отношения.“

„Тъкмо исках да кажа – поде думите от устата ми, – че на Земята и във Вселената няма такова нещо като мир. Както всяка държава има един владетел, така накрая и светът ще има един повелител. Като Александър и Цезар… И, естествено, всеки владетел вярва, че той ще стане повелителят на света. Смелият го обявява открито, страхливият крие намерението си. Ако ние не ги нападнем, те ще го сторят. Ако ние не провъзгласим властта си, те ще го направят. Ако ние не ги завладеем, те ще ни завладеят. Събитията потвърждават думите ни, а бъдещето ни е свидетел. Няма нищо чудно, това е правилото – извечното, вселенско правило. И то се пише с кръв. Защото творението, наречено човек, разбира повече от лошо, отколкото от добро. И колкото и да е жалко, добродетелта не е по рождение. За да бъдат хората възпитани и обучени, са нужни хиляди учители, хиляди училища и още хиляди книги и десетки години. А докато вие се занимавате с това, врагът може да ви унищожи за една нощ. Затова мирът е химера, а божественият ми баща Мурад Хан никога не е бил мечтател. Водените от него битки са показали и на приятелите, и на враговете какъв владетел е. Но внукът на рода Чандарлъ, Халил, е друго нещо. Затова е оскърбително името му да стои редом с това на баща ми. И приятелят на неверниците Халил е заслужил да умре от самото начало.“

Докато Завоевателя довършваше думите си, в тронната зала се разнесе врява. Огледах се и забелязах, че златотканата завеса на стената зад трона е започнала да се топи. Да, скъпият плат ставаше на прах пред очите ми. Да беше само завесата, хайде, но и стената се рушеше, както и коприненият килим под краката ми…

Въпреки че забеляза какво става, Завоевателя не показа никаква изненада.

„Май се разделяме – каза спокойно. – Да, учителю на епохата си, времето дойде, ако имаш последен въпрос, ще ти отговоря, ако не – да се сбогуваме.“

Последен въпрос… Последен… Какъв да бъде? Разтревожих се. В моменти на паника нищо не ти иде наум. Сякаш мозъкът ми внезапно – дзън – и беше спрял. Заедно с нарастващата врява се увеличаваше и разрушението. Тронът на султан Мехмед Завоевателя започна да се разпада на малки парченца, а те се превръщаха в прах. Още преди тронът да се разпадне окончателно, беше дошъл редът на чалмата и пискюла на султана.

Разбрал, че въпрос няма да последва, Завоевателя поклати глава.

„Няма смисъл, учителю, ти пропусна възможността си, сега е мой ред да попитам. Нещо, което ме човърка от смъртта ми насам. Кажи ми, знаеш ли някой да е умрял от подагра?“

Нарастващият шум прекъсна думите на владетеля. Както Завоевателя се топеше пред очите ми, така започна да се размива и да се превръща в прах и дясната ми ръка, протегната към дрехата му. Ужасен извиках: „Не… Не…“

Когато отворих очи, се озовах върху дивана в хола. Завит бях с ухаещо на виолетки одеяло, а до главата ми беше паднала книгата на Решад Екрем Кочу „Султан Мехмед Завоевателя“. Докато се изправях отново, чух шум. Някой удряше с юмрук по вратата. Какво пък сега – сънят ли продължаваше, или наистина отвън имаше някой?