Убийството на султана

9„Указът на Завоевателя за братоубийство“

Шазие беше напълно права; бях се специализирал в лошо отношение към себе си. Не от глупост – мисля, че ми доставяше удоволствие. Не намирам друго обяснение защо човек би изтезавал сам себе си? Явно ми харесваше. Що се отнася до измъчване на другите, не бих го постигнал, дори много да се стараех. Разбира се, ако не се брои случилото се тази вечер в блока „Сахтиян“. Ето че пак се върнахме на изходна позиция… Отново здравей, Нюзхет, докато донесеното от Шазие водно малеби потрепва в ръцете ми… Здравей, призрако… Здравей, поредица от проклятия…

Че как иначе? Да убиеш не е като да обидиш като одеве братовчедка си. От това не можеш да се измъкнеш с извинение. Убит е човек. Жена, в която преди години си бил лудо влюбен. Преди години ли? Жена, чието обаждане този следобед ти предизвика временна амнезия. Султанката на душата и сърцето ти… Но това не беше Нюзхет… Пак се започна…

Бързо напуснах антрето, за да се отърва не само от тези натрапчиви мисли, но и от себе си. Загърбвайки нахлулите спомени и шепота на превърналата се вече наистина в привидение Нюзхет отидох в кухнята и прибрах малебито в хладилника. Леката миризма на храна разбунтува стомаха ми и леко ми се повдигна. Вероятно от глад… От обяд не бях сложил залък в устата си, но не мислех, че мога да го направя.

„Пийни поне чаша мляко“ – прошепна някакъв глас.

Кой беше? Мама? Нюзхет? Шазие? Бързо се обърнах. В грижливо подредената от стрина Кадифе спретната кухня нямаше друг освен мен. Затворих вратата на хладилника, отидох в спалнята и обух дебели вълнени чорапи. Само да не ме хване вечният цистит… Като че пикаех стъкълца… Като в студената стая за разпити в полицията, може би с бой и изтезания…

„Защо не си признаваш? Братовчедка ти го каза, убил си я…“

Не исках да мисля за това, ама как да заповядам на разстроения си мозък. Напълно излязлото ми извън контрол съзнание непрекъснато раждаше все по-ужасни мисли. А може би положението не беше толкова отчайващо… Може би щях да избегна наказателната отговорност, понеже съм убил по време на амнезия…

„Казвам го не защото е син на леля ми, господин съдия, Мющак е имал временна загуба на паметта. И тъй като не е съзнавал какво върши…“

Така си е, не съм убил някого, планирайки го спокойно и хладнокръвно. Не съм съзнавал какво правя… Дори съдията щеше да повярва в това! Но Шазие не е надежден свидетел, тъй като ми е роднина… А ако не аз бях убил Нюзхет? Ако изхвърленото в морето оръдие на престъплението беше ножът, подарен на Нюзхет от мен? Ако си го беше донесла от Америка или си беше стоял все тук? Тогава моят трябва да е в кабинета… Втурнах се обнадежден. Запалих лампата и отидох до бюрото. Не, нямаше го… Нямаше го и туй то… Напразно се самозалъгвах, аз бях убил Нюзхет. Със същия онзи проклет нож за писма, който винаги си е стоял тук, пред очите ми… Пак ми се зави свят. Хванах се за бюрото. Поех дълбоко дъх… Трябваше да приема действителността, аз я бях убил… Но по време, когато умът ми не е бил на мястото си, когато душата ми е била в плен на тъмата…

Тогава какво толкова му мислех и какво правех? Ясно беше какво трябва да се прави, не да се мисли. Бях отговорен за убийството на изоставилата ме жена. Не става дума за това, а за времето преди деянието, когато умът ми си беше в ред… Спокойните мигове преди звъна на телефона… Ама че спокойствие… Спотаеното очакване на самотника, намиращ смисъл на живота в нечия друга болка… Очакване на какво, защо, с каква цел? Не е ясно… Добре, да се върнем при това спотаено очакване… Четях книга, седнал тук.

Настаних се в креслото и прегледах всичко по бюрото. Компютър, пред него прозрачна, покрита с тънко фолио клавиатура. Познаващата педантизма ми стрина Кадифе беше открила начин за почистване на клавишите, събиращи целия прах в стаята… Вдясно от клавиатурата малка вехта книга, издание на „Варлък“:„Кройцеровата соната“на Толстой. Когато иззвъня телефонът, я бях оставил отворена със страниците надолу върху бюрото. Явно не бях я пипал след кризата. Взех я и погледнах отворената страница. Сложих си очилата за четене и се зачетох в думите, приличащи на тъмни петна върху пожълтялата хартия.

„Тогава, без да изпускам камата, стиснах шията и с лявата ръка и повличайки я по гръб, започнах да я душа. Шията и беше толкова корава! Опитваше се да се освободи, сграбчила ръката ми с двете си ръце. А аз, сякаш очаквал това, забих камата с все сили в лявата и гръд, под ребрата…“

Когато Нюзхет е позвънила, съм четял точно момента на убийството… Ето ти още едно доказателство за вината ми. Вероятно тази сцена се е запечатала в подсъзнанието ми. И без да губя време, съм се отправил към блока „Сахтиян“ със сцената в ума си… Изведнъж ми хрумна… Тази книга също можеше да бъде улика. Ако полицията дойдеше тук… Но защо да идва? Ами защото аз последен съм говорил с жертвата. Един момент, не бях последният… Спомни си какво рече професор Тахир. Нюзхет му се обадила следобед и казала: „Имам изненада за вас, и Мющак ще дойде.“ Тоест не съм последният, който е говорил с нея преди смъртта и. Със сигурност зная, че след мен е телефонирала на професор Тахир. Но полицаите пак щяха да искат да разговарят с мен. Не разговор, разпит се нарича това.

„Жертвата ви е поканила на вечеря. Защо не сте отишли?“

Разтревожих се, сякаш разпитващият ме полицай беше в стаята, грабнах„Кройцеровата соната“и я пъхнах между„Война и мир“и„Анна Каренина“на третия рафт на ореховата библиотека върху дясната стена с най-известните романи на Толстой. Направих го много внимателно. Този малък шедьовър се губеше сред обемистите романи и почти не беше възможно да се забележи. Върнах се на бюрото, взех бележника си, сложен напряко върху великолепната книга на Халил Инанджък, стояща върху купчината книги от лявата страна на писалището,„Класическата епоха в Османската империя“, която често преглеждах преди лекции, и отново седнах в креслото. Разлистих страниците му. Записани по-рано срещи, бележки, списъци за покупки… Стигнах до последната страница: нито бележка, нито чертичка… Нямаше дори черна точка. Не, все още нямах никаква информация за онези часове на мрак… В такъв случай трябваше да започна с минутите преди и след загубата на памет. Взех химикалка от моливника вдясно от компютъра и започнах да пиша в бележника.

„Телефонното обаждане на Нюзхет около три часа…“

Внезапно проумях грешката си. Не можех да използвам навика си да пиша, докато мисля, в този случай. Материалът не беше историческо събитие, а сериозно престъпление. Материал ли? В материал ли се беше превърнала вече Нюзхет? Материал за разпит при престъпление… Да, чрез убийството и с ножа за писма я бях превърнал в материал за разпит при престъпление… Вече е твърде късно за съжаления. Няма смисъл да се леят крокодилски сълзи. Да, наличният материал може и да не е тема на историческа разработка, но нали и полицията използва научни методи за достигане до истината? Как се казваше този раздел? Криминология… Не, той изследва социологическите и психологическите мотиви на престъплението. В този случай липсва социологически мотив… Но психологически – колкото щеш. Въпреки че е уважаван професор по история, в резултат на това, че семейното възпитание не е издържало на ценностните постулати на съвременното динамично общество, Мющак Серхазин не постигнал хармония в социалния живот и в резултат и като последствие от това е умъртвил Нюзхет Йозген, обвинявайки я за неосъществената си любов…

Не, не, това си е ясно. Говоря за друг раздел на науката за престъпленията. Онзи, който се прилагаше на практика… Какъв беше? А, криминалистика… Откриването на действителния извършител и как е протекъл случаят… То е ясно кой е извършителят, но е загадка как е извършено престъплението. Такива ми ти работи, мой човек… „Загадката в този филм лесно се решава.“ Баща ми много си падаше по криминални филми и романи. „Криминалните романи са като математически задачи, момчето ми. Местата на цифрите са заети от хора, а на действията – от случаи.“

Ех, да беше жив сега. Щеше да намери изход. Дали? Не си спомням татко да се е занимавал с проблемите ми. Ако беше жив и се бях осмелил да споделя с него случилото се, първо щеше да ми залепи шумна плесница, после да вдигне слушалката на оня старомоден черен телефон, да каже: „Ало, криминалният отдел ли е? Господин полицай, искам да ви уведомя…“, и да направи всичко по силите си да получа най-тежката присъда. Според него грешките не можеха да останат ненаказани. „Ако индивидът не изпълнява съвестно задълженията си към обществото, бъркотията ще навреди на цял народ…“ И поне членовете на нашето семейство не биваше да имат прегрешения. Какъв голям срам…

Нейсе, нека не забъркваме покойния ми баща в това. Нали Шазие казваше: „Влезеш ли в кашата, не можеш да излезеш. Нелогично е да се опитваш да разрешиш всеки житейски проблем…“

Да, ясно е, че аз трябва да реша тази загадка. Историк, който разследва престъпление… И как да стане това? Идея си нямам. Но ако не я разреша за себе си, то под светлината на стоватовата крушка над главата ми в полицията, в студената стая за разпити и с циститните болки, когато съм принуден често да ходя до тоалетната…

Наистина каква разлика можеше да има между разплитането на престъпление и изясняването на историческо събитие? Не я знам, обаче и двете започват със задаване на въпроси.

Защо Мурад II е пожелал да остави трона на сина си, още дете? Защото бил уморен, непретенциозен и широко скроен и не бил амбициозен като сина си Мехмед II, завладял Константинопол едва на двайсет и една години. Заради това… И не само… Омръзнали му били дрязгите и интригите в двореца. Караниците между хората на великия везир Халил Чандарлъ и везирите на девширмето28като Шахабедин паша… А нека не забравяме и убийството на любимия му син Алаедин Али Челеби.

Хубаво, професор Тахир може да сметне такъв отговор за удовлетворителен. А какъв въпрос би задал дознателят, който разследва нашия случай?

„Какво правехте точно преди началото на прословутата ви амнезия?“

Логично, правилно беше да се започне с този въпрос. Добре, отговарям, говорех с Нюзхет по телефона. Приех поканата и за вечеря. Но въпреки това продължих да размишлявам по нея.

„Какво размишлявахте по поканата?“

Защо така внезапно се беше обадила старата ми любов, която толкова години не се сети за мен, защо ме покани вечерта на същия ден, какво се криеше зад това бързане, зад тази внезапност…

„А разбрахте ли?“

Тогава мислех, че съм разбрал. Защо да лъжа, в момента бях толкова обнадежден. Значи, след години Нюзхет беше проумяла, че ме обича. Значи, закъснялото ни с толкова години щастие… Но не било тъй…

„Откъде знаете, че не е било?“

Защото беше поканила на вечеря и професор Тахир. Поточно важният гостенин е бил той, аз съм бил прибавен по-късно в списъка. Обидно, но истина. А аз глупакът реших, че старата ми любов не е устояла и се връща при мен. Така че целта на поканата, лазанята и виното не е била връщане към старите хубави дни.

„А каква е била?“

Не зная, може би да се покаже мила към професор Тахир… Може да и е хрумнала нова идея. Важна теза, с която да изуми света. Среща на психологията с историята. Някакъв психологическо-исторически проект… За един султан. Не, това не е достатъчно ориенталско. Психологически профил на един османски султан… А защо не? Нали Фройд е разработил теза за отцеубийството въз основа на Достоевски?

„Сиреч жертвата е подготвяла теза по султан Мехмед Завоевателя и отцеубийството?“

Не мисля, че много би се задълбочила в проблема с отцеубийството. Що се отнася до последната воля на Мурад II… След като наредил да бъде погребан в Бурса до любимия си син Алаедин Али, разпоредил: „Който и от рода и синовете ми да умре след мен, да не го полагат до мен…“, като това, дори да показва в известна степен чувствата му към останалия тогава единствен син, би било пресилено, изхождайки от този документ да се твърди, че необичаният от баща си Мехмед II е искал или наредил убийството му. Колкото и ужасно да е усещането, че баща ти не те обича, спокойно мога да твърдя като изпитал това усещане, че болката, постепенно прерастваща в гняв, трудно би подтикнала човек към убийство. Всъщност не мисля, че и Нюзхет би обърнала внимание на такива слухове, защото – както и професор Тахир – изграждаше тезите си въз основа на действителни документи. Не, не е имала намерение да доказва, че Завоевателя е отцеубиец, вероятно е съставяла психологическия профил на един от най-необикновените в историята владетели. За да осъществи грандиозния си проект, е искала да получи подкрепата на все още влиятелния в международните научни среди професор Тахир.

„А тя споделила ли е проекта си с него?“

Не зная, не ми е говорил за това. Всъщност нямаше и удобен момент. Говорихме по телефона… Но мога да разбера дали е споделила.

„Естествено, ако такъв проект съществува?“

Би трябвало… Нюзхет не прави нищо безпричинно. Е, това го разбрах доста по-късно. Но вече съм сигурен. Може би има причина и за връзката ис мен. Поради великолепната си по онова време памет бях най-желаният асистент на професор Тахир. Може би Нюзхет е възнамерявала да се сближи с него чрез мен. Я, за това изобщо не бях се сетил досега…

„Да не би да клеветите жертвата, понеже ви е изоставила?“ Да, не бива да приказвам такива неща – ако бих бил подложен на разпит, бих се издал. Ето как трябва да отговоря: Нюзхет беше много умна. Ако е имало такъв проект, сигурно е искала да въвлече в него и Тахир Хакъ, поради което го е поканила на вечеря.

„Ако целта е бил професор Тахир, защо е поканила и вас?“ Ето това не знаех със сигурност. Може да е искала да чуе и моето мнение. Вашият покорен слуга също е разработвал дълги години султан Мехмед Завоевателя. Едно време дори ме смятаха за специалист в тази област; и понеже фактите не са се променили много, вероятно все още ме смятат. Ако амбициозната ми бивша любима е решила да се концентрира върху Завоевателя, вероятно е чувствала нужда и от мен.

„Но не е споменала това по телефона…“

Не го спомена, дори не намекна… Единствено разработката по „Указа на Завоевателя за братоубийство“… Момент, момент… Ето това е… „Указът за братоубийство“… Какво пишеше там? „На който и от чедата ми да остане султанството, да убие братята си в името на имперския ред“; повечето богослови го допускат като възможно.

Така де… Владетел, казващ, че можеш да убиеш брат си заради реда в отечеството и благото на държавата. Султан, който не се е посвенил да изпише на хартия възгледи, които трудно биха се възприели… Всъщност нали много преди него праотецът му Баязид Светкавицата, току-що приключил бързо като името си войната в Косово, заповядал убийството на брат си Якуб Челеби, и то преди да е изстинал трупът на баща им? А дали дядото на Завоевателя, Мехмед I, не е бил принуден да води кървава война срещу братята си, за да възстанови реда? Нали и баща му Мурад II е заловил чрез дворцова интрига собствения си брат Мустафа Челеби и го е предал на палача, за да не се разцепи държавата? Не биваше ли да се приеме като нормално братоубийството, вместо да се излага на опасност великата империя? Указът на Завоевателя сочи жертвата и узаконява вече съществуваща практика. Отгоре на всичко предишните султани, например Баязид Светкавицата, след като се разправил с брат си Якуб Челеби, се престорил, че нищо не знае и обвинил везирите, предпочитайки дипломацията, та с оглед личността на султан Мехмед Завоевателя… Да, това беше ключът; личността на Завоевателя…

Да, но информацията и коментарите не бяха нещо ново, дори и недобре познаващите османската история го знаеха. Какво повече би могла да изрови Нюзхет? Доколкото схващам, би тълкувала наличните документи по друг начин, през различна призма. Какво повече? Нали това беше модно в наши дни? Да бъдеш различен… Да дадеш съвсем различна историческа оценка, ползвайки същите източници и същите документи. Ще речеш, загубена кауза. Ама не е. Постмодерната епоха… Постколониалният период… История на историята, разказ на разказа, коментар на коментара… Дали предавахме миналото или нашите представи за него? Дали историята беше действителността в миналото? Или писания на учени, тълкуващи миналата действителност? Кое от всички? И как, когато този спор дори е исторически, да наречем новия проект на бившата ми изгора загубена кауза? И то когато години наред пред спорните въпроси една след друга широко се отварят врати: историята от крале ли се пише или от масите? От случайности или закономерности е съставена? Да нищиш тези два парливи въпроса, изхождайки от личността на султан Мехмед Завоевателя… Браво, Нюзхет, много умно…

Да, сега съм сигурен какво е разработвала Нюзхет: психологическия профил на султана, издал „Указ за братоубийство“… Този указ е прекрасен ключ към обяснението на сложната личност на една от най-значимите фигури в историята. Щом Фройд може да анализира „Достоевски и отцеубийството“, то и Нюзхет би могла да анализира Завоевателя и братоубийството. Да, fratricide, сиреч братоубийството… Освен това, ако заповедта за убийство на баща му Мурад II е само мълва, то нареждането за удушаване на малкия му брат Ахмед Челеби е упоменато съвсем категорично в историческите хроники за периода. Знае се дори и името на удушвача: Али бей Евреносоглу. Но историкът не бива да е пристрастен. Всички тези убийства са естествен резултат от социално-икономически, политически, военни и международни събития…

Браво, ето го и липсващото звено. Ясно защо забравилата ме от години бивша любима изведнъж се появи и веднага ме покани на вечеря. А пък аз, влюбеният глупак, на какво се надявах… Развела се със съпруга си. Да, може би и заради това да съм я убил. След като съм влязъл в блока „Сахтиян“, след като Нюзхет ме е поканила в апартамента и може би почерпила с чай… Чай ли? Ако е имало чай, щеше да има и чаши. Олеле, и пръстови отпечатъци… Не проверих кухнята, ами ако там съм оставил улики… Ами като не мога да си спомня какво съм правил през тъмните часове при загуба на паметта? Ако съм влизал в кабинета, там пък изобщо не погледнах… Не, защо бих влязъл в кухнята и кабинета? Не бих се разхождал така спокойно из апартамент, където влизам след толкова години… Не, тези съмнения са безпочвени… Сигурно дори и чай не съм пил. Казал съм: „Не, благодаря, няма нужда.“ При първа среща след толкова години би трябвало да има някакво привличане, някакво вълнение… Но в Нюзхет го нямаше. Тя отдавна е престанала да ме обича. За нея бях единствено учен, от чиито познания би могла да се възползва. Вероятно с присъщия си апломб и прибързаност е започнала да ми разказва за новия си проект. И навярно погрешно е разбрала изписаната на лицето ми огромна изненада и разочарование. Може би дори е казала: „Би било добре за теб. Ако в разработката бъде споменато името ти, международната научна общественост ще те забележи.“

Не, не го е казала, за да ме убеждава, а искрено. И точно тогава съм превъртял… Щом съм чул жената, на която съм отдал живота си, да казва, сякаш ме подкупва: „името ти да се спомене в проекта“, съм грабнал стоящия върху масичката… Или онзи, пъхнат в джоба ми…

Звъни нещо… Шазие? Не, не е на вратата, а старомодният телефон… Като си спомня какво не ми мина през ум от първото позвъняване досега, може би не биваше да вдигам, но трябваше да го направя. Може да бяха открили трупа на Нюзхет. Не можех да избягам, трябваше да се подготвя за предстоящото. С трепереща ръка вдигнах черната слушалка…

– Ало?

– Ало, Мющак!

Като чух гласа на Тахир Хакъ, кръвта ми се смръзна.

– Да, професоре, заповядайте…

– Какво стана, имаш ли вест от Нюзхет? Звъня ли, звъня, не вдига телефона. Да не и се е случило нещо?

Силният му глас беше тревожен. Да, започваше се. Първо той ще се поинтересува, после другите и накрая полицията ще открие трупа… Нямаше смисъл от предположения, най-добре да се правя на оптимист.

– Не, разбира се, какво да и се случи… – опитах се да го успокоя. – Когато се чухме следобед, звучеше прекрасно… Може да се е повредил телефонът или батерията да е изтощена… Знам ли, може да е забравила да включи звука.

– Да де, но ме чакаше на вечеря, нямаше ли да се обади, като не отидох – умът му беше блестящ и логиката – желязна, въпреки възрастта. – Хайде, мобилният се е скапал, ами домашният? И на него не отговаря. Не, Мющак, има нещо гнило… Да не е болна или… Когато говорихме преди два месеца, спомена за проблем със сърдечните клапи. Развела се и с мъжа си, да пази Господ от сърдечна криза или нещо подобно…

– Вие пък все мислите най-лошото – гласът ми излезе доста силен. Намалих го малко. – Може би не е успяла да се свърже с вас… Знам ли, да не е загубила номера ви. А и да се е случило нещо, в същия апартамент живее племенникът и. Ще потърси помощ от него.

Не, професорът нямаше намерение да се успокои.

– Естествено, ако има сили за това… Ти не знаеш какъв ужас е сърдечната криза… Човек няма сили и пръст да помръдне…

Хладнокръвно продължих с ролята на непукист, която можеше да се опъне и на изпечените убийци.

– Според мен напразно се тревожите, професоре… Ще видите, че утре сутрин ще ви се обади… А може би още тая вечер…

Думите ми изобщо не го убедиха.

– И ти си далеч – каза и най-сетне изплю камъчето. Умираше си да командва другите. – Поне да живееше от същата страна…

Но никога не говореше направо: дали от възпитание или хитрост? Искам да отидеш, но… Нека не ми се сърди Тахир Хакъ, ама тая вечер не мога повече да отида в оня апартамент и да гледам трупа на убитата от мен жена. Не, тази вечер повече никой не можеше да ме измъкне от вкъщи.

– Да живеех – престорих се, че го подкрепям. – Да живеех, но там вилнее такава буря, че сигурно и корабчетата не пътуват. Но пак ви казвам, напразно се тревожите…

Като загуби надежда в мен, замълча за известно време, търсейки друго решение.

– Тогава ще потърся нашия Четин… Дай Боже, да го намеря. Щеше да участва в някакъв семинар тази вечер на „Таксим“29. В библиотеката „Ататюрк“… Ако не се е прибрал още, да се отбие у Нюзхет след събранието… Той обаче хич не я харесваше… Оня ден много се сдърпаха заради Завоевателя… Както и да е, едва ли би ми отказал… Може пък така да се сдобрят…

Четин беше умен младеж, който завършваше асистентския си период. Не разбрах защо не харесва Нюзхет, но все пак се познаваха. Това означаваше, че любимата ми често идваше в Истанбул. Многократно е идвала и дори е намерила време да спори с новия асистент на преподавателя ни, но не беше ме потърсила нито веднъж. Чак докато не и потрябвах… Потрябвах… Да, може би професорът знаеше с какво се занимава.

– Всъщност, професоре, защо ни беше поканила Нюзхет тази вечер?

Отговорът дойде след кратко мълчание, ако можеше да се нарече отговор…

– Не ти ли каза?

Изпитваше ме този възрастен историк, хитър като умелите османски везири.

– Не, само ме покани на вечеря.

Отново мълчание, малко по-дълго от предишното…

– Толкова сте близки, не ти ли разказа?

Толкова близки? Май си мислеше, че още се виждаме с Нюзхет. Не го опровергах.

– Нищичко не каза… За какво става въпрос?

– Не зная – отговори прибързано, – значи, не е било нещо лично… Само ни е канела на вечеря.

Никакво обяснение повече. Но и това стигаше. Не се заблуждавах, Нюзхет работеше по някакъв проект и професор Тахир беше в екипа и. Най-малкото знаеше за проекта. Може да беше нещо зловещо и затова не искаше да говори.

– Сигурно е така – постарах се да не любопитствам. – Следващия път аз ще ви поканя, стига да се оправи времето…

– Дай Боже, Нюзхет да е добре…

– Добре е, добре е, не се тревожете, професоре.

Затворих телефона и се успокоих. Както се успокоява човек, когато, уморен от криене, сподели с някого тайната си, нещо подобно… Да, накрая трупът ще бъде открит, ще започне дознание, полицията ще ме разпитва и аз ще лъжа точно както днес направих с Шазие и професор Тахир. И ако всичко е наред, тоест ако не съм оставил следи в онзи апартамент през тези тъмни часове, влизайки в кухнята или кабинета, случаят щеше да бъде приключен… Но тревогата, която съзрях в очите на майка ми, следящи ме от портрета в сребърна рамка на стената, подсказваше, че събитията няма да се развият според очакванията ми.