Убийството на султана

3„Посадете виолетки на гроба ми“

Сигурно преди „Ах!“ да се отрони от устните ми, съм си помислил, че съм убил Нюзхет. А може би после? Не зная, но погледът ми веднага отскочи към ръцете ми; трепереха безутешно като две големи, подхванати от вятъра листа, в противовес на скръстените на гърдите на Нюзхет. Не ми пукаше, че треперят, веднага ги насочих към лицето си – за петно, червено леке, капка кръв… За доказателство на извършеното в няколкото фатални часа, за които нямах спомен…

Светлината беше слаба, светеше само единият от наследените от бабата на Нюзхет неголеми кристални полилеи, и то само две от петте крушки. Тъкмо се отправях към бутона на стената, за да съживя и другия, когато една хрумнала ми идея ме вцепени. Ами ако не аз бях убиецът? Ако отнелият живота на Нюзхет беше още в апартамента? Бързо огледах стаята, но нямаше никого. Погледнах към мрачното антре, изглеждаше празно. Наострих уши и се ослушах. Ни звук, ни движение… Не, нямаше смисъл да се залъгвам; аз я бях убил. Сигурно после съм излязъл от апартамента, оставяйки вратата открехната. Внезапно си спомних, че тя още е открехната. Панически прибягах до нея и я затворих.

Обръщайки глава, отново срещнах погледа на Нюзхет. Спрях. Нюзхет! Жената, която години чаках с нестихващ копнеж. Безнадеждната ми любов, която обичах години с всекидневно нарастващо въжделение… И какво? От години чаканата любима аз ли… Със собствените си ръце ли… Този тремор, обхванал не само ръцете, но и цялото ми тяло… Горящите ми очи, стисналото ме сърце, заседналата в гърлото ми буца… Само да се отпусна…

Не, сега не може. Веднага отместих поглед, бързо се върнах в стаята и натиснах ключа за запалване на висящите над главата ми кристали. Със светването на втория полилей на тавана стаята се озари като ден. Стараейки се да се държа далеч от безжизненото тяло на Нюзхет, застанах под полилея. Заразглеждах ръцете си като неодушевени предмети. И макар да ги бях поднесъл под носа си, образът не беше ясен, не различавах подробности. Сложих си очилата за четене, които през последните петнайсет години носех в десния вътрешен джоб на сакото. Сега ръцете ми бяха видими като двама престъпници, които няма къде да се скрият. Милиметър по милиметър огледах дланите, горните им части, пръстите и кожичките на ноктите. Нямаше нито петна, нито зачервяване, нито кръв…

Трябваше да въздъхна успокоено, обаче умът ми налудничаво веднага ми предостави друга версия. Ами ако съм си измил ръцете? Възможно ли беше? Защо не? Не извършвах несвързани, необясними действия като в моменти на криза. Примерно никога не съм излизал с неподходящо облекло, най-много съм правил грешката да изляза с леки обувки като днес. Тоест държах се достатъчно нормално в онези неизвестни моменти, когато паметта ми като развалена камера отказваше да регистрира звуци и образи. Ако подсъзнателно съм решил да убия Нюзхет – и не само несъзнателно, ами дори съм го мислил често, дори в моменти на изключителен гняв съм си го казвал на глас, – би трябвало да играя по правилата. Тоест голяма беше вероятността, след като съм забил ножа за писма в шията на любимата си, да си измия ръцете. Банята… Да, можех да открия доказателства за ужасяващите си действия в банята.

Отправяйки се към голямата баня, в която се бях къпал неведнъж, за да докажа собствената си вина, внезапно се стреснах. Завесите! Бяха дръпнати докрай. Между прозореца и мен имаше само тънки бежови пердета с дантела по края. Ами ако ме беше видял някой съсед? Втурнах се към прозореца. Затворих докрай плюшените завеси първо отдясно, после онези зад креслото на Нюзхет… Докато ги дърпах, внимателно огледах осветените от уличната лампа прозорци на отсрещния блок. За щастие те бяха тъмни или празни. Поех дълбоко дъх, върнах се и отново погледнах Нюзхет. Събраните на тила и коси бяха кестеняви както преди години, може би малко по-тъмни. Естествено, боядисваше ги, не беше възможно до тази възраст да не побелеят. Едно време отпускаше небоядисаните си коси на рамото ми. Пред мен се появи образът на отпусналата светлокестенявите си коси на рамото ми любима отпреди години. Свежо лице, което будеше възхита и не се нуждаеше от грим. Жизнерадостната, сияеща Нюзхет; младата жена, която с усмивка вдъхваше всекиму радост от живота.

Сигурно бях около трийсетте… Дали на входа на университета, дали в библиотеката или в градината на „Топкапъ“? Мисля, че беше пролетен следобед… Дърветата отзад бяха напъпили… Люляци, череши или акации? Не помня дърветата, цветовете и аромата. Леко обезпокоена, Нюзхет ми протегна дясната си ръка:

– Хайде, Мющак, не се мотай, ще закъснеем за киното.

Имаше ли такъв момент? Или паметта ми отново си играеше игрички?

Леко тръснах глава и изтрих образа, прогоних гласовете. Дори да е имало такъв момент, не биваше да си го припомням сега. Трябваше да се отърся от всякакви чувства, възпоминания и угризения на съвестта. „Най-голямото умение, контролиращо съзнателните ни действия, е логиката“, често ми напомняше баща ми, Бог да го прости. Естествено, напълно съм съгласен с тази констатация на баща ми, взета от някоя книга с афоризми, но ха обясни сега какво виждам. Ето, гледам люляковата шнола в косите на Нюзхет. Не точно люлякова, малко по-тъмна, виолетова… Тъмновиолетова… Отколешното увлечение на Нюзхет по виолетките. Казваше: „Като умра, посадете виолетки на гроба ми… Разноцветни виолетки.“

Не, не беше толкова емоционална. Не харесваше мелодрамите, отвращаваше се от дрънканиците за Изтока. Наистина искаше виолетки на гроба си. И когато го казваше, не беше тъжна, изричаше го напълно естествено. Тогава ми се струваше глупаво. Пресен гроб, върху него виолетки, а отдолу Нюзхет… Не! Не защото не вярвам в смъртта, а защото не знаех как да повярвам в нейната смърт. Нюзхет и смъртта не се съчетаваха. Не познавах някого, който повече от нея да обича живота. И тъй като знаех това, не бях изпитал и най-малка болка, когато каза: „Засадете виолетки на гроба ми.“ Нито скръб, нито притеснение… Обаче сега, застанал над трупа на жената, за която никога не съм помислял, че ще умре, се опитвах да си представя живота в свят без нея. Горещина обля страните ми. Влажната топлина остави тъпа болка по кожата ми и стигна до устните. Когато солта на сълзите неусетно се разля в устата ми, си рекох не и отново се съвзех, все още не. Веднага отместих поглед от прибраните на тила с виолетова шнола коси на Нюзхет, от боядисаните и кестеняви коси. Бързо преминах през големия вестибюл към малкото антре, засенчено от светлината на кристалните полилеи.

Банята веднага до антрето беше перпендикулярна на спалнята. Спалнята… Колко нощи бях прекарал в тази неголяма стая… Открехнатата врата на омагьосаната стая… Сребристата светлина, процеждаща се отвътре… Призоваваше ли ме? Все още не, трябваше да открия следите на създадения преди това от мен ужас. Следвайки сребристия отблясък по пода, се насочих към банята. Още преди да натисна ключа и кръглата лампа да освети наоколо, ме удари позната миризма. Отново виолетки… Отново Нюзхет… Този аромат, който те кара да мъркаш от удоволствие при допира с кожата и с цвят на жито. Тази омайваща есенция в парфюма, шампоана, сапуна и дезодоранта на Нюзхет. Този простичък аромат, който остана незабравим за мен и след като ме напусна… Пъстроцветен полъх, който ми вдъхваше любов към живота, когато и да го усетех. Но сега за пръв път този аромат ми напомняше за страховита празнота. За липса, безизходица, вакуум. Много по-различно, съвсем друго от разтърсващото влечение, което ви кара да се чувствате живи, от комфортната неосведоменост, която въпреки всичко извисява духа ви, от тъмното усещане, което ви кара да вярвате в невъзможното. Мат за роба, който не знае как да живее без султана си… Празно, без мечти, фантазии и очаквания, жестоко нищо. Внезапното изчезване на един необикновен човек, придал смисъл на живота ви било чрез гняв, омраза или лудешки емоции. Няма я вече. Жената, която си чакал с нестихващ копнеж, с която си свързан чрез безкрайно влечение, ненавиждал си изневярата и, смятал си я за причина за всичките си неприятности, стоварвал си и всякакви вини, обаче си и простил, отърсвайки се от всички негативни мисли само заради един красив спомен, вече я няма. Тя не е онзи безжизнен, неподвижен, с празен поглед труп там вътре. Помръкналото лице не е нейното, загубилите усмивката си устни не са нейните, това по-студено от зимната вечер тяло не е нейното. Няма я вече Нюзхет!

Усетих по-силен от преди удар в гърба. Същата буца, издигаща се от гърлото ми. Повече не можех да се сдържам… Заплаках, отначало беззвучно, после тресейки се. Опрял гръб в стената, дълги минути хълцах и плаках като дете. Дали защото загубих Нюзхет, или защото със собствените си ръце бях унищожил лелеяната години наред мечта? Нямах представа, само плачех. „Сълзите са лекарство за душата.“ Колкото и да съм казвал преди, че това е сладникава и глупава приказка, сега плачът ми идваше добре. Не преминаха нито скръбта, нито страховете ми, но се почувствах успокоен. Да, плачът беше хубаво нещо. Но не можеше да продължи вечно. Опитах да се съвзема, избърсвайки сълзите с опакото на дланта си, стърчащ все още пред вратата на банята. И за да се отърся от безмилостните разсъждения, връхлетели ме като кошмар, обнадеждено натиснах ключа на осветлението.

Нямаше я кръглата лампа, която помнех, една висяща от тавана крушка осветяваше празната, гола баня. Нямаше нито пералня, нито дървен шкаф. Дори да е имало, отдавна са били изхвърлени, изпълнили предназначението си. Подът беше застлан с теракота на лалета, лявата страна беше изцяло заета от груба като лодка вана, на стената имаше непретенциозен умивалник, наподобяващ постмодерна скулптура. Сигурно тук си бях измил ръцете. Погледнах към окачената до него розова хавлия. Ако си бях подсушил ръцете, трябваше да е влажна. Пипнах я и усетих лека влага. Дали открих доказателство за извършеното от мен престъпление? Как щеше една влажна хавлия да ме превърне в убиец? Или пък тази влага беше останала от ръцете на Нюзхет? Така де, нали живееше тук. Започнах да я изследвам милиметър по милиметър. Но нямаше нито следа от кръв, нито подозрително петно… И докато я закачвах на мястото и, забелязах червеникаво петно в средата на умивалника… Не влажната кърпа, а червеното петно върху мраморната мивка потвърди, че аз съм извършителят на престъплението. Значи, тук бях измил зацапаните си с кръвта на Нюзхет ръце. И какво да правя сега? Нямаше време за мислене, трябваше веднага да отстраня петната в умивалника. Приближих и протегнах ръка към крана с отдавна изтекъл срок на годност. И тогава разбрах грешката си. Слабото ми зрение пак ми беше изиграло лоша шега. Петното, което сметнах за кръв, беше наслоена ръжда от падащите от позеленелия меден кран капки. Падащите почти на всяка секунда капчици се проточваха като тънка ръждива пътека до металната решетка в средата на мраморната мивка. Защо да крия, успокоих се, но все пак трябваше да бъда сигурен.

Отново закачих на върха на носа си очилата за четене и се наведох над тук-таме олющената, напълно загубила блясъка си метална решетка. Лъхна ме мирис на ръжда и влага, но не се отказах; опитах се да открия следи от кръв, останали по краищата на хлъзгавия, подобен на изгнила огромна хлебарка, плесенясал черен метал. Без да бързам, внимавайки и с най-дребните части на решетката, продължих да я проучвам дълго време. Но нямаше не само следи от кръв, а дори и червеникави петна. Единствено мъничко светломораво парченце сапун…

Сапунът, от който се беше отчупило парченцето, лежеше в левия край на умивалника. Взех го в ръка и внимателно го огледах, но и по него не открих търсеното петно. Доближих го до носа си, миришеше на виолетки. Оставих сапуна и помирисах ръцете си – същата миризма. Настръхнах; с този сапун ли си бях измил ръцете? Но нямаше как да съм сигурен в това, можеше да съм си измил ръцете, преди да изляза от вкъщи. А както можеше да се предположи, всичките ми сапуни миришеха на виолетки.