Убийството на султана

25„С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“

Не бях сигурен, че съм буден, докато не отворих вратата и не видях насреща си онзи противен младеж. Главата ми беше мътна, очите подпухнали и се намирах на границата между съня и събуждането. Щом намусеният грозен асистент със сиво палто до коленете и черен шал около врата каза:

– Добър ден, професоре – не остана и помен от сън и сънливост и рипнах на прага.

– Четин!

Дали не се сбъдваха страховете ми? Или ми беше дошъл редът? Тревожно огледах ръцете му дали не носи нож или друго оръжие. Не, големите ръце в черни кожени ръкавици бяха празни. Разбрал уплахата ми, започна да обяснява:

– Обезпокоих ви, но чаках петнайсет минути…

Какви ги приказваше, къде ме е чакал?

– Нали трябваше да се срещнем при статуята на змията, професоре…

Така беше, изглежда, съм заспал. Той потисна изписаното на противната му физиономия притеснение и продължи да обяснява спокойно:

– А чакането на булеварда е проблем, за малко да отнеса глобата. Разказа ми се играта, докато убедя пътната полиция. Но понеже така се бяхме разбрали, бях принуден да чакам, естествено.

Не обърнах внимание на намека; не ми пукаше нито за пропуснатата среща, нито за проблема му с паркирането на оживения булевард. Бях зает със собствените си грижи.

– Как ме намери? – попитах тревожно.

– Не си ли спомняте – усмихна се невинно. – Аз ви докарах след погребението преди две години.

Какви си ги съчиняваше това момче?

– Кое погребение?

– На госпожа Берин… – погледна тъжно, сякаш ме съжаляваше. – Госпожа Берин, съпругата на професор Тахир… С нас беше и професор Ендер от факултета по древна история. Първо оставих него в Алтунизаде56, после вас…

– Да, да… Беше ужасно горещ ден, нали?

Ето какъв странен човек съм, не помня основното, но подробно мога да изброя детайлите. Междинни спирки между слонската и мравешката памет…

– Да, така беше – усмихна се. – Бях надул климатика докрай, но и това не стигаше… – Млъкна. По дългото му лице се изписа съмнение. – Сгреших ли, като дойдох тук?

Разбира се – да, не само не желая в дома ми да идват заподозрени в убийство като него, но и да ги срещам по улиците.

– Не, моля те, каква ти грешка – лепнах на лицето си онази прочута фалшива усмивка. – Съжалявам, че те разкарах дотук.

Май не повярва.

– Всъщност не исках да ви безпокоя – погледна ме право в очите. – Звънях по телефона, не вдигнахте. Тогава се обадих на професор Тахир и той се разтревожи, като разбра, че не сте дошли. Каза ми, моля те, намери Мющак.

Говореше като човек без лоши намерения, заставен да търпи несгоди, за да направи услуга, поне на пръв поглед изглеждаше така. Аз не бях отишъл на срещата и го посрещнах неучтиво, когато дойде да ме събуди. Но всичко това беше привидно. Нямах никаква причина да му вярвам. Защото насреща си имах изключително умни и безмилостни хора. Ако не исках да се озова в центъра на този ужасяващ заговор, трябваше да бъда умен и хладнокръвен поне колкото тях. Чух баща си да шепне над рамото ми:

„Ако почтените в тази страна не са смели поне колкото непочтените, няма спасение за нея.“

Още преди да заглъхне отзвукът на изречения от известен наш държавник афоризъм, чух въпроса на Четин:

– А всъщност професор Тахир от какво се бои? Защо толкова се тревожи за вас?

Навлезе в темата без никакви увъртания. Това ми прозвуча като предизвикателство. Преди да съм си събрал мислите, последва втори въпрос:

– Да няма връзка с убийството на професор Нюзхет?

Това беше добър повод да го разприказвам, но не ставаше

пред вратата. За да разговаряме, трябваше да го поканя вътре. Но категорично не желаех това. Понеже горката Нюзхет ги беше поканила вътре и…

– Не съм сигурен – поклатих глава. – Ще говорим по пътя – и посочих навътре. – Извинявай, Четин, бих те поканил, но вътре е една приятелка. Освен това е много разхвърляно…

Виж ти, нито се засегна, нито настоя.

– Разбирам, професоре. Но идвате с мен, нали?

Пак се усъмних дали не грешах и не трябваше ли да откажа. Не, не можеше, не би било прилично. Аз исках да говоря с Тахир Хакъ и му бях казал, че въпросът не търпи отлагане. Дори хитрият професор да кроеше нещо и да използваше този млад сатана, не можех да не спазя уговорката. А и все още съществуваше възможност да разприказвам Четин.

– Идвам, обаче… – потърках наболата си брада. – Дай ми малко време.

Отстъпи назад разбиращо.

– Добре, професоре, няма проблем, ще ви чакам долу в колата.

Когато Четин изнесе от прага падналото си като черен облак присъствие, затворих вратата. Бързо се отправих към банята, но изведнъж спрях. Не можех да оставя вратата така, с едно рамо биха я отворили. Завъртях ключа два пъти, та и веригата пуснах. Параноя? Не, предпазливост… Вече можех да отида в банята.

Това сигурно беше най-бързото бръснене в живота ми. Чистичък, спретнат, като кукличка, както казваше мама, влязох в спалнята и взех от гардероба една от подредените, изгладени сини ризи и докато връзвах вратовръзката, се обади оня агресивен човек.

„Няма ли да вземеш оръжието? С празни ръце ли ще отидеш при убийците?“

Направих се, че не чувам, и продължих с вратовръзката.

„Скоро няма да можеш да си заровиш главата в пясъка – леко протегна врат през огледалото. Говореше натъртено, та да усили въздействието на думите си. – Защото целият ще бъдеш под земята.“

Правейки се на безразличен, продължих с възела на вратовръзката.

„В Караджаахмед… В гроба, където първо е погребан баща ти, после и майка ти… Там вече нищо не е останало от тях… Спомни си шепата кости, които натрупа в десния край, когато полагаше майка си над баща си…“

Повече не издържах, спри, викнах. Каквото ще да става, няма да взема онзи пистолет. Аз съм учен, не чудовище. Оръжията са за палачите и убийците.

Така се изсмя, че огледалото се разтресе.

„Не си справедлив към покойния си баща… Той да не беше убиец?“

Не изопачавай, озъбих се, баща ми обичаше да стреля, но никога не е насочвал оръжието срещу човек. Всеки си има хоби, това беше неговото. В нашето семейство няма убийци.

„Нима? – погледна ме подигравателно и без да отделя поглед от мен, се приближи в огледалото. Можех да различа жълтите точици в така добре познатите ми светлокафяви очи. – Сигурен ли си? Никого ли не сте убили?“

Разбира се, че съм сигурен, нито баща ми, нито аз сме убили когото и да било. Ако търсиш убиец, надникни в онази кола долу…

„Та нали и аз това казвам… – измърмори развълнувано. – Ако онзи паметник на грозотата е убиец, и за двама ни ще е от полза да вземеш пистолета.“

Не, дори дотук да не бях убил никого, то сега заради оня маниак в огледалото щях да си окървавя ръцете. Пак се направих на сляп и глух; изух спокойно долнището на пижамата, сякаш той не беше в стаята, и обух панталона. Но червеят продължаваше да гризе ума ми.

„Изобщо не те разбирам. Като видиш онази откачалка, се надрискваш от страх, но не вземаш никакви предпазни мерки. Каква е разликата между вземането на оръжие и двукратното заключване на вратата, че и пускането на веригата отгоре?“

Вдигнах ципа и закопчах колана.

„Ами, ако като се качиш в колата, те напръска с невропаралитичен спрей или те хлопне с нещо по главата… Като се свестиш, ще се озовеш вдън гори с вързани ръце и крака. Е, ако дотогава не са ти прерязали гърлото… – подпря брадичка с дясна ръка и се замисли. – Всъщност за предпочитане е да те убие, докато си припаднал. Защото, ако иска да те разпита, тежко ти и горко… «Кажи сега, професор Мющак, какво ти разказа оная Нюзхет? А ти каза ли го някому? Говори де!» Дори да кажеш истината, няма да ти повярва… Хич да не говорим за страшните мъчения…“

Не, не го слушах и нямаше да го слушам. Отворих вратата на гардероба и образът му изчезна. Взех си сакото от закачалката и когато отново затворих вратата, пак започна да ме тормози:

„А откъде знаеш, че е сам в колата? Може да има някой с него.“

Нали каза, че е сам, че няма никого другиго… Думите неволно ми се изплъзнаха и той не пропусна случая.

„Това беше снощи… Сега не каза, че е сам – и посочи прозореца. – Я се наведи да погледнеш… Какво губиш?“

Всъщност нямах намерение да го правя, но ако беше прав? Струваше ли си от инат да излагам живота си на опасност? когато видя, че погледнах към прозореца, рече:

„Хайде де, само две крачки… Протегни глава и погледни надолу… Може да си спасиш живота…“

Добре де, добре, рекох, навлякох сакото и приближих до прозореца. Отвън грееше ярко слънце. Отворих прозореца и чух шуртенето на топящия се сняг. Колата на Четин беше пред блока. Син голф. Но вътре не се виждаше, май някой седеше до шофьора. Или беше сянката на Четин? Протегнах шия, но не можах да разбера. Върнах се обратно вътре.

Не, просто няма никого…

„Защо се самонавиваш? Не видя достатъчно…“

Какво повече мога да направя, ето, каза да погледна и погледнах… Но не видях никого в колата.

„Хубаво де, разбирам… Тогава нека се подсигурим, сложи пистолета в чантата си.“

Също като снощи погледнах към долното чекмедже с пистолета. 38-милиметров „Колт“ с дървена ръкохватка и пълнител за шест патрона. Губеше се в големите таткови ръце. При изстрел гърмеше като топ.

„Като че ли някога си чувал как гърми топ…“

Не зная, вероятно си прав, че преувеличавам, защото, когато татко ме заведе на стрелбището, нямах и 14 години…

„Не лъжи, точно на 15 беше. Отидохте след рождения ти ден… Човекът искаше да те похвали, че си мъж. Ама къде са мъжете, къде си ти…“

Я кажи истината…

„Ами истината казвам… На дванайсет години Завоевателя не е имал търпение да размаха сабя срещу кръстоносците във варненската битка. А ти се боиш дори да носиш пистолет.“ Първо, тогава не е бил Завоевателя, а само Мехмед. Второ, нямаше да се бие собственоръчно, за това си има везири, командири и войници.

„Но ако беше загубил битката, никой нямаше да обвини тях, а него. Не, всичко зависи от сърцето. Което у теб изобщо липсва, а Завоевателя е сърцат… Макар да е бил само на дванайсет, е разбрал приближаващата опасност и се е опълчил на вражеските войски. А ти би се скрил под полата на майка си…“

Не се мъчи толкова, няма да ме убедиш… Няма да взема пистолета. Няма да ме превърнеш в убиец. Защото има ли пистолет в чекмеджето, той непременно ще гръмне. Кой ли беше казал това? Пак някакъв руски писател… Достоевски…

„Не, тъпако, не е Достоевски, а Чехов. И изречението гласи: «Ако на стената е окачена пушка, тя ще гръмне.» Но няма значение. Който и да го е казал, все едно. Не е важно дали оръжието ще гръмне, а кой ще падне на земята. Ако не искаш да си ти, вземи най-сетне проклетия пистолет от чекмеджето…“