Убийството на султана

32„Вземи този нож, иди зад жената и го забий в гърлото ѝ“

Както надеждата на константинополци изчезнала със свалянето на корабите по склоновете на Бейоглу към Касъмпаша, така се върна настроението на групата ни. Особено нашият старчок се оживи като изпил еликсир за младост. Вече не мислеше нито за смъртта на Нюзхет, нито за вероятността студентите му да са убийци, нито за заплахата да бъде обвинен в престъпление… Нека, нямах нищо против, дори се радвах да го видя така жизнерадостен, сякаш подмладен с двайсет години, но се безпокоях, че заради това му вживяване в магията на обсадата може да се наложи отново да отложим онзи толкова важен разговор. Разбира се, безпокойството ми беше неоснователно. Само такива гламави като мен можеха да потънат в чувствата си. Хората като Тахир Хакъ бяха от типа на Завоевателя. Колкото и да се вълнуваха, не губеха чувството за реалност и никога не се отклоняваха от целта си.

Когато най-сетне завърши разказа, се обърна полушеговито-полусериозно към групата:

– Сега обявявам петнайсет минути почивка. В онова кафене можете да пийнете чай или кафе и да се постоплите… Единствената ми молба е по време на почивката да не ни занимавате с Мющак. Не се сърдете, но сега нито ще се снимаме с вас, нито ще отговаряме на въпросите ви. Защото имаме важен разговор.

Естествено, всички, които търсеха случай да поговорят с нас, и най-вече Пеями, бяха много разочаровани. Надигналият се ропот говореше, че недоволстващите съвсем не са малко.

– Не възразявайте – прекъсна ги бащински професорът на професорите. – Имаме още време заедно… И в автобуса, и пред стените доста ще говорим и ще се усмихваме пред камерите.

И толкоз. Както казах, професорът знаеше с кого как да говори. При това без да обиди някого. И докато загубилата надежда за нас група се отправяше към кафенето, аз се приближих до него.

– Браво – казах, помагайки му да слезе от камъните. – Много добре оправдахте намерението ни.

Лицето му светна по детски от радост.

– Какво да направя, Мющак. Иначе нямаше да ни оставят дъх да си поемем… Но и те са прави… Завоевателя им е много интересен.

Хванах го за ръка да не падне, беше леденостудена.

– Измръзнали сте, искате ли нещо топло за сгряване?

Бързо дръпна ръката си като че ли се притесни да не покаже слабост.

– Не, не ми се пие нищо… – и се огледа неспокойно. – Да намерим някое закътано местенце и да обсъдим онзи въпрос…

– Ако искате да влезем в автобуса, там е по-топло.

Погледнахме към белия автобус, на чиято врата Кадри

жадно дърпаше от цигарата.

– О, не, там няма да се отървем от шофьора – и посочи с брадичка двореца. – Ела да тръгнем нататък, хем ще се постоплим от движението.

Обърнахме гръб на построения от султан Мехмед Завоевателя внушителен дворец „Топкапъ“ и тръгнахме към красивия „Долмабахче“, избран за дом на султаните през не особено успешните им периоди.

– Да, говорехме за Четин – хвана ме под ръка. – Защо се съмняваш в тези младежи?

Изобщо не бях споменал, че се съмнявам в Четин. Ах, това хитро старче, отново се опитваше да ме вкара в капана. Всъщност не биваше толкова да му обръщам внимание, тези дребни хитрини можеха да станат добър увод към темата, а и без да го казвам, наистина изпитвах съмнение, обаче упорството ми надделя.

– Грешно си спомняте, не аз, а вие се усъмнихте в тях.

Демонстрира силна изненада:

– Какво?

Без да се колебая, му казах истината в лицето:

– Казахте, че тези младежи гледат романтично на историята и са много чувствителни към темата за Завоевателя.

Когато разбра, че фалшивата изненада няма да ме впечатли, издърпа ръката си.

– Така ли казах?

– Да, точно когато говорехме за убийството на Нюзхет.

Не очакваше това от мен. Смяташе, че както винаги ще проявя такт и любезно ще му разреша да ме насочва. Но не беше познал, не само той умееше да говори каквото трябва и където трябва. Вече трябваше да разбере, че и аз съм личност. Повече нямаше да му позволя да ме води за носа. Само че не се получи, не можах да го направя. Като видях покрусата в погледа му, омекнах. Усетих безпомощността му. Отнякъде дочух нежния глас на мама: „Нашият Мющак винаги е имал меко сърце.“ Да, започнах да го съжалявам, макар още да не му вярвах.

– Нормално е да мислите така – извъртях приказката.

Сякаш се окуражи, но имаше нужда от още малко.

– Да, действително и аз се съмнявам в тях. И най-вече в Четин…

Очите му светнаха с надежда…

– Четин, нали? – в гласа му се промъкна някаква загадъчност, сякаш издаваше важна тайна. – И аз се усъмних… Много бързо избухва. Има склонност към насилие…

Това ме подразни.

– Защо тогава го взехте в катедрата? Много добре си спомням, че вие ходатайствахте за асистентското място. Дори потърсихте помощта ми.

Изобщо не опита да се защити.

– Знам ли, някаква недомислица… Не го познавах… Познаваш Рюкню, беше негов студент. Рюкню е чист човек, когато гарантира за него, му повярвах.

Изглеждаше сигурен във вината на Четин. Притесних се здравата. И зададох въпроса, който ме мъчеше от снощи:

– Защо тогава, професоре, ми изпратихте човек, когото смятате за убиец?

Втренчи в мен присвитите си очи, очаквайки разбиране:

– Не бях убеден, че е убиец. Изпратих ти го, понеже знаех, че се съмняваш в него. Когато снощи ми позвъни, за да говорим, бях сигурен, че става дума за Четин. Хрумна ми да ви срещна. Надявах се да наблюдаваш реакциите му по време на краткото пътуване, да поговориш с него и да си създадеш мнение. Затова ти го изпратих.

Постъпка на дявол точно като него…

– За да се убедя…

– За да се убедиш – повтори. – Знаеш, че мнението ти е важно за мен.

За малко да се съглася, но си спомних, че все още не съм задал най-важния въпрос:

– И защо мислите, че Четин може да е убиец?

– Понеже… – явно въпросът го затрудни. – Понеже се закани да убие Нюзхет.

Ха сега! Значи, не се лъжех, значи, правилно се съмнявах, значи…

– Това обаче не доказва, че я е убил…

Изобщо не обърнах внимание на последните му думи. В съзнанието ми изплуваха горящите от омраза очи на Четин, докато ругаеше шофьора на камиона. Това бяха очи на убиец… Без съмнение очи на чудовище… А аз глупакът два дни се разкъсвах, че съм убил любимата си жена.

– Може да го е казал в пристъп на ярост.

Разбрал по погледа ми, че вече съм осъдил и изпратил в затвора Четин, Тахир Хакъ продължаваше да говори, за да разведри ситуацията.

– Кога каза това Четин? – прекъснах го. – Вечерта на срещата ви с Нюзхет ли?

– Не, не, много преди това… След онази разправия…

Първоначално не схванах.

– Коя разправия?

– С Нюзхет…

– А, когато е критикувала турските историци…

Примигна изненадано.

– Не, не помня такава критика. Говорехме за Завоевателя. Кой ти каза, че Нюзхет е критикувала историците?

– Четин… Разказа ми в колата. Нюзхет нарекла всички официози.

Професорът съвсем се обърка… Явно Четин ме беше излъгал. Искал е да скрие истинския предмет на разговора.

– Значи ти каза, че за това са спорили с Нюзхет?

Тогава разбрах, че Тахир Хакъ също се опитваше да скрие предмета на разговор.

– Ставало дума и за отцеубийство?

Уж ме слушаше, но умът му беше другаде, време беше да проверя искреността му.

– Онази теза за убийството на Мурад II – подхванах малката си игричка. Всъщност Четин беше подхвърлил тази идея; по време на разговора в колата каза, че Нюзхет защитавала чутата ден преди това от мен теза, и излъга, че са спорили точно за това. Да видим какво щеше да каже нашият старчок. – Че са оклеветили Мехмед II… Уж приближените му везири не желаели да виждат повече баща му на трона и с благословията на младия принц го отровили. Когато Нюзхет подхвърлила това, Четин излязъл от кожата си.

За миг наведе глава – може би се страхуваше да не разбера какво мисли. Когато отново я вдигна, погледът му беше мрачен.

– Да – потвърди отново лъжата на онзи, в когото се съмняваше. – Да, Четин си изпусна нервите. В моя кабинет… Нюзхет, Акън, Четин и аз… Дори не помня как започна спорът…

Но Нюзхет прекали. Открито намекна, че Мехмед II може да е убил баща си.

Защо ли лъже, навлизайки в детайли, помислих си. Защо невинен човек би изопачил истината? Или организаторът на това кърваво деяние беше уважаваният професор насреща ми? Или когато планът му пропадна и лъжите започнаха да изплуват, се опитваше да отърве кожата, топейки студентите си? Внимателно погледнах познатия от много години професор. А той продължаваше да лъже като дърт циганин, без да подозира какво си мисля.

– Като чу обвиненията към Завоевателя в отцеубийство, Четин съвсем превъртя. Повиши тон. Стигна до грубости и обиди. Обвини Нюзхет в предателство и угодничество на Запада. Акън не издържа. Опита се да го предупреди: „Дръж се възпитано, насреща си имаш професор и дама.“ Но къде ти… Четин изкрещя: „Теб какво те засяга бе, педераст такъв!“ Да, стана много груб. Акън скочи, вероятно искаше да напусне, но Четин го разбра погрешно и му заби един шамар.

– Тоест удари го…

– Да, ужасно е, но го удари. Момчето падна на стола… Не можеш да си представиш колко се засрамих. Но Четин не можеше да се укроти и още налиташе към Акън. Добре че застанах помежду им, та не стана по-зле.

– А Нюзхет?

– Беше потресена. Разстроена. „Повече не мога да остана тук“, каза. Помолих я за извинение и я молих да не си тръгва. Но не склони и излезе заедно с Акън…

Замълча и се разтрепери.

– Добре ли сте, професоре? – сметнах за нужно да попитам.

Бавно пъхна ръце в джобовете на палтото.

– Добре съм, добре, изведнъж ми стана студено…

Не беше само от студ, сега осъзнаваше измеренията на онова, в което се беше забъркал. Затупа с крака, за да се стопли.

– Яростта на Четин продължи и след излизането на Нюзхет и Акън. Дори ми се озъби: „Много защитавате тази жена, професоре. Не е ясно дали е историк или американски агент. Може да докара човек до убийство.“ И посочи кинжала, донесен ми от Техеран от професор Насер върху бюрото ми, който използвах като нож за писма. „Дяволът казва, вземи този нож, изтичай след нея и го забий в гърлото ѝ.“

– Какво! – не можах да се сдържа. – Точно така ли каза? Забий го в гърлото ѝ?

Вълнението ми го зарази и примигна няколко пъти.

– Може да е казал забий го в шията и, може да не са точните думи, но в този смисъл. Когато вчера главен комисар Невзат каза как е извършено убийството, бях потресен.

– А защо не му казахте?

Извади ръце от джобовете и ги разпери.

– Как да му кажа, Мющак, та Четин ми е студент… Освен това не е сигурно, че е виновен. Имам само съмнение, както и ти… Можем ли да сме сигурни, че е убиец?

Допреди няколко часа не бях, но сега… А и това би решило всичките ми проблеми. С изключение на въпроса как ще продължа да живея без Нюзхет…

– Заради това го пратих при теб – продължи обясненията си. – Защото не можах да взема решение. Ти може би…

Помислих си да кажа да, аз мисля, че Четин е виновен. Ако бях убеден, че професорът е искрен, не бих се колебал нито секунда. Но след всичко станало все още не бях сигурен.

– И аз не можах да реша… – скрих същинските си мисли. – Познавам фанатичната пристрастност към историята на Четин. Да, наистина е гневлив, нервен и понякога открито агресивен… Но това не стига да го обвиним в убийство.

През погледа му пробягна сянка.

– Всъщност има още нещо.

Колко много криеше от мен. Видял, че го гледам любопитно, започна да разказва:

– Вечерта, когато е била убита Нюзхет… Спомняш ли си, че говорихме по телефона… Още не знаехме за случилото се. Бях започнал да се тревожа. Потърсих Четин, за да го изпратя при

Нюзхет. Щеше да участва в някакъв семинар на „Таксим“. Телефонът му не отговаряше. А семинарът вероятно беше свършил отдавна. Дали пък не се е прибрал, помислих и позвъних на домашния, но отново никакъв отговор. Многократно звънях вечерта, никой не вдигна. На другия ден го попитах къде е бил, вкъщи отговори. Като казах, че съм го търсил и на домашния, рече, че сигурно е изключил звука. Не съм сигурен, но ми се стори, че лъже.

– Тоест опитал се е да скрие къде е бил по време на убийството?

– Възможно е, не зная… Може и да не е… Нали нямаме достатъчно доказателства да го обвиним, само подозрения… При това положение би било жестоко да го предадем на полицията.

Не, драги ми, не можех да допусна Четин така лесно да ни се изплъзне.

– И все пак главният комисар трябва да бъде информиран.

Изразът му стана напрегнат.

– Да, професоре, няма отърване от това… – натъртих. – Всичката информация по случая е у Невзат. Може би онова, което ще разкажем за Четин, ще попълни някоя празнота и картинката ще се изясни. Дори Четин да не е убиец, информацията ще ни доближи до истинския виновник.

– Знам ли… – отново взе да усуква. – Не зная, Мющак… Полицаите са безкомпромисни. Да не погубваме децата напразно…

– Децата… Сиреч мислите, че Четин не е сам в това?

Намръщи се. Сигурно му беше трудно да обвини студентите си.

– А не е ли тъй? Малко трудно е за сам човек. Естествено, ако е той…

Вече не играеше, но защо излъга за темата на спора? След като открито заяви, че Четин може да е убиец, кого се опитваше да предпази? И какво криеше?

– Не разсъждавате правилно, професоре – притиснах го. – Накрая Невзат ще разреши загадката. Трябва да му кажем.

Ако тези младежи са убийци, значи, те са нападнали и Акън. И когато разберат, че е жив, ще опитат отново. Ако е само Акън, както и да е, но може да стигнат до мен, че и до вас…

Ето това изобщо не беше му хрумвало. Или поне не мислеше, че може да го сполети. Разтресе се като от удар.

– До мен ли?

Не можех да пропусна случая.

– До вас… Не го ли схващате? Разказаното дотук ви превръща в много важен свидетел. Четин се е заканил пред вас да убие Нюзхет… И ще трябва да го повторите в съда.

Изтръпна, не знам дали от вероятността да бъде свидетел в опасност или от необходимостта да повтори думите в съда, но страхът за миг превърна Тахир Хакъ в дребен човечец. В човек със сломена воля, смазано самочувствие, готов да изпълни дословно думите ми… Но нали казват, че външният вид лъже.

– Не!

Не очаквах такава реакция. Явно първото възклицание му се видя недостатъчно, та викна повторно:

– Не! Четин не е способен на това.

Крясъкът не беше насочен срещу мен, а срещу самия него, предаващ студента си. А може би срещу боязливостта или низостта да издаде съучастниците си. Не можех да определя кое е вярното, тъй като не се доверявах на Тахир Хакъ. И предпочетох лицемерното спокойствие.

– И защо не? Ако е убил Нюзхет, преспокойно би премахнал и мен, и вас, за да не влезе в затвора. Един повече или по-малко не е от значение… След като ръцете му вече са окървавени.

– Не, Четин ме обича – рязко завъртя глава.

Всеки си има слабости, явно тази беше неговата – убеждението, че студентите му го обичат. Нали един мислител беше казал: Боже, пази ме от приятелите, от враговете мога и сам да се пазя.

– Може и да ви обича, професоре – опитах се да го убедя, – но ако няма друг избор…

– Не, не мога да се съглася с това – вирна брадичка като див козел. – Четин не би ми сторил зло. А и не е сигурно, че е убиец.

След като се стигна дотук, вече не можех да спра.

– Ами ако е убиец… Добре, да речем, че няма да ви посегне. Но още от този момент двамата ставаме съучастници. Ще ни опандизят, без да им мигне окото. Не, професоре, не бива да крием това от главен комисар Невзат. Трябва да му кажем всичко, което знаем.

„Браво, Мющак“, подаде глава иззад красивия часовник на двореца насреща баща ми и тъкмо да добави: „Винаги трябва да уважаваш държавата“, когато Тахир Хакъ ме смъмри:

– В никакъв случай, Мющак – и веднага сви перките на пенсионирания чиновник. – Не разказвай това никому. Да не си играем напразно с бъдещето на децата…

– Но, професоре…

– Моля те, Мющак – хвана ме за лакътя на дясната ръка, уморена от дългото носене на чантата. – Нека аз поговоря с Четин…

Да не би да искаше да си подпише смъртната присъда?

– В никакъв случай не правете това! – предупредих го. – Излагате се на опасност.

– Не ме прекъсвай. Аз знам какво правя, Мющак. Да не съм дете? Няма да го попитам направо, само ще го заговоря. Ще го поканя вкъщи довечера.

Май нашият професор бавно полудяваше.

– Ще го поканите вкъщи? Сам?

– Да, какво от това? Идвал е у нас десетки пъти – и ме изгледа загрижено. – Зная, че се тревожиш, но няма смисъл… Нито Четин, нито Ерол, нито Сибел… Не са толкова лоши децата… А може и да грешим и да нямат никакво отношение към смъртта на Нюзхет… А и дори да имат… – тръсна глава, сякаш да пропъди ужасната вероятност. – Не, нямат, но дори да имаха, не биха ми сторили зло. Ами помисли, Мющак, те са като теб… Ти би ли ми сторил зло?

Повдигнах чантата в дясната си ръка заради успокояващата тежест на пистолета в нея.

– Добре, говорете с Четин, но нека присъствам и аз. Пъстрите му очи ме погледнаха решително и сложи точка

на спора:

– Няма нужда, а и не мога да говоря свободно пред теб…