Убийството на султана

34„Който не познава историята си, не познава себе си“

– Мехмед обикалял сред войниците, скупчени около запалените пред палатките огньове. Най-подбраните юнаци в държавата – от щурмоваците ветерани, сражавали се по границите до доброволците, още непознали вкуса на кръвта; от богомолците, дошли по призива на дервишите до запасалите саби по нареждане на султана сръбски воини – се били стекли пред стените. Естествено, младият падишах не знаел имената на по-вечето от тях, но добре знаел друго: че животът му и съдбата на държавата са в техни ръце. Дали родилата се преди век и половина в Сьоют74надежда щяла да покълне и обгърне света или да потъне като хилава струйка под внушителните стени на тази средновековна крепост? Дали качилият се за втори път на трона Мехмед, син на Мурад Хан, щял да се задържи в него, или мечтите му щели да рухнат за втори път и отново да остави държавата другиму? Мехмед погледнал Константинийе, надвиснал върху му като черен кошмар в безлунната нощ. „Хей, град, жадуван от целия свят, или аз ще те превзема, или ти мен“, измърморил.

Полазиха ме тръпки. Но не от ледения вятър, проявил цялата си мощ на открито, а от вълнуващия разказ на Тахир Хакъ. Това беше не само национална гордост, а странното усещане, че си свидетел на съдбата на човека, управлявал историята. И същевременно тъга от изчезването на цял народ. най-запленяващата и трагична история за тези земи.

Групата ни се намираше срещу „Топкапъ“ и „Мевлянакапъ“, в културния парк, откъдето най-добре се виждаха стените. Огромни облаци закриваха сутрешното слънце. Професор Тахир не обръщаше внимание на прехвърчащите с вятъра снежинки и влагайки собствените си чувства, разказваше за превърнатото в прелестна история приключение на обсадата. Трябваше да призная, че за предаването на атмосферата в онези дни не би могло да се намери по-подходящо място. Зад стените един народ се опитвал да защити града си кой както може – с гръцки огън, топове, татарски стрели, копия, саби и брадви, а пред тях стоял човек, решен на всяка цена да превземе Константинийе, и внушителна, повярвала в него армия. И двете страни имали нужда от едно и също: вяра и надежда, ум и сила, желязо и огън, храброст и самоотверженост. Победата можела да бъде спечелена само с тях. И с малко повече късмет. Затова и от двете страни на стените ръцете се вдигали към същия Бог, устните шепнели една молитва на различни езици. „Дай ни победа, всемилостиви Аллах…“, „Спаси града ни, милостиви Боже…“. Но оставали още петдесет и четири дни, докато Създателят покаже на чия страна е.

– След като обиколил стана вечерта на 6 април, младият падишах се прибрал доволен в шатрата си – продължи разказа си професорът, загледан в стените. – Сред пъстрото множество от десетки хиляди царяла абсолютна дисциплина. Командирите били решителни, духовниците – вярващи, а войниците – весели и нетърпеливи. Така и трябвало да бъде.

– Извинете, професоре, може би въпросът ми е малко закъснял, обаче…

Досега не бях забелязал този младеж. На главата си носеше сива като небето барета. Едното от черните му очи беше по-малко от другото и докато говореше, силно играеше.

– Мислех за нещо, което казахте преди малко. Че превземането на Константинопол е било въпрос на живот и смърт за Мехмед. Но защо, след като липсвал друг претендент за трона?

Тахир Хакъ го погледна с интерес. Не беше ясно дали въпросът го притесни, или предизвика уважението му.

– И ти ли си студент по история?

– Не, професоре – трепкането на малкото му черно око се усили. – Само се интересувам от история. И най-вече от османската… Покойният ми баща ме зарази с този интерес… Казваше, който не познава историята си, не познава себе си. Ако искаш да опознаеш себе си, първо научи историята на тези земи. Защото, който не познава себе си, не знае и отговорностите си.

Значи, нашият бащица не бил сам в тази страна. Всъщност това позоваване на родителите си имаше и добрата страна – насаждаше чувство за отговорност, та дано малко да повиши самочувствието ни. С надеждата, че баща му не е бил толкова авторитарен като моя, се заслушах в неугледния младеж.

– Поправете ме, ако греша, но при османците тронът не се ли предава по наследство? Понеже нямало друг принц…

– Сигурен ли си, че не е имало?

По устните на нашия професор отново се появи загадъчна усмивка.

– А имало ли е? Мехмед не е имал други братя…

Нашичкият го изгледа критично:

– За да бъде османски принц, не е задължително да е брат на Мехмед – и като видя, че младежът се обърка, поясни: – Така е, всичките му братя били починали. Но е имало още един принц. Той не бил син на баща му, но все пак османски принц. Дори тази сутрин го споменах…

– Принц Орхан – впусна се Пеями, – който живеел в Константинопол.

– Да, принц Орхан… Според някои бил внук на Емир Сюлейман, тоест дядото на Мехмед II, внук на брата на Мехмед I, а според други – чичо на Завоевателя. Но безспорна истина е, че Орхан е от същия род. Така че имало принц, който да заеме мястото на Мехмед. Сиреч, ако Мехмед би бил победен пред тези стени, нещата не биха останали дотук и с помощта на Чандарлъ Орхан би се възкачил на трона.

От групата се разнесоха гневни възклицания, сякаш живееха в епохата на Мехмед II и интронирането на Орхан щеше да поведе държавата към гибел. Така че Тахир Хакъ се видя принуден да вдигне ръка, за да успокои присъстващите.

– Не казвам, че това непременно е щяло да се случи, но възможността е съществувала. Защо иначе османската държава би плащала откуп на Източен Рим, за да държи Орхан в Константинопол? А и да не забравяме, че чичото на Чандарлъ – великият везир Али паша – е поддържал друг принц – Емир Сюлейман – в борбата му за трона с дядото на Завоевателя. Както миналите събития са много по-жестоки, отколкото се описват, така и политиката е много по-жестока и лишена от морал, отколкото си я представяме. Вероятно младият султан е знаел всичко това по-добре от всекиго другиго. Бил е наясно, че насреща си има двама противници: последния император на Източната Римска империя Константин XI отвън и отвътре – великия везир Чандарлъ Халил паша. Ужасно положение. Не всеки би се справил. Но както казах и преди, господството е било в кръвта на Мехмед. Детронирането му чрез коварни дворцови интриги още като дете го накарало да научи как се прави политика. Така ли е? – погледна към слабото момче, интересуващо се от история. – Сега разбра ли колко прав е бил Мехмед да се тревожи?

Преди да се върне при малката ни група с несъразмерно голямото си палто, младежът потвърди учтиво:

– Разбрах, професоре и много ви благодаря.

Снеговалежът постепенно се усилваше. Тахир Хакъ погледна към небето; белите снежинки, преодолели козирката на черния каскет, падаха по кестенявите му мигли.

– Май времето много се разваля. Трябва час по-скоро да тръгваме. И на вас ви е студено.

– Благословена да е свещената война – надигна се развълнувано възражение от миролюбивата ни група, сякаш воините в обсадата поздравяваха с бойни викове Мехмед Хан върху белия му кон.

– Не, не, добре сме…

– Изобщо не ни е студено…

– Слушаме ви, продължете, моля…

Така настояваше възторженото мнозинство, макар и пребледнелите лица на по-възрастните начело с Бахри и дори на госпожа Жале да не изразяваха същото.

– Виждаш ли, Мющак, как се вълнуват хората от разказите ни. А казват, че историята била замръзнала във времето…

Но нашият старчок изобщо не мязаше на замръзнал. Явно адреналинът го караше да забрави и снега, и студа.

– Говори се, че когато Мехмед с огромната армия пристигнал пред стените, пролетта на 1453 г. се била забавила, макар и да не било толкова студено. Разказват как продължилият дни наред дъжд отнесъл палатките и съсипал животните. Но все пак нашите на 6 април сутринта покрили бойното поле от Златния рог до Мраморно море с топове, катапулти, стълби за изкачване по стените и нужните за изграждане на кулите материали. Но оръдията все още не стреляли, сабите не били извадени от каниите, лъковете не били опънати – тоест сражението още не било започнало.

– Но, професоре, някои историци твърдят, че обсадените са дали отпор на обсаждащите…

Предпазливото изказване беше направено от арабския студент Джордж.

– Прав си – потвърди професорът. – Когато обсадата започнала, шепа авантюристи от нередовната войска не могли да се въздържат и атакували стените. Възползвайки се от удобния случай, обсадените отворили вратите и ги отблъснали, обаче това не е сериозен прецедент в обсадата. Същинската битка започнала на 11 април, на петия ден от обсадата. Защото тогава било завършено разполагането на оръдията, предопределили съдбата на обсадата. Помните двореца „Влахерна“… Видяхме го при напускането на Златния рог – там е живеел императорът. Три топа срещу него, три към Силиврикапъ, два към Едирнекапъ и срещу Романската порта, едно от най-слабите места в отбраната… – посочи място вляво по стените. – Сиреч срещу сегашния „Топкапъ“ били разположени четири гигантски оръдия. Изстрелваните от тях гюлета тежали повече от петстотин кила. И тези огромни оръдия започнали да стрелят на 11 април. Градът, разтърсван от земетресения поне веднъж на няколко века, се разтреперил от силата на оръжията, направени от човешка ръка. Вероятно мястото, където стоим, е било похлупено от плътен барутен дим. Смятам, че не би било преувеличено да се каже, че огромни облаци дим от оръдията са се разстлали над бойците. Гигантските оръдия, сравнявани от историците по онова време с огнедишащи змейове, продължили да обстрелват крепостта до полунощ на 28 май. Било е нужно. Това била стратегията на Мехмед: да отвори пробойни в стените и оттам да влязат войниците му. Но това не било толкова лесно. Защото тези стени, изправящи се насреща му като планинска верига, не били едноетажни. Погледнете, то дори сега се забелязва…

Покритите с шапки и барети глави веднага се обърнаха към стените.

– Нали виждате рова пред стените. Сега там са обработваеми градини. Между нас казано, там се отглеждат най-вкусните зеленчуци в Истанбул. Марули, краставици, джоджен и все още ароматни домати… Виждате, че зад рова започват външните стени. После има празнина и следват вътрешните стени. Тоест воините на Мехмед трябвало под обстрел да преминат първо този ров, да се сражават с войниците по външните стени и след като ги неутрализират, да прекосят празното пространство до вътрешните стени… Това са такова геройство и безгранична смелост, че всички отбелязват самоотвержеността на нашите бойци. Ето как го описва в дневника си Николо Барбаро:

„Войниците на султана прииждаха до стените, никой не се боеше от смъртта, сражаваха се като лъвове. Когато някой паднеше, другарите му го вдигаха на гръб и го изкачваха до стените. Нашите воини се прицелваха в носещите на гръб мъртвите бойци и понякога улучваха и мъртвеца, и носещия го другар. Но турците провождаха други войници, които да отнесат труповете. Предпочитаха смъртта на десет, отколкото труп пред стените.“ Да, стените са били свидетели на такива подвизи. А какво е ставало зад тях?

След въпроса на Тахир Хакъ всички без изключение се обърнаха към мен.

– Защо се мръщиш, Мющак? След като през 1453 г. не е имало телевизия, ти и аз трябва да разкажем безпристрастно за обсадата.

Не се оплаквах, но за да не демонстрирам прекомерен възторг, измрънках:

– Защо пък все аз да разказвам за губещите? Може да искам да разкажа за случващото се в славната османска армия!

Погледна ме изненадано:

– Не искаш, не искаш. Понеже им симпатизираш повече от мен – и се обърна към групата: – Мющак винаги е на страната на губещите. Сърцето му е толкова меко, че съжалява и враговете.

После се кротна и любопитно се вгледа в групата. За да не предизвиквам съмнения към нас сред непознати хора, рекох:

– Добре, професоре, както намерите за добре.

Това го успокои и подметна:

– Не го слушайте какво говори. Още от вчера няма търпение да разкаже за случилото се в Константинопол. А и по тези земи едва ли някой може да разкаже по-добре от него какво е ставало в града през пролетта на 1453 г.

– Добре, професоре, стига хвалби, ще разкажа…

– Майтапът настрана, Мющак – каза сериозно професорът. – Много се уморих – гласът му едва се чуваше.

– Разбрах, починете си. Ако желаете, аз ще разкажа и вашата част.

– Не си толкова спец – избухна престорено, – никога няма да ти оставя превземането на града.

Сгушилата се един в друг заради засилващия се снеговалеж група отново избухна в смях.

– В автобуса споменах за очакваната от Константин Драгаш флота на християнските държави – започнах. – При обсадата на града все още нямало и помен от нея. Може да се каже, че императорът и населението били сериозно разтревожени, но все пак таяли надежда до последния ден. Разбрал, че няма да получи помощ от папата, Константин прибягнал до отбрана със собствени сили. На 2 април, преди османската армия да стигне до стените на Константинопол, била пусната прословутата верига на входа към Златния рог. И незабавно започнало изкопаването на ровове пред стените. От обсадата на бащата на Мехмед, Мурад II, до този момент – близо трийсет години – тези ровове били затрупани с пръст и заравнени, тъй като градът не бил преживял войни. Командири, рицари и воини се хванали за лопатите и започнали да копаят рововете. До завършването на тази съществена дейност били разпределени и отговорностите на бойците.

Погледнах Тахир Хакъ, опитващ се да се стопли с ръце в джобовете на палтото, и продължих:

– Професорът разказа за дислоцирането на обсадилата Константинопол османска армия, започвайки от Златния рог, а аз ще изброя защитниците зад стените: най-елитните офицери начело с епископа на остров Хиос – Леонардо, отбранявали стената близо до Златния рог, където се намирала Ксилопорта75. Стените на двореца „Влахерна“ горе били под отговорността на венецианския байло76Джироламо Миното. Те наистина били смелчаги и никога по време на обсадата не свалили червения флаг на императора от покрива на двореца. А стените около сега познатата като Егрикапъ порта Калигаря били предоставени на венецианеца Теодор Каристос и немския инженер Йохан Грант, поел задачата за прокопаването на бойни тунели под обсадения град. Районът до Едирнекапъ бил под отговорността на братята Бокарди. Тримата знатни братя се нагърбили с всичко – от облеклото на войниците до въоръжението им. Най-големият герой в отбраната на Константинопол – Джовани Джустиниани, избрал най-рисковата зона и се разположил заедно с войниците си при „Топкапъ“. Най-ожесточените сражения ще бъдат между тези порти или ако мога така да се изразя, съдбата на града ще бъде изписана с кръв пред тези стени – показах стигащите до Мраморно море стени. – Този район трябвало да се отбранява от лидера на Венецианската колония Катарин Контарини и Андроник Кантакузин. А великият херцог Лукас Нотарас бил на централна позиция със сто бойци в готовност за поддръжка.

– А принц Орхан? Говорят, че и той е участвал в отбраната. Вярно ли е?

Питаше забраденото момиче. На фона на зачервените от студа страни погледът и беше замъглен. Явно не можеше да асимилира противопоставянето на човек от османската династия срещу своите и искаше да бъде убедена.

– Жалко, но е така. Орхан е участвал в отбраната. Той и преданите му войници са охранявали част от стените при Саматия. Охраната до тях е била поверена на духовниците и монасите.

– Както се подразбира от изброените имена, в отбраната са участвали не само ромеи, а най-вече латинци и воини от други народности. Изхождайки от разнородността на османската армия, можем ли да твърдим, че в обсадата са се сблъскали различни нации, професор Тахир?

Професорът не беше съвсем съгласен.

– Можем, разбира се, но по-правилно е да се каже, че същинското противопоставяне е било между турците и ромеите.

– Но след като османската държава също е била многонационална… – подкрепи ме Джордж. – Доколко правилно би било да се твърди, че отбраната е била сблъсък между турци и ромеи?

– И още как – възрази този път не умореният ни професор, а симпатичният му приятел Бахри. – Нали турците са превзели Константинопол?

– Погрешно го разбирате, господин Бахри…

– Не мисля така. Византийците са били герои, сражавали се смело… Май съжалявате за превземането на града. Ако бяхте на тяхно място, те биха ли ви съжалили?

Май сега наистина беше ядосан. И докато схваналият сериозността на ситуацията Джордж тихомълком се връщаше при приятелките си, опитах да успокоя засегнатата национална чест на човека:

– Позволете да обясня, господин Бахри…

– Моля, не обяснявайте… Чух достатъчно. Сякаш не стига, че страната отива по дяволите, ами се опитват да ни отнемат и миналите победи. А вие ги поддържате.

Сигурно нервите му съвсем се бяха разклатили от умората и студа. Имаше намерение да продължи, но го спря гласът на Тахир Хакъ:

– Престани, Бахри! Кой и какво поддържа – и ме посочи с глава. – Този, когото обвиняваш, е написал най-успешните трактовки на османската история. Нашата история живее чрез разработките на хора като Мющак.

Макар и невярно, изказването на бившия ми преподавател ми допадна, но не биваше толкова да се гневи.

– Това не е важно, професоре – започнах.

– Напротив, важно е… Той дори не знае кой си.

Устните му се разтрепериха, сигурно си мислеше, че на

всичките ни неприятности отгоре трябва да се разправяме и с този грубиян. А грубиянът вече съжаляваше за думите си.

– Ама, Тахир, чакай, не се нахвърляй веднага.

– Ами ти, вместо да се заяждаш, не идвай с нас, друже!

Разтревожих се, че ще огорчи стария си приятел, но това не

се случи. Дето гърми големият тъпан, малкият не се чува и като си получи заслуженото, Бахри омекна като памук.

– Ама не исках да кажа това…

Обаче нашият гневен историк не се успокои. Може би се ядосваше не на приятеля си от детинство, а на Четин, за когото мислеше, че е убил Нюзхет именно поради същата национална гордост. Иначе в тези тези, които често сам защитаваше, нямаше от какво толкова да се ядоса. Причината да бъде толкова непримирим и гневен не бяха миналите събития, а престъпление в настоящето.

Среброкосият старец, париран от Тахир Хакъ, опря до мен:

– Господин Мющак, вие ме разбрахте. Исках да кажа, че освен нас никой друг не може да прослави историята ни.

След като професор Тахир загуби самообладание, аз трябваше да успокоявам положението. Без да обръщам внимание на безпричинно изникналия призрак на мама, нашепващ: „Мющак винаги е бил сговорчив“, се проявих като зрял човек:

– Естествено, разбирам ви, господин Бахри – и отново се обърнах към стените, продължавайки разказа си, за да не срещна погледа на изнервения ни професор, който сякаш казваше: „Не се измъквай, Мющак, спорът вече не е възпитан.“ – Константин изпратил по насрещните стени всичките си сили, годни най-добре да защитят града. Тези позиции били точно срещу разположените опитни османски паши и елитни части. Ето защо това са били местата, където щели да се разиграят най-кървавите сражения. И онези герои по време на всички артилерийски обстрели, разтърсили небето и земята, и трите атаки на нашите воини се сражавали, без да напускат местата си пред стените, на живот и смърт, гуша за гуша. След влизането в Константинопол Завоевателя им признал заслугите, защото в продължение на петдесет и четири дни те се съпротивлявали геройски на многократно превъзхождащата ги мощ на нашата армия.

– А Златния рог? Кой го е защитавал?

Явно Пеями не издържаше повече да мълчи. Искаше да научи всички подробности, сякаш щеше да пише книга за обсадата.

– Повечето му защитници са били латинци. При гигантската верига е имало двайсет и шест кораба. Само един от тях е бил ромейски. Повече от шестнайсет са били под латинско командване. Воините под командата на Габриел Тревисимо охранявали стените при Златния рог. Генуезците, населяващи Галата, също помагали на Константинопол. Всъщност играели двойна игра. Денем продавали провизии на османците, а нощем се сражавали срещу тях рамо до рамо с ромеите. Както и в наши дни, войната е била значителен източник за препитание.

– Всяка коза за свой крак – обади се закръглената съпруга на Пеями. – Горкичките, кой знае колко са били уплашени. Наистина, господин Мющак, какво са правили онези хора? Не са ли искали да напуснат града след обсадата?

– Че къде да отидат – вдигнах рамене. – Лесно ли е да напуснеш хилядолетния си град? А и все още не били загубили надежда.

Въпреки жестоката война, започнала със строежа на Румелийската крепост и стигнала зенита си с появата на армията ни, възрастните, припомняйки обсадата отпреди повече от трийсет години, се опитвали да окуражават младите, че и този път османците няма да успеят. Но виделите неизброимия човешки мравуняк пред стените, чулите надаваните от него бойни викове и удари на тъпани, свидетелите на надвишаващите броя на звездите в нощта огньове пред палатките разбирали, че злото е неизбежно, и се уповавали единствено на Бога, очаквайки знак свише за избавлението си от Девата, покровителка на града.