Убийството на султана

5„Единственият свидетел, доказващ, че съм убил Нюзхет“

Снегът ми се отрази добре; мъничките снежинки, сипещи се по старата улица от мрачното небе, кацаха леко като малки пеперудки по лицето ми, сякаш разбираха отчаянието ми и искаха да ме утешат.

Спомних си думите на Тахир Хакъ: „Човек не може да се приюти другаде освен в природата. Накрая се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Трябва да не се губи връзката с мястото, където ще се върнем накрая.“

Спазих наставлението, изречено от професора ни полушеговито, полусериозно; вдишах дълбоко студения въздух. Газейки по започващата да се вледенява дебела бяла покривка, без да и обръщам внимание, започнах да се отдалечавам от блока „Сахтиян“. Започнах, ама още след няколко крачки усетих как замръзват пръстите ми в летните мокасини. Не можех да спра. Не обърнах внимание нито на стигащия до глезените ми сняг, нито на вкочаняващия пръстите ми студ. Опитах да вървя по-бързо и с по-широки крачки. Ръцете ми започнаха да измръзват и ги пъхнах в джобовете на палтото. Дясната напипа нещо студено. Ножът за книги със султанската тугра на дръжката… Оръдието на убийството, което одеве извадих от шията на Нюзхет. По-студен от тази снежна зимна вечер и окървавен. Бързо отдръпнах ръката си от него, сякаш кръвта щеше да полепне по нея. А като обигран убиец бях измил ножа в банята. И все пак косата на човек би настръхнала при допира до този прибор… Час по-скоро трябваше да се отърва от това проклето нещо… И само от ножа ли? От сапуна с аромат на виолетки в другия ми джоб, от този умиращ блок „Сахтиян“, от тази стара улица, вече преминала срока си на годност като мен, по която са наредени като кандидат-младоженки кой от кой по-хубави блокове, от чиито прозорци едно време висяха червени сакъзчета… Веднага трябваше да намеря такси… И с него – до пристанището на Каракьой9… Оттам да скоча в корабчето… И ножът за писма – в тъмните морски води… Добре, но защо ми омекнаха коленете? Защо се задъхах? Май нямаше да ми стигне въздухът до булеварда… Трябваше да се успокоя. Обърнах глава да погледна току-що здраво затворената от мен врата на блока, бях успял да се отдалеча максимум на десет метра. Сега още по-дълбоко вдъхнах режещия въздух. Събрах сили и отново заджапах през снега… Дъхът ми аха да секне… Пръстите ми аха да замръзнат… Не зная колко съм вървял, след известно време погледнах през снежинките по миглите си към края на улицата. В този момент видях завиващо зад ъгъла жълто петно. Малко по-тъмно от лимон… През хвърчащите снежинки жълтото не изглеждаше никак подходящо. На бялото върви червено. Нямаше ли такава песен „Помислих, че кръв капе по снега“? Като кръв по блузата… Какви ги дрънкам? Добре че очите ми бяха по-логични от ума; без да обърнат внимание на подсъзнанието, опитващо се да съчетае естетическите впечатления от престъплението, продължиха да наблюдават бавно приближаващото се жълто петно. То се приближи, уголеми, превърна се в такси и спря на няколко метра пред мен. Божия милост? Може би е по-добре да се каже дяволска. Чиято и да било, в това си състояние не бих разбрал. Хвърлих се към превърналото се в такси жълто петно отпред. От отворената врата слезе висока млада жена в кожено манто с космата яка и барета, под която се виждаха краищата на кестеняви коси. Кестеняви коси… Не тъмни като на онази на средна възраст жена, която преди малко оставих в апартамента, а като на Нюзхет преди години.

– Казахте ли нещо?

Застанала на вратата на таксито, високата жена със светлокестенява коса се взираше любопитно в мен.

– Не, тъкмо щях да се кача…

Жената, възприела като грубост тревогата ми, се отдръпна от вратата в знак да заповядам.

– Благодаря ви – и тъкмо да рипна на освободената от жената задна седалка, ме посрещна киселата физиономия на шофьора с мустаци ала Кларк Гейбъл, с поглед казващхей, я по-кротко, който попита:

– Накъде, господине?

– Към Каракьой… – измърморих с единия крак в колата, а другия на снега. – Отивам на пристанището.

Леко повдигнатата му дясна вежда се отпусна, погледът му омекна и леко махна с ръка:

– Добре, влизай…

Уплашен да не си промени намерението, се отпуснах на седалката. Шофьорът, наблюдаващ с разбиране паническото ми нахлуване в колата, обясни дружелюбно, сякаш не той се беше начумерил преди малко:

– И аз оттам поемам към къщи.

Затвори вратата и продължи, убеден, че го слушам:

– До няколко часа ще стане поледица… Няма да има работа през нощта.

Последната ми грижа в този момент бяха таксиджийските неволи в снежните нощи, но щеше да прозвучи невъзпитано, ако не отговорех.

– Да, зимата естествено е тежък сезон – опитах да приключа разговора.

Олеле, защо отговорих, че като започна една тирада:

– Господ да е на помощ на бедните. Какво ще правят, ако нямат дърва и въглища?

Майчице, вероятно бях попаднал на бъбрив шофьор и щеше да дрънка безконечно. И по-неприятното – щеше да разпитва кой съм, какъв съм и какво правя тук по това време. Изведнъж проумях, че този срещнат случайно човек е единственият, който може да свидетелства, че съм убил Нюзхет. „Да, господин съдия, взех го от улица «Ханъмефенди» в Шишли. Да, беше малко мълчалив, но не мязаше на убиец…“ Отклоних поглед от тъмните очи на шофьора, който все още ме наблюдаваше в огледалото, и го обърнах към тихата улица. Не зная дали разбра, но без да проговори повече, потегли. И докато преминавахме улицата сред шума на мъчещите се да се справят с трупащите се по предното стъкло снежинки чистачки и стърженето на веригите в снега, аз отново се опитах да преосмисля случилото се този следобед.

Можех да възобновя в паметта си всичко подробно с изключение на онези няколко пропаднали в мрака часа. Следобед беше звъннал телефонът. Какво правех аз? Обядвах. Приготвеното от стрина Кадифе зеле с месо и туршия… Не, отдавна бях привършил обяда. Гладех… Ризите, с които не се справяше стрина Кадифе…

„Чистенето, подреждането и педантизмът стават фиксидея на мъжете със сексуални проблеми“, казваше Шазие.

Не, беше го казала за жените със сексуални проблеми. А с гладенето бях свършил отдавна, може би още преди стомахът ми да смели зелето. Да, когато телефонът иззвъня, бях се нахранил, отдавна привършил с гладенето и седях на бюрото. Четях книга.Кройцерова сонатана Толстой… Истинското заглавие би следвало да бъдеKreutzer Sonat, но вероятно така се произнася на руски, а може и преводът да е грешен, кой знае… Защото Толстой е бил вдъхновен от едноименната творба на Бетовен. Тъжната история на Позднишев, убил съпругата си… Напрежението в отношенията между двата пола… Изливането на гнева… Толкова добре е описано… Така реалистично трябва да се предава престъплението. И как Позднишев убива невярната си съпруга? С нож… Странно, отлично си спомнях тази част на романа.

„Остра, закривена дамаскиня… Забих я с все сила в лявата и страна… Съпротивлението на корсета… После камата потъна в мека тъкан…“

Докато обмислях написаното в романа, дясната ми ръка напипа ножа за писма във външния джоб на палтото. Изобщо не приличаше на закривена и остра дамаскиня. Вероятно не беше и толкова остър. Ако Нюзхет носеше корсет, едва ли щеше да го пробие. Но с шията нямаше проблеми.

„После камата потъна в мека тъкан.“

Дали това съм мислел, забивайки ножа за писма в шията на Нюзхет? Момент, момент, не е ясно дали аз съм я убил. Тогава защо взех ножа за писма и сапуна? Защо не се обадих в полицията да разкажа всичко? То е ясно като бял ден. Може би ако умът ми си беше на мястото, щях да го направя, обаче неконтролируемото ми съзнание беше убило Нюзхет. В резултат на години стаяван гняв, омраза и желание за мъст. По безпощаден начин… Що за ирония, абсолютно варварство! При това с подарения от мен, същия като моя нож… Каква подигравка, какво варварство! Каквото и да беше сторила Нюзхет, не заслужаваше да умре…

– Да минем през Касъмпаша10– стресна ме пронизителният глас на шофьора с тънките мустачки. С десния показалец посочи наредените отпред коли с изпускащи пара задници и светещи стопове. – Викам, че има задръстване и ако чакаме да се отпуши…

Не бях сигурен дали имаше намерение да удължи пътя, или искаше да промени маршрута по необходимост. Но нямаше значение, дори да бях. Не можех да споря с него; имах нужда да размисля, да си припомня всички подробности от преживяното, да разплета пъзела, в който попаднах неволно, и час по-скоро да се измъкна от кашата.

– Разбира се – отговорих, стараейки се да държа лицето си по възможност в сянка. – Добре ще е да се измъкнем от задръстването…

– Да, особено ако и на Касъмпаша няма задръстване – измърмори, завивайки вдясно по локалното платно. – Ако всички направят като нас, свършено е.

Не, този нямаше да си затвори устата.

– Въпрос на късмет – отговорих успокоително. – Какво да се прави, какъвто ни е късметът.

Но и по локалното платно колите бяха наредени една зад друга. Търсещият повод за разговор шофьор избухна:

– Да му се не види макар… Нали ви казах…

– Не се ядосвайте, все ще се отпуши…

Да не бях отговарял, защото обърна глава и се огледа назад през дясното рамо. Помислих, че ще каже нещо грубо. Не, в погледа му нямаше гняв, напротив, имаше разбиране.

– Браво на вас, как можете да бъдете толкова спокоен? – В гласа му действително имаше изненада. – Ако можех като вас…

Помислих си, ако знаеше истината, щях да съм последният човек, на чието място би искал да бъдеш, но посочих колите отпред и казах:

– Друг изход няма – и да се ядосваме, и да си късаме нервите, и да слезем да се разкрещим, пътят ще се отпуши ли? След като колата не може да лети, трябва да потърпим.

Кимна разбиращо и се обърна напред.

– Прав сте, господине, трябва да сме търпеливи. Трябва, ама как в този истанбулски трафик… Няма шосета, няма инфраструктура, няма ред. И най-важното, няма уважение… Седнал си в колата и се мисли за важна клечка… А той си е, с извинение, обикновен хуй…

Е, отвори си устата точно както предполагах. Ако кажех млъкни малко, че ме боли главата, веднага щеше да се озъби и даже можеше да ме изрита от таксито. Тогава хем щях да си остана на улицата, хем да му създам незаличим спомен. Та да го разказва в съда: „Както казах, господин съдия, не разговаряше. Перко някакъв. Беше се отдръпнал в сянката, та да не виждам лицето му. Ако знаех, че е убиец…“

Оставих го на мира. Да си приказва. Това му беше професионален навик. Може би метод за успокояване… Може би и сам си говореше, когато нямаше клиенти. Лудост? Едва ли, напротив, сигурно беше предпазна мярка срещу изтрещяването в този пълен с луди хора град. Нека си приказва… Докато той говореше, аз се опитвах да размисля отново, да разбера какво се е случило в моментите на мрак, да си припомня пропуснати подробности и да открия някаква улика… Доказателство за невинността ми… Но този тънък, пронизващ глас…

– Разбирам ви, господине, но в задръстването се срещат всякакви… – да, този висок тембър ме заставяше да го слушам. – Типове, които даже не можете да си представите… Вчера един се нахвърли с брадва срещу шофьора, който не му даде предимство… Наистина пред очите ми… И то в центъра на града… Слава Богу, всички се намесихме… Можете ли да си представите, онзи носеше брадва в колата…

Не брадва, а кама дамаскиня… С каквато Позднишев беше убил съпругата си… И не защото не му дала предимство, а понеже с някакъв пианист изпълнявали Кройцеровата соната… За това си произведение Бетовен казал „върхът на единението между мъжа и жената“. И нашият Позднишев убил жена си, защото с пианиста достигнали върха… С кама дамаскиня…

– Има и някои с пневматични пушки…

Откъснах се от романа на Толстой и погледът ми отново се прехвърли върху снежната улица, по която колите едва пълзяха… Но дори отпушването на трафика не попречи на дрънкането на шофьора.

– Истината ви казвам, господине… Един колега от стоянката го е видял. А миналото лято един хахо… Извадил я през стъклото… Колата била „Порше“… Ония шестцилиндровите… Докато гледал магистралата… И по задминаващия го джип… Четирицилиндрово „Ауди“…

Не беше ден, а привечер… Вероятно съм се облякъл през първите минути на мрачния период след телефонния разговор, защото при позвъняването на телефона бях по пижама. Синя на тъмносини райета… Сменям ги на три години. Но все същият цвят и десен… Събличам синята пижама на тъмносини райета… Обличам бледосинята риза, връзвам вишневата вратовръзка, обувам черния панталон и над него тъмносиньото сако…

Не забравяй черните летни мокасини… И, разбира се, ножа за писма с туграта на Завоевателя. Добре, сложил съм го в джоба и съм излязъл от нас. А после… После е ясно… Шишли, улица „Ханъмефенди“, блока „Сахтиян“… Години невижданото лице на любимата… Думи, които са ме подлудили, а може би толкова променената и външност, състаряването, погрозняването, бездушният поглед на сините и очи, преживяното от мен тотално разочарование… Да, разочарование… Вероятно съм убил Нюзхет не заради натрупалата се с години омраза, гняв и мъст, а именно заради разочарованието…

– Веднъж за малко да ме убият… – чух отново пискливия глас на шофьора. – Имам предвид полицаите, господине… Не пътните, а охраната. Пътувах от Йешилкьой към Зейтинбурну11… По крайбрежието… Сложили уж знак за забранено преминаване, ама не съм го видял… Току гледам насреща си един тип с автомат в ръце, стои по средата на пътя. Насочил пушката към мен, стой, вика. Настъпих газта… Малко да бях се забавил, щеше да изпразни пълнителя в мен… Защото пристигнал някакъв ирански министър… Оня му бил охрана… А аз го взех за терорист или разбойник. Сгрешил съм…

Ами ако грешах… Ако не беше се случило, както го мислех… Знам ли, примерно да съм закъснял с излизането от вкъщи в онези незапомнени часове. Или да съм се замотал по улиците. В снега, с летните си обувки? Може пък да съм влязъл в някое кафене или сладкарница, може да съм убил времето в книжарница. За да не отида рано при Нюзхет? Не, ако съзнанието ми е било ясно, не бих излязъл рано от вкъщи. А може и да не съм. Откъде да знам кога съм излязъл… Може да съм дошъл на себе си при влизането в блока „Сахтиян“. Не мога да си спомня какво се е случило, докато не съм бил на себе си…

– Как да не помня, господине. Деветнайсет години съм зад волана. Питай ме за първия ден, ще ти го разкажа минута по минута. Например беше първата ми работна седмица. Взех едно момиче от Бешикташ12. Момиче казвам – фея разбирайте, като капка роса… Всевишният я създал през почивния си ден. За хубост, хубаво беше момичето, но клиентите са ни честта. Кълна се в Бога, не се обърнах дори да я погледна. Но по едно време чувам, че подсмърча. Защо да лъжа, стана ми любопитно. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Момичето плачеше. Като видя, че я гледам, се засрами и рече: „Извинете, но нямам къде да отида.“ Толкова невинно ме гледаше. „Не се косете, ще отидем у нас“, отговорих. Не ме разбирайте погрешно, господине, не бих казал това на всяка клиентка. Ако ще да е най-красивата на света. Но състоянието на това момиче много ме трогна. Отведох я у нас… Тогава бях ерген, разбира се… Ерген, но имах леля, та право при нея. Научихме, че майката на девойчето починала. Баща му си довел нова жена. И изгонили горкото. Повече не я оставих. Направих я стопанка на дома си. Роди ми две момчета… Възпитани и послушни… Единият е в гимназията, другият сега започна училище. Та ти викам, господине, животът ми е истински роман…

Колко странно, Нюзхет и аз започнахме двама руски писатели по едно и също време. Двама велики романисти. Толстой и Достоевски… И защо ли всъщност се е интересувала от Достоевски? Защо не, прехласваше се по творчеството му… Но онова, което четеше, не беше Достоевски, а психологически анализ на големия писател от Фройд. И три думи върху листа между страниците: Patricide, Filicide, Fratricide… Верига от често срещани престъпления при борби за трона в Римската империя… Убийства на бащи, синове и братя за власт… И само в Римската империя ли, не беше ли извършвано това зверство и при османците? Някои историци дори не го приемат за зверство. Било морална и хуманна постъпка да пролееш малко кръв, за да не се лее повече. Patricide, Filicide, Fratricide… Първата дума означава отцеубийство… Защо ли е привлякла вниманието на Нюзхет? Да не би смъртта на господин Фехим да е била насилствена? Доколкото си спомням, беше починал от сърдечен удар. Бил пълен мъж и като прибавим ежевечерната ракия и два пакета цигари на ден… Не, отцеубийството едва ли имаше връзка със смъртта на господин Фехим. Ами султан Мехмед Завоевателя? Книгата на Бабингер за него лежеше под списанието със статията на Фройд. Чакай, какво излиза? Нюзхет не би се занимавала с две теми, нямащи общо помежду си. Да не се забравя, че научното изследване се крепи на методичността. Тогава да не би да има връзка между Завоевателя и Достоевски? Не с Достоевски, припомни си статията на Фройд за отцеубийството… Първата отбелязана от Нюзхет дума беше patricide… Да не би Нюзхет да е допускала, че Завоевателя е убил баща си, Мурад II? А защо не? Няма ли историци, поддържащи тази теза? Че уж младият Мехмед загубил търпение да чака коронясването си и отровил баща си… Внезапната смърт на Мурад II е в основата на тези предположения… Хайде де, да приемем на сериозно ли тия историци. Ами ако Нюзхет ги е приела? Не е възможно. Този период го разработвахме заедно. Отидохме двамата до развалините на двореца в Одрин. Заедно обиколихме острова, заобиколен от водите на Тунджа.

През последните си дни Мурад II се оттеглил на този остров. Бил уморен, искал да си почине и се хванал за чашката като избавление от непрестанните крамоли с крайните бейлици13, дворцовите интриги и физическото и умственото напрежение от кървавите войни… „Донеси ми, виночерпецо, от снощното вино/накарай инструментите отново да засвирят14.“ И ако прибавим разрушителното въздействие върху телосложението на вкусните османски дворцови ястия… Също като господин Фехим, с внезапен стон…

– И това се е случвало, господине… Какво ли не е видяло това такси. Веднъж качих един възпитан като вас господин от Тешвикийе15. И той взе, та получи инфаркт в колата. Какво да правя, веднага обърнах. Закарах го в болницата, ама не го приемат. Кой си, какъв си, регистрации, документи… Абе, човекът умира, викам, никой не чува. Полудях, нахълтах при санитарите… Естествено, полицията веднага пристигна. И уж да помогна на човека, а то стоях два дни в кауша… Обяснявам ли, обяснявам на полицаите, не разбират. Щом съм помагал на някакъв непознат, значи, си имала крушка опашка? Какво да направя, накрая излъгах, че ми е пастрок. И написах накрак някаква история как уж го обичам повече от баща си…

Има още една версия за смъртта на бащата на Завоевателя. Да, не е научна разработка, по-скоро легенда. Според някои османски летописци смъртта на бащата на Завоевателя била неизбежна негова съдба. Според това предание Мурад II бил изключително набожен. Не бил и почитател на алкохола. Странна случка причинила смъртта му. Един ден, както си вървели с най-близкия му приятел и другар по оръжие Саруджа паша и с Исхак паша по моста на острова над Тунджа, срещнали един дервиш. Той плачел безутешно. Падишахът се съжалил над горкия човечец и го попитал защо плаче. Дервишът отпърво не искал да си признае, но когато падишахът настоял, отговорил с въздишка: „Заради Вас, господарю.“ Мурад се изненадал. „Защо плачеш за мен?“, попитал. Дервишът отново не желаел да отговори, но след упоритото настояване на султана казал: „Сънувах Ви, господарю, скоро ще отидете при Бога.“

Като чул това, Мехмед се ужасил. Защото дервишът не бил кой да е, а ученик на шейх Бухари16. Още преди трийсет години той познал, че Мурад ще победи силен съперник, чичо си Мустафа, известен с прякора Измамника. Така Мурад, който не се усъмнил в предсказанието на дервиша, изпаднал в душевна криза и много скоро го налегнала тежка болест, която го повалила на четиридесет и седем години.

Това беше всичко писано и разказвано за смъртта на Мурад II. Още преди години бяхме изчели тези документи заедно с Нюзхет, бяхме писали статии и изготвяли рецензии. И доколкото знаех, нямаше нови данни, сочещи Завоевателя като отцеубиец. Тоест нямаше причина старата ми любов да вярва в това. Сигурно беше случайно поставянето една до друга на книгата на Бабингер за Завоевателя и изследването на Достоевски. Вероятно книгата на Бабингер беше донесена от Америка. И преди да заспи, и двете книги…

– Не, господине, аз не чета книги… Вестници… А и тях – докато чакам клиенти… И най-вече спортни вестници… По наследство съм от „Бешикташ“17… Не изпускам техен мач в Истанбул. За гостуващия отбор е трудно, естествено. Книги ли? Децата ми четат… А аз? Аз вече чета книгата на живота, господине… всеки клиент е отделна история… Вие не сте много приказлив, но всеки, който се качи в таксито, се разприказва… Не ме разбирайте погрешно, като казвам всеки, жени, мъже, травестити, ще прощавате, всички започват да разказват… Мястото ви е нещо като кушетката на психоаналитика. Е, и аз споделям опита си, като ми се развърже езикът… Като казах опит, та…

Думите му прекъсна звънът на телефона ми… Вибриращият в джоба на сакото ми малък апарат не само прекрати дрънкането на шофьора, но и ме върна към действителността. Кой ли ме търсеше? Ако кажеше търсих те у вас, но те нямаше?.. Тоест да свидетелства, че по време на убийството не съм си бил у дома. Ето ти още един очевидец. „Да, господин съдия, първо го потърсих у тях. Дълго звънях, но никой не отговори. После го намерих на мобилния… Каза, че отишъл на пазар. Но когато научих от вестниците…“ Дали да не вдигна? Въпреки зорко наблюдаващия ме в огледалото шофьор? Не, нямаше друг изход; извадих телефона. Когато прочетох на дисплея името на професор Тахир, ме заля вълна от радост. Не можех да си представя как уважаваният преподавател свидетелства срещу мен в съда. Но все пак обаждането му в тази снежна зимна вечер беше изненадващо. Вдигнах.

– Ало, професоре, здравей!

В ушите ми отекна свежият въпреки осемдесет и повече годишната му възраст глас.

– Ало, Мющак. Здрасти, синко… Къде си?

Какво да отговоря сега? Ако кажа, че съм вкъщи, щях да събудя подозренията на наострилия уши любопитен шофьор, който слушаше внимателно. Сигурно щеше да е свидетел №1 в съда. Като се има предвид, че помнеше като вчера случилото се преди деветнайсет години.

– Ами професоре… – проточих. – Ей тук в едно…

– Нищо, нищо… – прекъсна ме професорът с пословичното си нетърпение. – Кажи на Нюзхет, че не мога да дойда довечера…

Какво! Откъде знаеше, че ще се виждаме с Нюзхет?

– Нюзхет ли каза, професоре?

– Да, нали тази вечер щяхме да ходим у тях.

Щяхме да ходим? Значи, и професор Тахир е бил поканен на вечеря. Изведнъж си спомних. Имам изненада за теб, беше казала Нюзхет. Явно изненадата е била възрастният ни преподавател.

– Тази вечер на вечеря – продължи преподавателят. – Но времето много се развали. Чудо би било да се намери такси… Сега не мога самичък да се придвижа от Тешвикийе до Шишли. Колко пъти звънях на Нюзхет, не отговаря. Затова ти се обадих. Моля те да и кажеш, че няма да дойда.

Божичко, ей сега съм свършен. Свидетел № 1 в съда нямаше да бъде този непознат шофьор, а прочутият професор по история Тахир Хакъ Бентли. „Мющак беше добро момче. От първите ми асистенти. Щеше да стане прекрасен историк. Само да не беше се запознал с Нюзхет.“ Не, не можех да позволя това. Това никога не биваше да се случва. Думите сами се отрониха от устата ми:

– Добре, професоре, и аз няма да отида. Нюзхет се обади само преди няколко часа. Кани ли се така? А и не каза, че ще идвате…

– Не каза ли?

– Не. Ако знаех, че ще идвате, и аз щях да дойда. А имам и друга работа. Отказах.

– Така ли? – запита възрастният човек, който и представа нямаше от случилото се. – Ама като ми се обади следобед, каза: „Професоре, имам изненада за вас, Мющак също ще дойде на вечеря.“

Не знаех какво да отговоря и замълчах.

– Какви ги върши това момиче? – избоботи професор Тахир. – Първо покани мен, в последния момент каза, че и ти ще дойдеш, а сега не вдига телефона.

– Може да се е сетила нещо, да е излязла до магазина.

Професор Тахир се ядоса.

– Изобщо не ме интересува, Мющак. Всъщност се е впуснала в нещо откачено… Както и да е… Сигурно след малко ще се обади… Тогава ще и съобщя, че няма да отида. Хайде, приятна вечер…

– Приятна вечер, професоре – казах и затворих телефона. Зле започналата вечер продължаваше все по-зле. Сега какво да правя? Вече и професор Тахир беше забъркан, знаеше, че Нюзхет ме е поканила на вечеря. Не можех да отрека следобедния телефонен разговор.

– Няма и нужда – каза пискливият глас на шофьора. Отново ме гледаше през рамо. Говореше шепнешком, като заговорник. – Ще повториш каквото каза на професор Тахир. Да, Нюзхет те е поканила на вечеря, но си отказал. Това е, ако могат, нека докажат обратното.

– Какво? – възкликнах.

Шофьорът рязко натисна спирачките и стърженето на веригите около гумите ме върна в реалния свят.

– Какво става? – наистина ме погледна този път. – Добре ли сте, господине?

– Добре съм, добре…

Погледът му се плъзна към мобилния в ръката ми.

– Лоша новина ли?

Да, край с мен, извършеното преди няколко часа престъпление полека излиза наяве. Искам да кажа, че освен да чакам, повече нищо не можех да направя. Може би човекът щеше да ми обясни как да се измъкна от този случай благодарение на богатия си опит. След като го мисля, значи, полудявам. И за да не разбере за лудостта ми този бърборко, взех да си съчинявам:

– Майката на един приятел… Тази нощ, вие да сте жив и здрав…

По лицето му се мярна израз на съчувствие, изглеждаше искрен:

– Бог да я прости… Възрастна ли беше?

– Да. Към осемдесетте…

– Такава и била съдбата, Господ да поживи младите.

Обърна се към волана и докато подкарваше колата, подхвана тирадата си отново, сякаш нищо не се беше случило.

– Веднъж от „Таксим“ се качи възрастна дама…