Убийството на султана

31„Искрено, откровено, натурално сражение“

– Най-слабият пункт на константинополци били стените до река Ликос, а на нашите – морето.

Тахир Хакъ говореше върху каменната стена точно на мястото на сливане на зеленото и синьото пред двореца „Долмабахче“. Смело проблесналото слънце сред двата пепелно-сиви облаци, летящи като зимни орли, правеше лицето му поуморено, отколкото беше, защото сянката наближаваше към върха.

Всъщност нямаше смисъл да идваме тук; трябваше направо да идем до стените по суша и при предишните обиколки никога не бяхме стигали до „Долмабахче“. Трябваше да преминем от крепостта към Златния рог и да слезем към Айвансарай64, откъдето започваха сухопътните стени. А понякога отивахме до Егрикапъ или Едирнекапъ, или Топкапъ… Където владетелят разпънал султанската си шатра… Защото най-кървавите епизоди от обсадата са се разиграли пред тези врати. Смелчагите и от двете страни са показали героизма си пред тези три врати. И тук била определена съдбата на Константинопол. Но когато автобусът приближи до Бешикташ, Тахир Хакъ нареди на все още напрегнатия шофьор да кара към „Долмабахче“. Кадри изпълни заръката му, без да гъкне и да се противи.

Тахир Хакъ, включил напълно излишно „Долмабахче“ в обиколката, вероятно търсеше начин да продължим недовършения си разговор. Празният поглед в живите му, неостаряващи очи и забавените рефлекси несъмнено подсказваха, че умът му все още е зает с убийството на Нюзхет. Може би се чудеше как да се измъкне от този батак, в който бяха замесени и студентите му. Но първо трябваше да разбере какво мисля, че после да обясни дали няма връзка с престъплението. Естествено, ако му позволяха любопитковците от малката ни група… Понеже, докато слязохме от автобуса на голямото пространство между джамията на Валиде султан и „Долмабахче“, не успяхме да се уединим. Сега обаче пленникът не беше Тахир Хакъ, а аз. Пеями, когото за пръв път сгреших да окуража, ме преследваше, за да научи какво точно е причинила на нашите веригата на императора, преградила Златния рог. Засипваше ме с въпроси от рода на: „Къде е райската градина? Какво има сега на мястото на Винарското пристанище“, и докато не получи отговор, не ме остави на мира.

Макар и неколкократно да се споглеждахме със следящия ме с безнадеждно изражение професор, тъй като не успях да се отърва от търсещия изява досадник, отново бяхме принудени да отложим така нужния ни разговор. Когато Тахир Хакъ се качи на стените с гръб към морето, опитах да се отдалеча от Пеями и закръглената му съпруга. Защото се надявах, че когато професорът завърши разказа си и даде почивка за чай, ще се върнем от пролетната обсада на Константинопол към този студен истанбулски ден и убийството на Нюзхет. И още че и двамата ще загърбим куртоазията и повече няма да позволим на никой да ни попречи. Вероятно точно заради това професор Тахир незабавно започна разказа си:

– Да, най-слабият пункт в османската обсада бил морето – подчерта. – Може би поради тази причина младият падишах обърнал особено внимание на войската, която щяла да се сражава в морето. Съоръжил най-силната флота в османската история в Галиполи под командването на капитан Сюлейман Балтаоглу. Флотът, съставен според някои от триста, според други от сто и петдесет кораба, преминал в края на март 1453 г. през пролива Чанаккале на път за Константинопол. Всички били изумени и възхитени от тази гигантска флотилия, в която от командира до робите и екипажа се чували победоносни песни. И докато османците се пръскали от гордост, ромеите се гърчели от мъка. Защото дотогава не била виждана такава морска флотилия. Дори султан Мехмед Хан и везирите му не можели да си представят, че тя ще бъде разгромена. През първите дни – да… Вероятно на 12 април Сюлейман Балтаоглу навлязъл в крайградските води тук, на това място. Корабите – галери, лодки, леки плавателни съдове и платноходи, били толкова много, че водата не се виждала от тях. Носещите се от тях бумтеж на тъпани, бойни викове и победоносни песни покривали морето и достигали до бреговете. Константинополци се кръстели при тази гледка и се молели на Иисус и Дева Мария за спасение. Но освен че допринесъл с флотилията за крайната победа, Балтаоглу с част от корабите напуснал Константинопол и атакувал остров Принкипо65…

Обърна се и се помъчи да види мястото.

– Не се вижда оттук. Говоря за Принкипо или Бююкада. Балтаоглу, завоювал го трудно…

– Тахир, нали щяхте да разказвате хронологично… – прекъсна професора старецът с посребрени коси. Заради студа се беше загърнал плътно с вълнения си шал. Въпреки мястото му най-отзад в групата силният му глас отекваше в немалкото пространство. – Обърках се, приятелю, обсадата била ли започнала или не при пристигането на флотилията ни?

Помислих, че професорът ще се ядоса, но не, той сякаш се развесели и изненадано погледна среброкосия мъж:

– Браво, Бахри, май не чуваш гърмящия си като на везирски вестоносец глас… Та не чу ли, че говоря за 12 април… Кога започва обсадата – на 6 април. И един ден преди това. Значи, нашите дошли на 5 април пред сухопътните стени. Тоест когато флотилията хвърлила котва в морето зад мен, градът вече бил обсаден седмица преди това. Дори обстрелът бил започнал.

– Откъде да знам, човече – не се засегна Бахри. – Да не съм историк? Покани ме и дойдох дано науча нещо…

– Господа, господин Бахри ми е приятел от детство – усмихна се нашичкият. – Не му обръщайте внимание, че е толкова рязък, всъщност е много добър…

– Защо да съм рязък? – не, и Бахри не беше се засегнал, двамата просто се задяваха. – Не го обясняваш както трябва, а като попитаме… – и като видя, че погледите са насочени към него, се окуражи. – Така ли е, група? Откъде да знаем кога е започнала обсадата?

– Ами – включи се госпожа Жале – ако бяхте прочели нещо, преди да дойдете, щяхте да сте наясно, господине.

Пред двореца повя по-леден от зимен вятър. Олеле, тъкмо се разтревожих, че работите отиват на зле, любимият ми професор, който знаеше как да контролира положението, взе нещата в свои ръце:

– Всъщност Бахри е прав – но не пропусна да настъпи госпожа Жале. – Естествено, специално благодаря на онези, които са прочели нещо предварително, но това не може да се иска от всички. Както каза и Мющак, при тези обиколки историята трябва да следва хронологически. Така и направихме. Но тъй като сме в „Долмабахче“, или както се е казвало преди – Двойната колона, която от гледна точка на обсадата е имала особено значение, бих предпочел разказът да продължи на това място. За да можем по-ясно да си представим събитията…

– Благодаря ви – съгласи се госпожа Жале, – ние сме доволни…

Среброкосият хладнокръвен старик я погледна като да казваше ясна ми е целта ти, но не продължи, а само се усмихна. Всъщост и професорът се върна към дните на обсадата:

– Обещах, че ще разкажа пред стените за придвижването на армията от Одрин към Константинопол. Но морето зад мен било покрито от османски кораби от Кабаташ до Ортакьой и Константинопол бил обсаден по суша и вода, тоест обграден. Естествено, в града взели необходимите мерки. Ремонтирали слабите точки в стените, за да попречат на османците да влязат, заздравили повечето порти. Пуснали и онази прочута верига на входа на Златния рог, за да възпрепятстват навлизането на османската флотилия. Тя била охранявана от десет бойни кораба зад нея. Екипажът на корабите в Златния рог очаквал със страх предстоящото нападение на османците. През това време, ден преди акостирането на корабите на Балтаоглу при „Долмабахче“, продължавал артилерийският обстрел, а барутният мирис в небето на Константинопол и отчаянието сред стените са били надежда за онези извън тях. Всъщност нещата се развили според очакванията на султан Мехмед Хан поне до злощастния 20 април. Но трябва да разкажа и предхождащите събития. Падишахът, знаещ, че в града липсват достатъчно войници за отбраната, е вярвал, че навлизането на флотилията в Златния рог е достатъчно за отслабването на силите, сражаващи се по стените на сушата. Заради това наредил на Балтаоглу незабавна атака в Златния рог. Командирът веднага изпълнил заповедта и със смелите си бойци на корабите доближил Златния рог. Караулът, забелязал наближаването на османците, предупредил охраната на корабите зад веригата. Над спокойното море се извил ураган. Оръдията се задействали, стрелите полетели. Корабите се приближили, бойците започнали кърваво сражение гуша за гуша, сабя до сабя. Безмилостно и истинско сражение. Двете страни доказвали бойните си умения и храброст. Наградата за победителите били живот и чест, а за победените – смърт и позор. И двете страни искали да победят. Отбраняващите сипели стрели и копия по корабите на нашите юнаци. Стреляли с бъчви с вода, закрепени по мачтите, и с камъни, завързани с въжета. Сражението продължило. Стигнало се дотам, че нито обсадилите, нито обсадените можели да влязат в Златния рог. Балтаоглу проумял, че ако битката продължи, ще има много жертви и взел съдбоносното решение за оттегляне.

Тахир Хакъ беше притеснен, като че ли той губеше битката, а приятелят му от детство Бахри не го остави на мира.

– Естествено, те са били опитни морски вълци – в мощния му глас се долавяше разочарованието на запалянко, чийто отбор губи мача. – И нашите били победени…

– Но нашият амбициозен султан не се отказал веднага – опита се професорът да успокои приятеля си. – Младият Мехмед не е бил владетел, който лесно би се разстроил. Оттеглил се в султанската шатра, която се червенеела като мак срещу стените. Привикал верните си люде и анализирали причините за загубата. Резултатът доказал, че имат нужда от оръдие, което да унищожи неприятелските кораби в Златния рог. Това трябвало да бъде топ, стрелящ от сушата във въздуха. Достатъчно високо изхвърлен камък или гюле, което без усилие да преодолее разстоянието и да стигне до Златния рог. Защото по средата била Галата. А живеещите там генуезци били приятели с нашите. Единственият начин да не им се навреди, но да се унищожат корабите, бил конструирането на съответното оръдие. С него – първобитна форма на сегашния миномет – щяло да стане възможно поразяването на кораби на стотици метри в морето. Макар и първите опити да не били сполучливи, по-късните дали резултат и оръдието се насочило към един от вражеските кораби. Под смаяните погледи на моряците корабът се отправил към дъното и голяма част от екипажа загинала. Другите незабавно вдигнали котва и се отдалечили от обхвата на оръдието. Но османците били винаги нащрек за нови морски атаки. Жалко, че очакваното всеки момент нападение се отложило заради нещастен случай – отново обърна поглед назад и показа с ръка мястото между Саладжак и Сарайбурну. – Там се провела част от най-злощастната битка – и се обърна към Бахри: – Това поражение било по-страшно от първата атака срещу Златния рог.

Тъжният му поглед обходи заинтересованата ни група. Въздъхна дълбоко и след като въздухът бързо изпълни дробовете му, излезе през устата като пара.

– Папата най-накрая решил да изпрати четири кораба. А обещал, че ще даде трийсет. Но тези трийсет никога не стигнали до Константинопол. Както и да е, на 20 април, тоест на четиринайсетия ден от обсадата, няколко часа след изгрев слънце четирите кораба с най-отбрани, въоръжени до зъби бойци бързо приближили към града. Населението, забелязало ги иззад стените, надало радостни викове. Мислели, че това е само авангардът и след него ще пристигне голямата флотилия. Османските наблюдатели, видели корабите в открито море на Йедикуле, тогава наричано Златната врата, веднага известили падишаха. Младият султан на мига яхнал коня и дошъл при „Долмабахче“, на мястото, където приблизително сме в момента, през задната част на стените на Галата, заобикалящи Златния рог. Тогава тук е имало малко селце.

Показа с ръка стадиона „Иньоню“:

– Вероятно морето е стигало дотук. Нарекли го „Долмабахче“66защото през XVII век било засипано. Та падишахът с луд галоп дошъл дотук, извикал капитан Балтаоглу и заповядал: „Тези кораби не трябва да влязат в Златния рог. Потопѝ ги или ги превземѝ. А капитаните доведѝ при мен. Ако това не стане, ако корабите навлязат в Златния рог, мислѝ му!“

Балтаоглу веднага повел флотилията. Излязъл в открито море със сто и петдесет кораба и най-отбрани бойци. Щом корабите достигнали стрелковия обхват, по стените се посипали огън и жупел. Захвърчали стрели с пламтящи върхове, загърмели малките топове. Целта била подпалване на корабите и унищожаване на всичко насреща – дърво, желязо и хора. Докато нашите опитвали с оръдейни изстрели да счупят мачтите на корабите, противниците се катерели нависоко и сипели стрели, камъни и копия от сирените и наблюдателниците по мачтите. При доближаването на корабите един до друг започнала жестока битка. Решените на живот и смърт османски моряци се опитвали да подпалят вражеските кораби, да насекат парапетите с брадви и маждраци и естествено да влязат в ръкопашен бой по палубите. Но корабите били отбранявани от елитни воини, чийто живот преминавал по моретата. С огромна храброст и героизъм се противопоставяли на дръзките атаки на османските бойци. Режели ръцете на успелите да се покачат на палубата, разбивали главите им с топузи и токмаци. Десетки наши изпопадали в морето и се удавили.

Султан Мехмед следял от брега върху коня си жестоката битка. Едва се удържал да не се включи сред храбреците, размахващи саби на живот и смърт в морето. Други също се вълнували – император Константин Драгаш и населението на града… Покачени по стените, наблюдавали със същата тревога и надежда ужасяващата морска битка.

Папските кораби, доста по-високи от османските, използвали превъзходството си по най-удачния начин. Сражаващият се с ятаган в ръка в първите редици Балтаоглу не се отказвал въпреки тежките загуби, замествал падналите в боя с нови попълнения и нито за миг не преставал да атакува. Не, папските кораби не трябвало да влязат в пристанището. Но лодосът издул платната на противниците, предизвикал бурно вълнение и ограничил възможностите ни за маневриране. Само това да било добре, но вятърът ставал все по-силен. Така бил предопределен изходът на битката. Италианските матроси забелязали макар и краткото колебание на нашите и подпомогнати от лодоса се отправили към Златния рог. Наближили пристанището под прикритието на нощта. Защитниците, забелязали с изумление неочаквания обрат, веднага вдигнали веригата и пуснали вътре четирите кораба.

Невероятно! Гласът на професора беше така отчаян, сякаш лично преживяваше поражението отпреди повече от петстотин години. Сигурно се изживяваше не като историк, представящ завладяването на заинтригуваните, а като младия султан, пристигнал начело на армията си да превземе Константинопол. И само Тахир Хакъ ли? И аз като всички останали слушах безмълвно. Бяхме разочаровани.

Ако не бяха върволицата от коли по шосето и бумтенето на двигатели откъм морето, на площада щеше да бъде съвсем тихо.

Както футболът никога не е единствено тичане на двайсет и двама състезатели след топката, така и историята никога не е била само разказ за съществували някога държави. Историята разказваше как е била орана земята, как се е пекъл хлябът, как майките са повивали бебетата си, как е протичало образованието, как са се обичали хората. Историята беше съвкупност от малки и големи събития, правещи от човека човек. Историята беше страх, смелост, предателство. Историята беше мисъл, сантимент, предусещане, гордост. Естествено, всички нации се гордееха с историческите си победи, естествено скърбяха за пораженията, но обществата с по-славно от настоящето минало бяха по-чувствителни към миналите победи. Това беше валидно не само за нас, а за всички. Нормално, но когато тази психика се отразеше върху писането на историята, можеше да създаде сериозни проблеми. Примерно завоеванието, тълкувано от нас като завършек на една епоха и начало на нова, можеше да се коментира от Запада като нашествие. Можеха да кажат: „Не, господа, събитието, означило края на Средновековието и началото на новата ера, не е превземането на Константинопол, а откриването на Америка.“ Мисля, че най-голямото предизвикателство пред историята като клон на науката е това: липсата на обективност. Пристрастността, пренебрегването на действителността… Да, но кое беше правилно? Нашата или тяхната гледна точка? Кой беше по-обективен? Те или ние? Интересното беше, че след няколко века нациите и държавите щяха да изчезнат и мястото на историческите пристрастности, в името на които сега бихме умрели или убили, да заемат съвсем различни чувства. При това положение можеше ли историята да се нарече наука? Изведнъж ми домъчня за Нюзхет. Не като за любима, а като за човек на науката. Защото с нея можехме да спорим за всичко, да нарушаваме ограниченията и да преминаваме всички червени линии на официалната религия и статуквото. Тъгата от поражението на флотата ни се превръщаше в дълбока печал поради липсата на Нюзхет и инициативата за смекчаването и не само у мен, а у цялата ни група дойде не само от специалиста по история, а от познавача на човешката душа, професора на професорите Тахир Хакъ:

– Но всяко зло за добро. Понякога логиката на епохата нарочно поставя пречки пред човека. Това е своего рода изпит. На който историята подлага народите и водачите им, за да докажат себе си. За да намерят начин да стигнат от поражение до победа… Да се възродят от пепелта… Заради това не бива да се разстройваме при всяка беда – усмихна се, показвайки детските си зъби. – Както е казал Шекспир: „Всичко е добре, щом завършва добре!“ Ето че това разочароващо малко поражение довело до много по-велика победа. Така че всеки, описващ завладяването на Константинопол, е длъжен да разкаже това знаменателно събитие – и огледа всички ни с питащ поглед, дано се сетим за какво говори. – Прекарването на корабите по сушата, бе!

Радостният му като на вестоносец глас отекна в площада.

– На вчерашната лекция намекнах за това по друг повод. Спомня ли си някой?

– Победата на Мурад II при Варна…

Това, разбира се, беше флиртуващата с професора госпожа:

– Когато баща му разбил кръстоносците при Варна, господството на Мехмед II станало съмнително. Така младият владетел бил длъжен да спечели много по-значителна от бащината си битка.

– Страхотна сте, госпожо Жале…

Нашият старик вече плуваше в собствени води; изчезна застиналото изражение и очите му блеснаха радостно. Всъщност винаги ставаше така; когато и да се заговореше за победите на Завоевателя, професорът забравяше за себе си и в захлас разказваше за подвизите на великия владетел…

– Да, приятели, няма нищо общо между човешката и бойната съдба… Случилата ви се неприятност може да ви предостави най-големия шанс в живота… И сграбчилите този шанс в управлението на държавата или в битката остават в историята. Султан Мехмед Завоевателя е бил един от тях. Той се заловил за работа, за да неутрализира поражението в морето и измислил нова тактика.

– Но, господин Тахир… – прекъсна го нашият всезнайко Пеями. Когато забеляза, че не само властната му съпруга, но и всички останали го изяждат с поглед, се сниши, но не се отказа от въпроса си. Имаше нещо героично в нашия нещастник… -

Моля за извинение, не исках да ви прекъсна, обаче четох една историческа статия. Че виделият разгрома падишах много се разгневил и от ярост навлязъл с коня в морето. Вярно ли е?

Тахир Хакъ се ядоса на прекъсването, но с подобаващо на дипломат хладнокръвие успя да го прикрие с усмивка:

– Да, вярно е… Мехмед много се ядосал. Подкарал коня в морето, навлязъл чак до коленете. Изключително човешка и нормална реакция… Разбира се, че провалът поради непредвидени причини на обсадата, върху която си блъскал главата месеци наред, правил планове всеки ден и нощем не го ловял сън, за да предвиди и най-дребните детайли, а освен това била и тестът му за управление, го изкарал от равновесие. Дори веднага извикал Сюлейман Балтаоглу, вероятно обмисляйки присъдата му. Но когато пред него коленичил непозналият поражение, загубил едното си око в сражението морски капитан, той се отказал от по-сурово решение и само го укорил. Яростта му също не продължила дълго и като всеки опитен владетел не позволил да надделее над ума му. Нямало време да се съжалява за поражението, трябвало веднага да се подготви следващата атака. Така и направил. Така, както никой не се досетил, прекарал корабите по суша до Златния рог под носа на противника.

Пеями повече не се обади, слушайки възторжено разказа, прислонен до съпругата си.

Тахир Хакъ показа насреща ни:

– Вероятно корабите били изкарани по тази стръмнина.

Всички се обърнахме да погледнем претъпканото с коли

шосе по нанадолнището от стадиона.

– Не, тогава не е имало път – поясни професорът. – Вероятно това е било море. Сигурно са теглили корабите от мястото на сегашния паркинг. Наистина е доста стръмно обаче…

Разказът беше толкова впечатляващ, че не се сдържах да изкажа мнението си:

– Както знаете, професоре, някои историци твърдят, че корабите са били прекарани през стръмнината на Топхане67. Смятат, че са минали близо до сегашния Асмалъмесджит и са свалени към Касъмпаша68.

Присви очи и отметна леко глава, сигурен в себе си:

– Не мисля така. Да, въпросният път скъсява разстоянието, но има един проблем. Генуезците, на които не можело много да се разчита, веднага биха забелязали трескавата дейност и биха съобщили на византийците. Защото трасето лесно можело да се наблюдава от кулата на Галата, тогава Кулата на Христос. Онзи залив е доста далеч от Галата. Поради това по-голяма е вероятността чудовищното пътешествие на корабите на Мехмед по сушата да е започнало оттук. Според някои корабите били свалени от корабостроителница в околностите на Тепебашъ или Касъмпаша… За съжаление не разполагаме с данни, потвърждаващи това твърдение… Но нека се върнем към историята… След поражението в морето чевръстият падишах веднага пристъпил към действие. Първо назначил Хамза бей на мястото на капитан Балтаоглу, после свикал най-изтъкнатите офицери от флота и наредил да проправят път оттук до Касъмпаша. Заповядал пътят да се настели с греди, по които да се прекарат корабите, и не търпял възражения. Командири, войници и работници веднага се заловили за работа. Не след дълго трудната и упорита дейност дала резултат. През тогавашния лозарски и горист район бил прокаран широк път. Без никакво забавяне, по заповед на владетеля, корабите били настанени върху подпорни греди и изтеглени като с шейни. Войници и работници хванали въжетата с все сили и започнали да теглят корабите по гредите, понякога и с помощта на животни. Екипажът на корабите бил неотстъпно по местата си. Вдигали платната, сякаш са в морето, робите седнали до греблата; командирите обикаляли мачтите и давали нареждания със свирки, викове и при нужда с камшици екзалтирали воините си.

Екзалтираният сега беше Тахир Хакъ. Проточил брада, сякаш той беше командващият корабите, напредващи стъпка по стъпка по сушата, забил поглед в далечината, пренебрегнал биещия в лицето му студен вятър, продължаваше да преразказва развълнувано събитията:

– Било е наистина впечатляваща гледка. Сякаш десетки кораби се теглят по море – разбира се, малко по-бавно, – изкачват се нагоре, а опъналият платната вятър улеснява работата на моряците. Най-трудното, разбира се, било по стръмното, но стигналите върха кораби по-лесно се придвижвали по сушата, дори било забавно. Плъзгащите се по намаслените греди кораби безпрепятствено, почти сами, със собствени сили, се спуснали до залива Студена вода, сегашния Касъмпаша. Говори се, че в една нощ флотилията от шейсет и седем средно големи кораба за не повече от дванайсет часа била свалена до Златния рог. Когато на 22 април в неделя слънцето изгряло над морето, защитниците не повярвали на очите си, виждайки полюшващите се в Златния рог османски кораби. Надеждите за спасение, възникнали при навлизането в Златния рог на четирите папски кораба, промъкнали се между стотиците османски два дни преди това, отишли по дяволите с навлезлите от „Долмабахче“ към Касъмпаша кораби. Вероятно за нещастие тогава за пръв път в онова утро жителите разбрали какво ще загубят…