Убийството на султана

42„Любовта причинява умствено затъмнение“

Когато излязох от болницата, отново валеше сняг; в бавно падащия мрак тихо прехвърчаха бели снежинки. Улиците бързо опустяваха. Започваше прекрасна зимна вечер, подходяща за любимата разходка на Нюзхет. Но аз не можех да се разхождам. Три гласа се бореха за надмощие в ума ми.

„Не отивай, момчето ми, вземи такси… Или хващай маршрутката и бързо у дома… Не се бъркай в работите на Нюзхет. Какво те засяга как е умрял падишахът? Да гледаме нашите си дела.“ Това беше мама. Горкичката, мислеше си, че ако не си пъхам носа, работите ще се оправят. Ако можех да изпълня съвета и, щях да направя най-желаното в този момент, да забравя случилото се и да се подслоня в спокойствието на дома си. Но вече беше твърде късно, бях затънал до шия в калта.

„В никакъв случай не я слушай, сине. Аз я слушах години и какво? Трябва да отидеш не вкъщи, а при Невзат. Да му разкажеш всичко… Да, от самото начало… Добре, полицаите в криминалните романи обикновено са глупаци, но не можеш да избягаш от закона, сине. Те знаят повече от теб. Нали служат на държавата…“

Всъщност щях да направя както каза баща ми и ако не с Невзат, щях да говоря с Али. Но след идването на Теоман поверих нему бившия си асистент и като излязох в коридора, от сприхавия комисар нямаше и следа. Попитах двамата полицаи, потънали в разговор за служебните несгоди пред вратата на стаята, но и те не знаеха. Ако можех да намеря Али…

„Дори да беше го намерил, не трябваше да му казваш – възрази агресорът от тъмните дълбини на душата ми… – Не

вярвай на баща си и замъгления му от държавността мозък. Тая работа не е за полицията. Трябва да направиш нещо много елементарно… Първо иди при Шазие и вземи чантата. После върви в железарията на Зейрек. Разбери що за хора са ония. Какво е щяла да прави с тях Нюзхет. И като свършиш, се връщай в Шишли… Не в болницата, а на улица «Ханъмефенди»… В магазина на Дилли… Зимна вечер… Късно е… По улицата няма никой. Адем Дилли кротко пие зад щанда. Дори няма да ти се противопостави. Щом влезеш, вадиш пистолета и три куршума в главата. Пъхаш в джоба фиша от кредитната карта заедно с парите в касата и проблемът е решен. После всеки да си говори каквото си ще…“

Макар и много да не ми допадаха разсъжденията на този ненормалник, се замислих над предложението да се отбия при Шазие. Едно – че не можех повече да оставя чантата там, друго – че не трябваше да отида с празни ръце при хора, за които нямах и най-малка представа. Така че се отправих по страничните улички, вече побелели от снега, към Османбей.

Вратата ми отвори отново секретарката. Както винаги изглеждаше замаяна, както винаги сънена… Провлачвайки думите, прошепна:

– Заповядайте, господин Мющак… Добре дошли…

Всъщност се радвах да я видя. Братовчедка ми явно не беше

пристигнала, грабвам чантата и изхвърчам навън. Но щеше да ми излезе през носа.

– Госпожа Шазие е вътре, очаква ви.

Огледах помещението.

– Чантата ми…

– Госпожа докторката я взе, в кабинета е – измърмори със същия бездушен глас.

Може би не трябваше да се безпокоя. Може би Шазие не знаеше какво има в чантата. Просто я беше прибрала. Но щом отворих и влязох, разбрах, че се лъжа.

Опасната играчка на татко невинно лежеше на бюрото на братовчедка ми. Казвам невинно, защото очите на Шазие, забити в моите като две тъмни дула иззад очилата с тъмносини рогови рамки, бяха далеч по-заплашителни. Припомних си плашещата физиономия на леля. „Ето че лъжата ти лъсна, Мющак. Колкото и да се стараеш, не можеш да скриеш истината.“ Дори жълтата, почти медна светлина не беше в състояние да смекчи строгото изражение на Шазие, все повече напомнящо майка и.

– Откъде идваш, Мющак?

Беше изчакала да затворя вратата, за да попита. Нямаше нужда секретарката да слуша разговора ни. Но Шазие не би загубила контрол. Само че тонът и беше изпитателен като на майка и. Нямаше я вече братовчедката, омекнала след снощния скандал, мястото и беше заето от вечната желязна лейди в собствения си кабинет и предимството да седи на бюрото си, откъдето командва болните. Отговорих начаса:

– От Нюзхет… Полицията ми показа разни документи. Писани на османски… Не могли да ги разчетат. Смятат, че убийството е свързано с някакъв тайнствен проект. Вероятността Завоевателя да е убил баща си…

– Отцеубийство, а – рече подигравателно. – Фройд ти е размътил ума.

Искаше да каже, не се задълбочавай повече да не откачиш. Не и обърнах внимание. Като не получи отговор, почука с нокътя на показалеца, лакиран в тъмносиньо като очилата, по дръжката на пистолета.

– А това какво е, Мющак?

Нямах сили да изтърпя разпита.

– Пистолет – свих рамене. – На татко… Може би помниш, че след смъртта му прехвърлих разрешителното на мое име. И то по настояване на майка ти… С какво сме щели да пазим голямата къща? – и спокойно приближих до бюрото. – Виждала си го и преди. Когато обезпокоена дотича, виждайки външната врата отворена и с този пистолет претърсихме къщата за крадци…

Подчертаните и с молив вежди се свъсиха.

– Разбирам какво става, Мющак. Какво прави тук това оръжие?

– Реших да не го вземам със себе си, отивайки при полицаите.

Изгледа ме многозначително.

– Отивайки при полицаите… Не питам това. Питам какво прави пистолетът в чантата ти.

Протягайки се за пистолета на бюрото, задоволих любопитството и.

– Защитавам се.

Черните и очи примигнаха тревожно.

– От кого?

Взех пистолета.

– От убийците.

Дебнеше ме, без да пропусне и най-малкото движение.

– От кои убийци?

Преди да отговоря, прибрах пистолета от бюрото в чантата си.

– От убийците на Нюзхет – и я погледнах многозначително. – Не е ясно къде са и всеки момент могат да изскочат насреща ми.

Не я впечатлиха нито погледът, нито думите ми.

– Разбра ли се кои са? Кой е убил Нюзхет?

Изобщо не и беше направило впечатление. Налагаше се да играя с открити карти.

– Не зная… Може би ти знаеш.

Сякаш наруших подобаващата на султан невъзмутимост.

– Какви ги приказваш, Мющак? Откъде да знам убийците?

Седнах на стола за пациенти, без да отмествам поглед от

нея.

– Може Нюзхет да ти е казала. Толкова често си ходила у тях…

Помислих, че ще възрази, но тя се облегна в креслото и скръсти ръце на гърдите на черния поло пуловер.

– Значи, си разбрал, че сме се виждали.

– Разбрах – постарах се да кажа безизразно. – Не разбрах обаче след като сте се срещали, защо снощи ми наду главата за онази огърлица.

Високомерно присви очи.

– Защото никога не бях виждала „Рубинените очи“ на шията на Нюзхет. Сигурно се е стеснявала да ги носи пред мен…

Имаше логика в думите и, Нюзхет винаги се беше притеснявала от „Рубинените очи“. Но Шазие можеше да ги е видяла случайно. И както избухна снощи пред мен, можеше при забелязването им на тънката шия на Нюзхет в пристъп на гняв да беше грабнала ножа за писма от масичката…

– Знаеш, че те обичам, Шазие… Не ти желая злото. Защото нямам другиго освен теб… По същата причина няма да позволя никому да ти стори зло. Но ще те питам нещо, моля, кажи ми истината.

Леко повдигна глава и ме погледна право в очите.

– Добре, питай…

Сякаш си бяхме сменили ролите и аз бях лекар, а тя – пациент.

– Къде беше преди два дни между шест и осем вечерта?

– Моля? – извика. – Какво? Не мога да повярвам, да не ме обвиняваш в убийство? – и скочи права от гняв. – Мющак, да не си се побъркал? Как можа да си помислиш такова нещо?

Можеше и да съм луд, но имаше стотици причини да го помисля. Запазих спокойствие и я изгледах от глава до пети.

– Не те обвинявам в нищо. Само питам къде беше между шест и осем.

– Мющак, ти наистина си превъртял… – гласът и беше пълен с разочарование. Не, вече нямаше гняв, на изопнатото и лице се появи нещо като съжаление. – Имаш нужда от лечение.

Думите и изобщо не ме впечатлиха.

– Не ми отговори на въпроса.

Рухна безпомощно в креслото.

– Добре тогава… Къде съм била в шест? В Аджъбадем имам болен от паркинсон, господин Сезаи… Около 18:15 се отбих у тях. Понеже болестта му е напреднала, той не може да потвърди, но съпругата му Мерал, синът Шюкрю, снахата Емел и болногледачката молдовка Йелена са ми свидетели. Ако искаш, да ти дам телефоните да питаш…

Следваше да се засрамя, поне да се сконфузя, но не усетих нищо подобно. Щом беше скрила от мен срещите си с Нюзхет, можеше да излъже като нищо. И вероятно поради продължаващото обвинение в погледа ми Шазие все още разказваше какво е правила по време на убийството.

– Излязох от дома на господин Сезаи около седем. Валеше сняг, всичко беше побеляло, нормална за Истанбул зимна вечер… Улиците вече бяха пусти. Тръгнах към къщи пеша, за да се насладя на снега – въздъхна дълбоко. Когато продължи, притеснението в тона и беше отстъпило място на обвинение. – Когато се прибрах, първо отидох до вас. Ако си спомняш, беше ми звънял следобед. Аз го забелязах едва като се прибрах. Заради това отидох първо до вас, но те нямаше. Ще подчертая, че наближаваше осем. Слязох отново след час. Пак те нямаше. Когато позвъних за трети път, наближаваше десет и ти отвори… – погледна краката ми. – Нали помниш? Беше бос. Изглеждаше странно. Беше разтревожен, обезпокоен, развълнуван по необичаен начин. Каза, че си се прибрал току-що. Уж си се разхождал в снега. Как се разхожда човек два часа и половина по снега?

Ето това си е Шазие. Логика от глава до пети, воля от глава до пети… Ако не я спипат в прочувствен момент, никой не може да и излезе на глава. И като че не стигаше, дето отхвърли всичките ми обвинения, ами ме накара да се чувствам виновен. Отгоре на всичко беше напълно права да се съмнява. Но въпреки това не можех да си позволя лукса да се предам.

– Не можеш да прикриеш грешката си с безсмислени обвинения – креснах. – Казах, че съм вървял в снега, но преди това отидох до Чия90да хапна… В онова твое любимо заведение… Тоест бил съм на улицата около два часа. Твоя е грешката, трябваше да ми разкажеш за срещите си с Нюзхет.

Явно това помогна, защото обвинението изчезна от погледа ѝ.

– Не ти казах за твое добро. Страхувах се да не те нараня отново. Да не преживееш пак същата травма…

Думите и ме трогнаха, но нямаше да се предам толкова лесно.

– Щом е тъй, защо се виждаше с Нюзхет?

– Опитвах се да разбера. Защото слушах за нея само от теб и я познавах само от разказите ти. Мислех, че ако опозная истинската Нюзхет, ще мога да ти помогна повече.

– Значи не вярваше на разказите ми?

Отговори умно на тъпия ми въпрос.

– Не вярвах, понеже беше лудо влюбен в Нюзхет. Любовта предизвиква затъмнение на ума и изкривява мнението ни. Влюбеният не може да прецени обективно обекта на чувствата си. При теб беше същото – или я въздигаше до небесата, или я сриваше на дъното. Истината би трябвало да е някъде по средата.

– И затова отиде при нея?

– Не отидох, срещнахме се случайно. Преди около два месеца… Тук наблизо, на ъгъла при метрото. Тъкмо излизах от кабинета, тя ме позна… Каза: „Изобщо не си се променила.“ Но тя беше променена; сякаш красивата жена внезапно беше рухнала – млъкна и се втренчи в мен. – Виж как ти се промени физиономията. Дори и сега се влияеш от споменаването ѝ.

– Не, така ти се струва – опитах да се скрия зад лъжа, но каквото и да направех, и двамата знаехме, че е права. – Животът и любовта са безмилостни, Мющак… И най-вече към жените… Онова прекрасно момиче, взелата ума ти Нюзхет се беше превърнала във възрастна жена – въздъхна като действително наскърбена. – Но усмивката и беше същата, както и блясъкът в очите ѝ… Заговори за теб. Сякаш съжаляваше. Каза, че години не те е потърсила. Попитах защо, не отговори. Каза само: „Ела у нас да пием чай.“ Взех ѝ телефона и след една седмица се обадих и отидох.

Вече се бях отказал от глупавия разпит, развълнуван от директната информация за невижданата с години любима, за която нищо не знаех.

– Ходих най-много три пъти, а тя дойде тук веднъж. Не можела да спи нощем, искаше нещо приспивателно.

Не издържах повече.

– И защо не ме е потърсила?

– Не пожела да говори за това. Всъщност донякъде видях как сваля гарда. Не зная какво се е случило в личния и живот, но доколкото схванах, нещата не са потръгнали. В такива случаи човек търси на чие рамо да поплаче. Някой, който го обича и съжалява безрезервно. Хич не се блещи така, Мющак. Човекът е егоистично същество. Всички сме такива. Мислим първо за себе си. И Нюзхет беше такава. Имаше нужда от утеха, от подкрепа за разбитото си сърце. Естествено, това беше ти. Смятам, че заради това е искала да се види с мен; за да получи информация за теб. Да научи какво мислиш за нея.

– И ти какво ѝ каза?

– Че вече не я обичаш… – каза срамежливо. – Че ако се срещнете, ще страдаш… Че и ти си много нещастен…

Трябваше да се ядосам и да се разкрещя. Ако не беше се намесила, Нюзхет отдавна щеше да ме потърси. Но какво от това? Беше ясно, че бившата ми любовница не ме обичаше и вероятно никога не ме е обичала. Както каза Шазие, наранената и гордост е търсила изцеление в милите ми слова. А може би ме е съжалявала, което е още по-зле. Искала е да успокои съвестта си заради стореното някому зло. Това е била и причината за срещите и с Шазие. Добре, но защо после е променила намерението си и ме е потърсила? Ами за да и помогна в проекта. Когато става дума за кариера, на кого му пука за скръбта на Мющак и смазването му?

– Не те ли потърси?

Попита толкова невинно, че ме свари неподготвен.

– Нюзхет ли? – измрънках.

– Че кой друг? – наблюдаваше ме с присвити очи. Като жив детектор на лъжата проверяваше поведението и мимиките ми. – Или ти се е обадила? – и се разтрепери като пред ужасяваща действителност. – Мющак, нали не си ходил в онзи апартамент? Не и в нощта на убийството?

Трябваше да опровергая и да питам защо говориш глупости, но бях уморен. Да, бях уморен от лъжи, писнало ми беше от игри на ума и дребни залъгалки. Продължилата нерешителност тотално разстрои Шазие. Попита почти умолително:

– Мющак, нали не си я убил?

Бях на границата и тъкмо да кажа не зная и да разкажа всичко, включително съмненията към самия себе си, когато внезапно ми просветна какво можеше да ме сполети. Как Шазие щеше да ме успокоява, сетне да крои планове за измъкване и може би да предложи да се предам на полицията. И така положението да стане напълно отчайващо…

– Какви ги приказваш, Шазие – възроптах. – Защо да убивам Нюзхет?

Опита се да реагира възпитано, въпреки че не изглеждаше убедена.

– Ами не ми се сърди, но ако си с акъла си, никога не би го направил, но ако си бил в криза, тогава…

Опитах се да я ударя със собствените и думи.

– Стига, Шазие, още снощи ти самата каза, че не е логично засегнатите от дисоциативна фуга да убият някого при криза… Че мозъкът изключвал контакта с паметта, понеже не можел да се справи с реалността. За да не се изправи пред проблемите, предизвикващи криза…

– Зная, зная – поклати тревожно глава. – Но човешкият мозък е невероятна машина. Все още не познаваме тайните му. Правим обобщения в опит да проумеем начина му на действие. Така стигаме до болестите, отклоненията и поведенческите промени. Но в обобщенията има твърде много изключения – и ме погледна с надежда. – Моля те, Мющак, кажи ми истината, прекарал ли си нова криза?

– Не – отвърнах. – Защо не ми вярваш? Още снощи ти го казах. От смъртта на мама досега не съм имал загуба на памет – в черните и очи все още плуваха сивите облаци на съмнението. – Не те лъжа, Шазие, ако се беше случило, първо с теб щях да споделя.

– Щеше, нали?

Май започваше да се успокоява.

– Определено… Какво друго да направя… И да искам, не бих могъл… – посочих чантата в ръцете си. – Оръжието тук не го ли доказва? Ако бях убил Нюзхет, защо бих носил оръжие за самозащита? Това изобщо не ми е по вкуса…

Да, упоритостта и се сломи и май започна да ми вярва.

– Все пак махни това оръжие… Няма причина убийците да те търсят – усмихна се. – А и си толкова несръчен, че накрая ще се нараниш…

Най-простото беше да се съглася, а и нямаше друг начин да убедя умната си братовчедка. Освен това времето напредваше и след малко трябваше да бъда в железарията на Зейрек.

– Права си – измърморих и се стегнах. – Сто пъти съжалих, че съм взел оръжието… Но какво да правя! Много се уплаших…