Убийството на султана

36„Човекът е странно създание, господин Мющак“

След като изслушахме историята, завършваща с откриването сред пръснатите един върху друг по улиците на Константинопол трупове на този на Константин Х! и предаването на отрязаната му глава на Завоевателя, както и последвалата смърт на принц Орхан, помолих Тахир Хакъ за разрешение да напусна групата.

– Няма ли да чуеш за навлизането на Завоевателя в града? – попита иронично. – Ще пропуснеш най-интересното.

Нямаше нищо за пропускане. Защото прекрасно знаех за тържественото навлизане върху бял кон на победителя в града, намаза81в „Света София“, последвалия арест на Чандарлъ Халил паша и въздигането на османската държава до империя, което слага край на започналата по времето на баща му политическа криза. Дори имах разработка по темата: „Краят на Източната Римска империя и началото на Османската“. Не, не е така, разработката не беше моя, а на Нюзхет. Аз само и помагах. Дори да нямах представа за въпросите, пак трябваше да отида. Никой не можеше да ме обвини за унищожението на хиляди, жертвали живота си при обсадата преди стотици години, но заради убийството на любимата ми историчка можех да вляза в затвора.

– Трябва да се отбия при братовчедка ми. Познавате я, Шазие… – прибързано отговорих на професора. – Семейни проблеми…

Всъщност не излъгах за Шазие. Не бях толкова тъп, че да отида при главен комисар Невзат с пистолет в чантата си.

Първо щях да се отбия при братовчедка си и после да отида в блока „Сахтиян“.

– На Османбей ли отиваш?

Гласът му беше изпълнен със съмнение. Тревогата в погледа му се люшкаше като османските кораби, обсадили Константинопол. Дали излъгах? Нямаше ли да се отбия не в Османбей, а в Шишли, в апартамента на Нюзхет? И какво означаваше това телефонно обаждане?

– Да, отивам към Османбей, в клиниката на Шазие – потвърдих спокойно. – Ще дадем под наем онзи магазин на Сиркеджи82. – Не знам дали ми повярва, но поне така изглеждаше. И да не беше, не бях длъжен да му давам отчет къде отивам и какво ще правя.

– Щом става дума за семейни въпроси – отивай. И поздрави Шазие…

– Благодаря, ще и предам – вдигнах ръка и се обърнах към групата. – Довиждане, приятели, приятно изкарване…

Оказаха се възпитани хора, без възражения се сбогуваха с мен. И най-вече бас-баритонът Бахри, който каза, задържайки дълго ръката ми:

– Аз не съм специалист по темата, господин Мющак. Но не съм имал лоши намерения, просто питах. Простете, ако с нещо съм ви засегнал.

Може да се каже, че раздялата с тях ме натъжи и се чувствах съкрушен като водач на керван, изоставил го насред път. Е, това не продължи дълго. Няколко крачки след отделянето от групата мисълта защо ли главен комисар Невзат ме вика в дома на Нюзхет ме налегна с цялата си тежест. След като така прибързано ме беше потърсил, явно имаше нещо ново. Дали не бях оставил някакви улики в апартамента? Какви ти улики, нали изхвърлих в морето онзи нож за писма и сапуна с мирис на виолетки… Ами пръстовите отпечатъци? Не бях почистил кухнята и кабинета. Глупости, дори да бях оставил отпечатъ-

ци, нямах досие в полицията, как щяха да ги сравнят? Добре де, ами ако ме викаха да ги вземат? Ако беше така, щяха да ме привикат в полицията, а не в дома на Нюзхет. Може пък да са открили неразбираеми исторически текстове. Ама че дивотии! Нали Нюзхет е историк, каква работа има полицията с такива текстове… Ами ако са намерили документи за Завоевателя и отцеубийството… Макар Тахир Хакъ да отричаше, Невзат не изглеждаше твърде убеден… Нищо че няма логика, най-важното е казаното от професор Тахир за Четин. Всъщност, ако подредим заподозрените, Сезгин е преди Четин. И още е в ареста… Малко се успокоих, нямах причини за безпокойство. Така разведрен се качих в таксито. Въпреки спирането на снеговалежа трафикът беше ужасен. Едва стигнах след час до приемната на Шазие. Нямаше я. Чудесно, оставих чантата си на секретарката и се отправих към блока „Сахтиян“.

На улицата пред блока нямаше и помен от онази плътна белота. Остаряващите блокове бяха още по-неприветливи след стопяването на снега. Стигнах до блока „Сахтиян“, газейки по мокрите тротоари. На светло сградата, която навремето беше от най-престижните в Шишли, ми се видя още по-рухнала. Завладя ме особено усещане – не тревога, нещо като съдба или по-лошо… Нюзхет… Да, вече я нямаше. Жената, смисъл на живота ми, не беше отишла на километри далеч, а в нищото. В мрака, вакуума, безкрайността… Потисках изпитваната преди време дълбока тъга по нея с надеждата, че някой ден отново ще се срещнем и ще започнем отначало. Тази надежда вече липсваше и макар и глупаво, повече не можех да храня тези свързващи ме с живота упования за щастие. Както беше написала в прощалното си писмо Нюзхет преди отпътуването за Чикаго, всичко беше свършено. Изречението от една дума, в което не повярвах преди двайсет и една години и не приех, сега добиваше смисъл. Да, свършено беше. Някакъв убиец беше прекратил лъжливите ми надежди и мечти с подарения ми нож за писма. А може да беше за добро… Да е доказал с обикновено убийство колко велико е заблуждението да обречеш живота си на една любов.

Нюзхет беше мъртва, любовта беше свършила. Наистина ли? Действително ли беше свършила? Наистина ли се бях отървал от тази слабост? Дали така лесно можеше да мине тази грандиозна сърдечна болест? Ако е така, то защо е тази нарастваща духовна болка, този обземащ ме песимизъм, тази празнота и липса… Защото тя беше повелителката на ума и сърцето ми. Как би живял робът без своя владетел? Възможно ли е?

Опасявайки се, че ако изчакам още малко, няма да вляза, блъснах желязната врата. Бях там, където ме свари излизането от кризата на забвението в онези часове, но сега беше светло. Изведнъж се стреснах – имаше някой пред асансьора. Не изглеждаше неприятелски настроен, напротив, усмихваше се:

– Господин Мющак, вие ли сте – опитваше се да се увери с присвити очи.

Забелязал, че съм притеснен, протегна ръка като познат.

– Хайде де, не ме ли познахте? Сезгин… Племенникът на Нюзхет.

Сезгин ли? Това ли беше онова къдрокосо момче, което знаех отпреди години? Думите на Нюзхет отекнаха в ума ми: „Няма го вече онова сладко дете… Станал е алчен.“ Веднага ми светна червената лампичка. Пуснали ли го са този алчен младеж? Защо? Не беше ли той убиецът? Затова ли ме викаше главен комисар Невзат? За да ми каже: „След като убиецът не е племенникът на жертвата, всички съмнения се струпват върху ви“? Не, преди мен беше асистентът на професор Тахир и може би негов съучастник, Четин.

– Какво става, господин Мющак, защо се вцепенихте – съвзе ме гласът на мъжа, чиито къдрави коси личаха единствено в бакенбардите.

– Изненадан съм, Сезгин! Колко сте променен! Нямаше да ви позная на улицата наистина.

– Мина много време… Когато се запознахме, бях дете. Около десетгодишно… – оживиха се от спомените помръкналите му от безсъние, потънали в тъмни сенки сини очи. – Какви прекрасни времена бяха… Госпожа Нюзхет и вие… Често идвахте у нас… – гласът му заглъхна, очите му се навлажниха. – Вие и госпожа Нюзхет… Какво ли не ни мина през главите…

И внезапно ме прегърна. Целият трепереше. Да, ридаеше безмълвно… Големият мъж се гушеше в прегръдките ми като беззащитно дете. Не знаех какво да правя, дори не го прегърнах. Горкичкият Сезгин, много страдаше. Не, той не беше убиец. А защо пък не? Както аз разигравах невинност въпреки празните си приказки, така и той можеше да прави номера… Трябваше да внимавам, и то много… Но сърце не ми даваше да му кажа, че лъже…

– Добре, Сезгин, добре – леко го потупах по гърба. – Не се измъчвай… Животът продължава – не се сещах за други успокоителни думи. Слава Богу, не продължи. Подсмръкна и се отдалечи от мен.

– Най-вече ме безпокои, че се съмняват в мен… Можете ли да си представите, обвиняват ме в убийството на леля ми. Обичах я като майка… – и отново се разтресе. Още няколко сълзи се стекоха от приличащите на Нюзхетините сини очи… Но бързо се съвзе. Избърса очи с ръкава на палтото си – Някой е казал…

Това бях аз, естествено… И какво щеше да направи, дори да знаеше?

– Да, някой познат… Може би от квартала… Вероятно онзи предприемач, с когото не се разбрахме. Уж сме имали пререкания за наследството с госпожа Нюзхет, уж сме се карали. А полицаите повярвали в това… – изведнъж млъкна, сякаш проумял грешката си. Уплашено вдигна очи и заговори по-тихо: – Повярвали на онзи негодник… Знаете ли, че прекарах в ареста цяла нощ.

– Не мога да повярвам – направих се на ядосан. – Какво са искали да разберат?

– Не разбрах, полицейски му приказки… Защо да искам да продам апартамента? Стар, бетонът се рони, железата са ръждясали, не дай Боже, едно земетресение ще го срути, казах. Но отговориха, че госпожа Нюзхет не искала да продава.

Аз пък казах, че това не е истина. Леля не възразяваше да го продадем, а искаше да го направим през лятото. После ме попитаха къде съм бил в момента на убийството. Казах, че съм бил на кръчма с приятели. Че сме играли карти. Не ми повярваха. Един млад полицай, гамен някакъв, рече: „Лъжеш, ти си убиецът.“ Благодаря Богу, комисарят е разумен човек, намери партньорите ми на карти и като потвърдили думите ми, ме освободи – и се огледа, сякаш се страхуваше някой да не го подслушва. – Но не трябвало да напускам града. Значи, още се съмняват в мен. Моля ви, господин Мющак… Кажете им, че не съм убиец – беше уплашен и не мислеше логично. Замълча и попита: – А вие защо сте тук?

– Извика ме онзи разумен главен комисар. Не зная защо. Може да става дума за някакъв исторически текст. Свързан с убийството… Може за това да ме питат…

Исках да го отпратя възможно най-деликатно, обаче въпросът, изплъзнал се от пресъхналите му устни, ме разколеба:

– Да не е свързано с Мехмед Завоевателя?

Великият владетел, когото оставих пред крепостните стени на 29 май 1453 година, отново заставаше пред мен на входа на блока „Сахтиян“ в Шишли. И в същия момент ми просветна, че мога да получа информацията, от която се нуждаех, от мъжа насреща ми. Все пак най-близкият човек на Нюзхет в последните и дни е бил Сезгин.

– Завоевателя пък откъде изникна – запитах уж невинно.

– Не знаехте ли, че госпожа Нюзхет правеше изследване по темата? Кабинетът и беше превърнат в музей. Навсякъде бяха пръснати портрети на падишаха, карти, книги… Точно заради тях не искаше да продава апартамента. Казваше, трябва да довърша това. Сега не мога да се занимавам с посредници и брокери. А аз имах нужда от пари.

Дали не беше споменала на Сезгин за разработките си по Завоевателя? Защо не? Нали нашият висш полицай беше казал, че най-важният детайл в престъпленията може да изскочи от най-неочакваното място?

– Темата за Завоевателя… Какво точно разработваше Нюзхет?

– Не зная – премигна невинно. – Ако бях попитал, сигурно щеше да ми каже. А и да ми беше казала, едва ли щях да го разбера… – сякаш си спомни нещо. – Говореха за някакъв гроб.

Този разговор бях водил и преди. Теоман беше говорил за гроб, преданият приятел на Акън…

– Какъв гроб – подпитах. – Да нямате предвид гробница?

– Гробница, да… От онези исторически неща… – по лицето му се появи изражение на нещо средно между снизхождение и усмивка. – Онова момче хомосексуалист… Асистентът на леля ми…

– Акън?

– Да, точно той. Щели да намерят кой да отвори гробницата.

Това съвпадаше с разказа на Теоман. Или старата ми любов

се беше докопала до важна информация за смъртта на Мурад II, или поне се е надявала на това. Доколкото разбирах, ключът към престъплението беше в тази гробница.

– Защо трябвало да разкриват гробница?

– Не зная.

– А казаха ли за чия гробница става дума?

– Не. И да са казали, не съм обърнал внимание. Това е от вашата компетенция, господин Мющак… Понеже не съм се заинтересувал…

Трябваше да разчовъркам спомените му:

– Дали не са споменали Мурад II? Бащата на Завоевателя?

– Бащата на Завоевателя ли? Не, бих си спомнил – опроверга, сякаш бях казал нещо погрешно. – Добре де, не съм историк, но като става дума за Завоевателя… И аз го обичам колкото вас… Как да забравя, ако става дума за баща му… Възможно ли е?

– А къде е тази гробница? В Бурса?

– Бурса… – светна умореното му лице. – Да, в Бурса ще да е… Преди три месеца отидоха там с моята кола. Леля и асистентът и… Останаха в Бурса два дни…

Значи, не се лъжех, Нюзхет е искала разкриването на гробницата на Мурад II.

– И разкриха ли гробницата?

– Не съм ги попитал… Асистентът блъснал колата ми. Нищо съществено, леко изкривяване на десния калник, но се притесних… Мерцедес, не е евтина кола. Затова се ядосах. Даже няколко дни бяхме скарани с леля…

– Повече не заговори ли за това?

Разбра погрешно въпроса ми поради безсънието от снощи.

– После леля ми обясни… Някаква статуя в Бурса… Ударили колата в тротоара…

– Не, питам какво е правила леля ти в Бурса.

– Не, не сме говорили за това – отметна глава.

– А след това отидоха ли пак в Бурса?

– Повече не поискаха колата ми… И да са ходили, не зная. Но леля не напусна Истанбул – оживиха се сините му очи. – Толкова ли е важна гробницата в Бурса?

– Знам ли… Опитвам се да разбера защо е била убита Нюзхет.

– Работите… – погледна ме със съмнение. – С полицията

ли?

Спипа ме натясно, ако продължеше в този ред на мисли, много скоро щеше да разбере, че аз съм подлецът, издал го на Невзат.

– Естествено, не – свъсих вежди. – Каква работа имам с полицията? Но ще направя всичко по силите си за залавянето на убиеца на Нюзхет.

Облаците на съмнението се разсеяха.

– Аз също – стисна юмруци. – Само да ми падне онази гад – и замълча. – Казвате гробница, това означава ли, че убиецът може да е от вашите среди?

– Може би… Изследването на Завоевателя, по което е работила… Ако можех да разбера за какво точно се отнася…

– Не ви ли каза? – лицето му отново се изопна от съмнение. Имаше някакво несъответствие в думите ми, но той не го схващаше. – Нали се виждахте с леля?

Дори моментно колебание би ме унищожило.

– Виждахме се, естествено…

– Тогава сте се срещали навън… Защото не съм ви виждал

тук.

– Виждахме се в университета – тръснах първата хрумнала ми лъжа. – Идваше при мен.

– Да бяхте дошли тук, много ми се щеше да си поговорим. Всъщност идваше онази ваша роднина.

Кого ли имаше предвид?

– Коя роднина?

– Онази психоложка…

По гърба ми потече пот.

– Коя по-точно?

– Онази с роговите очила… Дето носи кожен панталон.

Уплашен да не излезе каквото си мисля, попитах:

– Шазие ли?

– Да, госпожа Шазие… Засякохме се на два пъти.

Шазие се е срещала с Нюзхет? Какви ги вършеше това момиче? Какво криеше от мен? А може би е знаела, че „Рубинените очи“ са у Нюзхет. В такъв случай защо ме изтормози снощи?

– Тя също изглежда добър човек като вас… Защо да си кривя душата, когато видях тук госпожа Шазие, си помислих дали няма да се съберете с леля.

Въпреки че размишлявах по игрите на Шазие, думите му ме натъжиха.

– Да се съберем ли? – усмихнах се горчиво. – Това отдавна приключи, Сезгин…

Отмести очи, сякаш той беше виновен за раздялата ни.

– Зная, господин Мющак… Раздялата ви много ме наскърби… Винаги съм мислил, че ще се ожените. Много се ядосах на леля, като разбрах, че заминава за Америка.

Всички мислеха така – горката ми майчица, проклетата ми леля, уж единственият ми другар в живота Шазие, Тахир Хакъ, дето ми беше като баща, че дори и стрина Кадифе… И всички, които ни познаваха в университета… Само не и Нюзхет. Много късно го разбрах… Може и тя да не е осъзнавала какво мисли.

Може и тя късно да е разбрала. Сигурно заради това така панически ме остави и побягна… Внезапно установих, че започвах да разбирам Нюзхет. Това ми се понрави.

– Не бива да и се сърдите – посъветвах Сезгин. – Чувствата на хората се променят.

– Да, но според мен леля не беше права. Отиде, та се омъжи за оня Джери. Какъв грубиян. Веднъж и счупил носа.

– Какво? – викнах. – Биел е Нюзхет?

– Не често, разбира се… Но я е биел. Аз научих по-късно. При едно завръщане от Истанбул заварила Джери в собствения си дом, в собственото си легло с нейна студентка. Превъртяла и се нахвърлила върху му. А той, без да се интересува, че има дама насреща си, и отпраскал един юмрук. Само че улучил накриво и и счупил носа на три места. Тя направи пластична операция, тоест било е сериозно…

Заболя ме като че ли беше счупен моят нос. Ако ми паднеше онова животно Джери, щях да го убия, без да ми мигне окото. В ушите ми отекна подигравателен смях. „Ти никого не можеш да убиеш, Мющак.“ Криещият се в тъмното агресивен мъж се беше събудил и отново ме настройваше. „Не само да убиеш, да удариш дори не можеш. Не се пали напразно. А и за какво се ядосваш на Джери, той е познавал Нюзхет по-добре от теб. Я виж как не го е напуснала дори със счупен нос…“

Веднага пропъдих изнервящия ме човек в сенките, но думите му останаха в съзнанието ми. Не можах да се удържа да не попитам Сезгин:

– След счупването на носа продължи ли да живее с Джери?

– Да… Този инцидент много засегна покойния ми баща. когато научи за операцията, ме изпрати в Чикаго. За да не бъде самичка сестра му. Но нямаше нужда, бяха се сдобрили с Джери. Мир на праха и, но леля Нюзхет беше особен човек. „Какво да правя, Сезгин, като го обичам“, ми каза. „А и аз започнах първа… Джери просто се защити.“ Когато чух това, замълчах. Но повече не се срещнах с онзи. „Да отидем заедно на ресторант“, предложи леля. Не се съгласих, защото бях убеден, че американецът отново ще и посегне, и той го направи. Тя повече не издържа и се разделиха. Ако ме питате, още го обичаше. Човекът е странно създание, господин Мющак… Отблъсква онези, които го ценят, и обича тираните.

Мисля, че ме съжаляваше. Вероятно беше научил, че съм бил изоставен. Знаеше, че винаги съм обичал леля му и никога няма да я забравя. Може би лично тя му е казала. В момент на съжаление и през сълзи… Не, не, повече не биваше да мисля така. Нюзхет не ме обичаше. Това беше очевидно. Ето, онзи Джери и разбил носа, а тя не го напуснала. Може би заради мен. Шазие твърдеше, че прекомерната любов може да прерасне в насилие и да причини сериозни душевни травми. Може би вниманието, което обръщах на Нюзхет, показването, че я ценя, е довело до безчувственост. Може би предпочиташе да я унижават, подценяват, дори и изневеряват. Кой може да каже какво е мислила? Както и да е, повече не биваше да си блъскам главата с такива въпроси и да се опитвам да разреша неразрешимото. Трябваше да мисля за престъплението.

Значи, Сезгин беше невинен. Не, това още не беше сигурно, само липсваха улики за задържането му. Заради това Невзат му беше казал да не напуска града. Освен това, въпреки че скърбеше за нея, сякаш изобщо не одобряваше начина и на живот… Дори искрено се ядосваше. Вероятно при отиване в Чикаго срещата с човека, ударил Нюзхет, би наранила гордостта му. Но не би убил леля си заради това. Не заради наранена гордост, а заради отказ от продажбата на апартамента…

– И сега какво? – изказах мисълта си на глас. – Ще продадете ли сградата?

Изражението му показваше, че е обиден.

– Недейте, господин Мющак… Още не сме погребали леля. На кого му пука за блока? Дали съм в състояние да мисля за това?

Не мога да опиша колко се засрамих. „Този Мющак е доста безочлив. Винаги е възпитан, но понякога ги ръси ни в клин, ни в ръкав…“ Добре, лельо, добре, сгълчах проклетата майка на Шазие.

– Извини ме, Сезгин – опитах да се оневиня. – Не исках да кажа това. Не ми се сърди, много съм объркан…

Омекна и докосна ръката ми.

– Зная, зная… Вие сте добър човек – и очите му светнаха като от хубав спомен. – Знаете ли, че покойната ми баба ви наричаше „трън, дето и мравка не може да убоде“.

Не се изненадах, майката на Нюзхет открай време не ме харесваше. Беше я попитала: „Тоя мухльо ли намери след толкова дирене?“

Забелязал смущението ми, Сезгин се опита да ме успокои:

– Нещо лошо ли казах? Това за мравката не е в отрицателен смисъл…

Щях да кажа, че не съм се обидил, но древният асансьор със страшен шум спря пред нас. И двамата го погледнахме. Дървената врата се отвори. Някой полицай? Не, излезе млада жена с къносани коси под шал на рози и евтино бежова манто. Носеше пембена кофа и синя метла. Като ни видя, рече смутено:

– Не дават да почистя, господин Сезгин… Щели да се изтрият отпечатъци ли, що ли… Онзи симпатичен полицай здраво ми се накара.

Явно думите на чистачката разтревожиха младия племенник.

– Добре, Фазилет, добре, върви си у дома. Ще почистиш, като свърши полицията…

– Добре – кимна леко момичето. – Добре, тръгвам си тогава… – но спря до нас. – А онзи чичко полицай, по-възрастният, питаше за вас.

Сезгин се разтревожи още повече.

– Какво пита?

– Ами, кога сте дошли в апартамента в нощта на убийството, какви са били отношенията с леля ви, карали ли сте се и такива неща…

Сезгин се намръщи, това ли трябваше да се обсъжда в мое присъствие? Но се опита да не го покаже.

– Ами да беше казала какво е станало.

Зелените очи на момичето трепнаха тревожно.

– Казах де… И чичкото полицай ме покани в управлението… Искал писмените ми показания…

– Хубаво – притеснено отговори Сезгин. – Иди да им разкажеш, няма лошо…

Заклати се леко, нещо арогантно и предизвикателно пролича в младата жена. Дали нямаше връзка със Сезгин? Може би да, май в поведението и се усещаше флирт.

– Казах им, че ще отида. Възрастният полицай изглежда добър човек – и се загледа в мен, сякаш думата „възрастен“ и беше припомнила нещо. – Ааа, вие не бяхте ли господин Мющак?

Е де, откъде ли ме познаваше?

– Не познахте ли Фазилет? – притече ми се Сезгин на помощ. – Дъщерята на нашата госпожа Сатъ… Беше много малка, когато идвахте тук. Към пет-шестгодишна…

– Изобщо не… Когато госпожа Нюзхет отиде в Америка, бях на осем.

– Както и да е, браво, че позна господин Мющак.

Младото момиче ме погледна възхитено:

– Как да не го позная, та той не излизаше оттук.

От мъглата започна да изплува червенокосо момиче с дяволит поглед и сладка усмивка.

– Май тогава ви липсваха два предни зъба.

Страните и пламнаха.

– Браво, спомнихте си, така беше. Всъщност ми викахте беззъбото момиче.

– О, извинете – рекох, мислейки, че се е засегнала. – Бил съм груб.

– Не, господин Мющак, каква ти грубост… Винаги сте били мил с мен.

– Такъв си е господин Мющак – потвърди Сезгин. – Винаги ми носеше подаръци. Веднъж ми беше купил червена количка. Никога няма да забравя марката: „Мерцедес“…

Фазилет престана да върти очи и попита:

– Наистина, господин Мющак, защо не се оженихте с госпожа Нюзхет?

Какво трябваше да отговоря?

– Хайде, хайде, Фазилет, върви си у дома – спаси ме отново Сезгин.

Младата жена се обиди; докато слизаше към приземието, без да каже дори довиждане с кофа в едната и метла в другата ръка, поклащайки личащите дори под евтиното манто едри бедра, Сезгин се провикна подире и:

– Ей, Фазилет… Не ми прави вечеря. Много съм уморен, ще си легна и само не ме буди…

Нито да, нито не… Фазилет дори не гъкна и с уверена походка изчезна по стълбите. Чувахме само отдалечаващите се стъпки.