Убийството на султана

12„Твоя е пролятата по земята от меча ми кръв“32

Набързо измих лицето си и като влязох в кабинета, заварих да ме чакат мъжете, твърдящи, че са полицаи. Единият с прошарена коса, среден на ръст, се беше настанил неканен в креслото ми; с интерес разлистваше турското издание на забравената снощи на бюрото ми книга на Бабингер„Султан Мехмед Завоевателя и епохата му“. По-младият и висок мъж стоеше прав пред библиотеката; олеле, точно до рафта с произведенията на Толстой… Сложил десен показалец върху последното издание на„Война и мир“и аха да измъкне„Кройцеровата соната“и да каже: „Да, господин Мющак, вчера преди убийството сте чели тази книга.“ Внезапно усетих колко безпричинна е тревогата ми. Какво като видеше скритата книга? А и откъде можеше да знае, че съм чел точно нея? Да кажем, че разбереше, как щеше да заподозре, че престъплението в романа на Толстой ме е вдъхновило да убия Нюзхет? И все пак присъствието им в кабинета ме притесняваше. Ах, стрино Кадифе, ах, защо ги покани тук? Не беше ли по-добре да говорим в хола? Да не би пък аз да съм заръчал да ги поканиш тук? Както и да е, вече бе факт.

– Добър ден.

Прошареният полицай видя, че влизам, и се изправи усмихнат, но все още с книгата в ръка.

– Моля да ме извините, че седнах на бюрото ви – и посочи книгата. – Завоевателя е сред султаните, от които се интересувам най-много… Като видях книгата на Бабингер, не се сдържах. Прочетох я само преди няколко месеца…

Естествено, не повярвах в интереса на любезния полицай към Завоевателя… Проверяваше дали знам, че са намерили същата книга в спалнята на Нюзхет.

– Добър ден – отговорих, демонстрирайки възпитание. – Значи, обичате историята.

Бавно положи книгата върху бюрото.

– Дори много… Страшно уважавам историците. Майка ми беше учителка по история… – гласът му заглъхна. – Не специалист като вас… В гимназията…

– Моля ви, има учители по история, по-ценни от някои професори…

Казаното му се понрави и се усмихна сърдечно. Направи няколко крачки и протегна ръка:

– Казвам се Невзат… Главен комисар Невзат… Колегата ми е Али…

– Комисар Али – поправи го младият мъж с остър поглед. – Колко много книги имате… Даже повече, отколкото в дома на главния комисар.

Докарах на устните си подобна на главния комисар усмивка.

– Обичате ли книгите?

По младото лице на Али се появи срамежливо изражение.

– Всъщност да – отговори, поглеждайки скришом началника си. – Но времето не стига – и показа „Война и мир“ на Толстой. – Този писател не, обаче съм чел един роман на Достоевски – не успя да си спомни заглавието. – Вие ми го дадохте, господин главен комисар… Кой ли беше? Значи, има един студент, по право или нещо такова. Насича една лихварка с брадва… За пари… После не издържа угризенията на съвестта и се предава…

Невзат се засмя.

– Да му се не види, Али… Как можа да забравиш? „Престъпление и наказание“, шедьовърът на Достоевски.

Ето че пак стигнахме до Достоевски… И само той ли? Тук беше и „Завоевателя“ на Бабингер, точно както в спалнята на Нюзхет… Нямаше съмнение, че след малко ще се изтърси и Фройд… Не се задълбочих, трябваше да се включа в разговора.

– Страхотен роман… А Разколников е интересен типаж…

Мургавото лице на Али светна.

– Да, тъкмо той… Но според мен не е герой, а слабохарактерен…

– Съвестен, да речем…

Полицаят на средна възраст, поправящ думите на подчинения си, беше забол поглед в мен. Дали не искаше да каже, че съвестните хора веднага си признават престъпленията? Али ме гледаше внимателно също като него. Мисля, че се опитваха да ме подтикнат към самопризнания. Като лошото и доброто ченге в американските филми, само че тия двамата насреща ми играеха по-съвършена и сложна пиеса. Но нямаше да е толкова лесно. Щяха да разберат, че не могат да си играят с Мющак Серхазин на котка и мишка.

– Според мен също е по-правилно да се каже съвестен – престорих се, че подкрепям главен комисар Невзат. – Как човек може да продължи да живее, след като е убил? Сякаш нищо не се е случило… – но понеже и двамата замълчаха, зададох въпроса, който ме интересуваше:

– С какво мога да ви бъда полезен? За кражбите ли става дума?

През погледа на опитния полицай премина едва забележима искра.

– Какви кражби?

– В квартала ни се завъртя банда обирджии… Нямаше ненасилена врата… – и разиграх колебание. – Ама вие май не идвате за това?

– Не – отговори по-възрастният. – Ние сме от криминалния отдел…

Стоеше точно насреща ми така, че да не изпусне и най-малкото движение. Подчиненият му Али ме наблюдаваше отстрани, та да забележи пропуска на началника си. Като двама опитни ловци ме бяха заобиколили и чакаха да допусна грешка, за да ме сграбчат. За миг се обърках. В главата ми прокънтя истеричният глас на мъжа от огледалото в банята:

„И двамата знаем, че си слаб… Безхарактерен…“

Май беше прав, нямаше да се измъкна от тази история. Още малко да се откажа, когато героят или дяволът в мен рече: „Не, покажи им какъв си.“

Това опасно предизвикателство, идващо от криещия се в дълбините на душата ми и рядко излизащ наяве герой или дявола, с когото до снощи не бяхме в много близки отношения, ми се понрави…

– Криминален отдел ли – ококорих се. Изненадата в гласа ми беше поне колкото изписаната на лицето ми. – Случило ли се е нещо?

Опитният полицай ми посочи креслото, от което беше станал току-що.

– Заповядайте, седнете, ако желаете.

Супер! Значи, започваха да ми вярват. Опасяваха се, че лошата вест ще ме потресе.

– Не, няма защо… – и ги погледнах очаквателно. – Какво става?

– Познавате ли Нюзхет… Нюзхет Йозген – запита безизразно, безчувствено, все едно казваше хич не ми пука за теб, младият полицай…

Вдигнах вежди.

– Естествено, познавам я… – и преди да попитат, отговорих на въпроса, който ги гризеше. – Вчера говорихме по телефона. Всъщност днес щяхме да се виждаме…

Днес щяхме да се виждаме, това пък откъде изскочи? Ах, глупако Мющак, ах! Не биваше толкова да се вживявам в ролята си. Какво щях да отговоря, ако ме попитаха защо щяхме да се виждаме?

– За какво говорихте вчера?

Уф! Пропуснаха го… Обаче не биваше да отговарям на този въпрос. Трябваше да изглеждам така разтревожен, че да не го покажа.

– Защо питате? Какво се е случило?

Проницателният полицай отмести поглед от мен, но само за миг, докато поясняваше, и отново започна да ме проучва. Опитваше се да разбере реакцията ми.

– Съжалявам, господин Мющак… Съжалявам, но госпожа Нюзхет е мъртва…

Леко отметнах глава, затворих очи и отпуснах долна челюст.

– Мъртва ли? Че как?

– С остър предмет, забит в шията и… – каза Али, като да обясняваше, че е излязла, облечена в зеленото манто. – Някакъв психопат я намушкал в гърлото… Едничък удар…

Когато бях малък, баба ми разказваше една приказка. Как принцът забил сабята си в гърлото на седемглавия змей, за да отсече най-голямата глава, а змеят проговорил:

„Много ме боли, забий я отново, та да умра по-лесно.“

Но принцът знаел, че ако удари повторно, змеят ще оживее и повече не посегнал към сабята. Значи, съм взел пример от принца… Само веднъж съм забил ножа за писма в гърлото на Нюзхет. Ако го бях забил втори път, е могла да оживее…

– Горката, не е успяла да гъкне дори… Умряла е на момента, в креслото, без дори да се свлече на пода. Явно убиецът е бил опитен, така е забил ножа, че дори огърлицата си е останала на мястото…

Огърлица ли? Че на шията и нямаше огърлица. Така ли беше в действителност? Падащата върху шията и светлина… От уличната лампа. Отразяващата се в ножа светлина от уличната лампа… Не, нямаше никаква огърлица, със сигурност нямаше… Дали не е дошъл някой след мен… Кой ли?

Ако Невзат не ме беше подхванал, щях да се строполя на пода; такъв внезапен световъртеж, такъв потрес…

– Моля ви, внимавайте, господин Мющак!

Сигурно така съм пребледнял, че дори бездушният, безчувствен млад полицай наруши равнодушието си и се притече на помощ.

– Ето, държа го, господин главен комисар…

– Да го сложим на креслото…

Убиец в ръцете на двама полицаи… Рухвайки в креслото, дочух писъка на стрина Кадифе:

– Божичко, господин Мющак! Какво ви е?

Кога успя да влезе тая жена? Да не съм припаднал? Да не съм казал нещо при припадъка?

Спокойният и уверен глас на Невзат изрече:

– Донесете вода… Добре ще му дойде.

Бавно изплуващ свят; появяващи се лица, предмети, книги, снимки… Превзетото ми от врага убежище; кабинетът ми… Враг ли? Тоя Невзат изобщо не прилича на враг… Като че сме приятели от сто години, та наричам полицая добрия Невзат… Но нека не бъда несправедлив, човекът още се суети около мен…

– Прозорецът, Али, отвори малко оня прозорец.

Нахлуваща през прозореца дневна светлина, леден вятър, освежил застоялия въздух в затворената стая… Вдъхнах дълбоко.

– Дишайте равномерно, професор Мющак, равномерно…

Професор Мющак ли? Докато равномерно си поемах въздух, си помислих, че този прошарен главен комисар май ме е харесал… После схванах колко опасно е това внушение. „Последният, на когото може да се довери убиецът, е полицаят.“ Пак ли баща ми, пак ли неговите прословути криминални романи? „Но полицаят обикновено се държи глупаво. Онзи, от когото престъпникът наистина трябва да се страхува, е частният детектив… Частният детектив…“ И тъй като разпитващите ме не бяха частни детективи… Не, това са измислици на баща ми, който никога не е имал проблеми с полицията. Не му вярвай, полицаите изобщо не са глупави… Празни приказки на умниците писатели на криминалета, чрез които изтъкват собствените си герои детективи и на които се хващаше иначе умният ми баща. Ако искаха, полицаите можеха да разкрият всички неизвестни престъпления…

– Нали сте по-добре, професор Мющак… Цветът на лицето ви започна да се възвръща.

Тези думи целяха да ме подведат. Ако полицаите пожелаеха, щяха всички убийци като мен…

– Глътка вода…

Кадифе пак е насреща ми. Пийнах глътка от поднесената ми чаша. Тя предизвика неприятна тежест в стомаха ми, където от часове не беше влязъл нито залък, като камък в празен кладенец… Тогава разбрах причината за световъртежа: глад… Но понеже не можех да призная, че от вчера на обяд не съм ял, опитах да се усмихна и казах:

– Добре съм… Добре… Благодаря… – и погледнах Кадифе. Трябваше да я отдалеча час по-скоро оттук. Ако разбереше за смъртта на Нюзхет, щеше да разкаже историята ни до най-малки подробности: „Ах, бате полицай, любовта им беше най-големият пожар в Аксарай33…“

И за да не допусна това, казах укоризнено и авторитетно:

– Не предложихме нищо на господата…

Кадифе се снижи.

– Тъкмо щях да ги попитам, господин Мющак, ама ви стана зле…

– Не, нищо ми няма – и се обърнах към полицаите: – Какво ще пиете?

Невзат беше възпитан мъж.

– Не се безпокойте.

– Няма защо да се безпокоим… – настоях. – И аз ще пийна с вас. Какво ще кажете за турско кафе?

– Добре тогава, за мен без захар…

Али не беше стеснителен като началника си:

– Аз предпочитам нескафе. Ако може с мляко, би било прекрасно. И много захар…

– Добре, веднага ще приготвя – съвзе се стрина Кадифе. И тъкмо излизаше, добавих:

– И моето турско да бъде с много захар. – В погледа и се мярна изненада, как ще иска сладко кафе някой, който винаги го пие без захар, но нямаше как да и кажа, че трябва да захраня организма, изтощен от глад. Добре че проницателната Кадифе забеляза предупредителния ми поглед и мълчаливо излезе. А аз леко се наместих в креслото…

– И кога се е случило това? С Нюзхет имам предвид…

– Снощи между 19 и 20 часа…

Невзат придърпа единствения стол вдясно от библиотеката и се настани насреща ми…

– В колко часа говорихте с нея?

Престорих се, че опитвам да си спомня.

– Хммм… В три или четири… Около три и половина може би…

– Три и половина – повтори, сякаш беше много важно. – Госпожа Нюзхет ли се обади или…

– Тя ме потърси…

Естествено, много добре знаеше какво сме говорили. Сигурно професор Тахир вече ги е уведомил… Но се правеше на ударен, понеже искаше да провери дали не лъжа.

– И защо в позвъни?

– Да ме покани на вечеря… Обадила се и на професор Тахир.

Невзат се намръщи.

– Тахир Хакъ Бентли ли имате предвид? Известния професор?

Какво? Още ли не бяха говорили с него? Значи, бяха дошли първо при мен? Олеле, тогава сигурно разполагаха с някаква улика.

– Другият номер може да е в мобилния на жертвата, шефе – поясни Али. Започвах да харесвам този млад полицай… – Звъняхме, но не отговори, нали… Онзи телефон, регистриран на женско име.

Госпожа Берин, покойната съпруга на професора ни… Светла и памет, много добра жена беше. За да му осигури спокойна работа, се беше нагърбила с цялата бумащина.

– Момент, момент… – и разказах онова, което скоро щяха да научат. – Снощи се обади професорът. Може би към 20,30 или по-рано. Не можел да се свърже с Нюзхет… Не вдига телефона, каза. Аз предположих, че може да е изключила звука. Откъде можех да зная…

Кафявите очи на Невзат светнаха, като да беше уловил важен момент.

– Защо е звънял на госпожа Нюзхет?

– За да и каже, че не може да отиде на вечеря…

– За снощи ли ви беше поканила? – включи се Али в разговора.

– Да, нас двамата с професор Тахир… И понеже той си мислел, че аз ще отида…

– Вие също ли не отидохте? – намеси се главният комисар.

– Не, не можах. Нюзхет се обади в последния момент… Ако ви се обадят в три и половина да ви канят на вечеря… В това отвратително време… Казах, че няма да мога.

– Ясно защо са били приготовленията в кухнята – вметна Али, отлепвайки гърба си от библиотеката. – Да бяхте отишли, професор Мющак…

Още веднъж професор Мющак… Това означаваше ли сближаване и с Али? Не зная, но младият полицай продължаваше шеговито:

– Госпожа Нюзхет щяла да ви приготви страхотна трапеза… Готови мезета, вино, плодове, сладкиши и прочие… Истинско угощение…

– Но останало недовършено – прекъсна го Невзат. – Някой влязъл в апартамента…

Кой е този някой, аз ли? Или онзи, който и е надянал гердана по-късно? Човекът, сложил и огърлицата… Друг ли имаше?

– Кой е открил трупа?

Думите сами изскочиха от устата ми. Помислих, че ще ги предизвикам, но не.

– Сезгин… Племенникът на госпожа Нюзхет… Пристигнал около 21,00… Трябвало леля му да подпише някакъв документ. Като слязъл на долния етаж, заварил вратата открехната…

Открехната ли? Не, аз я затворих напълно… Сигурен съм в това… Дали пък съм сигурен? В тази паника… Да намеря Нюзхет убита… И да си мисля, че аз съм го направил… Как да съм сигурен тогава какво съм направил? Може би наистина върху шията на Нюзхет е имало огърлица, може и да не съм затворил вратата на излизане…

– Да, вратата била открехната… Господин Сезгин позвънил и като не получил отговор, влязъл и намерил трупа на леля си – впи поглед отново в лицето ми Невзат. – А вие познавате ли Сезгин?

Познавах го като малък. Беше много сладко дете. Макар да не съм го казвал на Нюзхет, си мислех, ех, и ние да си имахме такъв син… Нюзхет също много го обичаше, но май по едно време… Какво каза вчера по телефона?

– Леля му нещо се оплака – започнах. – Сезгин искал да продадат апартамента. Каза, че станал много алчен.

Думите ми заинтригуваха и двамата, но Али беше по-бърз:

– Госпожа Нюзхет имаше ли други наследници?

Ако се впуснех в личния живот на Нюзхет, разговорът неминуемо щеше да стигне до мен, но ми изнасяше да отклоня съмненията към Сезгин.

– Мисля, че нямаше друг близък роднина…

– Тоест сега апартаментът остава на него?

– Не само той – рекох загадъчно. – И сградата в Бейоглу…

Определено вече говореше нерядко проявяващият се в мен герой, а истинският дявол. Изобщо не ме притесняваше, че ще хвърля вината за извършеното от мен престъпление върху невинен човек.

– Интересно – подхвърли Невзат към изправения си помощник. – Сезгин не ни каза за това…

Не исках да изтърва случая.

– Той ли го е направил според вас?

Невзат не се подвеждаше лесно.

– Не знаем, господин Мющак… Но скоро ще разберем. Нека се върнем към снощи. Към кухнята на госпожа Нюзхет…

Както каза Али, там имаше храна за няколко души. Бяха ли поканени и други освен вас и Тахир Хакъ?

Въпросът не изискваше да лъжа, затова отговорих спокойно:

– Според мен не, Нюзхет спомена само професор Тахир.

– Сигурно тримата отдавна се познавате… – отвори нова страница младият комисар. – Близки ли бяхте?

Дали сме били близки? Та тя беше смисълът на живота ми, господарката на съществуването ми, за нея беше всеки мой дъх, всяко мигване на очите, всеки удар на сърцето ми… Естествено, не го казах. Направих се, че възприемам въпроса като свързан не с Нюзхет, а с нас тримата.

– Разбира се, бяхме близки. С професор Тахир се познаваме отдавна. Той подсигури оставането ни в университета след завършването. Викаше: „Ти помниш като слон, ще станеш добър историк…“ – Но къде ти вече памет…

– А госпожа Нюзхет? – Обърнах се и срещнах настойчивия поглед на Али. – Тя кога се появи в живота ви?

Винаги е била там. Дори не си спомням кога точно се запознахме. Нюзхет и животът ми… Те са неразделно свързани. Струва ми се, че съм знаел за нея още преди да се запознаем. Да, имало я е през целия ми живот.

– Нюзхет винаги е била там. Но след като професорът я взе за асистент като мен, естествено се сближихме повече… Беше великолепен изследовател и добър приятел… Много ми е помагала… И аз на нея, разбира се… Но най-голяма благодарност дължим на професор Тахир. Е, по-късно Нюзхет замина в чужбина. Стана преуспял и ценен научен работник. Всички се гордеехме с нея…

Този път мъката ми не беше престорена, но на Али не му направи впечатление.

– Ето това ме изненадва – рече и извади ръце от джобовете. – Кой би искал да убие известен историк и виден научен работник като нея?

Аз естествено… За това, че е известен историк… А, и защото погуби живота ми… Затова аз погубих нея. На върха на кариерата и…

– Не мисля, че има нещо общо с кариерата и – избълвах внезапно. Не зная защо го казах, май езикът ми вече не се подчиняваше на ума. Навярно накрая и аз като Разколников нямаше да издържа терзанията на съвестта и щях да си призная зверството. Като видях смаяните погледи на полицаите, опитах да се стегна. – Нали казахте известен историк… Тоест не мисля, че има професионална завист. Всички историци и се възхищаваха.

– Възхищение – повтори Невзат. – Където има възхищение, има и завист. Много престъпления се дължат на нея. Някой от колегите на госпожа Нюзхет, който толкова силно и е завиждал…

Мисля, че вместо направо да попита завиждахте ли и, от учтивост говореше със заобикалки.

– Прав сте… В нашата професия също има много завист, но не съм чул професорите да се избиват заради това.

– Искате да кажете, че не познавате някой, с когото да са се карали и да са били на противоположни мнения – каза, но не изглеждаше убеден. Поглаждайки закритата си от еднодневна брада челюст с дебелите пръсти на дясната ръка, опита по друг начин. – Доколкото знам от мама, историята е наука, в която важни са коментарите… Не казвам, че документите не са, но историците могат да ги тълкуват по различен начин. Тоест да кажат черно на бялото. А има и много деликатни теми.

– Деликатни ли?

Притесни се като аматьор срещу специалист, изпитващ затруднение с репликите.

– Имам предвид следното. Има султани, които за нас са свещени.

– Като султан Мехмед Завоевателя – накара го Али да изплюе камъчето. – Велик владетел, гордост за цялата нация.

– Да, нека вземем султан Мехмед Завоевателя – подкрепи младия си колега Невзат. – Ако грешим, моля, поправете ни. Разбрахме, че госпожа Нюзхет е била интригуващ историк… Което говори, че е обичала да срива общоприетите възгледи, да прави потресаващи, дори възмущаващи другите тълкувания, така ли е?

– Точно така, господин Невзат… Чудно как успяхте за такова кратко време да стигнете до толкова правилно заключение.

Успокоен, се облегна в стола.

– В спалнята на госпожа Нюзхет… – и посочи книгата на Бабингер върху бюрото. – Намерихме същата книга.

Леко разперих ръце и кимнах без никакъв признак на изненада.

– Нормално е… И Нюзхет като мен беше специалист по класическия османски период. А султан Мехмед Завоевателя е най-изявеният владетел от онова време. И макар тази книга да съдържа малко ориентализъм, все пак е най-доброто изследване за Завоевателя.

– Да, дотук е нормално – отново се изправи в стола Невзат. – До книгата имаше и едно списание.

Невероятно, полицаят беше достигнал до моята гледна точка. Дали не мислеше по същия начин? Щях да разбера, стига да бях търпелив и да продължа играта на наивност. Попитах с престорено любопитство:

– Историческо списание ли?

– Не… Точно това ни се видя интересно. Не историческо, а литературно списание…

Погледнах го въпросително:

– Това също е нормално. Нюзхет много се интересуваше от литература.

– Но не съвременно, а отпечатано преди трийсет години списание… Сякаш не случайно попаднало, а търсено заради една статия в него. И по-интересна е темата на статията…

– За Завоевателя ли? – опитах се да налучкам. – Както знаете, Завоевателя е бил и поет. Писал е стихове под псевдонима Авни – стигнах дотам, че да издекламирам два стиха от Авни – „Твоя е пролятата по земята от меча ми кръв / Всяка капка, едва достигнала устата ми, е твоята душа“.

Нищо не разбраха; умът им беше не в стихотворението на Завоевателя, а в статията от списанието.

– Много красиво – каза вежливо главният комисар, без да ми позволи да сменя темата. – Много ни хареса, обаче статията, която е чела госпожа Нюзхет, беше свързана с Достоевски.

Отново го приех уж естествено.

– Достоевски… Възможно е, Нюзхет беше запалена по Достоевски. Най-вече по „Идиот“…

Невзат сигурно вече се изнервяше от спокойствието ми.

– Но статията беше посветена на отцеубийството.

За да се покажа сведущ по темата, веднага изстрелях:

– „Братя Карамазови“… Нали знаете, че там става дума за отцеубийство…

– Не – категорично поклати глава Невзат. – Въпросната статия изследва Достоевски. Не само „Братя Карамазови“, а всички произведения и личността на Достоевски… А авторът и е Фройд…

Вече беше време да се изненадам.

– Добре, но какво връзка има всичко това с убийството на Нюзхет?

Невзат замълча и се замисли, сякаш търсейки подходящите думи.

– Дали не трябва да се мисли в тази насока? Достоевски и отцеубийство… Завоевателя и отцеубийство…

Налагаше се да бъда по-изненадан, направих го.

– Но въз основа на какво правите този паралел?

– Сред страниците на статията имаше листче. На него пишеше: Patricide, Filicide, Fratricide. Тези думи значели отцеубийство, детеубийство и братоубийство…

Кимнах за потвърждение. Невзат посочи книгата на Бабингер на бюрото.

– Освен това по някои страници на това изследване имаше отметки.

Сега вече наистина бях изумен, защото нищо подобно не бях забелязал… Може би понеже не прелистих книгата… Или защото в същото време иззвъня телефонът на Нюзхет… Не, както в паниката не съм забелязал огърлицата на шията и, оставил съм вратата отворена, при положение че съм искал да я затворя, така не съм забелязал и отметките.

– Да, госпожа Нюзхет беше отбелязала някои страници. Там, където става дума за отношенията между Завоевателя и баща му Мурад II. За раждането на Завоевателя и по-големите му братя Ахмед и Алаедин Али… Всъщност не е имал никакъв шанс да стане султан. Но поради странно стечение на обстоятелствата шансът го спохожда след смъртта на двамата му братя. А доста многозначително е и убийството на Алаедин Али при заговор…

Невероятно, този комисар сякаш четеше мислите ми и веднага ги изказваше.

– Заблуждавате се – прекъснах го. – Разбрах мисълта ви. Обаче грешите… Мехмед II не е убил баща си. И няма никакво отношение към смъртта на братята си Ахмед и Алаедин. Много грозна теория на конспирацията би било свързването на Завоевателя със смъртта на братята му…

Полицаят историк не се предаде веднага:

– Аз също съм чел нещо за този период. Управлението на Мурад II е доста сложно. В двореца се борят две групировки. Привържениците на Чандарлъ и на Саруджа паша… Управляващите от тюркско и от християнско потекло… Точно тогава християните убиват сина на тюркската принцеса Алаедин Али с цел да поставят на мястото му младия принц, за чиято майка се говори, че не е от мюсюлмански род, не е ли така?

– Не е – реакцията ми беше толкова остра, че учуди и мен самия… – На това не биха дръзнали нито Саруджа паша, нито Заганос паша… Вижте, господин Невзат, вярно е, че в двореца са съществували две фракции. Истина е също, че и двете са били силни. Но независимо от това никоя не би се осмелила да посегне на любимеца на Мурад II – Алаедин. Хайде да оставим това, но никога не биха го направили при наличието на такъв влиятелен съперник като Чандарлъ Халил, един от стълбовете на османската държава.

Обаче полицейският началник продължи да упорства.

– Ама някой го е направил… Удушили са го горкичкия в собствените му покои…

Бях принуден да се съглася.

– Така е, бил е удушен… Кара Хъзър паша34…

– Да, Кара Хъзър паша… – кимна. – Знаем извършителя, но поръчителят е неизвестен. Влиза някакъв паша и убива принца, бъдещ султан, и двамата му невръстни синове, та да се затрие рода му…

Вече бях свикнал с пристрастието на главния комисар към историята. Взех го на сериозно и изказах мнението си, сякаш насреща ми стоеше колега…

– Някои обвиняват вуйчото, Караджа бей.

– Убеден съм – поде веднага. – Но дори той да не е поръчителят, причината за убийството не е ясна… Още не се знае, макар да са минали повече от петстотин години…

– Трябва да се разбере кой по онова време е имал полза от убийството – намеси се мълчалият досега Али. – Ако извършителите не са оставили улики на местопрестъплението, ако няма свидетели, трябва да помислим кой е имал полза. Обикновено той е убиецът…

Невзат последва логиката на подчинения си.

– Само един човек е имал полза. Принц Мехмед… Още по-интересното е, че не когато става султан, а веднага след превземането на Константинопол първата му работа е да изпрати на смърт конкурента на пашите девширмета, везира Халил Чандарлъ… Тоест кървавият театър завършва с победа на девширметата.

– Не е толкова просто – възпротивих се, защото се правеха на много умни. – Враждата между Завоевателя и Халил Чандарлъ е отколешна. Въпросът е доста объркан…

Невзат се ухили под мустак.

– Искате да кажете, че пашите на девширметата не са забъркани?

Този спор ставаше все по-изнервящ.

– Разбира се, че са, но не можете да градите върху това теория на конспирацията, господин Невзат… Да приемем, че предположението ви е вярно. Че виновни са девширметата. Това обаче не променя факта, че султан Мехмед Завоевателя е бил най-страшният султан за Европа… И когато го убиват…

– Убиват? – Двамата полицаи ме зяпнаха объркано. – Убит ли е бил Завоевателя?

Боже, какви ги приказвах!

– Ееее, така ли казах, изплъзна ми се от устата… Исках да кажа, че когато Завоевателя починал, в Рим били обявени тридневни празненства. Тоест напълно нелогично е да се смята, че Мехмед II е станал султан благодарение на християните.

– Не съм казвал такова нещо – отстъпи Невзат, – казах само, че е възможен заговор. Не на венецианците или генуезците, а коварен замисъл на немюсюлманските везири… И не забравяйте, че и те са били сред уважаваните ръководители на османската държава.

Ето го прямото мнение на някой, който не е историк и няма научни познания. Но трябваше да съм любезен.

– Много добре разбирам какво имате предвид. Но не можете да анализирате историческите събития като криминален случай. Историята е прекалено заплетена наука…

Главният комисар се усмихна накриво:

– Естествено, разрешаването на обществените престъпления е по-сложно от това на единичните…

Това вече беше прекалено, но…

– Не разбирате – рекох. – За такова твърдение са нужни документи.

И сякаш чакал точно тези ми думи, опитният полицай уцели точно в десетката…

– Може би госпожа Нюзхет е търсила точно тези документи… А може и да ги е намерила… И заради това…

Какво, значи, съм убил Нюзхет, защото е обвинявала Завоевателя в отцеубийство? Умът ми отново се обърка; от стомаха към гърлото ми се надигна буца… Този многознайко главен комисар, дето майка му била историчка ли, какво ли, и онзи нафукан младок започваха да ме изнервят.

– Глупости – викнах. – Не се обиждайте, но говорите безсмислици…

– Ядосахте се – спокойно скръсти ръце на гърдите Невзат… – Не ми се сърдете, не аз трябва да тълкувам историята. Освен това уважавам султан Мехмед Завоевателя поне колкото вас. Прав сте, развих много грозна теория за конспирация. Всичко беше игра.

Замълча и изчака да схвана казаното…

– Да, всичко беше игра. Защото се опитах да кажа, че е възможно госпожа Нюзхет да е станала жертва на сляпата ярост на разсъждаващ точно като вас неин колега.