Убийството на султана

39„Здравей, влюбени глупако Мющак“

Влязохме в тесния коридор, из който търчах обезумял преди две вечери. Вратата на спалнята на Нюзхет беше затворена. Минавайки покрай банята, сякаш усетих тъжния мирис на виолетки, но не му обърнах внимание, понеже бях обзет от тревога дали не са намерили пръстовите ми отпечатъци в спалнята. Голяма беше вероятността да съм пипнал нещо, ако в онези тъмни часове съм влизал там. Може да са намерили някакви следи. Изведнъж се улових в безсмислието на това. Пръстовите отпечатъци не се виждаха с просто око, иначе биха ме призовали в лабораторията. Не, пак ме хващаха параноята и глупавите съмнения, породени от чувството за вина…

Кабинетът се намираше в дъното на коридора. Нюзхет беше избрала най-светлата стая в апартамента. Голяма, с изглед към котешката градина. Да, Нюзхет наричаше малкото залесено пространство отзад котешка градина. Обитателите на квартала бяха превърнали мястото между срещуположните блокове в животинско свърталище. Дали все още беше такова?

Като влязох в стаята и градината, и котките се изпариха от ума ми. За момент се почувствах изправен пред султан Мехмед Завоевателя. Както каза и Сезгин, Нюзхет беше превърнала стаята в нещо като храм. Вниманието ми първо привлякоха чертежи върху сламеножълта хартия, залепена на прозореца. Нахлуващата отвън дневна светлина им придаваше вид на сцена от Хадживат и Карагьоз85. Приближих се. Наивни рисунки, очевидно направени от детска ръка: конска глава, кукумявка, нещо подобно на коза или дявол, полумесец, опити за изписване на тугра, арабски, гръцки и латински букви…

– Скици по време на лекция, упражнения по език – промърморих. Али се ококори и попита заинтересовано:

– Скици на султан Мехмед Завоевателя ли?

Сякаш внезапно тежката атмосфера на разпит се беше разпръснала и разговаряхме за мило роднинско дете, та и четиримата придобихме умилително изражение.

– Така се предполага. Трудно е да се твърди със сигурност, тъй като такива документи не са изследвани надлежно… Но е много вероятно рисунките да принадлежат на Мехмед II.

– Знаел ли е наистина седем езика? Английски, френски, руски…

Истинското дете всъщност беше стараещият се да изглежда строг комисар. С Невзат се разсмяхме едновременно.

– Английски ли? – попита главният комисар. – За Бога, Али, че тогава имало ли е нужда от английски? Британия тогава не е била важна държава… Дори Америка още не била открита. Османският е бил далеч по-разпространен, нали, професоре?

– Прав е господин Невзат, през първата половина на XV век британците се мъчели да прекратят Стогодишната война. Английският не е бил световен език като днес. Но се смята, че Завоевателя освен турски е знаел арабски, персийски, гръцки и славянски.

Обръщайки глава, погледът ми попадна върху репродукцията на известния портрет на стената, в който преобладаваха червени, черни и жълти цветове – на Завоевателя, нарисуван от известния венециански художник Джентиле Белини. Великолепният портрет, нарисуван 27 години след превземането на Константинопол, бил изнесен от двореца от наследилия Мехмед II на трона негов фанатично религиозен син Баязид, купен от венециански търговец и пренесен в Италия. Недооценената от нашите учени рисунка преминавала от ръка на ръка и накрая стигнала до лондонски музей.

– Говорят, че след превземането на Истанбул Завоевателя наредил тридневно плячкосване – отново се интересуваше Али. Погледът му като моя беше впит в портрета на великия владетел. – Вярно ли е, професоре?

Загърбих портрета и погледнах младия комисар.

– Според исляма плячката е изконно право на победителя, господин Али. А и за повечето войници тя е била своего рода мотив в тази смъртоносна битка. Трябва да си припомним, че Завоевателя на два пъти е пратил вест да се предадат, но император Константин е отказал. И когато градът паднал, Завоевателя разрешил на войниците да плячкосват, сдържайки обещанието си. Те нямали милост към населението, отнели богатствата му и поробили близо петдесет хиляди. Говори се, че още толкова са били убити. Когато на втория ден Завоевателя влязъл в града, прекратил това насилие. Щом забелязал ширналата се в града диващина, съжалил за разрешението за плячкосване.

Притеснен от чутото, Али отмести поглед от портрета, а аз се вгледах в него отново. Отляво и отдясно имаше две картини, за които се твърдеше, че също са на Белини. Дясната бях видял в дома на Акън. По-точно – маслената картина „Мехмед II и синът му“, която висеше в коридора, където заварих полуживия Акън. Предполагаше се, че става дума за Джем султан. Лявата представляваше миниатюра на Баязид II. Сам… Осмият османски падишах в цялото си великолепие… Приближих до картината със Завоевателя и Джем султан.

– Султанът и принцът…

– Джем султан, нали? – отговори ми Невзат. – Двама синове ли е имал Завоевателя?

– Трима – поправих го. – Трима принцове. Най-големият е Баязид II, средният и може би най-обичаният бил Мустафа и третият – Джем… Мустафа починал седем години след баща си, през 1474 г. Така след Завоевателя тронът бил оспорван от Баязид II и Джем султан и спечелен от по-големия.

Интересът на главния комисар растеше.

– Кого е предпочитал Завоевателя?

– Най-вероятно Джем… – посочих принца, гледащ възторжено баща си. – Съществува една интересна история в тази връзка. Докато Баязид бил губернатор в Амасия, под влиянието на Хъзър пашазаде Махмуд и мюейезаде Абдурахман се отдал на разгулен живот. Дори казват, че се пристрастил към афиона. Но султан Мехмед Завоевателя, който имал очи и уши навсякъде, веднага научил. Изпратил ферман на учителя му, Фенаръзаде Ахмед, и попитал защо не е попречил на това. Заповядал незабавното отстраняване на Хъзър пашазаде Махмуд и мюейезаде Абдурахман. Поискал и писмено обяснение откога и как употребява синът му въпросния наркотик.

В отговор на писмото учителят съобщил, че е видяна сметката на двамата виновници, с които принцът всъщност не бил толкова близък.

След няколко дни бащата получил писмо от принц Баязид. Той го молел за прошка, пояснявайки, че приемал средствата за отслабване, но като разбрал грешката си, ги отказал. Не бива да подценяваме тази кореспонденция. Защото след предупреждението на Завоевателя Баязид II преживял истински шок и станал дълбоко религиозен. Но истинският проблем между тях двамата не бил този. Баязид II не бил напорист като баща си. Нямал идеали като основаване на велика империя и обединяване на човечеството под един флаг. А брат му Джем приличал на баща си. Той също като Завоевателя бил широко скроен. Бил амбициозен, умен, напорист и се интересувал от бойни изкуства, занимавал го както Изтокът, така и Западът. Да, Джем султан бил синът, който можел да претвори идеите на баща си.

– Били са воини, нали? – възторжено попита Али. – Прекарали живота си върху конете. Препускали от фронт на фронт.

– Да… Почти целият живот на Завоевателя преминал в завоюване, но не бива да си го представяме като кръвопиец. Той е искал да основе световна империя от различни религии, езици и хора. Завладяването на Константинопол показало, че това е възможно. Но само войната не била достатъчна за завладяването на света, той отчитал значението както на воюването, така и на науката, религията и изкуството. Много добре знаел, че може да задържи отвоюваните със сила територии единствено чрез култура. С културата на велика империя, признаваща правото на съществуване на различни народи и религии… Заради това е държал в столицата православния патриарх и главния равин. Поръчал на Амируцес86карта на света, за да може да определи по-точно границите на вероятните държави, които да влязат в империята му. Не само той, а и враговете му са вярвали в този идеал. Пий II, тогавашният папа, му отправил покана да приеме християнството. Писал му, че ако го стори, ще стане най-силният владетел в света и ще му бъде присвоено званието „Император на гърците и Изтока“. Макар и да не се знае дали това писмо е стигнало до Завоевателя, мечтата му все пак не е била сън. Да, той познавал както Изтока, така и Запада. Изучил историята на Рим. Бил впечатлен от велики за времето си мислители и произведенията им като Георгий Трапезундски, Амируцес, Бенедето Деи, Гаетали Джакобо, Креацо д’Анкона.

– А мюсюлманските учени? – прекъсна ме Али. – Като Акшемседин… Не се ли е учил от тях?

Явно тази тема беше присърце и на младия комисар.

– Прав сте, господин Али – усмихнах се. – Мехмед е взел първите си уроци от моллите и богословите… Молла Гюрани, Ходжазаде Муслихидин, молла Иляз, Сирацедин Халеби, молла Абдулкадир, Хасан Самсуни, молла Хайредин и Акшемседин са сред ислямските учени, разширили кръгозора му. Той обичал да дискутира на религиозни и философски теми. Естествено, искал и тримата му синове да са като него, но за жалост съдбата много не се съобразява с желанията на човека, пък бил той и повелител на света. Както споменах преди малко, средният му син Мустафа починал млад, Баязид II изобщо не приличал на баща си и може би празнината щял да запълни Джем султан, но той не станал падишах.

– Вечният проблем в света – бащи и синове – отбеляза Невзат. – Никой не знае какво ще излезе от детето му.

– Прав сте… Мехмед не е бил любимият син на Мурад, но е заел мястото му. Баязид също не е бил любимец на баща си, но е наследил трона. Съдбата на Мурад и Мехмед е еднаква – властта поемат нежеланите деца…

– Но в тази история ситуацията е по-трагична – посочи Невзат две миниатюри на стената, увеличени в еднакъв размер. Едната беше портрет на Мурад II от султанската библиотека, а другата – картина на художника Осман за интронацията на Мехмед II в Одрин… Двама султани, властвали един след друг… – И по-ужасна може да се каже. Син да посегне на живота на баща си…

– Смятате, че смъртта на Нюзхет е свързана с това… – попитах, сякаш се опитвах да проумея.

Сега той посочи стената с вратата:

– Като видите този чертеж, ще си помислите същото.

На картона върху стената имаше схема. Родословното дърво на двамата султани. Най-отгоре беше Мурад, отдолу бяха изписани имената на синовете му. Ахмед, Алаедин Али, Мехмед, Хасан, Орхан и малкия Ахмед… Шестима принцове с рождените им години, места, дата и място на смъртта… Имената на майките не фигурираха. Никой не се интересуваше от майките. С изключение на Мехмед под останалите петима принцове мястото беше празно, бял картон… Пет ненавременни смърти в тази белота… Три от болест, две от убийство. Само мястото под Мехмед не беше празно. Три имена, изписани едно до друго: трима принцове… Баязид, Мустафа, Джем… Мустафа и Джем споделят обща съдба. Преждевременно слизане от сцената… Две ранни смърти… Под името на Баязид осем мъжки имена… Щастливи или нещастни, осем принцове… Поне седмината са нещастни, печели Селим…

– Липсва бащата на Мурад II – показалецът на Невзат сочеше едно по едно имената на султаните в схемата като еничарско копие. – Не е имало нужда да добавя децата на Явуз султан Селим87. Госпожа Нюзхет се е интересувала единствено от Завоевателя и баща му. Нека сглобим пъзела. Достоевски и отцеубийството… Мурад II и недолюбваният му син Мехмед II… Принц, чийто трон е отнет насилствено и може би по тази причина амбициозен, решителен и жесток при нужда… Нека не забравяме, че макар и принцове, за децата бащината обич е много важна. А Мурад е наредил в прословутото си завещание да не полагат сина му до него. Винаги е странил от сина си. И древният закон: властта добива истинския си смисъл в личността на един човек… Смятам, че госпожа Нюзхет е построила тезата си върху тази мисъл. Премахването на претендентите за престола… Независимо баща или син…

Нямаше смисъл повече да крия, че съм на същото мнение. А и тази потайност нямаше да ми бъде от полза. Ако Сезгин не беше убиецът, оставаха Тахир Хакъ и студентите му. Естествено, в случай че Невзат не подозираше мен. Тази вероятност не биваше да се пренебрегва. Точно заради това вече трябваше да споделя с главния комисар мислите си. Но не всички, бях обещал на Тахир Хакъ, че няма да споделя подозренията си към Четин.

– Може и да сте прав – погледът ми все още беше върху схемата. – Колкото и да липсват каквито и да било доказателства или писмени свидетелства, че Мехмед II е отровил или наредил да отровят баща му, Нюзхет би могла да изгради тезата си около това предположение – извърнах поглед от имената, предопределили съдбата на Османската империя, и го насочих към човека, който вероятно щеше да предопредели моята. – Обаче трябва да ви призная нещо. Мнението ми промени не само тази схема, преди малко на вратата се сблъсках със Сезгин.

– Да, по време на убийството е играл комар в клуб в Бомонти… Знаете, че хазартът е забранен. В началото не ни каза, но като разбра, че положението е сериозно, се видя принуден да признае. Свидетели потвърдиха. И понеже нямаме други улики, трябваше да го пуснем.

– Не става дума за това… Сезгин сподели интересна подробност. Нюзхет е ходила в Бурса. Останала е там две нощи.

В погледите и на тримата се четеше един въпрос: За какво е ходила в Бурса?

– Гробницата на Мурад II се намира в мемориала „Мурадие“ в Бурса…

Втренчените в мен очи развълнувано трепнаха. Отново най-бързо реагира най-възрастният:

– Естествено, токсикологичен анализ… Щели са да проучат дали падишахът не е бил отровен. А отворили ли са гроба на Мурад II?

– Не зная, тъй като Нюзхет не е споделила с племенника си.

– Някой все ще знае – промърмори главният комисар. – Жената няма да тръгне сама да разравя гроба на султана, я. Всъщност Тахир Хакъ спомена, че госпожа Нюзхет била много своенравна…

Я виж ти, значи професор Тахир, дето ми се правеше на много почтен, не е казал на полицията за Акън. Защо? Може би не му е дошло времето… Не ставай дете, Мющак, Тахир Хакъ не прави нищо случайно. Щом не е казал за Акън, значи има някаква причина. Защото тайфата му е възнамерявала да отнеме думата на Акън, но нещата са се объркали… И сега какво трябваше да направя? Дали да разкажа какво ми е споделил Тахир Хакъ? Не, не, трябва да изчакам. Но трябваше да кажа за бившия си асистент. Укриването на връзката ми с Нюзхет бездруго породи достатъчно съмнения, та ако замълча и за Акън…

– Всъщност Нюзхет не е била сама…

Погледите и на тримата бяха еднакво изненадани.

– С нея е бил Акън. Той е бившият ми асистент. Но досега не знаех, че е работил с Нюзхет. По-неприятното е, че Акън е бил нападнат в дома си.

– Нападнат? – отвърна Невзат. – Мъртъв ли е?

Точно тази реакция очаквах.

– Не, само е ранен. Мислех, че това не е толкова важно…

– Мислехте! – избухна мълчалият досега Али. – Как може да мислите така? Та той е работил с жертвата.

Наведох глава като провинило се дете.

– Не зная, извинете, но просто не ми дойде наум…

– Кога е бил нападнат?

Сега питаше Зейнеп… Радвах се, че съм отхвърлил обвиненията, но не можех да кажа: в нощта на убийството на старата ми любов, не желаех да узнаят, че съм направил връзката.

– Преди две вечери…

– Тоест в нощта на убийството на Нюзхет – направи връзката Зейнеп.

Кратко мълчание.

– А вие откъде научихте?

Не липсваше съмнение в тона на Невзат. Май червената лампичка светна за мен. Не биваше да лъжа.

– От Сибел… Вие я познавате. Онова слабичко девойче, което задаваше въпроси на семинара в университета. След това дойде при мен. Каза: „Искам да се свържа с Акън, но от вчера не отговаря по телефона.“ Харесвам Акън, малко е особен, но е добро момче. Имам номера му, позвъних. Не можах да се свържа. Разтревожих се и отидох у тях. И добре че го направих, защото го намерих потънал в кръв.

Изопнатите вежди на Али съвсем се сбърчиха.

– Момент, момент… Намерили сте асистента на госпожа Нюзхет ранен и не сте ни известили?

Затъвах все повече – имах нужда от много убедителна лъжа.

– Да – отговорих възможно най-уверено. – Не желаех да го кажа, но Акън беше гей. Когато го заварих гол-голеничък, помислих, че нападението има нещо общо със сексуалния му живот. Сметнах го за едно от ония нападения срещу хомосексуалистите, за които четем по вестниците.

Продължи да пита, без да ми даде възможност дъх да си поема:

– А така ли беше?

– Не знам. Акън е тежко ранен, не може да говори. Няма и свидетели. Ето защо не свързах нападението със смъртта на Нюзхет. Но когато Сезгин каза, че Нюзхет е отишла в Бурса с Акън, ми просветна – май бях успял да ги объркам. – Добре де – продължих, сякаш се опитвах да разбера. – Полицията е водила протокол в болницата, вие не сте ли научили?

Невзат ме погледна в смисъл колко сте наивен.

– Защо да ни съобщават за нещо, което не ни засяга, професор Мющак? Сега зарежете това и кажете в коя болница е Акън… Веднага трябва да осигурим охрана на момчето.

Ето това вече ме успокои…

– Тук, в Шишли, в болница „Етфал“…

– Али, свържи се с центъра – започна с нарежданията Невзат. – Веднага да изпратят охрана в болницата… Как е фамилното име на Акън?

– Акън Чотакан, при него е Теоман, съквартирантът му…

– Ей, Али, да не се разтакават, спешно е… Какъвто екип имат подръка веднага да го изпратят в болницата, на мига. Загубихме госпожа Нюзхет, поне да спасим Акън.

– Какво говорите, комисарю – възкликнах уплашено. – Пак ли ще опитат?

– Защо не? Ако не са опитали досега… – и отново се обърна към помощника си: – Хайде, Али, момчето ми, по-живо.

Младият комисар извади радиостанцията от джоба си и изскочи като светкавица от стаята.

– Значи, не греша – измърмори сам на себе си Невзат. – Значи, някой обезпокоен от проучването фанатик е убил жената – и обърна очи към мен. – А може би някой завистлив колега… И понеже Акън е бил в течение, решил да премахне и него – замълча и се замисли. – Да не би пък да не е сам? Да са цял екип?

Беше ясно като бял ден кого визира, но и той като професор Тахир искаше аз да го кажа.

– Как мислите, професор Мющак, очевидно виновниците са от университета… Кои са според вас?

Отстъпих притеснено.

– Нямам понятие, господин Невзат, каквото и да кажа, ще сбъркам. Всички ние обичаме Завоевателя, както и всички сънародници… Всеки би се ядосал да го изкарат отцеубиец. Но не ми хрумва кой или кои биха стигнали дотам да убият Нюзхет.

Не ми вярваше и на дума.

– Това все пак е голяма отговорност – бях принуден да се защитя. – Не е ли тъй? Обвинявате някого в убийство. Не е достатъчна само причина, нужни са свидетели и доказателства…

Никакъв ефект… Впитият в лицето ми поглед на главния комисар не омекна и на йота.

– Нали пак не криете нещо от нас?

– Недейте, господин Невзат… Нямаше ли да кажа, ако знаех кой е убиецът? Нюзхет беше много важна за мен. Бих ли крил убиеца и?

– Ами ако е някой, когото много уважавате?

Сега много добре разбирах какво чувства заекът, сгащен натясно от лисица. Но храбро се противопоставих на стократно по-силната от мен опасна институция.

– Който и да е, никога не бих прикрил престъпление. Моля ви, господин Невзат, не съм такъв мерзавец.

Тонът ми прозвуча доста нервно. И по-добре, защото Невзат разхлаби обръча.

– Прощавайте, професоре, що за приказки… Вярвам ви. Искам да ви вярвам. Ако не на ценен професор като вас, кому да вярваме – продължаваше с подмятанията с надежда да ми вдъхне доверие. – Само че имам молба към вас. Ако подочуете нещо по въпроса… За Бога, не губете време да ни кажете. Не се безпокойте, няма да навредим нито на вас, нито на приятелите ви.

Май накрая се отървах. Не трябваше да бързам да се радвам, примката се беше разхлабила само за момента. Какво щях да правя, ако Невзат се появеше с нова информация? И тъкмо се готвех да напусна апартамента и да си поема дъх, ме стресна спокойният глас на Зейнеп:

– Това познато ли ви е?

Протегна ми прозрачен плик. И в него златна огърлица. В седемте краища, висящи като гроздове, седем червени рубина… Онзи великолепен накит, който носеха жените в семейството от госпожа Шахесте насам… Бижуто, за което ме беше скастрила Шазие…

– „Рубинените очи“… – отрони се неволно от устата ми. – Огърлицата, която преди години подарих на Нюзхет.

– Точно така пишеше в писмото и.

В писмото и ли? За миг изчезнаха умората, успокоението и желанието ми час по-скоро да напусна този апартамент.

– В кое писмо? – свих очи и се опитах да събудя сетивата си. – Нюзхет ми е писала ли?

Невзат и Зейнеп с интерес наблюдаваха промяната в мен като някакво чудо. Отново почувствах нужда да се защитя.

– Искам да кажа, че съм изненадан, тъй като за седем години не е отговорила на нито едно мое писмо…

– Прав сте да се изненадвате – каза Зейнеп, без да издава мислите си. – Да, писала ви е, но не е изпратила писмото. Сигурно е изпитвала някакво чувство за вина. В него споменава за подарените и „Рубинени очи“. Постъпката ви я смазала…

– Смазала? – гласът ми беше слаб като шум от падането на изсъхнало цвете… – А на мен каза, че е щастлива.

Кафявите очи на Зейнеп се озариха от блага светлина. Защо ли любовта така разкрасява жените?

– Същото казва… Не тъгувайте, красиви неща е написала. Но сега не можем да ви дадем това писмо…

И отправи нерешителен поглед към главния комисар:

– Дали пък да не му го дадем?

– За съжаление не може – категорично отговори Невзат. – Когато делото приключи, ще предадем всички писма. И онези, които сте писали на Нюзхет.

Уж милостивият полицай утешава изоставения мъж, но що за съвест е да кажеш ще ви дадем всички след делото, измрънквайки няколко реда от единственото писмо на любимата ви?

– Какво още пише?

Разсеях се, определено се разсеях. Маските ми падаха една след друга, ролята рухна върху ми. Изглеждащият незасегнат от смъртта на старата си любов мъж се оплете в така нареченото местопрестъпление – какво ти оплитане, разпадна се на части. Здравей, влюбени глупако Мющак. Но дори това ми състояние не успя да умилостиви ловците на убийци. Особено това хубаво девойче с всяко отваряне на устата посичаше надеждите ми една подир друга.

– Както разбирате, не мога да си спомня какво точно пишеше, господин Мющак.

Колко безчувствен беше гласът и, сякаш четеше параграфи от важен документ. Както разбирате, при разследването на убийство за нас написаното от любимата ви писмо е само доказателство. Както и чувствата ви. И да се пръснете от любопитство, и да пукнете от мъка – изобщо не ни засяга. Естествено, не изказа така грубо мислите си. Мисля, че имаше предвид друго. Вероятно някаква улика… Първоначално не схванах какво каза…

– Огърлицата, господин Мющак… Господин Мющак, чувате ли ме?

Пак съмнение в тона… Пак многозначителен поглед…

– Да, да – опитах да се съвзема. – Кажете…

– В писмото си госпожа Нюзхет споменава, че към огърлицата е имало и обеци. Тях харесвала повече от гердана, така пише…

Две алени капки, полюшващи се на съразмерните уши на любимата ми… Особеният вкус на червените рубини в устата ми, докато целувах ушите и…

– Знаете ли къде са обеците, господин Мющак? Огърлицата беше на шията на жертвата, но не намерихме обеците.

Няма да ги намерите, естествено, защото нежните уши, заобиколени от светлокестеняви коси, вече ги няма. Няма я красивата глава със симетрично разположените уши. Няма я собственичката и… Търсените от вас червени обеци изчезнаха заедно с жертвата, както вие я наричате, а според мен с жената, смисъл на живота ми…

Не можах да го изрека, думите се навързаха като възли и заседнаха в гърлото ми.

– Не зная – рекох и рязко тръснах глава, за да отпъдя връхлетелите ме спомени. – Не зная, и огърлицата виждам за пръв път след двайсет и една години…