Убийството на султана

30„Предпочитам турска чалма вместо латинска тиара“

Тази история винаги ме е натъжавала. Когато и да се заговори за обсадата на Константинопол, ме обзема непонятна печал и се чувствам някак обиден. В това душевно състояние изпаднах за пръв път, четейки дневника за обсадата на Николо Барбаро63. Когато прочетох написаното от доктора за лично преживения от него 54-ти ден от страшната обсада, продължила от 6 април до 29 май на 1453 година, едва сдържах сълзите си. „Много е чувствително това дете. Съжалява дори враговете си.“ Враговете… Източните римляни врагове ли ми бяха? Мои не, но на дедите ми. Вероятно по тази причина се засрамих от съжалението си към защитниците на града и затворих книгата, без да я прочета докрай. Но това не заличи от слуха ми стенанията на ужасените от случващото се хора, молбите и молитвите им. Въпреки прекрасно да знаех, че Източната Римска империя е била пред разпад и да бях пределно сигурен, че ако не османците, то друга държава непременно е щяла да завладее Константинопол, не можах да се отърва от безсмислената тъга. Безсмислена, защото насилието е било закон на епохата. Османци, кръстоносци или монголци – който е силен, напада… Било е традиция: победителите са имали право да вършат каквото им хрумне с победените. А аз съм потомък на победителите, като освен това дължа възможността да живея в този прекрасен град на онази историческа победа. „Историкът няма право на чувства, Мющак. Трябва да преценява войните от гледна точка на породилите ги условия.“ Много правилен възглед, но ела го кажи на сърцето ми. Ето заради това изпаднах в паника, когато Тахир Хакъ нареди да разкажа за превземането на Константинопол през призмата на обсадените, тоест на онези в града, и си рекох олеле, ами сега? Но нека призная, че началото на разказа не беше толкова трудно, колкото се опасявах. Да не би пък аз да се променях? Дали събитията от последните два дни не ми бяха помогнали да се приспособя? Както и да е, стига съм се занимавал със себе си и да се постарая да ощастливя групата, чакаща нетърпеливо разказа ми.

– Искам да започна с едно странно съвпадение – започнах, докато автобусът слизаше към успоредния на морето път. – Най-бляскавите дни в Римската империя за Константинопол започнали под управлението на Константин. Гай Флавий Валерий Аврелий Константин… Обикновеният дотогава Византион при този велик император станал столица. А след повече от хиляда години при друг Константин ще свърши римският период на града… Константин Палеолог Драгаш… Сиреч последният римски император…

– Бил е храбър, нали? Загинал е в битка.

Познатият глас идваше зад гърба ми. Обърнах глава и я видях. Забрадената девойка. Разширените от сянката на автобуса очи гледаха заинтересовано.

– Четох някъде, че султан Мехмед Хан Завоевателя се отнесъл с уважение към трупа му.

– По този въпрос има различни предания – отклоних темата. – Чакайте малко, Константин Драгаш още е жив. Константинопол още е под източно римско владичество… Историята се развива хронологично, понякога за разлика от цивилизацията. Събитията трябва да се разказват поред. Така няма да се объркваме.

Възпитаното момиче кимна разбиращо. Тъкмо да продължа, чух гласа на запалената фотографка:

– Професоре, не ви виждаме, може ли да разказвате прав…

Нестройният хор я подкрепи:

– Да, да, искаме да виждаме лицето ви.

– Моля, разказвайте прав…

Ето защо мразя да участвам в такива мероприятия – не след дълго неволно ставаш заложник на участниците. Ако откажеш, ще те сметнат за невъзпитан или надут, ако се съгласиш – по-зле, защото капризите им край нямат.

– Ще бъде ли проблем за вас? – безпомощно попитах шофьора.

Притеснено ме погледна в огледалото:

– За мен няма проблем, професоре, но ако се наложи да натисна спирачките, може да паднете – лицето му стана аленочервено, но добави: – На шосето сме, госпожо, дори аз да карам бавно, какво ще стане, ако отсрещният шофьор допусне грешка?

Беше ядосан и тонът му сякаш стана по-рязък, но добре, че Тахир Хакъ прекъсна думите му:

– Хайде, Кадри, давай, момчето ми… Всъщност тук и да искаш, не можеш да караш бързо. Давай внимателно. А Мющак ще се държи здраво…

Макар и да не му хареса, вероятно от уважение към възрастния професор потисна негодуванието си и каза:

– Добре. Както кажете, професоре. Но предупреждавам, че ако стане беля, не отговарям.

Тахир Хакъ кимна в знак на съгласие и се обърна към мен:

– Нали няма да паднеш, Мющак?

– Няма, няма… – и се обърнах към шофьора да го успокоя. – Благодаря за разбирането, господин Кадри.

Не отговори, а намали скоростта – хайде да ви видим – и заби напрегнат поглед в пътя. Видях потрепването на тънките му устни, скрити под кестеняв мустак. В автобуса повя неприязън. А аз като да бях отговорник за разходката се изправих, за да не дразня повече влюбената в историята група. „Мющак винаги е бил отговорно дете.“ Веднага обърнах гръб на ясните очи на мама, усмихваща ми се от предното стъкло. При толкова много хора сега не можех да се занимавам с призраци.

– Ето – казах възможно най-жизнерадостно. – Така добре ли е? Всички ли ме виждат?

Силни аплодисменти заплющяха от седалките.

– Добре е, добре…

– Чудесно…

– Прекрасен професор…

За да не помисли шофьорът аплодисментите за реакция срещу него, успокоих положението:

– Добре, хайде да не преувеличаваме, приятели… – но когато на разклона за гробищата „Ашиян“ светофарът светна червено, автобусът подскочи от внезапното спиране, сякаш шофьорът правеше напук. Може и да не беше нарочно, кой знае. Понеже не бях в настроение да попитам изнервения шофьор, трябваше да взема мерки за собствената си стабилност. Хванах се с лява ръка за предната седалка и опрях гръб в насрещната. – Та така, говорехме за последния римски император Константин XI. Той се възкачил на престола след смъртта на брат си, приблизително четири години преди завладяването… Както са казали дедите ни, какъвто ти е късметът. На Константин тронът изобщо не му донесъл късмет. Само три години след интронацията изправилият се насреща му Мехмед II щял да реши съдбата му. Разбира се, първият признак за приближаващите ужасни дни бил строежът на крепостта, която разгледахме преди малко. Първоначално мнението му за младия падишах било погрешно и се заяждал с османците заради принц Орхан, но преди още да мине една година, щял да осъзнае грешката си, схващайки, че насреща си има много различен от Мурад II владетел. Мехмед бил решителен, смел, амбициозен и най-важното – имал високи цели. Първата пречка пред осъществяването им бил Константинопол. Сигурно императорът се е разтреперил от страх, научавайки това. Но тогава още хранел надежда. Възлагал на два основни стълба за отбраната на Константинопол.

Замълчах. Всички очи бяха вперени в мен. Дори къдрокосият момък от задната седалка беше забравил момичетата до себе си и ме слушаше с отворена уста. А не можех да си спомня през последните десет години да съм изнасял лекция, събрала толкова внимение. По-рано, преди Нюзхет да ме напусне, дори да не бях най-популярният преподавател във факултета, бях историк, на чиито лекции студентите влизаха с желание. Дори имаше колеги, които ми завиждаха за това. Но това беше едно време, много отдавна… После угасна радостта от живота. След нея и удоволствието от работата. Накрая се превърнах в скучен човек. Който нямаше желание нито да разкаже нещо някому, нито някой да го чуе. Но сега в този автобус, от чиито седалки се разнасяше мирис на евтин ароматизатор, беше наистина изненадващо да видя как множество съвсем различни хора ме слушат със спотаен дъх. Да не се връщаха старите дни? Защо не? Нюзхет вече я нямаше. Тази незарастваща сърдечна рана, тази жестока мъка, тази изгаряща омраза ги нямаше вече. Дали? Няма дразнител – няма проблеми? Не мислех така, нищо не беше свършило. Един само поглед към пребледнялото лице и пълни с тревога очи на професора беше достатъчен да се разбере това. Не, аз не бях се променил. Бях същият мрънкащ историк, когото всички познаваха и който не беше полезен даже за себе си. Това не се дължеше на способностите ми, а на увлекателната тема. Хората се интересуваха от историята на своя град. Искаха да разберат как той е сменил владетеля си. Освободих се от ненужните си размишления и попитах:

– Кои са били тези стълбове? Знае ли някой на какво се е уповавал Константин?

Кратко мълчание… Бягащи погледи… Ако почаках още малко, щяха да загубят интерес…

– Да ви кажа първия: крепостните стени… Да, опасващите града като каменна огърлица гигантски стени. Продължаващи шест километра по сушата… Простираща се от Златния рог до Мраморно море шесткилометрова каменна стена, построена през V век, близо хиляда години преди обсадата на Мехмед II. Дори най-силните армии в света били безсилни срещу тези стени и се връщали обратно, оставяйки труповете на бойците си пред портите им. След малко ще стигнем пред тях и когато видите тази каменна огърлица, запазила величието си въпреки изминалите стотици години, ще разберете по-добре какво искам да кажа. Да, Константин се е уповавал най-вече на тази преграда… Но имал значителен проблем. На всяка врата, на всяка бойница и кула трябвало да постави войник. А числеността на армията му не била голяма.

Отново замълчах. Сигурен в ефекта, бавно обходих с питащ поглед слушателите.

– Според вас колко бойци е имал Константин?

– Петдесет хиляди?

Госпожа Жале се беше върнала на мястото си и очакваше потвърждение на предположението си. Тахир Хакъ ме изпревари:

– Ако е било така, нашият Завоевател щял да се види в чудо.

Госпожа Жале се нацупи:

– По-малко ли?

– Много по-малко – обадих се. – Жителите на Константинопол са били максимум петдесет-шейсет хиляди. А броят на войниците за отбраната на града най-много да е бил десет хиляди, като едва пет хиляди от тях са били местни, другите са идвали отвън. При това положение императорът е имал нужда от други бойци за отбрана на стените.

– Само за отбраната на стените ли? Не забравяй флотата…

Старият вълк не можеше да остане спокоен въпреки чоплещото ума му убийство на Нюзхет и умореното от годините тяло, та се обаждаше от мястото си. Не, енергията на този човек беше неизчерпаема.

– Прав сте, професоре… – обърнах се към него с престорена скромност. – Не бива да забравяме, че градът е построен върху полуостров. И тъй като от трите страни е заобиколен със стени, морската битка е от изключително значение. За да възпрепятства османската флота, Константин щял да пусне верига през Златния рог. Но нека се върнем на темата. Василевсът имал нужда от повече бойци. Но нямало откъде да ги вземе. Източната Римска империя, чертаеща навремето съдбините на света, вече била загубила мощта си и имала нужда от чуждо покровителство, за да продължи съществуването си. Императорът знаел, че всички държави, които биха го подкрепили, са в Европа и възнамерявал да разиграе религиозната карта, за да ги подтикне да действат. Много логично намерение. Защото атаката на мохамеданите османци срещу един от свещените християнски градове можела да се тълкува като атака срещу Иисус и религията му. А и не изглеждало вероятно този амбициозен османски падишах да се задоволи само със свещения град. Да, императорът можел на това основание да вдигне накрак християнския свят. Но първо трябвало да убеди папа Николай V. Ако под егидата на папата не се сформирал голям религиозен фронт или голяма кръстоносна войска, никоя християнска държава не би дръзнала да воюва срещу страшните османци. Така второто упование на императора била помощта на папата. С прииждащите религиозни бойци щял да укрепи стените и да ги защити, а мюсюлманите, опитвали се в продължение на седемстотин години да превземат Константинопол, щели да бъдат отблъснати за пореден път…

– Но… – обади се някой от мястото си. Беше Пеями, съпругът на снималата първа госпожа. – Византийците са православни, а папата е католик… – млъкна внезапно и погледна колебливо жена си. Тя изпъшка отегчено. Горкият Пеями се обърна с последна надежда към мен. – Така ли е? Да не съм разбрал погрешно?

– Така е – успокоих човечеца. Ура за солидарността на смотаняците. Без да обръщам внимание на гневния поглед на госпожата заради подкрепата на мъжа и, отново се обърнах към групата. – Да, както каза господин Пеями, в Константинопол са живели православни християни, а в Рим – католици… Императорът е знаел това. Но какво да се прави, удавник за сламка се хваща и той бил готов на всичко, за да защити града и царството си. Мисля, че в такъв жизненоважен момент религията не е била най-големият му проблем. Сигурно си е мислел какво значение има дали са православни или католици, нали всички сме християни. Обаче жителите на Константинопол изобщо не били на същото мнение. Поради това стратегията на Константин, изградена на религиозна основа, щяла да претърпи крушение на улицата отново по религиозни причини. Но клетият Константин все още не схващал това. По ужасяващите новини от одринския дворец усещал приближаването на обсадата и изгарял от тревога как да спре младия Мехмед.

Без да губи повече време, изпроводил при папата делегация от избрани люде. Когато се представили пред него, пратениците през сълзи разказали, че наближава страшна беда и ако не дойде помощ, хилядолетната християнска крепост ще премине в ръцете на мюсюлманите и така Христовата вяра по целия свят ще бъде изложена на опасност. Папа Николай V бил впечатлен, въздъхнал и се натъжил, но не прибързал с помощта. Поставил условие: Константинополската патриаршия да бъде оглавена от католически духовник и двете църкви да се обединят… Искал да се възползва от трудното положение на Константинопол, за да разреши в своя полза вековната жестока вражда между църквите. Въпреки откритото потъпкване на вярата му императорът приел дори това искане. Бързащ да завърши делото си, папата веднага изпратил в Константинопол двеста бойци с приближения си кардинал Изидор.

На 12 декември при церемония в присъствието на Изидор в „Света София“ било провъзгласено обединението на двете религии. Обаче вярващото население на града реагирало много остро. Хората се стекли по улиците. Възразили срещу решението за обединяване, кълнейки се, че повече няма да стъпят в „Света София“. Не само обикновените хора били против решението; великият херцог Лукас Нотарас, смятан за нещо като премиер за времето си, изрекъл следните исторически слова: „Предпочитам да видя в Константинопол турска чалма вместо латинска тиара.“

Друг виден гражданин, бивш държавник и отскоро монах – Генадий, – от будното, както сега казваме, общество, изписал на вратата на килията си в тогавашния пантократски манастир омразата си към латинците по следния начин: „Съграждани, внимавайте какво правите. Защото Бог вижда всичко. Не само се обричате на мъките в ада, но и погубвате завещаната от дедите ви вяра. Приемате богохулството. Жалко, жалко за вас в Деня на Страшния съд…“

Хората изпаднали в ужас. Дори онези, които след завършването на Румелийската крепост вярвали, че закрилницата на града Дева Мария няма да допусне завладяването му, загубили всякаква надежда след обединението с католиците. Казали, че най-голямата обида към религията им е влизането на папския пратеник Изидор в „Света София“ и твърдели, че повече никой не може да ги избави от Божия гняв. Някои дори намекнали, че Господ е изпратил младия османски владетел Мехмед като наказание за греховете на неверниците.

– Нашият пророк не беше ли предсказал същото? – запита бас-баритонът на стария младеж Бахри, който ми се представи при качването в автобуса. Седеше през два реда, до прозореца. Прокара ръка назад през посребрените си коси. – Превзелият този град ще иде право в рая.

Не исках да го обиждам и казах с усмивка:

– Малко по-различна е легендата. Пророкът Мохамед не говори за наказател, а за успешен командир. Но сте прав. Той е наредил завладяването на Константинийе от мюсюлманите. И е провъзгласил за светец превзелия града командир. Има учени, тълкуващи термина „завладяване“ не като окупация или превземане, а като отваряне. Някои го превеждат „Отвори Константинийе и го превърни в розова градина“. В навечерието на обсадата обаче населението на Константинопол не е имало това предвид. Те са смятали, че вярата им е опетнена, че светците им са оскърбени и затова свещеният им град ще падне в ръцете на неверниците мюсюлмани, и са се измъчвали.

И отново се обърнах към останалите:

– Представете си го… Сигурно е било ужасно. Плъзнали из улиците крещящи хора с икони в ръце. Разпространяващи се навсякъде предсказания… Да, зададат ли се страшни събития,

веднага изникват пророци на злото, тръбящи за ужасяващи знамения. Същото е станало и в Константинопол преди завладяването му. Говорели за слънчево затъмнение, след което светликът повече нямало да се покаже. Дори са тълкували обичайните за града земетресения като предзнаменование за голямата беда. Разпространявали се слухове за изпотените мраморни колони на „Света София“, за разплаканите очи на статуите. Безпомощно повтаряли: „Бог се отвърна от нас… Остави ни на съвестта на насилниците.“ Отгоре на всичко нямало никаква полза от обединението с католиците. Дали защото разбрал настроенията в града, или подценил младия падишах – не се знае, но папата не оказал нужната помощ на императора. Така Константин, таил надежда дори след началото на обсадата, не получил сериозна подкрепа от християнските си събратя.

– Добре, ами онзи генуезки рицар… Морякът, отбранявал града с петстотинте си войници… Джустиниани ли, как се казваше?

Пак питаше нашият пухльо Пеями. Явно беше събрал доста информация за обсадата на Константинопол. Но онова, което ме впечатли, беше настойчивият блясък в кафявите му очи. Мисля, че питаше не само от любопитство, а просто искаше да се противопостави на деспотичната си съпруга. И стойката му беше променена – удобно облегнат в седалката.

– Така ли беше, господин Мющак? Четох, че този Джустиниани и воините му са се сражавали храбро.

С голямо удоволствие потвърдих думите на дребния мъж.

– Напълно прав сте, господин Пеями. Джовани Лонго бил от семейство Джустиниани. Велик пълководец, умен воин и храбър боец. Малко спорна е бройката на войниците му – според едни петстотин, според други седемстотин. Но колкото и да са били, пристигането на такъв известен воин в най-критичния за града момент е направило императора щастлив. Дотолкова, че го удостоил със званието маршал и му подарил остров Лимни. А Джустиниани до последния ден от обсадата показал с военното си майсторство и героизъм, че заслужава напълно наградите си.

– Но, професоре, Джустиниани не е ли бил също католик? – попита доста по-уверено Пеями. Жена му вече не го гледаше накриво и слушаше мълчаливо, макар и без уважение, за да научи. – Защо католически командир ще помага на православни?

– Браво, ето още един чудесен въпрос – продължих да окуражавам тиранизирания мъж. Като видях как игриво се усмихва, и аз се развеселих: – По този въпрос мненията се различават, господин Пеями. Някои твърдят, че Джовани Лонго е отишъл да помага при обсадата за пари, други – че е искал да се прослави с бойните си умения в християнския свят, а трети – че се е притекъл на помощ на императора от жалост към изоставения от света град. Трудно е да се каже кое е вярното, може би и трите. Истината е, че приносът му към съпротивата на града е огромен. Още щом пристигнал, се заловил за работа. Първо организирал защитниците, разпределяйки ги на групи по народност, после наместил оръдията и катапултите по стените. Ремонтирал слабите места. Работил с все сили от момента на пристигането си до последния ден. Но последният ден – 29 май – щял коренно да промени както съдбата на древния град, така и неговата.

Тъкмо щях да разкажа подвизите на Джустиниани, когато Тахир Хакъ вдигна ръка:

– Достатъчно, Мющак, остави малко за пристигането ни пред стените.

Всъщност предложението ми дойде добре, защото от стоенето накрак започна да ме боли гърбът. Без да обърна внимание на мърморещите против прекъсването на разказа, завърших с думите:

– Е, толкова засега. Останалото ще чуете пред стените на Константинопол.