Убийството на султана

44„Ако децата не убият бащите си, никога няма да пораснат“

Понякога разсъдъкът ви се замъглява, вълнението обзема цялото ви същество и въпреки че се каните да предприемете нещо, което би ви унищожило, ентусиазмът ви пречи да видите истината под носа ви – мисля, че беше станало точно така. Макар наученото в железарския магазин да засили вероятността да съм убиец, се превъзнесох от гордост, че съм използвал бащиния си пистолет. А като малък се страхувах дори да го погледна. Може би смъртта на бащата беше необходима за израстването ни. Да не би Фройд да е имал предвид това в изследването си „Достоевски и отцеубийството“? Ако не убият бащите си, децата никога не порастват. Естествено, в преносен смисъл. Бащите са представители на отминала култура и за да се отърват от тежестите на миналото, децата трябва да се отърват от тежестта на родителите си – това ли искаше да каже известният психоаналитик? Колко далечно от културата по тези земи съждение… Ние тук дори да убием бащите си в прекия смисъл, не можем да го сторим в преносния. Винаги изпитваме нужда от фигурата на бащата.

Но както и да е, въпреки че бялата луминесцентна светлина в кабинета с нисък таван на главен комисар Невзат да беше студена поне колкото тази в железарията, незнайно защо тук се чувствах по-добре. А бях извършил нарушение, използвайки оръжие в жилищен квартал. Колкото и да ме защитаваше Али, заявявайки: „Професор Мющак се отбраняваше“, дори самото носене на оръжие си беше съмнителна постъпка. Освен че нееднократно в хода на разследването бях укрил информация

от полицията, не бях и казал, че ще се срещна с копачите на гробове. Естествено, не го признах. Разказах как веднага след телефонния разговор с Мансур съм напуснал болничната стая и съм търсил комисар Али, после съм попитал за него дежурния полицай и поради липса на достатъчно време се е наложило сам да отида на срещата. Но следящият ме на всяка крачка Али всъщност знаеше това. А главен комисар Невзат, забил поглед в лицето ми, за да не пропусне и най-малката подробност, следящ изключително внимателно всяка мимика и жест, не ме притисна повече, макар да натякна: „И за един телефон ли нямахте време?“ Може би изчакваше. Вероятно и той размишляваше за отварянето на гроба на Завоевателя.

– Значи сме се излъгали – каза разочаровано. – Явно госпожа Нюзхет е възнамерявала да отвори не гроба на Мурад II, а на султан Мехмед Завоевателя. Но всъщност съществува ли такава вероятност? Тоест възможно ли е Завоевателя да е бил отровен?

Приличаше повече на амбициозен учен, изследващ смъртта на историческа личност, отколкото на полицай, опитващ се да разнищи престъпление с неизвестен извършител.

– Става дума за отколешен спор – казах, преди да отхапя от геврека, с който ме почерпи Невзат… – За дискусия, започнала след смъртта на султан Мехмед Завоевателя в местността Султан Чаир…

Леко отметна глава. Сякаш така щеше да ме вижда и разбира по-добре.

– И аз съм чувал такива твърдения…

Бързо сдъвках залъка си.

– Да, заради това са въстанали еничарите… В града започнал метеж. Нападнали еврейския квартал и насекли великия карамански везир Мехмед паша.

Бързо посегнах към чашата чай, за да вкарам в стомаха си полепналите по гърлото ми парченца тесто със сусам.

– Това не знаех – рече Невзат със съжаление. – Нямам много точна информация за историята си.

Докато топлата течност се стичаше към стомаха, оставяйки тръпчив вкус в устата ми, го подкрепих:

– За съжаление е така. Но не бива да забравяме, че въпреки случилото се хипотезата за отравяне все още е само идея. Не е доказано убийството на Завоевателя.

Очите му блеснаха умно.

– Понеже няма нито свидетели, нито улики, нали?

– Точно така… Само едно стихотворение… Намерило място в произведението на историк от онзи период, Ашъкпашазаде… – и се опитах да си го припомня. – Ако не греша, беше „Кой даде лечебния сироп на хана / Жадно го изпи султанът / Разкъса дробовете му сиропа / И гърлото му изгоря / Защо, попита, докторите ме убиха / Защо душата и дъха ми изгориха.“ Има още няколко стиха, но не ги помня.

– Защо докторите ме убиха – повтори Невзат. Очите му бяха притворени, лицето изопнато. – Наистина будещи съмнение слова. Добре, а след това, в наши дни, имам предвид преди госпожа Нюзхет, никой ли не повдигна този въпрос? Че Завоевателя може да е бил отровен?..

– Видяхте книгата в дома на Нюзхет от немския историк…

Умният полицай веднага се досети.

– Франц Бабингер…

– Същият… Авторът на„Султан Мехмед Завоевателя и епохата му“… Книгата е издадена за петстотната година от завладяването, през 1953-та. В нея Бабингер пише, че султан Мехмед Завоевателя може да е бил отровен. Ако не ме лъже паметта, има една такава фраза: „Наличието на твърде много врагове и детайлите около смъртта на Завоевателя говорят за вероятно отравяне.“ По-късно, през 1964 г., художникът и музеен деятел Елиф Наджи предлага да се отвори гробът на Завоевателя и да се направи токсикологичен анализ. Известно е, че пресата по онова време проявява голям интерес. Говори се дори, че Абди Ипекчи91е провел открито заседание по темата.

Чел съм писаното тогава, мнозина – от музейни директори до тогавашния мюфтия, от журналисти до хора на изкуството – твърдят, че няма пречки за отварянето на гроба. Но после темата се приключва по някакви причини. Понякога са възниквали дребни дискусии, писани са разни текстове, дори и книги, но въпросът повече не дошъл на дневен ред. Но е очевидно, че въпреки опасностите нашата Нюзхет е решила да го възобнови.

Невзат сплете пръсти на бюрото.

– Въпреки опасностите ли? Какво опасно има да се каже, че Завоевателя е бил отровен?

Дали не знаеше за това? Не, изпитваше ме. Щом главният комисар искаше да ме провери, не биваше да го разочаровам.

– Опасността да те набедят за клеветник на славната ни история – поясних. – Опасението да не те изкарат предател на нацията и държавата…

Много добре знаеше за какво говоря, но продължи да ровичка.

– Че защо да те набеждават? Ако това е истината, какъв смисъл има да се крие?

В главата ми звънна предупреждението на Тахир Хакъ: „Не се опитвайте и това да отнемете от този жаден за победи, гърчещ се от чувство за вина, смазан народ.“

Вероятно съм се усмихнал иронично.

– Не е ли така? – настоя Невзат. – Говорим за история… За наука… Може ли да има тайни в науката?

– Напълно сте прав, но не е толкова просто… Понякога науката крие опасности. Ако примерно приемете, че Завоевателя е отровен, ще трябва да отговорите и на въпроса кой го е отровил.

В уморения му поглед припламна искра.

– И кой го е отровил?

– Вие сте полицаи. Ако е извършено такова престъпление, не трябва ли вие да откриете виновника?

Изсмя се тихо.

– Отпреди петстотин и повече години ли? Отгоре на всичко при смъртен случай, за който не е известно дали е престъпление. Смилете се, професор Мющак… Да, ние сме полицаи, но вие сте историк. Ако не ни дадете нужната информация, как да го разрешим?

Много трябваше да внимавам с този човек, той беше по-опасен от онези мошеници в железарията. Топлата усмивка, сякаш сме приятели от сто години, почерпката с геврека, чаят, всичко беше фалш. Главният комисар не беше внимателен, човечен и добър, още по-малко мой приятел. Печелейки доверието ми, се стремеше се да научи какво крия за смъртта на Нюзхет. Така че не можех и с изстрел от пенсионирания пистолет на баща ми да се спася от този по-хитър и от лисица човек…

– Каква информация ви е нужна, господин Невзат?

– Нямам нищо определено наум – отговори непретенциозно. – Наистина нямам… – поизправи се в стола и се наведе напред, сякаш искаше да се приближи до мен. – Изправени сме пред загадъчен случай. Но за да го решим, трябва да научим как е починал султан Мехмед Завоевателя. Правилно ли разсъждавам? – попита, сякаш сам не разбираше думите си.

– Много правилно разсъждавате – потвърдих на висок глас.

– В такъв случай трябва да ми разясните нещо. Животът на Завоевателя… Кои са били враговете му? Кой е имал изгода от смъртта му? – и приятелски се ококори. – Щом нямаме свидетели или улики, трябва да помислим кой се е облагодетелствал от престъплението, кой е бил доволен.

Изглеждаше искрен, а и вече се беше подготвил за слушане, убеден, че ще получи нужната информация. Отдаден на разказа ми… Но не, всичко беше привидно… Не биваше да се подлъгвам по вида му, всяка дума на този бащински настроен човек беше клопка за разпит, всеки жест беше коварен удар, целящ да ме вкара в играта. От друга страна, не можех да откажа, пък и каква опасност можеше да крие описанието на живота на Завоевателя?

– Добре, ще разкажа, но говорим за четирийсет и девет години живот – казах и придърпах чашата с чай. – Може дълго да продължи.

Търпеливо примига с очи.

– Няма проблем, професоре, имаме време. Али разпитва оттатък крадците на гробници. Зейнеп работи по подарените от вас на жертвата „Рубинени очи“. А ние да поговорим за историята… – погледът му попадна върху празната чаша чай. – Ще поръчаме и още чай.

– Благодаря, не искам чай, но ако може чаша вода…

Наведе се, отвори шкафа на бюрото и извади голямо шише с вода и стъклена чаша. Напълни я с вода и я протегна към мен.

– Заповядайте, да ви е сладко…

Докато отмивах с вода последните остатъци от геврека в гърлото си, той се върна на темата.

– Няма нужда да започвате от самото начало… Знам кога е роден Завоевателя, колко пъти се е възкачвал на трона, как е превзел Константинопол и прочие. Да поговорим за смъртта му… Царската ливада92ли казахте? Питам за мястото, където е починал Завоевателя.

Според мен знаеше много добре и останалото. По смисъла на заповедта в сурата Бакара „И изтокът, и западът принадлежат на Аллах“, Завоевателя, който се е мислел за сянката на Аллах на земята, след превземането на Константинопол разширил границите на османската държава както на изток, така и на запад, съзнавайки, че създава империя, претендираща за господство над света след 30 години. Десетки държави, като Сърбия, полуостров Пелопонес, Влахия, остров Митилин, Албания, Евия, Шкодра, Отранто, Източна Анатолия, Амасра, Трапезунд, Крим и Караман93, десетки бейлици, стотици градове и войни, продължили с години… Владетел, непризнаващ поражение, човек, непознаващ умора, идеалист, готов на всяка цена да постигне мечтата си… Велика амбиция, породена от завоеванията на Александър Велики, Цезар, монголската империя и мохамеданите… Неговата армия от различни народности, изпращана от граница на граница и от война на война заради неугасващата мечта… Нация от различни религии, езици и раси, подхранваща гигантската бойна машина… Османската империя…

Естествено, Невзат знаеше всичко това. Може би не в такива подробности като мен, но можеше да ги научи от всеки историк, специалист по темата. Но той се интересуваше не само от великия владетел, а искаше да чуе от мен житейската история на необикновения падишах. И колкото се интересуваше от живота на Завоевателя, толкова и от това дали съм убил Нюзхет.

– Да, Текфур или Султан Чаир94– повтори, затваряйки пронизително звънящата от влизането ни в кабинета радиостанция. – Защо Завоевателя е отишъл там?

– Заради нов поход, разбира се – оставих полупразната чаша с вода на бюрото. – Но не се знае накъде е възнамерявал да потегли.

Вдигна вежди сякаш изненадан.

– Как така не се знае? Огромна войска от десетки хиляди тръгва от столицата на многодневен поход. Поход, който ще доведе до война… Ако не се знае целта, как се правят приготовления?

Хвърлих му питащ поглед.

– За мен също е странно. Но Завоевателя е бил изключително потаен. Не се е доверявал никому освен на себе си, обаче сложната организация за война естествено налага поне командирите да знаят къде отиват. Защото се твърди, че за този поход са били свикани триста хиляди войници.

– Тристахилядна армия, а… – повтори възторжено. – Сигурно са тръгнали срещу страшен противник… Кой е бил предполагаемият?

Дори нашите новоизлюпени историци не биха задали толкова точен въпрос.

– Има три предположения. Поне на османските историци. Първото е война с мамелюците95. Враждата заради ремонта на водоизточниците по пътя на поклонението е довела до война за хегемония между двете държави. Изхождайки от това, може да се твърди, че Завоевателя е тръгвал към Египет.

Второто предположение е десант на Родос. Завоевателя не е могъл да забрави провала на последния поход към Родос и много искал да превземе от неприятеля този остров, който бил като цирей в Средиземно море.

Третата вероятност е превземането на Италия. Армията, която изпратил там през 1480 г. под командването на Гедик Ахмед паша, превзела Отранто и подготвила почвата за превземането на Ботуша от османците. Но тъй като войската се насочила към Анадола, вероятността за Родос или Италия става много малка. Предполагаемата цел е бил Египет.

Невзат гледаше очаквателно, сякаш нещо му убягваше.

– Другата възможност…

Този полицай определено познаваше живота на Завоевателя много добре.

– Има още една вероятност – усмихнах се закачливо. – Но сега няма да я кажа. Може би, след като научите какво е станало, сам ще стигнете до нея.

Поклати глава със съмнение.

– Не ми се вярва, но щом така преценявате…

– Сигурен съм, че ще се досетите… Както и да е… Султан Мехмед Завоевателя тръгнал на последния си поход през пролетта на 1481 година. Разбира се, не е предполагал, че ще му бъде последният. Подготвил се за следващата война с голямо въодушевление както винаги… Напуснал двореца с подобаваща на император церемония, стъпил в Юскюдар в приповдигнато настроение и нямало никакъв признак за болест. Но напоследък бил доста напълнял, също като баща си страдал от подагра, смята се, че е имал и ревматизъм. Със силни болки при криза. Дори няколко години преди това заради ужасните болки от подаграта не излязъл на поход, а изпратил везирите си. Сиреч, когато се е чувствал зле, е могъл да отложи похода или да прати везирите. Но сега лично предвождал войската.

Докато той преминавал през Юскюдар, румелийската армия прекосявала Чанаккале, а на анадолската бил наредил до средата на май да се съсредоточи в Коня. Това били рутинни действия. Най-обикновени за опитни войници, свикнали да тичат от фронт на фронт. Чак докато тръгналата от столицата войска не стигнала до Текфур или Султанския Чаир.

Млъкнах, гърлото ми беше пресъхнало; протегнах ръка към чашата с вода и продължих.

– Ето един факт, който може да ви се стори интересен, понеже сте запален по историята: местността, наричана Царската ливада, е много близо до мястото на самоубийството на картагенския вожд Ханибал, паднал в капана на римляните. И още нещо важно: Константин Велики, направил Константинопол столица на Римската империя, също е починал наблизо. Не се знае дали Завоевателя е имал тази информация. А и да е знаел, не е ясно дали това е щяло да го утеши, умирайки толкова млад…

Изпих и последната капка вода от чашата. Невзат изсипа останалата в шишето вода до половината на чашата ми, която бях пресушил като героя от приказката, който носел месо до пръсване и вода до спукване. Само и само да продължа разказа си.

Благодарих и подех отново историята за тази неочаквана смърт, вероятно най-загадъчното събитие в османската история.

– Походът на тръгналата от столицата войска приключил на Султанската ливада. Внезапно, без никаква причина. Бързо, панически била издигната султанската шатра. Вероятно знаете, че това е палатка, наподобяваща османския дворец. Много постройки и учреждения в двореца се помещават в такива шатри. Можем да я наречем походен дворец…

Разпъването на султанската шатра преди достигането на целта разтревожило неимоверно цялата армия – от пашите до еничарите. Какво ставало? Защо прекъснал походът? Последният велик везир на Завоевателя – от рода на Джеляледдин Мевляна96, караманецът Мехмед паша – се опитал да успокои неспокойните войници с измислицата, че правят почивка, за да се срещнат навреме с румелийската и анадолската армия и султанът има нужда от покой, но не успял твърде. Защото истината била ужасяваща. Султан Мехмед Завоевателя бил много зле от няколко дни. Започналото със силни коремни болки неразположение се обостряло все повече и повече. Първи се опитал да му помогне персийският лекар Хамидеддин ал Лари. Но колкото и да се стараел, колкото и лекарства да изпробвал, усилията на това светило на медицината не дали резултат. Якуб паша незабавно извикал маестро Якобо да спаси гърчещия се от болки падишах… Юдейският доктор, който освен главен лекар бил и близък приятел на султана, изпаднал в дълбоко отчаяние още като го видял. Казал, че персийският лекар му е дал грешно лекарство, съставките на отварата са запушили червата и нищо повече не може да се направи. За жалост се оказал прав. На 3 май, четвъртък, султан Мехмед Завоевателя издъхнал в ужасни мъки.

Невзат беше присвил очи и наострил слух като ловец, подушващ плячката. Сякаш се беше върнал повече от петстотин години назад и обикаляше разноцветните османски палатки, пръснати из Царската ливада, да търси убиеца на мощния султан. А може и да си представяше как ще влезе в султанската шатра да разпита присъстващите на инцидента.

– Значи е имало двама доктори… – измърмори. – Те са най-подозрителни.

– Да, двама лекари… Единият от които може би преднамерено е убил Завоевателя. А може и двамата да са невинни и да са се мъчили да спасят султана…

Очите му, проблясващи замислено през примижалите клепачи, изведнъж се вторачиха.

– А може би и двамата са участвали в заговора. Защо не? Не е ли възможно убийците да са подкупили и двамата за по-сигурно?

Заинтригуваният поглед на главния комисар на криминалния отдел… Дали може да се отрече, не. Защото слуховете си противоречаха, всеки можеше да коментира каквото си иска, но истината беше една-единствена: Завоевателя също като баща си Мурад II беше починал съвсем неочаквано.

– Наистина и двамата лекари може да са участвали в заговор – отговорих, но не се въздържах да изкажа съмненията си. – Естествено, ако е било отравяне…

Май се намуси, дали вероятността за липса на престъпление не го притесни?

– Но защо да умира мъж на четирийсет и девет години, особено ако се чувства достатъчно здрав, та да тръгне на поход?

– От подаграта…

Май му направи впечатление същото противоречие като на Завоевателя в съня ми.

– Че от подагра не се умира!

Леко поклатих глава.

– Определено сте прав, но проблемът е в това, че преди повече от петстотин години не е имало цепещи косъма на две криминалисти като вашата комисар Зейнеп.

– И затова никой не се е усъмнил – довърши мисълта ми.

С голямо удоволствие му посочих грешката.

– Напротив, почти всички са смятали, че Завоевателя е отровен. Всеки обаче си е имал различен кандидат-убиец. Еничарите са обвинили великия везир… Нали казах, че са се разбунтували… Но нека караме поред. Когато падишахът издъхнал, великият везир Мехмед паша решил да скрие това от войската и народа. Но първо предприел крачка към предотвратяване на управленската криза и гарантиране спокойствието в държавата. Изпратил двама вестоносци при двамата сина на Завоевателя.

– При Баязид II и Джем султан…

– Да, при Баязид II в Амася и при Джем султан в Караман… Тъй като падишахът бил мъртъв, щяла да започне кървава борба за трона, водеща до братоубийство. Щял да спечели по-бързият и по-силният. Един вид тронно рали. Великият везир Мехмед паша държал на Джем, твърди се, че султан Мехмед Завоевателя също предпочитал по-малкия син и не харесвал Баязид. Според легендата точно заради това преданият на Завоевателя велик везир изпратил първо трима конници при Джем. Но и тримата вестоносци попаднали в клопката на еничарския военачалник Синан паша и били убити. А вестоносецът Кеклик Мустафа, изпратен при Баязид II, стигнал в Амасия след неколкодневно пътуване и предал новината за смъртта на падишаха на големия принц.

Без да знае за постигналото вестоносците му, великият везир Мехмед паша лично и тайно натоварил трупа на владетеля на една каруца и го съпроводил до столицата. Предупредил строго войниците на Султанската ливада да не напускат стана. С друг указ забранил преминаването от Юскюдар на отсрещния бряг и обратното. Извикал от града новобранците си и под предлог ремонт на моста затворил крепостните порти. Но след като тръгнал от Султанските ливади с трупа, войниците незнайно как веднага научили тъжната новина – за да подчертая, че е имало нещо гнило, намигнах с дясното око. – Ако държим на теорията за заговор, вероятно някой се е погрижил да разпространи новината.

– Убийците на Завоевателя ли? – така беше навлязъл в темата, че вече не можеше да мълчи. – Докато разказвате подробностите, се чувствам оплетен в сложна дворцова интрига.

Не, нямаше да споделя мисълта си. Нека сам си направи изводите.

– Не зная, това вие ще прецените. Та щом се разчуло за смъртта на падишаха, в бивака настъпила страшна олелия. Първото, което помислили войниците, било убийството на султана. Или пък някой им пошушнал тази версия. Мъка, разочарование, усещане за измама… Такива чувства могат да съсипят всекиго, но влиянието им върху въоръжените мъже с професия на убийци и убити било невероятно. Полудели от гняв, се събрали на групички и потеглили към пристанищата в Пендик и Картал97. Оттам се качили на лодки и скоро пристигнали в столицата. Без да питат и разбират, първо нападнали двореца на Мехмед паша. И сякаш не стигало, че убили най-доверения човек на Завоевателя и същевременно един от най-изтъкнатите интелектуалци за времето си, ами оставили тялото му разчленено на място. Тогава е убит и главният лекар Якуб паша. А може и да не е, защото, като не могли да го хванат, войниците се отправили към еврейския квартал. Разрушили магазините, съсекли жителите. Нещата излизали от контрол и башибозуците нападали богаташките къщи, когато внезапно на сцената излязъл Исхак паша, оставен от Завоевателя като охрана на столицата, и прекратил бунта.

– А защо е чакал толкова дълго? – прекъсна ме Невзат. – Да беше се намесил по-рано.

Въпросът не беше зададен от опитен полицай, а от логично мислещ човек, но аз предпочетох да остана безпристрастен.

– Да го наречем нехайство, а може би е сварен неподготвен. Може и еничарите да не са помислили, че ще се стигне до изстъпления… А е възможно Исхак паша да не се е намесил умишлено. Да е чакал убийството на великия везир Мехмед паша. Каква е истината? Трудно е да се определи. Променя се според гледната точка.

Облаците на съмнението в погледа на полицейския началник все повече се сгъстяваха.

– А вие какво мислите? Дали наистина Исхак паша е участвал в заговора?

– Нищо не мисля – отсякох категорично. – Искахте да ви разкажа и аз изредих вероятностите. Забравихте ли, че вие трябваше да решите дали тази смърт е вследствие на престъпление или болест?

По замисленото му лице плъзна иронична усмивка. Опря вежливо лакти на бюрото като смъмрен за нарушаване на правилата спортист и бавно вдигна ръце.

– Извинете, професор Мющак, определено сте прав. Но ако ви се иска да изкажете личното си мнение, моля, не се стеснявайте. Да… – беше объркан. – Този Исхак паша да не е везирът на бащата на Завоевателя, Мурад II?

Колко логично разсъждаваше. Наистина беше опасен човек.

– Съвсем същият… Който се съюзил с Чандарлъ Халил против интронацията на Мехмед II. Един от важните поддръжници на Мурад II в одринския дворец. Вероятно поради това при втората си интронация Мехмед II го назначава губернатор в Анадола и го отдалечава от Одрин. Освен това го жени за една от съпругите на баща си, Халиме хатун. Но през годините мнението му се променя, той кани в столицата бившия везир и близък приятел на баща си и му поверява охраната на града. Не ме разбирайте погрешно, не правя намеци, но възкачилият се на трона след бащината си смърт Баязид II издига до най-висша степен Исхак паша, като го назначава за велик везир на мястото на съсечения Мехмед паша.

По лицето му премина облак. Но Невзат не беше от хората, вземащи интуитивни решения.

– И само заради това не можем да смятаме Исхак паша за убиец на Завоевателя, нали? – измърмори. – Освен това е изключително трудно везирът сам да извърши покушение срещу султана, при това срещу най-силния османски падишах…

Казаното съдържаше две ключови думи.

– Сам… – погледнах го в очите и попитах. – Искате да кажете, че Исхак паша не е бил сам?

Отново пусна известната си усмивка.

– Май си разменихме ролите. Ще прощавате, професор Мющак, но тук аз задавам въпросите, а вие отговаряте.

Щях да се направя на засегнат от шегата, но гласът ми излезе по-силен от необходимото.

– Да не ми напомняте, че съм заподозрян?

Усмивката по лицето му се стопи. Как бързо ставаше сериозен този човек!

– Доколкото си спомням, никога не сме ви казвали, че сте заподозрян. Защото нямаме никакви улики, но ако съвестта ви подсказва друго, то…

Какво пък значеше сега това? Да не би да знаеха всичко и да ме подтикваха към самопризнания? Не, Невзат нямаше такова намерение. Аз, тъпакът, го предизвиках безсмислено. Без никаква нужда си вкарвах автогол…

– Не, погрешно ме разбрахте – опитах да замажа грешката си. – Шегувам се. Ами разговорът май се превърна в игра… Ако искате, да спрем..

Изобщо не ми обърна внимание и категорично завъртя глава.

– Напротив, да продължим… Пред очите ми се появяват все нови и нови неща…

Айдеее, пак се промени отведнъж. И без помен от предишната студенина запита с интерес:

– Какво е станало след потушаването на бунта?

Е, щом нямаше проблем, продължих да разказвам:

– След убийството на великия везир, Исхак паша, без да дочака принцовете, обявил сина на Баязид II – Коркут – за регент. В това най-много му помогнали, разбира се, Синан паша и еничарите. Нека добавя нещо важно. В армията си Баязид II имал двама зетьове. Така че очевидно е имал подкрепата на войската. А силният командир Гедик Ахмед паша, подкрепящ Джем султан, бил в Отранто. Баязид II бил подкрепян не само от армията, но и от духовенството. Халвети шейхи98Мухиддин Мехмед бил на поклонение преди смъртта на Завоевателя. Преди да потегли, казал на Баязид: „Силни ми принце, надявам се да Ви заваря на трона, като се върна.“ Точно така и станало. И когато се възкачил на трона, Баязид не забравил да възнагради шейха за доброто предсказание.

– Да не би в заговора да са участвали и духовници?

– Ако е имало такъв, естествено – и като изказах съмнението си, изрекох нещо, което щеше много да го изненада. – Може да се каже, че не само духовенството, но и голям кръг хора вече са били недоволни от султана. Противно на приетото, в края на управлението си Завоевателя не е бил обичан от някои среди. За да осъществи мечтата си за огромна империя, са били нужни и много разходи. Изисквали са ги нескончаемите походи и необходимостта от винаги силна армия. Силната армия означава големи финансови ресурси. Икономическите мерки, предприети от Завоевателя, за да ги набави, са подклаждали недоволството в страната. Отливането на нови сребърни монети девалвирало стойността на парите в населението. Освен това експроприирането на имотите на заможните семейства и притежаваните от тях като фондации територии довело до обтягане на отношенията както с притежателите на имоти, така и с духовниците, собственици на ислямски фондации. Друга причина за недоволство била повишаването на данъците. И, естествено, еничарите… Тези професионални бойци, чиято численост непрекъснато растяла, били недоволни от падишаха заради намаляването на приходите им. И така може да се тълкува бунтът след смъртта на Завоевателя и убийството на караманския Мехмед паша. Но както и да е… Да се върнем към историята.

Баязид II, получил пръв новината за смъртта на баща си, използвал удачно привилегията на първороден принц и на 20 май пристигнал в Юскюдар. Първо се погрижил за погребението. Най-после трупът на султан Мехмед Завоевателя, който от многодневното чакане започвал да се разлага, бил предаден на земята. И на следващия ден Баязид II поел трона, който щял да заема трийсет и една години, от сина си Коркут. А Джем султан след безуспешни войни се подслонил при родоските рицари. След продължилото 14 години заточение животът му приключил мистериозно. Баязид II вече нямал съперник за трона.

Невзат отново се облегна в креслото и скръсти пръсти.

– Тоест най-много полза от смъртта на Завоевателя е имал големият му син Баязид.

Преминах в отбрана, сякаш бях обвиняем. „Този Мющак вечно търси среден път. Така и не стана откровен.“ Кой го казва? Няма значение. В момента най-важното беше да се измъкна от лапите на този чевръст полицейски началник. Затова продължих с тактиката и вълкът сит, и агнето цяло.

– Така е, Баязид станал султан, но не само той е имал полза от смъртта на Завоевателя. Най-голям отзвук предизвикала новината в Рим. Загърмели топове, зазвънели всички църковни камбани. Народът празнувал три дни и три нощи с възгласа „Големият орел е мъртъв“. Италианците били пияни от радост. Не е нищо работа, бил умрял най-върлият им душманин, защото, ако беше поживял още десетина години, светът щял да изглежда иначе. Знаейки това, венецианските власти нееднократно са правили опити да го отровят. В документите се казва, че дори Венецианският съвет предложил цяло състояние на главния лекар на Завоевателя Якуб паша да го отрови. И не само венецианците, да не забравяме мамелюците, които са враждували с големия владетел…

Слушаше ме с невярващ поглед, но накрая не издържа и се намеси.

– Но госпожа Нюзхет не е мислела, че венецианците или мамелюците са убили Завоевателя – и когато не отговорих, изказа хипотезата си. – Смятала, че е убит от първородния си син Баязид. Статията за отцеубийството, която намерихме в дома и… Говоря за изследването на Фройд. Думите върху листа хартия между страниците… Patricide, Filicide, Fratricide… Отцеубийство, детеубийство и братоубийство…

Можеше да ме укори, че отново си сменяме ролите и той задава въпросите, а аз отговарям, но щях да се пръсна, ако не кажех какво мисля.

– Добре, а вие какво мислите, господин Невзат? Вече имате информация по въпроса. Права ли е била Нюзхет? Дали наистина Завоевателя е убит от сина си?

Преди да отговори, ме изгледа любопитно. Дали наистина се интересувам, или се опитвам да го насоча по грешна следа?

– Не зная – почеса брадата си. – Трудно е да се каже със сигурност. Ако се съди по разказа ви, можем да говорим за кървава дворцова интрига. Естествено, че Баязид би могъл да е замесен, дори може да е бил главният инициатор. Враждата на Исхак паша с падишаха датира отдавна. Завоевателя е посегнал на интересите на заможната класа и духовенството. Ако е истина, че е възнамерявал да остави властта след себе си на малкия си син Джем султан… Когато съпоставим всичко това, можем да кажем, че убиецът е Баязид II. Но когато дори не е сигурно, че Завоевателя е бил отровен, едва ли е правилно да твърдим това. Големият орел, както са го наричали италианците, може да е починал от болест. Ако липсва престъпление, няма смисъл нито от разпити, нито от заподозрени…

Разговорът ни най-сетне стигна донякъде.

– Ето защо Нюзхет е искала токсикологично изследване – изплюх камъчето. – За да се увери дали Завоевателя е бил отровен. И като не е могла да го постигне законно, се е свързала с ония крадци на гробове.

В очите му отново се настани онова скептично изражение, което никак не ми допадаше.

– Напълно споделям мнението ви. Дотук няма никакъв проблем. Същинският въпрос е дали госпожа Нюзхет е била убита заради това изследване… Вече знаем, че между смъртта на бившата ви приятелка и нападението над бившия ви асистент няма връзка. Откровено казано, това доста ни улеснява. Защото, ако извършителите на двете деяния бяха едни и същи, лесно можехме да заключим, че си имаме работа с фанатизирани националисти, желаещи да унищожат всеки, хвърлил сянка върху османците, посягащи на всеки от любов към Завоевателя.

Говореше за Тахир Хакъ и съучастниците му. Значи и Невзат сериозно се съмняваше в тях. Но май вече се отказваше от тази хипотеза. След като Сезгин, а сега и Тахир Хакъ и бандата му се оказваха невинни, не оставаше друг освен мен. Като се имат предвид и лъжите, които наговорих на полицаите, и към тях се прибави и показанието на Адем Дилли, а и изстреляните от този пистолет два куршума… Така де, защо Невзат ще ме покани и ще ме кара надълго и нашироко да разказвам за Завоевателя… И ще подмята „Ако съвестта ви говори друго, тогава“… Естествено, умникът веднага е разбрал колко съм слабохарактерен и ще ме накара да си призная като Разколников… Нали каза, че имаме достатъчно време… Ще ме държи, докато призная… И може би трябва да го направя. Може би съм убил Нюзхет… Освен мен всички останали един по един излизат на чисто. Щом те са невинни, значи аз съм убиецът… Може би трябва да си призная преди да докажат вината ми. Отново гласът на татко в главата ми. „Не можеш да се бориш с държавата, синко… Предай се.“ Да, мисля, че трябва да се предам… Вероятно още сега трябва да разкажа какво съм скрил от полицията…

– Млъкнахте, професоре…

Ироничните думи на Невзат ми дойдоха като студен душ. Моментално се изпари приятният уют на приемането, ленивостта на признанието. Не, не биваше да казвам каквото и да било. Не, до доказване на противното всеки е невинен. Онзи епилептик руски писател накара героя си да влезе в ада заради чувството за вина, а аз защо да признавам престъпление, което не съм извършил? Побърканият ми по държавата баща искаше синът му да бъде почтен гражданин, уважаващ законите, но защо аз да гния години в затвора?

Не, драги ми, никакви признания… Трябва да съм хладнокръвен… Трябва да мисля разумно… Да мисля достатъчно дълбоко, достатъчно широко и достатъчно гъвкаво…

– Често ли се отнасяте така?

Веднага трябва да му отговоря нещо, иначе щях да оплета конците.

– Размишлявах – казах веднага. – А може би бившият и съпруг…

Невзат зина.

– Какъв съпруг?

– Джери… Нюзхет се развела с него…

Тъкмо се готвех надълго и широко да разкажа как оня грамаден критик изкуствовед е биел Нюзхет, когато телефонът ми отново зазвъня.

– Извинете, може би е важно – казах и го извадих от джоба. Непознат номер. Вероятно домашен или служебен. Да не би Адем Дилли? Как да говоря пред Невзат? Но не можех да го избегна, вдигнах и плахо казах „Ало?“.

– Ало, професор Мющак?

Отдъхнах си, не беше Адем Дилли. Непознат, кънтящ глас, идващ сякаш през стената…

– Да, кажете?

– Тахир Хакъ… – замълча, трудно говореше. – Тахир Хакъ…

Какво искаше да каже този сподавен глас?

– Какво Тахир Хакъ?

Накрая каза нещо, което смрази кръвта ми.

– Тахир Хакъ почина у дома си тази вечер.