Убийството на султана

47„Мющак уби покоя“

Когато влязох вкъщи, главата още ме болеше. След като се отървах от Четин, сякаш всичко наоколо ми се завъртя: дърветата, тъмните прозорци на домовете, колите, замръзналите локви, провисналите от покривите висулки, покрилият всичко сняг, че дори и силният вятър… Чувствах се като в гигантски калейдоскоп с познати лица, познати предмети и познати думи. Замръзналият син поглед на Нюзхет, безжизненият труп на Тахир Хакъ, тайната, която криеше Шазие, безпомощността на Акън, приятелството на Теоман, лъжите на Четин, предателството на Ерол, страстта на Сибел, мошеничеството на Мансур, омразата на Яъз, лукавството на майстор Хасан, чистосърдечието на Сезгин, алчността на Адем, кръшността на Фазилет, предаността на стрина Кадифе, изненадата на Хюсеин и дори гневът на хлевоустия шофьор, който днес ме руга насред булеварда в Шишли… И естествено познавачът на хората, главен комисар Невзат, усмихнатата Зейнеп и перкото Али… И онази знаменита статия на Фройд: Достоевски и отцеубийството… Patricide, Filicide, Fratricide… Отцеубийство, детеубийство, братоубийство… Кървава традиция, която османците са наследили от Рим, римляните от хетите, а хетите Бог знае от коя тиранична династия… И ревнивият съпруг… „Кройцеровата соната“ на Толстой… И камата дамаскиня, забита в мекото женско тяло… И ревнивият влюбен Мющак… Сребърен нож за писма, забит в лебедовата шия на старата му любов, плаващ през тъмното море кораб, страхливец, опитващ се да изхвърли от джоба си в тъмното море оръдието на убийството, дворецът „Топкапъ“ в мъглата… И наследеният от баща ми пистолет

„Колт“, наследената от бащата на Тахир Хакъ кахлена печка… Опасното султанство, наследство от баща му на Мехмед II… И султан Мехмед хан… Синът на Мурад хан, син на Мехмед хан… Владетел на два континента и две морета… Сянката на Аллах на земята… Естественият наследник на Римската империя, Мечът на исляма, мощният владетел, изгарящ в мечтата си за създаване на съвсем нова нация от различни езици и различни религии… Или пък наранено дете, стараещо се да привлече вниманието на света, понеже не е получило бащиното? Или всичко заедно? Конни армии, препускащи из безкрайните равнини на паметта ми… Звън на саби, бойни маршове, викове от ужас… Мъртви деца, мъртви жени, мъртви старци… Падащи един след друг градове, сриващи се една след друга държави,сменящи владетелите си една по една крепости, сменящи един след друг флаговете си кули… Владетел, покрил се със слава на четирийсет и девет години… И накрая неизменната участ… Ден, преминал неизбежно в нощ… Човек, изпил накрая чашата на смъртта… И съмнителната смърт на султан Мехмед Завоевателя. И двамата му принцове… И отново неизменната съдба, кървавата битка за трона… Дворец, разделен на две, държава, разделена на две, народ, нямащ понятие от нищо… Народ, който както винаги гледа да изкара деня, да сготви чорбата и да намери къде да сложи глава на спокойствие… И оставеният да се разлага в дворцовите му покои труп на Завоевателя, докато двама братя се борят на живот и смърт…

Всичко това мълчаливо прехвърчаше из ума ми като тъжните снежинки, валящи дни наред: без ред, непрекъснато и безразборно, но без да се докоснат и сблъскат, сякаш уважаваха присъствието на другите. Не бях против да си летят, но от хармоничните им движения ми се завиваше свят, съзнанието ми се уморяваше и едва се държах на крака. Затова на влизане вкъщи се подпрях на стената като пиян, сякаш краката ми щяха да се сплетат един в друг.

Минавайки през хола, погледът ми попадна върху стария часовник на дома на Шевки паша, тиктакащ весело върху дебелата колона между двата прозореца, сякаш искаше да припомни, че някога на света е имало чувство, наречено покой; показваше три сутринта.

„Досега отдавна трябваше да си в леглото, Мющак.“ Любимата ми наивна майчица, която си мислеше, че ако тя е добре, всички са добре, ако тя е доволна, всички са щастливи, седеше в началото на антрето и ме гледаше тъжно.

„Къде беше досега? Пак ще се разболееш…“ Веднага хванах протегнатите и бели ръце. Никога не съм усещал такава нужда от топлината и. Никога в този завит с безмилостно бяло покривало град не съм се чувствал толкова самотен, толкова уморен, толкова безпомощен. Сигурно от очите ми са се отронили няколко топли сълзи. „На колкото и години да стане, все си е малкият син на мама.“ Майка ме заведе в спалнята както едно време… Съблече дрехите ми, облече ми пижамата, изчака да се просна в леглото и тогава както винаги ме целуна по очите…

„Лека нощ, Мющак, сладки сънища, детето ми.“

Дори не чух последната дума от това пълно с обич изречение, което помнех наизуст… Успокояващ мрак… Мека кадифена тъма, будеща в човек желанието да потъне, да се скрие и загуби в нея. Бездънен наситен мрак, предпазващ ви от изгарящата очите ярка светлина, безсърдечие, грубост и грозота на действителността. Тъмнина, в която, дори да не виждате, сте сигурни, че няма да се почувствате неуверен и нищо лошо няма да ви се случи… Така ще да е, иначе защо да бъда неспокоен, усещайки утринното слънце по клепачите си.

Когато отворих очи, наближаваше обяд, може би и по-късно… Значи, бях спал часове. Стрина Кадифе? Не, днес беше четвъртък, почивният и ден… Главата още ме болеше. Дали да не поспя още… Но щом затворих очи, под клепачите ми изникна молещият образ на Четин…

„Недейте професоре, моля ви, не го правете.“

Скочих уплашено. Да не би и него? Да не съм убил и Четин? И да съм скрил трупа в багажника на колата му… Разтревожен скочих от леглото, затичах към прозореца, бързо дръпнах завесата и панически огледах улицата. Ох, колата на Четин я нямаше. Не, него не съм убил. Зави ми се свят и легнах отново. Да, значи, съм убедил Четин да се предаде в полицията. Право при главен комисар Невзат… Разбира се, не беше лесно… Добре познаваше полицията от миналото си… Страхуваше се да не му се случи нещо…

„От какво се боиш!“ – нахоках го. Дали го нахоках? Да си кажа правичката, не си спомнях добре, но трябва да сме говорили за това. – „Имаш свидетел къде си бил по време на убийството на Нюзхет – съм казал вероятно. – А аутопсията на Тахир Хакъ ще потвърди инфаркта. Никой няма да те обвини.“

Сигурно съм го качил в колата му и съм го изпратил в управлението. Може дори глупаво да съм предложил: „Ако искаш, да дойда и аз.“ Вероятно е отказал, щом не съм отишъл… Добре, но защо не съм сигурен? Защо всичко от полунощ насам ми е като в мъгла? Да не би пак да съм изпаднал в криза? Отново ли психогенната фуга? Затова ли не си спомням какво съм правил през онези часове? Май умът ми се обърка, когато разбрах, че Четин не е убиец. Странно пиянство… Не точно временна амнезия, но нещо подобно… Срещата с Адем Дилли, случилото се с Акън, най-важното – смъртта на Тахир Хакъ и прелялата чашата последна капка, невинността на Четин… Дали е така, наистина ли беше невинен? Може би ме е излъгал? Ако е така, скоро ще се разбере. Но защо да лъже, като знае, че ще се разбере? Според мен момчето каза истината… И това всъщност беше проблемът: увереността ми, че е искрен. Всъщност от този момент беше започнал кънтежът в съзнанието, размиването на образите, заглъхването на гласовете… Да, отново желанието да избягам от действителността… Да, това си беше някаква криза. Лека… Тогава защо е още тази тежест в главата, защо стаята е по-светла от необходимото и защо звуците от улицата отекват така силно в ушите ми?

Внезапно забелязах някакво движение в огледалото на вратата на гардероба насреща ми. Погледнах блестящото стъкло поизправен в леглото. Помръдващото в огледалото не беше нищо друго освен обърнатото ми изображение. Но имаше нещо необичайно; докато аз бях все още в леглото, Мющак в огледалото беше прав; обличаше тъмносиньото сако върху бледосинята риза, под чиято яка беше прокарал вишневата вратовръзка и черен панталон надолу… Съблечената преди малко тъмносиня пижама на райета беше метната на леглото отзад. По лицето му не се четеше нито гняв, нито вълнение; ако не беше този остър израз в очите му, можеше да се сметне, че е лунатик. Не, това не беше оня луд, който живееше в моя вътрешен мрак и все настояваше да нападна и убия някого. Този луд беше душата и съществото ми. Но сега, кой знае защо, беше разтревожен и бързаше, сякаш отиваше някъде. Не забеляза дори покрилата лицето му брада. А аз не излизах никъде небръснат… Другият Мющак си хвърли един поглед и се отправи към вратата… Да, беше излязъл от огледалото и беше в стаята. Дори не се обърна да ме погледне – или не ме забелязваше, или не му пукаше за мен. Естествено, не можех да го оставя сам. Веднага скочих след него. Спипах го в края на коридора, отиваше към вестибюла. Там се наведе и затърси нещо по пода. Вероятно не го намери, защото отвори шкафа за обувки, извади черните мокасини и ги обу с привично движение. Протегна ръка към мръсно мъгливото ми палто, окачено на портмантото, но внезапно спря, сякаш припомнил си нещо. Замисли се, леко се наведе и чевръсто изу мокасините. Преди още да схвана намеренията му, изведнъж се втурна към мен. Толкова бързаше, че не ми даде възможност да се дръпна, а мина през мен и пак влезе в антрето. Беше невероятно преживяване. Мисля, че имах шанса да видя душата си със собствените си очи. Тя или другият Мющак премина през антрето, влезе в кабинета и аз по него…

Оглеждаше се наоколо, изправен в средата на стаята. Какво ли търсеше? Не след дълго се отправи към бюрото. Вдясно на компютърната клавиатура лежеше малка стара книга на издателство „Варлък“: „Кройцеровата соната “ на Толстой. Взе я в ръце. Извади лъскавия предмет, който бях поставил сред страниците като белезалка: сребърния нож за писма със султанската тугра на дръжката… Без да се замисли, го пъхна в страничния джоб на сакото. После постави отново върху бюрото „Кройцеровата соната “, но върху разтворените страници. Обърна се и отново тръгна насреща ми, но сега реагирах светкавично и се дръпнах, за да не мине през мен. Забързано излезе от кабинета. Последвах го. Нямаше да го оставя, щях да вървя подире му където и да отидеше, беше се спасил от затвора на тялото, но не и от мен.

Излязохме заедно от блока. Заедно, но той отпред, а аз на няколко крачки зад него. И още нещо невероятно: слънцето, греещо при събуждането ми, при излизането навън се беше скрило и вече притъмняваше. Дори леко прехвърчаха първите вестителки на предстоящия снеговалеж. Бързо се шмугнахме сред полетелите снежинки. Аз вече бях влязъл в крак с бързия му ход… Но най-много се изненадах при преминаването на булевард „Бахарие“ – когато видях обърнатото си отражение в голямата витрина на магазина за европейски дрехи, изникнал на мястото на историческата сладкарница. Бях облечен точно като човека, дето вървеше няколко крачки пред мен. И като казвам човек, се чувствам особено. Онова същество или образ, или каквото и да било беше част от мен, каква ти част, същинската ми душа. Изведнъж се обърках, ами ако беше обратното? Ако той беше истинският Мющак, а аз – неговият дух? Не, след като мислех, значи че аз бях истинският. Мисля, следователно съществувам… Охоо, философите материалисти още преди стотици години бяха оборили тази теза. Ако не съществуваш, не можеш да мислиш. Добре, но не трябваше ли точно поради това аз да съм истинският Мющак? След като мисля, сигурно съм аз… Или пък понеже съществувам, аз съм мислещият? Олеле как се заплетох, никога не съм ги разбирал тия философи… Веднага прогоних от ума си налетелите ме въпроси. Съсредоточих се върху душата беглец, почти летяща по тротоара. Ходеше точно като мен, леко прегърбен, с предпазливи крачки. Вървеше по пътеката към крайбрежието, дори спираше да поздрави познатите продавачи.

Ето го и Кадъкьой… Младежите, мотаещи се пред театъра… Пристанището, което дори в този студ бръмчеше като кошер… В последния момент пристигнахме за корабчето в 18:00… Той пусна жетон, аз минах гратис, но той се държеше като беглец. Седна до прозореца на последния ред в салона, та никой да не го вижда и заприказва. Аз се настаних насреща му. Беше вперил поглед в морето и не се интересуваше от нищо друго – нито от кораба, нито от пътниците: от нищо друго освен морето… Морето под снежното небе… Яркозелено… Не, пепеливо… Може би малко по-светло… Не, не светло… Пепеливо… Цветът на безцветието, символизиращ пределността на живота и отчайващата рутинност… През цялото ни кратко пътуване не откъсна ни веднъж поглед от този безцветен цвят…

Корабчето бавно приближи пристанището на Каракьой… Вятър, навяващ снега… Развълнувано море, люшкащ се кораб… Добре че капитанът беше опитен, та накрая хвърленото към пристанищния работник дебело въже успя да се намотае около стълба. На пристана – чакащи хора, загърнати като нас в топли палта, манта и шуби… Стъпихме на сушата сред безименни, неизвестни и нетърпеливи съотечественици, безразлични и към себе си, и към града си… Площадът на Каракьой беше затрупан от сняг. В единия му край – управлението на пристанището… Зад него като призрак се издига многоетажен паркинг. И след дълго чакане в единия край на призрака най-сетне мързеливо довлякло се такси. Той седна отзад, а аз – до него. Непрекъснато дрънкащ шофьор, чийто дебел врат виждахме и срещахме погледа на тъмните му очи в огледалото за обратно виждане… Човек, нямащ представа с кого разговаря… Пътуване, продължило близо час… Моята ръка на коляното, а неговата – в джоба, стиснала дръжката на ножа за писма, с показалец върху туграта на султан Мехмед Завоевателя…

Слязохме от таксито в началото на улица „Ханъмефенди“. Той плати на шофьора, защото това си беше неговото приключение. Без да се интересува дали го следвам или не, тръгна по улицата, затъвайки в снега. Аз по него, разбира се. Минавайки покрай магазина на Дилли, внезапно спря. Обърна се и в очите му се появи нещо като усмивка. Тръгна към магазина. Отвори вратата и влезе, а аз останах да наблюдавам през витрината. Зад щанда стоеше мъж. Неугледен човечец, свил се неуверено в червеникавокафявото си яке. Лице с увиснали бузи, мрачен поглед над голям червен нос. Посрещна нашия беглец много учтиво, сякаш го познаваше отдавна. Не знам какво каза нашичкият, но мъжът мина зад щанда, свали шишета бира от рафтовете и уви нещо. Последно видях нашият да подава карта на продавача, но после внезапно хукна към вратата. Изскочи навън с празни ръце, изоставяйки покупките… Сякаш втренчен в нещо, бързо се отправи към блока „Сахтиян“.

Желязната врата беше затворена. Натисна звънеца на Нюзхет. Не след дълго се чу бръмчене. Заедно бутнахме тежката врата и заедно влязохме във входа. Нито той, нито аз си спомнихме миналото в древния асансьор. Решително, като двама души, знаещи какво да направят, търпеливо изчакахме изкачването на асансьора до етажа на Нюзхет. Усещахме някаква неопределена тежест… Тежестта на смъртта… Спиращ с тласъци асансьор, бързо отваряща се врата. Насреща ни безмилостно изоставилата ни преди двайсет и една години любима… Сигурно беше тя, гласът от движещите се устни на жената определено беше нейният, но това сбръчкано лице, тези променили израза си сини очи, тази разкривена усмивка нямаха никаква връзка с Нюзхет. Но жената не забелязваше това. Сигурно затова, още щом ме зърна, се хвърли на врата ми. На врата ми ли? На моя или на онзи на другия? Май на моя, защото и двете ръце на другия бяха в джобовете му и вероятно галеше туграта на Завоевателя върху дръжката на ножа за писма.

Жената, заела мястото на Нюзхет, преливаше от радост. Не спираше да говори. Не млъкна чак до влизането ни в просторната всекидневна. Не си затвори устата и след като седна в плюшеното кресло с цвят на шампанско. Аз заех дясното кресло, а другият остана прав до мен с ръце в джобовете. Жената говореше ли, говореше. За спомени. За мъж на име Мющак, за жена на име Нюзхет… За някаква отдавнашна любов… Правех се, че слушам с интерес; току отговарях, даже понякога се усмихвах. Не с лошо чувство, а защото не можах да кажа: „Но госпожо, вие не сте Нюзхет.“ Светлината в кафявите очи на изправения мъж беше изчезнала, погледът му беше потъмнял. А може би го беше затиснала тишината на онзи мрак… Тишината на омразата, подхранвана двайсет и една години… Стоеше изправен между нашите с жената фотьойли. После тонът на жената се промени, заговори за Завоевателя. За принцовете му… За рано починалия му любим син Мустафа… За приличащия нему Джем султан и за големия принц Баязид II… Спомена нещо от сорта, че историята се подхранва от действителността. Историята е настояще в миналото, а настоящето е история в бъдеще и тем подобни клишета се зарониха от сбръчканите и устни. Историята се крепяла върху раменете на смелите учени. Точно това било нужно на страната. Какво ли не изпатила тя заради табутата. Нали така обаче… Вече било време да се отърсим от табутата и да погледнем действителността в очите… История, която не уважава истината, не е нищо друго освен лъжа… Трябвало да и помогна… Тайната около смъртта на Завоевателя трябвало да се разбули… Било много просто, само едно токсикологично изследване… Знаели сме, че тялото на султан Мехмед Завоевателя е мумифицирано и ни трябвал само косъм или нокът… Тахир Хакъ не я разбирал, но аз съм бил различен. С ясна мисъл, прогресивен. Ако съм поговорел с професора, можел да си промени становището. И тогава лесно щяло да се получи разрешение за отварянето на гроба на Завоевателя. Имала нужда от помощта ми по този въпрос. Само аз съм я разбирал. И сме имали отдавнашно приятелство. Спомени… Тя също не била забравила, естествено… Та това може ли да се забрави? Всички прекрасни моменти щели да ни съпътстват до смъртта ни… До последния ни дъх ти и аз, Мющак и Нюзхет…

„Къде е Нюзхет?“

Не се разбра аз ли попитах или другият, но тонът беше остър като нож и пълен с омраза.

„Къде е Нюзхет?“

Оптимизмът изчезна от лицето на жената… Гръдта и започна да се издига и спада, обзе я паника.

„Нюзхет… Аз съм Нюзхет…“

„Не! – изгърмя глас. – Ти не си Нюзхет… Къде е моята любима?“, попита заплашително…

В тона му се долавяше по-скоро безпомощност, отколкото гняв, като вопъл на плачещ… Като неволния вопъл на влюбен на ръба на лудостта, глас, превърнат в остро оръжие.

„Какво направи с Нюзхет?“

Прежълтялото лице на жената, треперещите и ръце, уплашено примигващите сини очи, леко увисналата челюст… Внезапното изправяне, може би решила да побегне… Случилото се, докато мигнеш с очи… Плъзналата се към джоба ръка на изправения до мен мъж… Опарилият очите ми блясък. Малката светкавица в пространството. Наполовина изреченото възражение… Стонът на прекършено старо цвете… Изпускането през гръкляна на последния дъх от белите дробове. Само едно „Ах“. После тишина, неподвижност, дълбок покой. Непознатата жена, застинала като статуя в креслото с цвят на шампанско… Уголемените от ужас сини очи, повтарящи въпроса: „Как можа да ми сториш това, Мющак?“

И сетне Мющак от огледалото… Ококорените от ужас кафяви очи на облегнатия до леглото мъж, припомнил си стореното през онези мрачни часове… Последният безнадежден гърч на нещастника, отново проумял известната от самото начало истина, за когото вече няма спасение, изчерпани са всички оправдания и не му остава друго, освен да погледне в очите убиеца в себе си…

И тогава зазвъня телефонът… От джоба на якето, приглушено, настойчиво, безспир… Невзат? За да каже „Пригответе се, идваме да ви арестуваме“? Да не вдигна ли? Можех ли да избягам? Нямаше смисъл да продължавам изтезанието. Съвзех се и станах от леглото. Извадих телефона от джоба. Не, това не беше Невзат. Той ще се обади рано или късно. Нямаше защо да се успокоявам. Както казва прочутият Шекспиров герой: „Макбет уби покоя…“ Не, там се казва „закла съня“. Убилият покоя бях аз… „Мющак уби покоя.“ Ще бъде доста трудно да си го възвърна… Какво ти трудно, направо невъзможно. Погледнах дисплея на телефона. Непознат номер… Вдигнах.

– Ало?

– Ало, бате Мющак, здравей.

Лепкав, лицемерен глас. Собственикът на деликатесния магазин Адем Дилли…

– Как сте, бате? Надявам се, че сте добре. Не се притеснявайте, полицаите напуснаха блока „Сахтиян“. Опасността премина засега… Викам, нека да се видим. Да поговорим по онези въпроси… Имам нужда от малко мангизи, бате. Не много, двайсет и пет хиляди стигат. Може и да не е наведнъж. Да направим две вноски.

Макар да не казах друго освен ало, Адем Дилли говореше ли, говореше, не издържах и натиснах бутона… Продължително, докато затворя напълно. Докато угасне светлината на дисплея. Усетих дълбок покой. Онова временно спокойствие, което беше достатъчно за приелия вината си човек, докато се събуди съвестта му…