Убийството на султана

43„Прекрасно било усещането, че хората се боят от теб“

На слизане от таксито снегът беше намалял или почти спрял, но дори това беше достатъчно улицата да се покрие с мека бяла пелена. Заради това шофьорът ме свали в началото и… „Нямам вериги, господине, и не мога да изкача наклона.“ По стръмната улица не светеше нито една лампа, но за щастие мекият отблясък от снега разпръскваше тъмата и правеше невидимото видимо. Докато предпазливо изкачвах наклона, се оглеждах с присвити очи да не пропусна „Яката железария“. Но не само железария, ами и един дюкян нямаше. Сигурно беше по-напред. Плюх си на краката.

Наближавайки ъгъла, внезапно просветна. Фаровете на огромен пътнически автобус. Вероятно идваше откъм джамията „Молла Зейрек“. От бившата Пантократска църква, един от най-величествените храмове на Константинопол… Храмът, в който по време на обсадата се затворил Генадий в знак на протест срещу обединението на православни и католици. Султан Мехмед Завоевателя настоял да го намерят след превземането на града, но не го открили в църквата, понеже бил пленен от еничарите и продаден в робство на богат турчин от Одрин. Младият султан платил многократно повече злато за откуп и направил Генадий православен патриарх. Докато автобусът преминаваше, оставяйки дълбоки следи от гуми в снега, мислех за сложната личност на султан Мехмед Завоевателя. Воин, тичал от поход на поход по време на владичеството си, опитвайки се да превземе света, чувствителен поет, написал великолепни любовни стихове, широко скроен човек, гарантирал законово вероизповеданията на народите в държавата си, султан, дръзнал да направи всичко необходимо за постигането на целта си и интелигентен владетел, събрал в двореца си учените от Изток и Запад. Кой от тях е бил Завоевателя? Може би никой, може би всички. Кое е правил по задължение и кое – за удоволствие? Трудно е да се прецени, сложна личност. Мисля, че това е привлякло и Нюзхет. Многопластовата личност. И не само това, разбира се, сигурно по-важен е бил подходът на изследване в проекта. Да направиш профил на владетел, използвайки психиатрични и исторически методи. Дали беше възможно? Дори да беше, доколко можеше да се доближиш до истината с този подход? Доколкото историята може да разкрие истината за миналото, дотолкова…

Но това вече нямаше значение. Каквото и да са били намерението или подходът, един учен беше убит заради наченат проект. Това беше диващина. Да де, но дали е сигурно? Дали Нюзхет беше убита заради проекта за Завоевателя? След като Сезгин не е убиец и Шазие, в която никога не съм се съмнявал достатъчно, доказа алибито си за времето на убийството, остава единствено онзи асистент на Тахир Хакъ с конската физиономия… Дори ударил Акън. Ако не бяха го спрели, сигурно още там е щял да разкъса момчето… Като се добави поведението му в сутрешното задръстване, завършен психопат… А разказът на Адем Дилли? Че ме видял на същата улица по време на убийството… Но това не е нещо ново. Зная, че съм бил там. Онова, което не зная, е дали аз съм забил ножа за писма в шията на Нюзхет. И Адем Дилли не го знае, но си мисли, че знае. Сигурен е, че батко Мющак е убил кака му Нюзхет. Глупости! Защо да я убивам? Защо ли? Защото ми съсипа живота. Натика ме в миша дупка, накара ме да страдам, да изгарям от ревност, превърна ме в безмилостно, яростно и самотно чудовище… Не, не… Не я убих аз. Само изпаднах в криза. И Шазие го каза, не било твърде вероятно човек в пристъп на психогенна фуга да убие някого. Каза, че не е твърде вероятно, но не каза, че е невъзможно. Човешкият мозък бил страшна машина и тайните му все още не били разгадани… Тоест? Тоест, както предполага Адем, може и аз да съм убил Нюзхет… Глупости бръщолевя… Отново изконното чувство за вина на Серхазинови… Болезненият навик да се чувстваш отговорен за всяко зло… „най-важното за измъкването на родината от това жалко състояние е дословно и точно да изпълняваме задълженията си. Онези, които не носят дълга в кръвта и сърцата си…“ Завет, който по думите на баща ми прониква в кръвта и душата, въздействащ като пистолета в чантата ми… Като рекох пистолет, та настръхнах. Стори ми се, че усещам нечий поглед в тила си. Обърнах се и погледнах назад. Естествено, нямаше никой, само зимна хипохондрия… Тръгвайки отново, забелязах осветената табела на „Яка железария“… На входа на най-неугледния и висок блок двайсет метра по-нататък на ъгъла.

Магазинче, осветено от суровата, ледена светлина на флуоресцентна лампа… Не е правилно да се нарече магазинче. Гигантски магазин… Коридори с високи рафтове… Бои, цимент, уреди, прибори, комплекти. Каквото ви хрумне за строителството… Иззад рафтовете насреща ми излезе красив кестеняв мъж без брада и мустаци.

– Здравейте… – дали по дрехите или по държанието и стойката, но беше разбрал кой съм. – Добре дошли, професор Мющак.

Вероятно един от онези, с които трябваше да се срещна…

– Добре заварили…

Беше една глава по-нисък от мен, но добре сложен. Но въпреки хубавия му външен вид в поведението му имаше нещо отблъскващо и притеснително… Кафявите му очи с червеникав оттенък играеха непрекъснато. От онези мошеници, които по думите на мама могат да откраднат яйце под кокошка… Когато забеляза, че го гледам въпросително, протегна ръка и рече:

– Мансур… Говорихме по телефона.

Когато хладната му мека ръка се загуби в дланта ми, взе да се оплаква:

– Закъсняхте, вече мислехме, че сте се отказали.

– Пътищата са в ужасно състояние, господин Мансур…

Като чух плахия си глас, разбрах, че съм сбъркал. Трябваше да бъда смел. И щом съм се хванал на хорото, трябваше да го играя докрай.

– Много трудно дойдох наистина… Почти се бях отказал… Плъзгащи се по снега коли, пълзящи едва-едва…

Усмихна се и огромната уста, заобиколена от тънки алчни устни, се отвори. Първо видях пожълтели зъби, после ме блъсна цигарен дъх.

– Благодаря, че дойдохте… Затруднихте се в тази снежна виелица… Но от един месец говорим, време е вече да приключим.

И докато мислех, че приключването означава комисиона, забелязах приближаването с уверени стъпки откъм рафтовете на побелял мъж с тънки мустачки. Костюм с цвят на кюнец, изкривена червена вратовръзка, зелени или кафяви кривогледи очи. Предприемач в прехода между работник и бизнесмен.

– Това е майстор Хасан… – представи го Мансур. – Казах ви по телефона за него.

Протегна ми ръка с лепкава усмивка, закопчавайки сакото си с фалшива вежливост.

– Здравейте, професоре. Добре дошли.

– Здравейте, господин Хасан.

Защо ли не казах майсторе, това господине май излезе твърде учтиво… Но и двамата не обърнаха внимание.

– Заповядайте насам – ръката на майстор Хасан, наподобяваща фурнаджийска лопата, сочеше края на паралелните рафтове с подредени по тях разноцветни пакети. Дълбините на мрачен магазин, заобиколен от тъмни улици… Можеха да ме накълцат на парчета и никой нямаше да узнае. Усетих как се разтрепервам. Не, нямаше нужда от малодушие, щом съм стигнал дотук, трябваше да продължа. А и носех оръжие. Стиснах чантата здраво и тръгнах в указаната посока.

Внушително бюро в ъгъла… Върху него сребрист компютър, червен телефон, две мръсни тетрадки една върху друга, подобен на сгъната на четири карта документ… Три плюшени фотьойла около малка масичка, посипана с угарки.

– Заповядайте, професоре…

Майстор Хасан сочеше бюрото. Дали показваше уважение към професора по история, или се мъчеше да приобщи клиент съучастник?

– Не бива, господин Хасан, това е вашето място – казах и се приготвих да седна в дясното кресло, но той ме хвана за лакътя.

– Моля ви, професоре… Вижте, там са чертежите на гробницата. От бюрото ще виждате по-добре.

Като каза чертежите на гробницата, престанах да се съпротивлявам. Седнах в посочения стол, гледайки към сгънатия на четири документ върху бюрото.

– Това ли е планът на гробницата?

– Да – отговори майстор Хасан; двамата с Мансур се бяха изправили срещу бюрото. – На комплекса, по чиято реставрация работих две години… Оттогава е… – и млъкна, сякаш се сети за нещо. – Но нека първо пийнем нещо… Премръзнали сте. Имам прясно запарен чай.

Да, бях премръзнал и един подсладен чай нямаше да ми дойде зле, дори с нещо за хапване… Не бях сложил в уста нищо след сандвича в автобуса по време на обиколката за Завоевателя, но желанието час по-скоро да се запозная с документа на бюрото, очакващ като магически ръкопис да разреши сложния ребус, който ме мъчеше вече три дни, надделя над глада.

– Благодаря, може би по-късно – отговорих и се протегнах към плана на комплекса „Мурадие“. Майстор Хасан ме възпря, поемайки сгънатата на четири хартия.

– По-добре аз да ви обясня.

Понечи да разпростре на бюрото документа с неподозирана за едрите му пръсти ловкост, но му пречеше компютърът. Бутна го с ръка като ненужна вещ.

– Яъз го ползва… – и почувства нужда да поясни: – Това е синът ми… Не за работа, по цял ден играе разни игри проклетникът… Някой ден ще го изхвърля през прозореца…

Най-сетне планът беше разпрострян пред мен.

– Ето, професор Мющак, разкопаване не е възможно. Обясних и на Мансур. Ако не беше оня проект за поправка на кладенеца в долната градина, това нямаше да стане. Едно време изкопали няколко кладенеца заради нуждите на комплекса от вода, после ги зарили. Намерихме единия. В ремонт е. Ето как по тунел от въпросния кладенец можем да стигнем до гробницата.

Докато той обясняваше, аз се опитвах да разгадая окръжностите, квадратите и ромбовете в чертежа. Доколкото помнех, комплексът „Мурадие“ в Бурса нямаше такава конструкция. И най-вече ме изненада близостта между джамията и гробницата. А и в парка на комплекса трябваше да са наредени един до друг и срещуположно дванайсет гробници. Не само тази на Мурад II и любимия му син Алаедин, но и на Хюма хатун, принц Мустафа, Джем султан, принц Ахмед и наследниците на османската династия… А на чертежа пред мен се виждаха само пет постройки през определено разстояние. Докато размишлявах дали сечението е различно, майсторът изреждаше трудностите на работата.

– Онези от фондациите и джамията ми имат доверие, но това е пъпът на Истанбул… Пред очите на всички.

Пъпът на Истанбул ли? Какво говореше тоя? Имаше нещо сбъркано. Погледът ми се плъзна към надписа над плана. Дребен, едва се разчиташе. Разтревожено извадих очилата за четене.

– Не се тревожете, професор Мющак, докато сме в кладенеца, никой няма да разбере какво правим. Така с помощта на Аллах лесно ще прокопаем тунела и ще стигнем до гробницата… Аз работя бързо… Познавам всяко кътче на комплекса.

Посредством очилата започнах да различавам буквите и прочетох две думи, които ме изненадаха: Мемориал на Завоевателя… Сякаш гръм ме удари.

– Какво!

– Да, професоре, само така можем да стигнем до гробницата на Завоевателя – не разбрал изненадата ми, мъжът все още се опитваше да договори работата, мечтаейки за пари. – Всъщност гробът на покойника не е под мавзолея, а под олтара в джамията… Там е положен Завоевателя.

Мемориалът на Завоевателя… Разбира се… Нюзхет не е проучвала трупа на Мурад II, а на Завоевателя… Не е разследвала вероятността Мехмед II да е отровил баща си, а отравянето на Завоевателя от собствения му син Баязид II. Обратно на предположението ми е смятала Завоевателя не за убиец, а за жертва. Смятаният за отцеубиец султан не е бил Завоевателя, а синът му Баязид II… Как ли бях пропуснал това? Всъщност не бях го пропуснал, вероятно съм крил някъде в подсъзнанието си тази възможност, та бях подтикнал Завоевателя в съня ми да ме попита: „Знаеш ли някой да е умрял от подагра?“ Но прииждащият ми на приливи и отливи ум беше възпрепятствал правилната мисъл… Претърсването на университетския ми кабинет, проверката в компютъра ми за статия, свързана с Баязид II… Да, сега всичко си идваше на мястото. Старата ми любов беше по петите на внезапната смърт на Завоевателя, склопил очи през май 1481 в местността Султан чаир. Заради това се беше свързала с тези мъже. Не, не Нюзхет, Акън беше издирил тези малоумници, напомнящи Адем Дилли… Естествено, по настояване на амбициозната си професорка. Ех, Нюзхет, с кого си се забъркала?

– Ние сме вещи в такива работи – намеси се хубавецът Мансур. – Когато Акън ми спомена за това, веднага се сетих за майстор Хасан. Рекох си, че никой друг не би се справил. След като говорих с него, Акън веднага се съгласи. Нали ви каза?

Тъкмо да отговоря утвърдително, когато забелязах приближаваща откъм рафтовете сянка. Младеж с гелосани коси и мръсна брада. Облечен в тънко кожено яке – сякаш навън не валеше сняг – и избелели дънки…

– Здравейте всички…

Говореше с войнствен, небрежен тон.

– Здравей, Яъз – отговори подигравателно Мансур. – Добре дошъл… Къде се изгуби толкова време?

– Тук съм, бате Мансур, заплеснах се…

– Виж го ти, заплеснал се – изгледа го накриво баща му, сякаш забравил за съществуването ми. – Вчера никакъв те нямаше, ама не гъкнах. Сутринта съм спал, като излезе… Заръчах на майка ти веднага да те изпрати в магазина, но ти не дойде. Колко пъти звънях, не вдигна. Идваш вече като затварям и без капка свян викаш, заплеснах се…

– Добре де, татко, добре, нали съм тук…

Мислех, че вече се е успокоил, когато внезапно викна:

– Какво ти е на окото?

Дясното око на Яъз беше мораво, на долната устна имаше заздравяваща рана.

– Пак ли си се бил?

Батко Мансур се притече на помощ на Яъз. Е, нали и двамата бяха млади здравеняци…

– Добре, бате, не се нахвърляй на момчето. Случват се такива работи в младостта… Не забравяй, че имаме гостенин.

Хасан веднага се окопити и ме погледна извинително.

– Не се сърдете професоре, че така пред вас… Всъщност не кипвам толкова бързо… Но нали виждате… – и се обърна към сина си. – Гледай как цял професор е дошъл дотук зиме в снега, а ти не можеш да си вдигнеш гъза на две крачки оттук.

В кривогледите като на баща му очи на Яъз се появи отчуждено изражение.

– Професор ли?

Беше застанал точно насреща ми, до Мансур и баща си, сякаш ако ме видеше отблизо, щеше да ме познае. Усмихнато протегнах ръка през бюрото.

– Здравейте, господин Яъз, аз съм Мющак…

Погледна ръката ми, сякаш беше заразна. Защо ли този младеж не ме харесваше?

– Господин Акън говореше за този професор, сине – представи ме майстор Хасан, обезпокоен от поведението на младежа. – Във връзка с отварянето на гробницата на Завоевателя…

Яъз отново не протегна ръка…

– Вие професорът на Акън ли сте?

Тонът му беше пропит от съмнение.

– Да – отговорих, отдръпвайки ръката си. – Онзи, който ще осъществи проекта, за който спомена баща ви.

– Лъжете! – отекна гласът му до дълбините на железарския магазин. – Лъже, татко… Този човек не е онзи професор. Онзи е жена.

Ей сега се скапах. Незабелязано посегнах към чантата.

– Какви ги говориш, Яъз – извика Мансур. – Акън дори на мен не каза кой е професорът. Ти откъде знаеш?

Разпери обидено ръце и изплака:

– Истината казвам, батко Мансур… Акън дори ми показа снимка на жената…

– Какви ги дрънкаш – скастри го баща му. – Кога ти показа снимката, Акън?

Лицето му се зачерви и не можа да отговори. Докато младият нехранимайко, който можеше да доведе до смъртта ми, се гънеше пред баща си, успях да отворя чантата.

– Говори, синко! Кога ти показа Акън онази снимка? – повтори Хасан, чието търпение се изчерпваше.

– Преди два дни… – преглътна. – Показа ми я преди два дни. Вечерта, когато заедно излязохме оттук…

Преди два дни… Вечерта на убийството на Нюзхет… И на нападението срещу Акън… Този ли разбойник е бил с Акън? И аз заедно с двамата гробищни обирджии зяпнах изненадано Яъз.

– Заедно ли тръгнахте с Акън?

Питаше Мансур. С тон и поглед, питащи как можа да направиш тази грешка.

– Предложи да отидем до Бейоглу да пием бира. И аз тръгнах…

Хасан попита наивно, без да разбира случилото се:

– Пиян ли погледна снимката? Може да не си разбрал какво виждаш?

Яъз не издържа повече и обвинително ме посочи:

– Не, татко, не разбираш, този човек е измамник…

Останалите двама разтревожено се обърнаха към мен.

– Яъз прави голяма грешка – поклатих глава, стиснал здраво дръжката на пистолета в чантата с дясната си ръка. – Не съм измамник. Аз съм преподавателят на Акън. Професор по история… Ако искате, ще ви покажа документите си…

Думите ми бяха толкова разумни и логични, че Хасан отново се обърна към сина си:

– А бе, синко, ти откачи ли? Защо наричаш господин Мющак измамник? Какво пи, бе?

Момчето подскочи, обидено от неразбирането.

– Нищо не съм пил, татко… Нищо не пих, ама оня Акън се оказа педераст.

Баща му поклати глава, без да схване казаното.

– Какъв педераст, бе? Чуваш ли се какво говориш? Какво лошо ни е направил Акън?

– Педераст! Твоят Акън е педераст… Защо не разбираш, татко, той ме заведе у тях…

Хасан спря.

– Педераст ли? Какво значи това? Педераст значи?

Олюля се, сякаш беше получил юмрук в лицето.

– И тоя педераст те заведе у тях?

След разкриването на тайната Яъз се разплака.

– Не знаех, татко, ако знаех щях ли да отида? Каза ми: „Хайде да си допием вкъщи.“ Откъде да знам, рекох си, щом ще вършим бизнес, по-добре да се сближим.

– Какви ги дрънкаш, бе? – ококори се ужасено баща му и гневно сграбчи сина си за яката. – Какво значи сближим?

Момчето се разтрепери.

– Не, татко, не е каквото си мислиш… Нищо не се е случило.

– Как така не се е случило? Нали си отишъл в дома му?

– Отидох, но спасих честта си. Когато сложи ръката си там, разбрах намеренията му. Ей сега ще ти покажа, копеле мръсно… Мислех, че е пукнал.

– Кажи ми истината – разтърси го Хасан, сякаш нямаше значение дали синът му е убил някого. – Онзи педераст пипна ли те?

Мъжкото момче на мъжагата изправи глава и рече гордо:

– Дори с пръст не ме пипна. Казвам ти, че го оставих, мислейки го за мъртъв – и показа посиненото си лице и раната на устата. – Той също се опита да ме удари. Разбира се, не успя. Строших му кокалите на педалчето… Оставих го целия в кръв…

Накрая Хасан май се съгласи и пусна яката на сина си, но отправи гневен поглед към Мансур.

– А ти какво ще кажеш? – викна. – Защо ни забърка с разни педали… Чу ли какво направил на детето?

– Бога ми, не знаех, бате Хасан, иначе бих ли се забъркал с такива… Исках да припечелим нещо.

– Майната им на парите, да си загубим честта за нищо и никакво – и внезапно ме погледна. – А вие, коскоджа ми ти професор, защо работите с такива ненормалници?

Не ми дадоха възможност да се защитя.

– Какъв ти професор, тате, лъже те – извика Яъз. – Нали ти казах, че онзи професор е жена. Видях им снимката с оня педал Акън в дома му. Каза и името и, Незахат ли, Нюзхет ли, нещо такова.

Кривогледият поглед на Хасан натежа от съмнение и се превърна в заплаха.

– Кой си ти, бе? – избухна. – Какво искаш от нас?

– Нищо не искам – заекнах, а той се пресегна през бюрото да ме докопа. Нямаше време за мислене, обърнах се и извадих пистолета от чантата.

– Не мърдайте, ще стрелям!

Но гласът ми беше толкова немощен и неубедителен, че никой, включително Мансур, не повярва, че ще дръпна спусъка.

– Ама ти оръжие ли ни вадиш, кретен! – избумтя Хасан, смело гледайки в дулото. – Ей сега ще ти навра пистолета отзад.

Срам, срам, срам… Ах, страхливецо Мющак, ах, каква работа имаш с такива хора? Кой си ти, та да се бъркаш в такива рисковани дела? Ръката ми с пистолета се разтрепери, опитах да я подкрепя с другата, но напразно, затрепери още повече.

– Не знаеш дори как да го държиш, махни го тоя пистолет.

Пренебрегналите ме след думите на Хасан Мансур и Яъз

започнаха да се приближават през бюрото. Насочвах безнадеждно пистолета ту към единия, ту към другия.

– Не се приближавайте, ще стрелям. Не се приближавайте, за Бога, ще натисна спусъка…

Завърших думите си, вгледан в Мансур. Огромна грешка. Не успях да се обърна и се олюлях от юмрука на Яъз. В същия момент Мансур беше стиснал пистолета с две ръце. Но не се отказах, с все сили се вкопчих в бащиното ми оръжие, като междувременно онова псе Яъз ме блъскаше с юмруци в главата. Слава Богу, беше категория перо и ударите му не бяха толкова силни…

– Не го пускайте, само не го пускайте – нападна ме Хасан от другата страна на бюрото, помагайки на сина си. Положението беше страшно и докато с последни усилия се мъчех да си върна оръжието, ръката ми докосна спусъка и бащиният 38-милиметров „Колт“ избухна шумно. Изведнъж олекнах като перце; и тримата бяха залегнали на пода. Гласът на психопата от тъмната пещера на душата ми отекна весело в ушите ми. „Видя ли? Как напълниха гащите. Я сега им пусни по един в главата…“

Не чак толкова, но все пак отново натиснах спусъка… Миличкият избумтя като топа на Завоевателя… По пода напада мазилка от тавана.

– Казах ви да не се приближавате…

Ония на пода се разтрепериха от страх. Заотстъпваха като червеи с ръце над главите. Колко прекрасно било усещането, че хората се боят от теб…

– Защо не ме изслушахте… Исках само да поговорим – и погледнах пребледнелия, опулен Хасан. – Синът ти не е прав, не съм измамник, не разбрахте ли? Няма да ви тикна в затвора.

– Но аз ще го направя.

Познатият глас беше на Али, застанал пред рафтовете, където се бяха спотаили негодниците. Гледаше ме окуражително, скръстил ръце на гърдите.

– Браво, професоре, впечатлен съм, представлението беше страхотно.