Убийството на султана

29„Пак съм от страната на губещите“

„Основното ни различие с животните е развитата ни психика. С мислите, чувствата, усещанията, егото или съзнанието, както и с подсъзнанието. Духовният мир на никое друго живо същество не е достигнало това ниво и въпреки това много често човек проявява близки до животинските реакции.“

Застанал насред Румелийската крепост, изненадан наблюдавах доказателството за теорията, чута от Шазие. Тази напориста жена, вмъкнала се, без да пита, между нас с Тахир Хакъ, беше последвана от останалите членове на групата и млади и стари, жени и мъже се втурнаха да позират. Това не ми пречеше, обаче с разговора ни беше свършено. И то когато финалът беше така близо. А още по-изнервящо беше, че и мен повлякоха в тази суматоха. Колкото и да опитвах да се отдръпна, всеки желаещ да попадне в кадър с нашия сладкодумен професор ме влачеше в тълпата. Можех да си кажа, какво искаш повече, хората се интересуват от теб, опитай да се зарадваш на това. Но трябва да признаете, че никак не беше удачно поне трийсет пъти да се усмихна пред обектива насред построената преди повече от петстотин години крепост с неразрешено убийство в ума и колта на баща ми в чантата. Но нямах друг изход, освен да се правя на щастлив и да се хиля в студените очи на камерите. Надявах се да продължим прекъснатия разговор в автобуса. Мислех, че Тахир Хакъ ще седне до мен със същата цел и така ще можем да споделим до края на разходката скритите мисли, които не можахме да разкрием въпреки желанието си. Да, само да не беше проклетото ми възпитание…

Когато най-сетне безкрайните снимки свършиха, всичко изглеждаше наред. Вървейки към автобуса, успях да се измъкна от групата и да предложа на Тахир Хакъ да седнем заедно, а той ми прошепна:

– Добре би било.

Той пръв се качи в автобуса; тъй като от уважение никой не поиска да го пререди, спокойно изкачи стъпалата и се отпусна на седалката по диагонал от шофьора. Аз трябваше да побързам, макар и с малко бутане, за да седна до него, и навярно никой нямаше да възрази. Защото безпроблемно стигнах до автобуса. Но когато се насочих към първата врата, възрастен мъж с посребрени коси ме побутна по лакътя и каза високо:

– Браво на вас, много добре разказвате – не видях скритите му зад слънчеви очила очи, но усетих, че го казва искрено. Сигурно беше на възрастта на професора. – Тахир Хакъ не би го разказал толкова добре.

– Но, моля ви! Нали от него съм научил всичко…

Благосклонна усмивка се разля по устните му.

– Добър сте, това е хубаво… – и протегна ръка: – Аз съм Бахри.

Изразът на лицето му говореше, че се познаваме. Не си спомнях, разбира се…

И тъкмо казах:

– Приятно ми е – и се запътих към автобуса, когато забелязах госпожа Жале зад себе си. Възпитанието ми отново взе връх напълно излишно и като направих път на жената, в която нямаше нищо забележително освен флирта с Тахир Хакъ, я пуснах пред себе си. И то въпреки настояването и:

– Но, моля ви, господин Мющак, заповядайте.

И какво друго да направи жената, просто се качи в автобуса. „Браво, момчето ми, това ти подхожда като последен принц от рода Серхазин“, дочух гласа на майка ми, заглъхнал при сядането на изкачилата стъпалата и седнала до Тахир Хакъ госпожа Жале. Аз също бързо изкачих стъпалата и за да не срещна укорителния поглед – какво направи бе, глупако, – на Тахир Хакъ, се строполих на седалката зад тях.

За да не пропусне падналия и удобен случай, госпожа Жале веднага се впусна в разговор:

– Ах, колко добре обяснявате, господин Тахир… Събитията сякаш се разиграваха пред очите ми. Също като в онези дни.

Нашият дядка не беше толкова очарован:

– Благодаря, госпожо Жале, преувеличавате.

Гласът му беше неприветлив. Вероятно и той мислеше за разговора ни, обаче не можеше просто да каже на жената да се премести отзад. И защо да бъде груб заради глупостта на такъв като мен?

– Но едно нещо ме човърка – продължаваше да упорства госпожата, без да има понятие от душевното състояние на професора. – Какво е станало с корабите, минаващи през провлака след построяването на крепостта?

Не отговори веднага, защото не му беше до пресяклата Босфора крепост, а до убийците, прерязали гърлото на Нюзхет.

– Моля…

– Питам как нашите са възпрепятствали преминаването на кораби?

Професорът на професорите въздъхна дълбоко. Беше разбрал необходимостта от съвземане и отново поемане на ролята на симпатичния историк. Прочисти гърлото си и нагласи изкуствена усмивка в крайчеца на заобиколените си с посивели косми устни.

– Да, госпожо Жале… По тази интересна тема могат да се напишат безброй страници приключенски романи.

Явно беше влязъл в ролята си.

– Тогава… Сиреч през есента на 1452 г. три венециански кораба поискали да минат през Босфора…

– Не може така – възрази някой.

Обърнах се и срещнах укорителния поглед на снималата преди малко жена.

– Моля ви, господин Тахир, ние не чуваме… Кой знае колко пропускаме… – и сръчка седящия като натрапник до нея съпруг. – Нали тъй, Пеями? Кажи де…

Още преди горкият Пеями да си отвори устата, автобусът се изпълни с нестройни възгласи, към които вече привиквах.

– Какво? Завладяването на Истанбул ли?

– И ние искаме да чуем.

– Вземете микрофона, моля…

Дори шофьорът, изчакал търпеливо на седалката си настаняването на групата, не можа да остане равнодушен към тази масова молба, с неочаквана за едрото му туловище пъргавина стана от мястото си, извади микрофона от гнездото му и учтиво го поднесе на най-личния пътник:

– Можете да говорите в него, професоре, заповядайте…

Сигурен в себе си, Тахир Хакъ пое поднесения микрофон.

Вече го нямаше обладания от тревога преди малко човек, мястото му беше заето от уверения в разказа си историк, вършещ работата си с удоволствие. Или поне така се стремеше да изглежда. Първо духна в микрофона; издигналият се от старите дробове дъх се превърна в силен тътен и бавно премина по тъмносините седалки.

– Чува ли се? Добре тогава… Говорех за опиталите се да преминат без разрешение през Босфора кораби. Както казах, строежът на крепостта бил завършен в края на лятото, а споменатите събития са започнали през зимата. Да, през ноември два кораба под венециански флаг пристигнали пред крепостта. Карали провизии за Константинопол, вероятно от Крим. Забелязалите ги стражи наредили да свалят платната. Но корабите не възнамерявали да се подчинят. Мислели, че бързо ще се промъкнат край крепостта. Когато стражите разбрали, че нареждането няма да бъде изпълнено, започнали да ги обстрелват с оръдия и стрели. Щом върху им се посипали стрели и гюлета, моряците проумели грешката си. Решили да свалят платната и да се предадат, но ги понесло течението. Засвистели камшици и капитаните ревнали към екипажа: „Хайде по греблата, натиснете докрай!“ И те загребали с все сили. Щом към течението се прибавила и силата на робите, корабите полетели напред. Така венецианците се отдалечили от крепостта пред очите на стражите и се добрали до неутрални води. Не е трудно да си представим разочарованието на всички в крепостта. Обаче краят на опиталия се след две седмици да избяга по същия начин венециански кораб бил печален. Негов капитан бил Антонио Еризо. Той бил опитен мореплавател, познаващ тези води като петте си пръста. Той също карал провизии за града като предишните два кораба.

Тахир Хакъ се изправи и показа през предното стъкло тюркоазените морски води:

– Вижте, като стигнали точно тук… Когато най-вероятно венецианският кораб достигнал пред Анадолската крепост отсреща, силният глас на пазача прокънтял над водата: „Свали платната! Свали платната!“

Безкрайно уверен в себе си, Антонио Еризо не му обърнал внимание, може би достатъчно окуражен от достигането до Константинопол на предишните два кораба. И вместо да свали платната, обърнал кораба по вятъра. Възнамерявал с неговата и на течението помощ леко да се промъкне покрай крепостта и да излезе извън артилерийския обхват. Но както казват, веднъж стомна за вода, два пъти… Забелязал маневрата му, командващият стражите извикал: „Огън, огън… Не оставяйте неверника да се измъкне…“

Лъковете се опънали, топовете загърмели. И галерата на нещастния Антонио била улучена от огромно гюле. За секунди потънала на дъното заедно с целия екипаж и стоката. Някои умрели, другите, скочили в морето да се спасят, били заловени. И заедно с Антонио Еризо били обесени за назидание на дръзналите да преминат провлака без разрешение.

– Без съд и присъда ли? – попита изненадано госпожа Жале. Докато слушаше Тахир Хакъ, от вълнение гризеше нокътя на кутрето си като малко момиченце.

– Каква ти присъда, госпожо Жале… – сряза я професор Тахир. Май го беше ядосала наивността на жената. – Тук няма право и закони… Става дума за време, когато закон е била силата. За период, през който сабята е определяла съдбините на хората и държавите…

– А не е ли същото и сега?

Този път се обади млада жена. Обърнах се и видях забрадено момиче с красиви очи.

– Америка нахлу в Ирак да наложи демокрация, но причини смъртта на милиони.

Зад нея се надигнаха одобрителни възгласи. И тъкмо темата да се прехвърли отпреди петстотин години в наши дни, командващият разходката вдигна ръка:

– Говорим не за съвременната международна политика, а за история – каза студено. – Та нека се върнем към нея.

Възгласите и мърморенето спряха начаса.

– Сега имам въпрос към вас.

Не успя да зададе въпроса, понеже срещна въпросителния поглед на шофьора, чакащ разрешение да потегли. Отдалечи микрофона от устата си и прошепна:

– Дай ми още малко време, Кадри, синко, ей сега тръгваме – и отново доближи микрофона. – Да, както казах, галерата на капитан Антонио била потопена от едно гюле. Някой знае ли името на строителя на оръдието?

Настъпи смутено мълчание.

– Никой ли?

– Орбан? – надигна се неуверен гласец.

– Кой? – погледна професорът развълнувано към гласа.

Говореше младеж с къдрава брада, седнал между четири

момичета на задната петместна седалка. Сега гласът му прозвуча по-силно:

– Орбан, майсторът на топове, унгарецът Орбан.

– Браво – похвали го професорът. – Да аплодираме младия ни приятел…

Напрегнатата тишина отпреди малко беше заменена от възторжени ръкопляскания. Момичетата до младежа нададоха възторжени викове и задачата да възстанови реда отново се падна на професора.

– Добре, добре… Да, въпреки че по темата има различни мнения, много историци твърдят, че оръдията на крепостта са били направени от унгареца Орбан. Както знаете, Орбан е един от създателите на гигантските оръдия, играли важна роля в обсадата на Константинопол. И може би на най-важното… Според историка Дукас Орбан отишъл първо в Константинопол. Дори се срещнал лично с император Константин XI. Но управниците на този уморен и обеднял град не можели да платят исканото високо възнаграждение на унгарския майстор. Тогава той потърсил Мехмед II. Интересуващият се от техника млад султан посрещнал сърдечно майстора и му направил щедро предложение. Посочил изработените за сриването на крепостните стени огромни гюлета и го попитал: „Е, майсторе, кажи ми искрено дали можеш да изработиш оръдия, които да изстрелят тези гюлета?“

Орбан отговорил откровено: „Ако заповядате, ще излея толкова големи оръдия. Зная какви са стените на Константинопол. Гюлетата, които ще бъдат изстреляни от моя топ, ще могат да сринат и стените на Вавилон. Но не мога да пресметна далекобойността им. Поради това не бих ви дал гаранция.“

Падишахът поразмислил и с доверие отвърнал: „Добре. Излей този топ. А аз лично ще се заема с далекобойността му.“

След това унгарският леяр се заловил за работа.

– Извинете – отново се намеси госпожа Жале, – но Орбан нали е бил християнин? И онези в Константинопол също… Защо да помага на мюсюлмански султан?

Тахир Хакъ се натъжи:

– Ах, госпожо Жале, човек е такова особено създание, че в приоритетите му често хлябът измества религията. Когато е гладен, слуша само стомаха си. След като задоволи потребностите на тялото, тоест когато спаси малкия си свят, се сеща за големия. Не всеки е така, говоря по принцип. Тогава религията излиза на преден план. Не е само майстор Орбан, в османската армия, обсадила Константинопол, е имало хиляди християни. За тях по-важни от Иисус са били облагите от плячката…

Намесих се, сякаш беше нещо важно:

– Но, професоре, нека не забравяме разликата в мирогледа.

Погледна ме с крайчеца на окото. Не се усмихна, както

предполагах, изражението му говореше: ако забравим, какво от това, толкова ли е важно. Тогава разбрах, че Тахир Хакъ е притеснен, и то много. Май вече такива мероприятия не го радваха особено. Зад маската на симпатичния историк се криеше уморен и отегчен човек. Дали не се лъжех? Или пък не професията го отегчаваше? Дали не беше го разстроил този зловещ период, започнал с убийството на Нюзхет? Каквато и да беше причината, нашият старец беше загубил настроение. Но явно искаше да скрие това и се опитваше отново да надене маската на амбициозния историк. Може би защото нищо повече не го свързваше с живота.

– Както ми припомни Мющак – изтри притеснението от лицето си, – от голяма полза за нашите при падането на Константинопол е била религиозната вражда между католици и православни.

Погледът му отново се отправи към шофьора Кадри, който вече беше се настанил на водаческото място и нямаше търпение да подкара автобуса.

– Да, приятели… Така завършва разходката ни из Румелийската крепост. Даже доста закъсняхме. Шофьорът очаква да заемем местата си, за да потегли.

Пътниците, сметнали тези думи за край на разказа на професора, отново започнаха да роптаят.

– Не, няма да прекратим разговора. По пътя ще ви разкажем за събитията от края на август 1452 до 6 април 1453, тоест през седеммесечния период, преди Мехмед II да предприеме обсадата. Казвам разкажем, защото аз ще разкажа какво са правили османците, а скъпият ми приятел Мющак ще ви запознае с превземането на Константинопол и обсадата, сиреч от гледна точка на отбраната на града.

Виж ти каква ирония, пак ми се падна страната на губещите. За момент се вцепених. Съвсем се паникьосах. Как сега да разкажа за онези дни? Защо Тахир Хакъ ми стовари това тегло? Ами за да разказва победен за победените. Кой по-добре от Мющак Серхазин, чийто живот е изпълнен с несполуки, може да разкаже за тъжния край на хилядолетната Източна Римска империя?

– Договорихме ли се? – попита за последен път, преди да седне, нашият уморен професор. – Така добре ли е?

Не и за мен, разбира се. Но за Мющак не съществуваше луксът на отказа. Той заповядва, аз изпълнявам. Но групата не го прие така.

– Чудесно – викнаха пътниците. – Прекрасно, разбрахме се.

– Тогава давам думата на Мющак.

Докато ми подаваше микрофона, по лицето му отново плъзна отегчение.

– Хайде наслука, Мющак… – вече и гласът му глъхнеше. – Да почина малко, докато ти разказваш.