Убийството на султана

7„Който от синовете ми стане султан, да предаде останалите на палача“

Посрещна ме пронизващ вятър… Вечерта в морето беше още по-студена. Настръхнах, но не се отказах, присвих очи и се огледах дали няма някого. Имах късмет… Никой не се виждаше. Дали пък молитвата на просякинята не се беше изпълнила? Приближих до синджирите на стълбата, по която слизаха пътниците. Дясната ми ръка вече беше в джоба на палтото, хванала ножа за писма. Пръстите ми опипваха изящната гравюра на султанската тугра върху сребърната дръжка.

– Моля те, внимавай, бате!

Обърнах се и се сблъсках с един едър служител. С цигара в уста, засенчил лицето си с ръка, се опитваше да се предпази от навяваните от вятъра снежинки.

– Ще се подхлъзнеш и ще паднеш в морето, пази Боже, няма кой да те спаси… Ако искаш да пушиш, ела насам. Тук е завет…

Усмихнах се спокойно.

– Не е ли забранено?

Махна с ръка.

– Че кой ще те види в това време?

– Не съм излязъл да пуша… Тръгнах към тоалетната…

– Добре… Тогава продължи направо… Ама, много те моля, стой далеч от парапета. По време на предишния лодос20падна една жена, едва я спасихме…

– Благодаря ти – отговорих и тръгнах към тоалетната. Още в началото на малкия коридор ме блъсна силна миризма на урина. И веднага усетих каква нужда съм имал. Не ставаше дума за кучето на Павлов, а за тънките ми мокасини, стояли толкова дълго на мокро. Явно съм се сдържал от напрежение. Влязох през широко отворената врата на тоалетната. Макар студът да властваше и тук, липсваше стресиращото налягане на вятъра в ушите. Тоалетната беше празна, пристъпих към писоара и свалих ципа. Но не успях. Насилих се, изчаках, не, нито капка. Дали от напрежението? Дълбоко поех въздух, противната миризма изпълни ноздрите ми. Не и обърнах внимание, чаках ли, чаках, накрая потече. Много дълго уринирах. Като свърших, потръпнах от удоволствие. Отидох до умивалника да си измия ръцете. Ледена вода. Отказах се. Ако ме видеше Шазие, сигурно щеше да разбере, че не съм маниак на тема чистота и може би щеше да ме окуражи: „Браво, Мющак, явно положението не е било толкова сериозно.“ Но положението беше твърде сериозно. Ако не успеех да се отърва от уликите в джоба… И ако успеех да преметна служителя вън, който въпреки смразяващия студ не се отказваше от цигарата… Не, би трябвало молитвата на просякинята да е хванала дикиш. На вратата се появи едрата фигура на пристрастения към пушенето служител. Какво правеше сега тук?

– Студът предизвиква уриниране – веднага обясни присъствието си. – Лошо е да ти е студено, нали…

Нямах намерение да обсъждам влиянието на снежното време върху мъжкия полов орган.

– Приятна вечер – отговорих и припряно излязох. Възможно най-бързо тръгнах срещу вятъра към ръба на борда. Веднага извадих от джоба стиснатия в ръка още на излизане от тоалетната нож за писма и го запратих в тъмните морски води, след него и сапуна с дъх на виолетки… От воя на вятъра дори не чух плясъка им във водата, но вече бях щастлив, че съм видял с очите си изчезването на уликите. Не мога да опиша какъв товар ми падна от плещите и колко се успокоих.

„Как ще ме обвините в убийство, господин съдия, като дори няма оръдие на престъплението?“

Повече не можех да остана вън, служителят вече бързаше подире ми… Тръгнах към вратата на салона. Когато отново се върнах в топлата цивилизация, забелязах, че просякинята беше изчезнала по загадъчен начин… Вероятно изпълнила задължението си, се беше оттеглила на предишното място и спеше в очакване на нови пътници. Това не ме притесняваше, да спи колкото си иска.

Успокоен, седнах отново на мястото си до прозореца. Загледах се в бурното море. Опитах се да си представя как сребърният нож за писма и носещият аромата на любимата ми сапун падат към дъното сред плискащите се вълни, но не успях. Вдигнах поглед и видях отдалечаващите се светлини на двореца „Топкапъ“. Дворецът, построен в Константинопол от родения в Одрин принц… Роденото в Одрин момче щеше да направи чудо след близо двайсет и една години и да промени изцяло съдбата на един град. А с нея и собствената си… Всичко беше станало за двайсет и една години… Двайсет и една… Времето, през което бях разделен от Нюзхет… Ето, само за този период Завоевателя е превърнал наследената от баща си държава в могъща империя. Нека отдадем заслуженото и на Нюзхет; докато беше асистент в Истанбул, благодарение на великолепната си стратегия беше станала един от най-известните световни професори по история. Съдбата и на двамата се беше променила от един град в друг… От Одрин в Константинопол и от Истанбул в Чикаго… Но Нюзхет нямаше да остане в Чикаго, също както Завоевателя не беше останал в Константинопол… С новия си проект щеше да постигне още един грандиозен успех: Завоевателя и отцеубийството…

Всъщност, отърсвайки се от всички натоварващи емоции и ревност, трябваше да се запитам дали Нюзхет щеше да се окаже права? Дали завоевателят на бъдещето Мехмед II наистина беше убил или наредил убийството на баща си?

Когато в скромния одрински дворец на бял свят се появил султан Мехмед Хан, син на султан Мурад Хан, син на султан Мехмед Хан, е царувал мир… Две години истински, спокоен мир; плодородни жита, неотъпкани от силните копита на расови коне, неразграбени градове, неопръскани с кръв мечове. В един от тези спокойни дни дошъл на бял свят принц Мехмед, който щял да прекара живота си по бойните поля…

Летописците от онази епоха твърдят, че три дни преди да се роди Мехмед, на небето се появили три луни. Като три пискюла преминали през Млечния път… Същата година земята родила три пъти, овцете агнили три пъти, телетата били все женски, а конете – мъжки… Дали е било така? Кой знае… Но знаем кога е роден Завоевателя. На 30 март 1432, в една неделна сутрин… Но не в порутения дворец по бреговете на Тунджа, където сега се събират пияници, а на площад „Кавак“, близо до сегашната джамия „Селимие“21, в стария дворец, построен от Мурад I, бил роден третият син на Мурад II – Мехмед.

Какво ли е изпитал султан Мурад, вземайки в обятията си бебето? Дали е бил щастлив, прошепвайки „Слава ти Аллах, продължи рода ни“? Или се е запитал: „Кой от тримата ми синове ще седне на трона?“ Дали пък не е съжалил, въздишайки: „Който се възкачи на трона, ще убие останалите.“ Или се е примирил с безмилостните игри за власт, приемайки бъдещето каквото е с мисълта: „Тези убийства са държавна традиция и са нужни за поддържането на реда.“ Не знаем, обаче със сигурност дори не му е минало през ум, че това бебенце ще превземе Константинопол, обсаждан от самия него дни наред, но останал непокътнат.

В действителност някои историци са против тази теза, описвайки случилото се. Един ден Хаджи Байрам Вели пристигнал в Одрин и Мурад го приел в двореца.

Когато рекъл: „Хей, професоре на учените, искам да превзема този Константинопол и няма да ми се досвидят молитвите“, според преданието поетът отвърнал: „Няма съмнение, че всичко става по волята на Аллах. Но не ти ще превземеш Константинопол. Това е сигурно. Моите стари очи няма да го видят, обаче победата ще постигне онзи принц в люлката, воден от Акшемседин22.“

Тъй като има много слухове за личността му, вероятно тези думи не са били изречени. Но въпреки това се предават от поколение на поколение. Защото ние, нещастните хорица, искаме да живеем спокойно в този свят на опасности, нещастия, мъка и бедствия. Дори да не знаем какво ще ни сполети, бихме желали Аллах да ни е отредил щастлив живот. Точно заради това наивно вярваме в такива предания – за да се убедим във възможността за щастлива съдба. Самовнушаваме си, че отредената ни от Аллах участ е по-добра от трона на султана… Но в повечето случаи тази добра участ не ни спохожда. Жената, на която сте отдали живота си, един ден ви напуска и двайсет и една години не зървате лика и… А онова, което виждате след толкова години, е трупът и.

Султан Мурад Хан обаче е имал възможност да се вгледа достатъчно в лицето на третия принц, Мехмед, след раждането му. Сигурно майката Хюма, наблюдаваща как султанът гледа бебето, е забравила родилните мъки и е била много горда… Да родиш принц на султана… Въпреки че си наложница, да му родиш син… Наложница ли? Ето ти още една главоблъсканица…

Според някои майката на Завоевателя, дъщерята на Исфендияр бей23, госпожа Хюма, носела истинска турска кръв… Според други е дъщеря на роб. В един вакъфски24нотариален акт се споменава „дъщерята на Абдула“. Това име обикновено се дава на сменилите вярата си роби. Всички спорове са породени от липсата на името на жената в какъвто и да било документ и не само в документ, дори върху надгробна плоча. Това обаче не означава, че щом липсва, трябва да подминем факта на съществуването и. Тук има по-важен проблем. Липсата на името на жената върху надгробна плоча предизвиква заключението, че майката на Завоевателя е наложница, която произхожда от видни кръгове и може да засенчи авторитета на великия владетел. Тахир Хакъ казваше притеснен, подръпвайки с дългите си пръсти посивяващата си рядка брадица: „Не бива да чоплим този въпрос. Османската империя не е държава на една раса. Не се бъркайте, не ровичкайте…“

Нито съм се бъркал, нито съм чоплил, нито съм ровичкал… Стигаше ми да си пробвам перото в Указа за братоубийство, без да провокирам нови дискусии за произхода на майката на великия ни владетел. Майчиният му произход… Заради това ли Мурад не е допуснал до себе си принц Мехмед?… Ако е вярно, че Хюма Хатун е била наложница и вечният любимец Алаедин Али е роден от Хатидже Хатун, дъщеря на туркменски бей… Заради това ли Мурад не е хранил топли чувства към Мехмед? А и геройството, проявено от Алаедин Али в похода срещу караманския владетел Ибрахим… Спечелил възхищението не само на баща си, но и на всички воини, размахвали меч по бойните полета с кураж, ум и бойни умения. Всички съвестни историци говореха за огромния му принос за победата над караманския бей. Тази храброст вероятно би показал и Мехмед, но е бил само на единайсет години. И все пак, ако баща му беше казал: „Хайде принце, запаши меча и яхни коня“, щеше да изпълни заповедта, без да му мигне окото и дори с огромно желание, но никой не го е призовал на война… Добре де, а как му се е отразила изключителната привързаност към батко му Алаедин? Дали е ревнувал? Дори да не е, дали обкръжаващите го наставници и паши не са подклаждали огъня, подхвърляйки: „Не са справедливи с Вас, а точно на Вас подхожда заради познанията, ума и смелостта Ви да оглавите Великата държава…“?

Дали не е така? По времето на Мурад в двореца имало две фракции… Безмилостна вражда между мощния везир Заганос, паша с турско потекло като Халил Чандарл25, и дворцовите велможи като Шахабетин паша… За дете, което още не е влязло дори в пубертета, е било много трудно да понесе товар, тежък дори за държавните мъже. Дали това не е отдалечило Мехмед от баща му? Може би, но първото отдръпване е дошло от баща му. Защото след няколкото прекарани в харема на одринския дворец години Мехмед е бил изпратен в Амасия. В това няма зла умисъл. Такава е била традицията. Амасия е сред градовете, където принцовете са били пращани на обучение.

Управител на този приказен град бил батко му Ахмед Челеби. Като казвам приказен, не мислете, че преувеличавам, вечната любов между Ферхад и Ширин26се развива там. Дори когато с Нюзхет за пръв път отидохме в този град, заедно разгледахме следите от разкопките в подножието на планината, които направил Ферхад, за да докара вода в града за Ширин… „Ти би ли прокопал планината заради мен?“, беше попитала младата ми любима. А тъпанарът, който си нямаше понятие от романтика, беше отвърнал: „Стига, Нюзхет, за тази работа вече съществуват модерни машини.“ Сякаш ако бях отговорил: не планини ще прокопая, а вулкани ще затворя, земетресения ще предотвратя и ще превърна Земята в по-удобно място за живот, езикът ми щеше да изсъхне. И после на ти чакане двайсет и една години… Та дори Ферхад едва ли би чакал толкова… След двайсет и една години любимата жена в снежна истанбулска вечер с нож за писма…

Както и да е, става дума за Амасия… За момчето, живяло в този прекрасен град… Принц Мехмед… Пребиваването му там внезапно било прекъснато от неочакваната смърт на батко му Ахмед през 1437… Да, както батко Ахмед си бил пращящ от здраве млад юнак, един ден неочаквано… Все още не е известна причината за смъртта на най-големия принц. Вероятно коварна болест… Дори така да е, историците не спряха да измислят всякакви конспиративни теории. Та премахването на Ахмед наистина отворило пътя към трона на Мехмед II. Но все още не е бил единственият претендент. По същото време батко му Алаедин Али, възправил се като внушителна планина на пътя му, е управител на Маниса. Мурад II присъства на церемонията по обрязването и на двамата принцове. След празненството в одринския дворец били сменени местата на двамата. Алаедин Али бил изпратен в Амасия, а Мехмед – в Маниса. Не е известна и причината за разместването. Може да е било мярка за предпазването на Алаедин Али. Ако е така обаче, мярката не е свършила работа. Понеже почти седем години след смъртта на големия брат Ахмед принц Алаедин става жертва на заговор. Вече има само един наследник на престола: Мехмед… А и не е трябвало да чака дълго за коронясването. Мурад II, уморен от войните, отегчен от дворцовите интриги, страдащ за смъртта на любимия си син, предава властта на сина си, без да обърне внимание на възраженията на великия везир Халил Чандарлъ. Това е било и желанието на амбициозния, ненаситен принц. Но въпреки полученото от учените за времето си в Амасия и Маниса образование е бил все още на дванайсет години.

Научилите за възкачването на османския престол на неопитен султан врагове решили да се възползват от положението.

„Какво чакате? Оня османец превъртя и остави престола на едно момченце. И прекарва дните си в ядене и пиене с танцьорки. Оттегли се от властта. Сега ни е паднало.“

Кръстоносците в унгарско-сръбския съюз започнали подготовка, без да губят време. И докато от мирния договор били изминали само няколко месеца, тръгнали на поход към Одрин. Това щяло да подрони все още липсващия авторитет на седмия османски султан Мехмед II. А противящият се срещу възкачването на трона на новия султан везир Чандарлъ веднага призовал Мурад в Одрин за поемане на властта. Какво да прави Мурад, положението било сериозно. Отзовал се на призива. А всъщност младият султан бил напълно уверен в себе си. Казал: „Не безпокойте баща ми, аз мога да се справя с маджарските неверници.“ Обаче везирът не му обърнал внимание, а Мурад не можел да не послуша предания си везир. Запасал ятагана, яхнал коня и повел войската. Есента на същата година кръстоносците били разбити при Варна. Била невиждана победа. Успехът на османците, утвърждаващ присъствието им в Европа, обаче сринал уважението към младия султан. И макар че Мурад след победата не се върнал на трона, вече не можело да става дума за авторитета на сина му Мехмед. Това първо царуване на нещастното момче падишах щяло да продължи само две години. Мурад II не издържал на интригите на везира и настояването му, седнал втори път на трона и Мехмед II, без да има вина, нито грешка, камо ли грях, като победен бил изпратен отново в Маниса.

„Този тип Чандарлъ ни изигра лоша шега.“

Как ли това събитие се е отразило на амбициозния, настойчив, неустрашим млад принц? Дали тотално го е откъснало от баща му? Дали това отдалечаване превръща човека в убиец? Убиец… Но вече не е било възможно да седне на трона преди смъртта на баща си. А ако баща му не беше умрял навреме, то току-що роденият му брат Ахмед… Как бързо растат децата. Особено роденият от дъщерята на турски бей знатен принц… Или ако везирът е размътил ума на баща му с нещо като „Малкият принц е по-достоен за трона, господарю“? И ако предположим, че принцът е искал да игнорира не само мнението на баща си, но и установения ред… Пак стигаме до престъплението… До великия проект на Нюзхет!

„С тази си блестяща теза проф. д-р Нюзхет Йозген отново събира овациите на международната научна общност и чертае нов път в погледа ни към историята…“

Не, господа, няма друга версия. Завоевателя не е убил баща си. На острова, където се оттеглил, Мурад е загинал не от отровено вино, а от естествена смърт… Онази жена ви насилва да вярвате, че въображението и е действителност. Не, Завоевателя няма нищо общо с Достоевски. И тъй като писателят не е имал възможността да прочете каквото и да било изследване, е изключено да се вдъхнови от мисълта за отцеубийство. Всъщност панславистът Достоевски изобщо не се е възхищавал на Завоевателя. И тази разработка на Нюзхет, неуспяла да докаже, че великият владетел е бил отцеубиец, е останала недовършена… Да, този проект е вече невалиден… Защото е изял главата на създателя си… Естествено, тезата за историческото престъпление е била причина за извършването на друго престъпление. Да, вашият слуга Мющак Серхазин е убил напусналата го преди двайсет и една години любима… Убил е едничката владетелка на ума и сърцето си с нож за писма…