Убийството на султана

4„Колко хубаво би било да не съм се раждал“

Напуснах банята раздвоен. Имах намерението първо да погледна кабинета в дъното на коридора, но процеждащата се от спалнята сребриста светлина сякаш ме приканваше към пълен с тайни свят. Поддадох се на повика и се вмъкнах вътре през открехнатата врата. Озовах се в студена светлина почти като синевата в очите на Нюзхет. Тя вероятно беше отблясък на събралия се по покрива на отсрещната сграда сняг. Спрях нерешително, чудейки се какво да правя в тази пълна със спомени стая под плашещата светлина. Какво ме възпираше? Дали страх или някаква стеснителност, може би уважение… Към Нюзхет, към интимния и живот… Тя ме беше изхвърлила от живота си. И то безмилостно, без да ми даде шанс, без никаква възможност. Ако беше жива, сигурно пак нямаше да ми даде шанс… И вероятно нямаше да вляза в тази стая. А може би я бях убил, за да мога да вляза спокойно тук… За да вдъхна спокойно аромата и, да докосна нещата и. Пак започвах да си измислям, а трябваше час по-скоро да разбера какво се е случило.

Първо трябваше да се отърва от тази отвратителна светлина. Плътно затворих завесите като във всекидневната. Но сребристият отблясък на снега продължаваше да озарява стаята през изтърканите плюшени завеси. И не снегът, а отблясъкът му събуди друг спомен в умореното ми съзнание. За по-ярка светлина, отразявана от огромната пълна луна… Нощ като в сънищата, разхлаждана от лек пойраз8. Успокояващ мирис във въздуха… Аромат на липи от улицата… Ветрец през отворения прозорец… Преплетените ни в леглото тела. Нюзхет нежно ме беше прегърнала.

– Хайде да поспим, само да поспим. Да видим колко можем да издържим без секс?

Часове издържахме… Какво ти издържане, тази нощ спах най-щастливо, най-безгрижно и най-спокойно. „Любовта не е само допир.“ Сякаш леко дишащото до мен тяло не беше чуждо, а част от мен; моята глава, моите гърди, моят гръб, моите ръце, крака, дихание и кожа. Тя сънуваше моя сън. Спокойно движещите се под клепките и очи бяха моите. Мисля, че тя чувстваше същото.

– Спах като бебе – беше казала сутринта. – В теб има нещо успокояващо.

Но явно то не и стигаше. Нужно и беше вълнение или някаква по-ярка личност, която не откриваше в мен. Ярка личност ли казах, та аз дори не знам какво значи това.

– Ти си сив – ми каза години по-късно една млада жена, с която флиртувах. – Цветовете те плашат.

После беше станала и напуснала масата. Нито ме беше потърсила повече, нито се беше поинтересувала от мен. Нюзхет не ме мислеше за досаден… Дали? В такъв случай защо ме напусна?

Натиснах електрическия ключ на стената. Светлината озари познатата ми стая. Пристъпих нерешително няколко крачки, без да знам какво да правя и откъде да започна, и пак миризма на виолетки… Същите тръпки по кожата, същата буца в гърлото, но не толкова силно както преди. А и миризмата сякаш беше променена; смесена с тази на гниещо дърво, съсипани стени, остарели спомени и застаряващо тяло се беше превърнала в друг аромат.

Усещаше се най-вече около леглото. Че къде другаде? Приближавайки, забелязах колко е разхвърляно. А Нюзхет беше най-подреденият човек на света. Може би това беше и единствената ни прилика; и двамата се ужасявахме от безпорядъка. Както в жилището, така и в съзнанието. Подреждането на дома беше лесно, но на ума… Като петте си пръста познавах подредеността на ума на Нюзхет, свикнал винаги да мисли систематично. Всъщност на това се дължаха и успехите и. Обаче заради подредеността на ума и систематичното мислене беше занемарила напълно битовите навици. Що се отнася до мен, след заминаването и не ми остана нито систематична мисъл, нито методични постъпки. Тъкмо напротив, когато умът ми се объркаше, ежедневното чистене и подреждане се превръщаха във фиксидея. Това не убягна от вниманието на братовчедка ми.

– Приличаш на стара мома – беше отбелязала Шазие.

Знаех, че има предвид жените със сексуален недостиг… Но нямах намерение да споделям с нея креватните си проблеми. Веднага бях извърнал поглед от изследващите и, питащи и разследващи големи черни очи вероятно с намерение да ми помогне. Две книги на нощното шкафче привлякоха вниманието ми. Това ли четеше преди сън? Приближих и взех горната с дебела кожена подвързия. На корицата имаше фина рисунка, която познах веднага: туграта на султан Мехмед Завоевателя… Книгата беше от Франц Бабингер. На задната корица пишешеMehmed der Eroberer und seine Zeit.Султан Мехмед Завоевателя и епохата му. Едно от най-мащабните изследвания на великия владетел. Повдигайки книгата на Бабингер, видях отдолу бледожълта корица. Броят от април 1970 на списаниеYeni Dergi… Спомних си, че това беше списание за изкуство. Сигурно беше останало от моминските години на Нюзхет, когато пишеше стихове. Беше много пристрастена към литературата и особено към поезията. Това точно ми създаде влечение към романите.

– Само четенето не е достатъчно, трябва и да пишеш – казваше, вперила поглед в очите ми. – Имаш силно перо.

За силното ми перо беше разбрала от писмата, които и пишех през пролетта на 1982-ра, която прекара в Германия. Всъщност никога не съм писал литературни текстове. Пишех на Нюзхет каквото ми дойдеше наум. Описвах усещанията си. Собствените си емоции, засягащото ме… Може би трябваше да я послушам и да пропиша… Но не го направих. А Нюзхет пишеше; имаше прекрасни стихове, жалко, че не продължи, историята взе връх. Науката убива поезията. Дали? Не зная. Не знам и кой го е казал. Знам само, че след известно време Нюзхет заряза поезията. Също като Херодот… Този велик историк, нашият първоизточник, първо е подражавал на Омир. И може би е завиждал за„Илиада“, шедьовъра на поета. Но после изучаването и преподаването са натежали и изцяло се отдал на историята. И Нюзхет, сякаш не стигаше, че заряза мен, та заряза и изкуството, и поезията… Ако не беше го направила, ако не беше поставила академичната кариера над всичко, ако беше продължила да пише стихове, може би и мен… Не, не исках повече да мисля за това. Отново погледнах списанието. Защо беше привлякло вниманието и след толкова години? Може би имаше публикувано нейно стихотворение или статия? Отговор на въпроса ми даде лист хартия между страниците. Отворих страницата с поставения там лист. Пишеше „Изследване на Зигмунд Фройд: Достоевски и отцеубийството“. Доминиращата тема на списанието. Погледнах отново и забелязах, че заглавието фигурира и на корицата. Дали Нюзхет не работеше по нова тема? Или пък материалът беше привлякъл вниманието и, преравяйки библиотеката си? Отново се върнах на страницата със статията и сега забелязах изписаните върху мушнатия лист думи: Patricide, Filicide, Fratricide… Отцеубийство, детеубийство и братоубийство… Защо Нюзхет беше написала тези думи? Имаха ли връзка с изследването на Фройд? Размишленията ми прекъсна телефонен звън. Звънеше телефон в апартамента… Ослушах се… Не, беше мобилен телефон, но не моят, идваше от дневната, сигурно беше на Нюзхет. Продължаваше да звъни настойчиво. Обзе ме паника да не би търсещият да знае, че съм тук. И какво да правя сега? Ако проявях безразсъдство, щях да търся къде да се скрия. Слава Богу, търсещият не настоя повече и след петото позвъняване телефонът млъкна. Колко успокояваща била тишината! За миг ми мина през ум да отида в дневната и да проверя кой е звънял. Не, който и да е бил, колкото по-малко се набърквах в този случай, толкова по-добре. Но всеки момент можеше да позвъни още някой и още по-лошо, можеше да дойде племенникът и Сезгин. Да дойде, ще отворя вратата и точка. Ами ако имаше ключове? Сигурно той е наглеждал апартамента по време на пребиваването на Нюзхет в Америка. Ей тогава щеше да се разбере, че аз съм убиецът.

„След като убил леля си Нюзхет, изтрил пръстовите отпечатъци, за да прикрие престъплението…“

Изведнъж ми просветна – из цялата къща имаше мои отпечатъци. Иначе как да разбере полицията, че съм влизал в апартамента? То нямаше нужда да разбира, достатъчно беше да предположи. След като проверят с кого последно е говорила Нюзхет по телефона, като научат за изоставения, но не приел лесно раздялата, писал стотици писма без отговори до Америка докачлив неин бивш любовник, веднага щяха да открият пръстовите ми отпечатъци в този дом на смъртта, в този нещастен апартамент. Проклетата паника отново ме завладя. Оставих пак върху нощното шкафче тресящото се в ръцете ми списание. Извадих кърпичка от джоба си и грижливо избърсах докоснатите повърхности по книгата и списанието. Ключът за електричеството беше лесен, ами завесите… Дали по плюша оставаха пръстови отпечатъци? Не можех да оставя нещата на случайността и колкото можах избърсах и вероятно докоснатите места по току-що спуснатите завеси. Върнах се и забърсах първо вратата на спалнята, а после и тази на банята. Влязох в банята, но какво бях пипал? Да му се не види, не си спомнях. Да, ключа за осветлението… После, разбира се, умивалника… Да де, ама какво точно в умивалника? Започнах усърдно да бърша първо крана, после и мивката, та дори и решетката. Ами сапуна? Дали лесно биха се заличили следите по тази мека повърхност? Не, не можех да поема такъв риск. Грабнах сапуна и го пуснах в джоба си. Натиснах ключа с кърпата и излязох.

Всекидневната си беше в същото състояние, както и трупът на Нюзхет. Веднага трябваше да забравя тази жена, която никога не ми излезе от ума, и безжизненото и тяло. Как ли? Както – така, трябваше да я забравя. Примерно това не беше Нюзхет, а някоя друга. Непозната. Която не съм убивал. Ако бях, нали щеше да има някакво доказателство? А нямаше. Да, сега трябваше да се успокоя. Отпечатъците… Да, трябваше да си спомня какво още бях пипал. Започнах отзад напред, първо завесите… После каната и чашата върху масичката. Не, тях не бях пипал, но бях запалил втория полилей. После светлокафявата врата на апартамента… Първо я бях бутнал, после влязъл и затворил. Тоест отвътре и отвън. Натиснах ключа под зеленото манто на Нюзхет и включих осветлението в антрето. Естествено, нямаше как да видя отпечатъци, но все пак трябваше да се уверя, че не съм пропуснал нищо. Когато свърших, угасих осветлението – използвах кърпичката и при паленето, и при гасенето. Е, макар и да не се отървах напълно от тревогите си и все още да не знаех какво да мисля и чувствам, можех вече да напусна апартамента. Но дали? Преди да отворя вратата, за последен път погледнах Нюзхет. Все същата. Неподвижна на креслото зад масичката… Тя си беше същата, но аз бях променен. Установих, че не се вълнувам и не ме е страх… И защо да се страхувам? Ако в тази стая имаше нещо плашещо, то това бях аз, единственият свидетел на престъплението. Може би за пръв път спокойно погледнах Нюзхет. Дори светлината от двата полилея не беше достатъчна. Отново приближих до нея. С широко отворени очи, сякаш питаше защо се приближаваш. Или пък широко отворените очи и застиналата в синевата изненада не показваха стрес, а разочарование? Дали застиналото в очите и не показваше дълбокото разочарование от безмилостно забилия в шията и нож за писма бивш любовник? Спрях; неочаквано дошлото успокоение беше на път да се разбие на парчета като паднала върху мраморния под стъклена кана. Усетих как раменете ми се свличат и главата ми сама се свежда, а ръцете ми внезапно се отпускат. Егото ми, приповдигнато от подтика за самосъхранение, бавно се сриваше. Веднага отместих поглед от трупа на любимата си. Запристъпвах назад. Искаше ми се да си тръгна, да избягам, да се отдалеча и върна във времето преди телефона на Нюзхет следобед. Като дете, бленуващо за майчината утроба при първия изгарящ слънчев лъч. Колко добре щеше да бъде да не бях се раждал… Далеч от опасностите, от уверените, любопитни очи, извън излагащата на показ човека светлина… Без нужда от нечия любов, нежност и милосърдие… Все още не беше късно, все още можех да приключа с всичко въпреки изминалите шейсет и повече години, въпреки нуждата ми от обичта, нежността и милосърдието на другите и изпитаното в повечето случаи разочарование. Щеше да бъде ирония на съдбата да се наръгам със същия нож, с който съм заклал невижданата двайсет и една години любовница… Внезапно ми се привидя трогателната снимка на двама ни във вестниците… Нюзхет на кадифеното кресло с цвят на шампанско зад масичката, а аз на земята със забит в сърцето сребърен нож за книги с туграта на Завоевателя на дръжката. Не, това не беше краят, който си представях. Дори съседите да ме намереха умрял в леглото дни по-късно заради миризмата, пак щеше да бъде по-добре. Но и бягството не беше изход. Каквото и да направех, съмнението щеше да ме следва по петите. Единствената възможност беше да се изправя срещу него. Да посрещна действителността, каквато и да е. Дори да не си призная публично, трябваше да разбера какво съм направил. Добре де, но как?

„Чудо би било, ако си припомниш какво си сторил“, казваше Шазие.

Отхвърлих настойчивия поглед на братовчедка си и отново се приближих до Нюзхет. Може би безжизненото и тяло щеше да ми подскаже нещо. Но докато пристъпвах, внезапно усетих нещо странно. Не докато пристъпвах, а докато я гледах, ми изплува истината, която в началото ми се струваше необичайна, но след като размислих, изглеждаше напълно естествена. Това застаряло тяло, тези изцъклени сини очи не принадлежаха на зарязалата ме преди двайсет и една години любима. Насреща ми седеше жена, дошла от друг свят, от друг живот. Цветът на очите беше същият и въпреки че боядисаните в по-тъмно кестеняви коси да си бяха нейните, онзи поглед, в чиято синева потъвах преди години, никога не е бил така чужд. Не познавах този израз. Единствено познавах безмилостно забития в шията нож за писма. Нож за писма… Добре, но чий беше той? Моят или онзи, който подарих на Нюзхет? Че чий да бъде, естествено моят. Едва ли щеше да връща ножа за отваряне на писма от Америка дотук. А може изобщо да не го беше носила там, останал си е тук… Не, нямаше защо да се самонавивам, сигурно аз бях донесъл оръдието на убийството. Обаче не си спомнях нито да съм възнамерявал да взема този остър прибор, нито да съм го слагал в джоба си. Шазие впива черните си очи в моите и шепнейки, обяснява:

„Кризисни моменти… Дисоциативна фуга…“

Дали за добро или зло, предумишлено или не престъпление, но не смятам, че дори съм си помислял да убия Нюзхет. И пак милият глас на братовчедка ми…

„Подсъзнанието завладява същността ни…“

И нарастващото съмнение в погледа и. Значи, и Шазие си мисли, че съм убиец. Ама пък и тази леко плъзнала се встрани синеока жена, в чиито очи бялото постепенно завладяваше всичко, никак не ми помагаше. Напротив, мълчеше ли, мълчеше в креслото, сякаш искаше да усложни положението още повече. Но нямах намерение да се отказвам и се доближих съвсем до побледняващото лице. Погледнах в едва проблясващите въпреки светлината на кристалния полилей, свидетел на най-хубавите дни в този дом, очи и затърсих доказателство за тайната на смъртта и, за преживяното преди няколко часа под разпрострелите се в ледено синьото зеленикави петна. Но пак напразно! Нито сините очи, нито зеленикавите петна в тях, загубили вълнообразните си отблясъци, ми предлагаха каквато и да било следа, улика или доказателство. И докато ме заливаше нова вълна отчаяние, внезапно забелязах: Това мълчание беше истинското послание. Този замръзнал поглед, който ми изкара акъла, втвърдяващото се безжизнено тяло, този тих апартамент, в който дойдох след години, ми казваха посвоему: „Ти трябва да го откриеш, каквото и да правиш, трябва да го откриеш.“ Това беше всичко; това ми се подсказваше отвсякъде.

Това беше тайното послание. „Каквото и да правиш, трябва да го откриеш.“

Начаса повярвах в скритото послание на замръзналия поглед, на изстиващото тяло, на злокобния дом. Ако не бях повярвал, нямаше да извадя този нож за писма от тук-там сбръчканата, но все още изящна като на лебед шия на тази нещастна жена, наподобяваща Нюзхет, голямата ми любов, единствената владетелка на сърцето и душата ми.