Убийството на султана

11„Който не приема живота сериозно, животът също не го приема сериозно“

Панически се изправих в леглото, където посред нощ се бях строполил благодарение на приспивателните. Без да схващам какво става и все още под въздействието на съня, думите на стрина Кадифе ме разсъниха мигновено като ненавременен вик на наблюдател, съобщаващ за вражеско нахлуване в бойното поле.

– Казват, че са полицаи…

Знаех, че рано или късно онези, които твърдят, че са полицаи, ще похлопат на вратата ми. Това беше неизбежно като спирането на снега, изгрева на слънцето и откриването на трупа на Нюзхет. Уж щях да съм подготвен, уж щях да запазя самообладание, каквото и да се случи, и да се правя на изненадан от престъплението. Но едно е да си подготвен, друго – да го направиш.

Защото мъже, твърдящи, че са полицаи, досега не бяха чукали на вратата ми… Защото това дете от добро семейство, оставено от майка си в наследство на стрина Кадифе, досега не беше убивало никого. Това коварно създание, което всеки мислеше за благовъзпитано по свой си начин, преди това не беше намушквало най-любимия си човек. Защото тази некадърна твар, неспособна дори в професията си, досега не беше крила кървави тайни…

Дълбока загриженост в погледа на стрина Кадифе, видяла страха по лицето ми…

– Какво става, господин Мющак – едва посмя да попита горкичката. А и аз не се опитах да и обясня.

– Какво? Полиция ли?

Номерът с изненадата. Лицемерието, към което прибягвах винаги когато бях натясно. Обичайната хитрост на убиеца, който ще излъже, без да му мигне окото, за да отърве кожата…

– Боже, Боже, какво искат толкова рано!

Спокойно разтърках с ръце очите си… Не оставят почтените граждани да си доспят… Тревогата в погледа на чистосърдечната женица започна да изчезва…

– Може би заради ония обири, господин Мющак… Нали помните разбойниците, плъзнали из квартала миналата седмица… И нашата врата бяха насилили…

Кражбата беше най-страшното престъпление за горкичката… Защото леля ми често я обвиняваше в кражба…

„Бога ми, не съм го пипала, госпожо… Кълна се в децата си…“

Кога ли каза това… Когато преди години откраднаха рубинената огърлица на баба… Тогава беше още младо момиче… А аз – асистент в университета… По времето на най-горещата ни любов с Нюзхет… За баба този накит беше много скъп, останал от нейната баба… Много обичаше баба си и затова беше нарекла леля ми на нея – Шахесте… За разлика от леля госпожа Шахесте била прекрасен човек, не спираше да разказва баба ми. Окачили и огърлицата на сватбата… Седем червени рубина на златна огърлица. Обеци със същите камъни, но по-малки… Имаха си и название: „Рубинените очи“… Или очите на любимата, превърнали се в кървави падини от плач… Но както и да е… После се оказа, че стрина Кадифе казва истината и „Рубинените очи“ се намериха в чекмеджето, където баба ми криеше лекарствата си за алцхаймер… Сетне аз подарих огърлицата на Нюзхет заедно с обеците. За мен беше трудно да призная някому любовта си, но лесно правех подаръци… Като безизразната физиономия на баща ми, прикриващ чувствата си и нежността като водопад на майка ми… Слава Богу, не бях наследил злословието на леля Шахесте… Как само убедително беше набедила клетата жена…

„Дай я тази огърлица, дето я открадна…“

Горкичката Кадифе, явно оттогава най-много се боеше да не я обвинят в кражба… Да посегнеш на чуждо… А пък единствената мъжка рожба в тази великолепна къща, най-възпитаният мъж в квартал Бахарие – господин Мющак, – снощи безмилостно уби човек… Човек? Не – Нюзхет, която вече се смяташе за снаха в дома и едно време дори Кадифе казваше: „Да не са ви уроки, ама много си подхождате…“ И то жестоко, с ножа за писма… Забивайки го в нежната лебедова шия на старата си любов… Без някой да го види и усети… Никой ли? Тогава какво правят на вратата ми полицаите? Да не съм оставил някоя следа в тревогата и паниката си? Не може да са намерили пръстовите ми отпечатъци, изтрих списанието и отвътре, и отвън… И то грижливо, не само корицата на списанието, и книгата, и пердетата, и електрическите ключове… Почти целия апартамент с изключение на кухнята и кабинета… Защо не избърсах и тях? Защото иззвъня телефонът, защото се паникьосах… Е, каквото и да е, ще го науча, трябва да бъда спокоен…

Стрина Кадифе все още стоеше на вратата, без да има представа какво ми минава през ум… Колко още можех да я държа там? Колко още можех да забавя тази среща? Колко още щяха да чакат пред вратата представилите се за полицаи?

– Добре, Кадифе – казах на нищо неподозиращата жена. – Покани господата вътре, ей сега идвам.

Без да обръщам внимание на заглъхващите по коридора стъпки на стрина Кадифе, на огладения или не снощен панталон след свалянето на пижамата въпреки навличането му набързо и закопчаването на ризата, един глас продължаваше да кънти в ушите ми.

„Наистина ли мислиш, че ще ги убедиш?“

Не, това не беше стрина Кадифе. Вдигнах глава и видях мъжа, когото срещнах снощи в огледалото на банята; сега ме гледаше от огледалото на вратата на гардероба.

„Ще виждаш полицаите да те причакват на улицата, в университета, в стаята за разпити, да не мислиш, че ще ги убедиш?“

Продължих да се обличам, правейки се на безразличен.

„Погледни ме! – сряза ме. – Не можеш да се измъкнеш от това, преструвайки се, че не го забелязваш…“

Тонът му беше станал укорителен.

„Не се самозаблуждавай… Ти това не го умееш. И двамата знаем, че си слаб… Характерът ти е слаб… Имаш проблем с личността…“

Гласът му приличаше на татковия. Май започваше да се изпотява…

„С този слаб характер ли ще се опълчиш срещу държавата? Ще се опиташ да излъжеш държавни чиновници? Колко измамници съм видял, докато работех в държавната агенция за недвижими имоти. На малкия пръст не можеш да им стъпиш. Ама накрая си го получиха. Събери си ума и веднага си признай. В тази страна не можеш да избягаш от полицията.“

За миг помислих, че наистина говори баща ми. За миг се почувствах слаб, некадърен и безпомощен, както той винаги ми натякваше. За миг ми се дощя наистина да си призная…

„Да, господин полицай, аз я убих. Убих световноизвестния, рядко срещан в страната ни ценен професор по история Нюзхет Йозген… Не бях на себе си, но го направих… С ножа за писма… И го хвърлих снощи в тъмните морски води при «Топкапъ»…“

Мъжът в огледалото се разсмя… Смееше се гръмко, до припадък… Открито ми се подиграваше кучият син… Не, това не беше баща ми… Баща ми никога не се подиграваше; животът беше сериозно нещо и трябваше да се уважава…

„Който не взема живота на сериозно, животът също не го взема на сериозно.“

Прав беше татко, не трябваше да приемам на сериозно онзи, който мен не приемаше на сериозно. Нещастник някакъв, опитващ се да скрие безсилието си, изтъквайки чуждите грешки. По-страшно от мен изчадие…

– Не – казах на фалшификатора в огледалото. – Няма да се предам… Няма да призная и една дума… Ако могат, нека ме накарат да призная…

Недоверчиво поклати глава.

„Нещастни Мющак… Грешиш… Само ще ги ядосаш… по-зле ще стане – и изведнъж повиши тон: – Тъпако, не разбираш ли, ще те смажат…“

Открито ме унижаваше, но каквото и да правеше, вече не приличаше на баща ми. Някакъв нещастник, говорещ силно… Искаше ми се да му изкрещя в лицето, да го оскърбя, унижа и да му забия един юмрук. Но имах достатъчно ум да не го направя. Аз съм силен човек. Нямах намерение да привличам вниманието на полицията. После ще се разправям с теб, рекох и обърнах гръб на огледалото… Ето че се получи; нямаше го вече оня досадник, който твърдеше, че съм слабак. Загледан в пожълтялата снимка в сребърна рамка на баба ми с двете и дъщери, отново започнах да закопчавам ризата си.

„Мющак изобщо не може да лъже.“

Не, това не беше мъжът от огледалото. Кой беше тогава? Баба, леля или мама? Кой беше изрекъл това? Сигурен бях, че е една от трите, но коя?

„Защото е честно момче.“

Майка ми беше… Нейният винаги мек, кротък и нежен глас… Но не бях чул добре, не беше използвала думата честен.

„Защото е възпитано момче.“

Леля ми се нацупи. Видях го много ясно. Прошепна в ухото на мама „защото е загубеняк“.

И мама като мен беше чула думите и, но се престори, че не е. Интересна беше реакцията на баба, седнала в любимия си стол между двете си момичета, впила безизразен поглед в басейна на двора…

„Ти си загубенячка – беше рекла ядосано. – Един мъж не можа да задържиш.“

Леля ми се беше усмихнала презрително…

„Ама и този тъпак не успя да задържи любимата си… Какво хубаво момиче беше Нюзхет… Накрая заряза дебилния ти внук и избяга в Америка… Умница…“

Не, не е имало такъв разговор, нямаше как; тогава още не познавах Нюзхет… Тогава единствено Шазие… Когато я целунах по устните край същия басейн, който баба ми наблюдаваше безизразно… Същият обвинителен поглед на трите жени от снимката, същото укорително изречение:

„Но тя ти е сестра…“

Рязко се обърнах… Мъжът в огледалото все още се хилеше подигравателно… Не, няма да го слушам… И аз като всички умея да лъжа добре. Не, не бях нито честно, нито възпитано дете. Бях безчестен, мерзавец на мерзавците. Гражданин, който въпреки бащините препоръки намираше начин да се измъкне от задълженията си, незачитащ науката преподавател по история и достатъчно зъл, за да извърши убийство. Отгоре на всичко като малък бях целунал в устата момичето, което ми беше като сестра… Да не пропускам нещо?