Убийството на султана

28„Не знам някой да е умрял от подагра“

След като изпрати Мехмед II в одринския дворец да завърши приготовленията за завладяването, Тахир Хакъ отпусна половин час на присъстващите да обиколят кулите. Дали защото не предвиди катеренето по стените, или понеже искаше малко време да поговори с мен, предпочете да останем заедно. Въпреки настояванията да отида с групата нямах сили да се катеря като коза по кулите, но дори да имах, не напуснах мястото си, използвайки случая точно като Тахир Хакъ с надеждата сега да проведем проваления сутринта разговор. Докато групата се отправяше към стъпалата подобно на яките войници, спуснали се към оръдията при вестта за приближаващата от Черно море венецианска галера, се обърнах към нашия старик с намерението да започна разговора си с повторно извинение, когато той промърмори:

– Четин не дойде, нали? Затова ли закъсня?

На мястото на сладкодумния историк отпреди малко се беше появил кисел мъж. По-странно беше, че обвиняваше не мен, а онзи младок с конската мутра, когото смятах за негов съучастник. Ако вземех предвид и споровете на вчерашната лекция, явно помежду им съществуваше някакво недоразумение. Но заради какво? Може би Тахир Хакъ щеше да ми каже. Сега обаче бях принуден да защитя Четин, защото не можех да го лъжа в очите.

– Аз съм виновен, професоре, да не обвиняваме момчето, рано сутринта отишъл на срещата. Вината е моя, аз закъснях.

– Че ти никога не закъсняваш – възкликна изненадано.

– Ето че закъснях, професоре… През нощта не можах да спя, унесъл съм се призори. Не можах да стана…

Пак не се ядоса, умът му беше другаде.

– И как дойде дотук?

– Четин ме докара. Момчето ме взе от вкъщи…

Лицето му се изопна.

– Откъде знае адреса ти?

Не, беше се вторачил в онзи грозен асистент. Колкото и да не го харесвах, започнах да го съжалявам. Ако ще звездите да му свалеше, Четин нямаше да угоди на професор Тахир. Но какво означаваше страхът в тона му? Защо се обезпокои от това, че Четин знае адреса ми? Трябваше да отговоря, за да разбера.

– Бил идвал вкъщи…

– Така ли? Кога?

Не исках да споменавам погребението на съпругата му.

– Преди две години май…

Изобщо не се успокои.

– Значи, помниш…

Ако отговорех, че помня, щеше да се успокои, виждаше се в погледа му. Защо обаче? Да не би да подозираше, че Нюзхет е била убита от този гневлив момък и приятелите му? В такъв случай защо би ми изпратил някой, когото мислеше за убиец? Какво се опитваше да направи? И вълкът сит, и агнето цяло ли? Отново ли се лъжех за Тахир Хакъ? Стига, прекадено често си сменях мнението. И не само мнението, душата ми се преобръщаше. Онзи, когото преди десет минути смятах за кървав убиец, сега ми се струваше ангел небесен. „Разстройство във възприемането на действителността. Във възприемането на преживяното… Ето как започват психическите проблеми, драги Мющак.“ Диагнозата на Шазие както винаги беше точна. Наистина имам всичко това. Разстройство във възприятията, в осмислянето, в преценката…

– Какво ти е, Мющак? Добре ли си, момчето ми?

Гласът на Тахир Хакъ ме извади от дълбоката пропаст.

– Добре съм професоре, добре съм… Само се мъчех да си спомня… Четин може би е прав, вероятно е идвал у нас преди. Но не помня точно.

– Значи, не можеш да си спомниш? – промърмори обезпокоен. В погледа му се четеше нерешителност.

– Толкова ли е важно, професоре? – преминах в контраатака. – Защо се интересувате, има ли нещо нередно в това Четин да знае адреса ми?

– Не, няма… – и отмести поглед.

Щом бях стигнал дотук, не можех да престана.

– А и защо да лъже момчето? Щом казва, че е идвал, значи, е идвал, не е ли тъй?

Леко завъртя глава надясно.

– Естествено… Няма причини да лъже…

Говореше, без да ме поглежда в очите. Защото Четин можеше да има не една, а много причини да лъже, и то основателни. Ако е убил Нюзхет… И ранил Акън… Ако се е готвел за второ убийство… Мющак след Нюзхет… Да заколи безродните историци, изневерили на славната ни история, обидили националното ни достойнство… Да, но аз не бях сред тях…

– Ами Акън… – прекъсна както обикновено неконтролируемия ми ход на мисли. – Кой го е нападнал?

Май беше време да сваля картите, смятам, че вече го желаеше и Тахир Хакъ. Но както обикновено чакаше друг да вади горещите кестени. Аз пръв трябваше да споделя подозренията си към учениците му. Всъщност, ако бяхме се видели снощи, нямаше да се поколебая да го направя, но сега… Вече не бях сигурен. Не знаех… Мислите ми бяха объркани. Може би проблемът не беше в съмненията към този младеж, а в недоверието към възрастния човек насреща ми. Да, нещо не беше наред. Работата не беше само в моите душевни терзания. Любимият ми преподавател, който одеве беше съвсем различен, сега влезе в непозната роля. Кое беше истинското? Дали защитаваше Четин и тайфата му, или предупреждаваше по свой начин учениците си? Трудно беше за проумяване. Затова се въздържах от пряко обвинение към Четин.

– Не се знае кой или кои са нападнали Акън. Не можеше да говори, затова не успя да ги назове. Но след няколко дни ще може.

Въздъхна тежко, сякаш се притесни. Нямаше съмнение, че и той подозираше Четин. Страхуваше се, че ако се окаже прав, и той самият ще пострада. Това се пораждаше от близостта му с мен – внезапно налегналата го тревога, полупризнанията.

„Да, господин съдия, ако не вярвате, питайте професор доктор Мющак Серхазин… Понеже никога не бих сътрудничил на тези убийци, споделих тревогата си с него.“

Когато се провалят бившите ти съучастници, трябва да намериш нови. Историята, също като ежедневната политика, е изкуство на съюзяването. Номерът е, щом започне да пропада групата, с която си в съюз, веднага да я изоставиш и да успееш да се прикачиш към друга. При толкова объркан случай можеше ли да се сключи нов полезен съюз с другиго освен с паметника на глупостта Мющак?

– Ти съмняваш ли се в някого?

Нали казах, че ще ме накара да обвиня, но не, сега не биваше. Ако искаше да хвърли вината върху някого, трябваше сам да го направи.

– Знам ли, професоре… Снощи ви казах по телефона, вие не сте съгласни, но може да има връзка с убийството на Нюзхет…

Зарови ръка с изпъкнали сини вени в посивелите си коси.

– Убийството на Нюзхет… – хитро присви пъстрите си очи, станали още по-светли на открито. – Да, вчера подхванахме тази тема, но ти сякаш не беше спокоен в присъствието на децата. Имам предвид Четин и Ерол… Знаеш, че възприемат историята романтично. Много са чувствителни към темата за Завоевателя… Може би поради това не изказа открито предположенията си пред тях.

Продължаваше да шикалкави, майсторски избягваше да каже какво мисли. Нека бяга, да видим докъде ще стигне…

– Когато снощи каза, че искаш да поговорим, разбрах, че имаш някакви предположения.

Виж го ти хитреца, сега се опитваше да ме хване със собствените ми думи.

– Да, Мющак, какво мислиш? Кой според теб е убил Нюзхет?

Когато трябваше аз да говоря, изобщо не го увърташе, а

директно питаше. Ясно беше какво очаква: „Нюзхет е убита от Четин и приятелчетата му.“ Кажех ли това, щеше да възкликне: „И дума да не става, тези младежи не са способни на това“, после щеше да се замисли и уж успокои и да попита: „А ти защо мислиш така?“ Аз щях да изброя логичните причини, а той да поклати глава: „Интересно… Интересно… Не бих стигнал толкова далеч като теб, но и аз имам някои съмнения“, и накрая да разплете конците. Защото нямаше друг начин да си спаси кожата.

– Защо мълчиш, Мющак?

Защо ли, ами от нерешителност. Аз също като него бях притиснат в ъгъла. Снощи настоявах да поговорим и сега бях длъжен да дам разумно и логично обяснение.

– Мисля, професоре… – погледите ни се срещнаха уплашени, резервирани и макар и срамежливи донякъде, съхранили напълно потайността си. Не погледи на приятели, а на двама опитващи да се унищожат взаимно противници. – Жалко, но не мога да посоча убийците на Нюзхет.

По лицето му, което дори студът не успя да оживи, плъзна недоволство.

– Защото ме измъчват разни въпроси, професоре… Първоначално и аз мислех като вас. Че убиецът е Сезгин. Лично Нюзхет ми каза, че са имали разногласия. Всъщност аз казах на главен комисар Невзат за него. Де да беше така, сега този мъчителен случай щеше да бъде приключен. Но нападението срещу Акън промени гледната ми точка. Както казах снощи по телефона, между убийството на Нюзхет и нападението срещу Акън е минало много малко време. Може би дори са извършени едновременно… Когато Акън проговори, ще научим точния час. Както и да е, сякаш двете престъпления са извършени от организирана група. Като че ли Нюзхет и Акън са били набелязани и отстранени по едно и също време. Ако разсъждавам правилно, тогава не съществува възможността Сезгин да е убиец.

Дали от вълнение, от тревога или чиста паника веднага отговори:

– Но кой тогава? Кой може да е убиецът?

Не, не е толкова лесно, няма да ме принудите да го кажа.

– Нюзхет и Акън са се мразили – казах спокойно. Дочух хвалебствения шепот на баща ми:

„Браво, Мющак, много добре се справяш, само легендарният детектив на Агата Кристи – Еркюл Поаро – може да направи толкова точен анализ и да бъде така хладнокръвен.“

Естествено, не се подлъгах по фалшивото потупване по рамото на баща ми и се обърнах към хитрия професор:

– Нали са имали недоразумения?

– Не говори с гатанки, Мющак – укори ме Тахир Хакъ. – Кого имаш предвид? А и за какви противоречия става дума, та едновременно Нюзхет и Акън…

Нетърпението му беше добър знак. Трябваше още малко да му опъна нервите.

– Кого според вас, професоре? Нюзхет и Акън са имали общ проект.

Устните му се раздвижиха неволно, сякаш вършеше предателство:

– Проектът на Нюзхет…

Бях уцелил точно в десетката.

– Точно така… Нищо друго не свързва Нюзхет и Акън.

Сякаш за да прикрие тревогата си, бързо каза:

– Теорията за отравянето на Мурад II. Нюзхет заради този проект ли беше убита?

Ах, проницателни старче, ах, още продължаваш играта, още се опитваш да ме отклониш от верния път.

– В това вече не съм убеден – усмихнах се. – Може Нюзхет да е разработвала друга теза.

Безпокойството отново завладя пъстрите му очи.

– Каква например?

– Не зная, не ми каза, но може би вие сте наясно. След като сте се виждали толкова често, трябва да ви е намекнала…

– Не, не ми е казала – отговори веднага.

Категорично лъжеше. Спомних си един израз, приписван

на султан Мехмед Завоевателя: „Ако дори един косъм от брадата ми разбере какво възнамерявам, веднага ще го отскубна и изгоря.“ Беше разбираемо владетел на огромна империя да си държи езика зад зъбите, но какво значеше потайността на Тахир Хакъ?

Дали разбра, че не му вярвам, та попита:

– Защо смяташ, че Нюзхет не е разработвала отравянето на Мурад II? Онази статия на Фройд за отцеубийството, намерена в дома и… За Достоевски, нали? Знаеш, че Нюзхет обичаше да свързва литературата с историята… Въпреки че няма нищо общо с действителността, спокойно би могла да изгради тезата си върху такава теория за заговор – по устните му, побелели от студа, се появи пресилена усмивка. – Защо го казвам, та ти пръв спомена това… Нали? Е, Мющак, защо си промени мнението?

Заради вас, професоре, поведението ви е толкова съмнително и нелогично, че дори не се развълнувахте, като повдигнах въпроса за отравянето на Мурад II. Човек неволно ще си помисли, че не такъв е бил проектът на Нюзхет… Но не можех да му кажа това.

– Отново прочетох за смъртта на Мурад II… Не прилича на отравяне. Вероятно е било мозъчен кръвоизлив или инфаркт.

Подсмихна се подигравателно.

– Както забелязвам, след историята си се захванал с медицина.

– Не, професоре, не успях в историята, та в медицината ли. Но четейки написаното, човек стига до това убеждение. Знаете, че месото е преобладавало в храната… Дворцовите ястия са били тежки… Заради това повечето султани са боледували от подагра…

Погледна ме заинтересовано.

– Да, но не съм чувал някой да е умрял от това…

Кой беше казал това? Спомних си – снощи насън султан Мехмед Завоевателя… Какво изключително съвпадение! Преди да са изминали двайсет и четири часа, чувам същото изречение. Защо пък да е съвпадение, та баща и син са имали същото заболяване… Естествено, този в съня ми не беше Завоевателя, а отражение на подсъзнанието ми.

– А ти? – попита професор Тахир… – Знаеш ли някой да е умрял от тази болест?

– Не, но не това е въпросът… Подаграта се провокира от начина на хранене, искам да кажа, че могат да се запушат артериите. Онези, които причиняват мозъчен кръвоизлив или сърдечна криза… Всъщност начинът, по който е починал Мурад II, не е единствената причина за промяната на мнението ми. Вчера някакви са влизали в кабинета ми. Търсили са нещо.

Лицето му пак се сгърчи от притеснение и посивялата му брада отново затрепери.

– Сигурен ли си? Да не би чистачите да са влезли по погрешка?

– Не, не са чистачите… Обърнали са всичко наопаки. Ровили са и в компютъра ми…

– Защо не ми каза по-рано? Трябваше да известим полицията…

Загрижеността му изглеждаше откровена, но, естествено, не му повярвах.

– Не помислих, че може да има връзка със смъртта на Нюзхет. Допуснах, че е възможно след нападението срещу Акън. Ще кажа и на полицията… Както и да е, нахълталите в кабинета ми май са търсили някакъв файл. Ровили са из документите в чекмеджетата. Вероятно са влезли в компютъра, защото не са намерили нищо. Проверили са една статия, в която се споменават шестима души, живели по времето на Мехмед II. Първият е султан Мехмед Завоевателя, вторият – великият везир Чандарлъ Халил, третият – Шахабедин паша, четвъртият – Заганос паша, петият – Баязид II, и шестият – Джем султан. Мурад II не е сред тях…

Вдигна рамене.

– Че това е безсмислено. Понеже не са търсили Мурад II в компютъра ти, това доказва ли, че Нюзхет не се е интересувала от него?

– Разбира се, че не. Но ако предположим, че влезлите в кабинета ми са убийците – понеже друго не ми идва наум, – значи, не са се интересували от Мурад II като обект в разработката на Нюзхет, а от семейството и везирите му. Не е ли странно?

Понеже нямаше какво да възрази, само повтори:

– Странно…

Не продължи по-нататък. Сякаш мислите му се объркаха. Дали действително нямаше връзка с онези? Не, не можех да го допусна. Дори да нямаше връзка, прикриваше някаква съществена информация. Може би тайна, която би издала убийците. Ако беше така, то краят на страшния кошмар, в който живеех от два дни, беше в неговите ръце. Може би това искаше да ми каже. Може би и той не желаеше да обвини никого, понеже не беше сигурен в правдивостта на информацията си. Тогава постъпвах неправилно; подтиквайки го да каже имената на убийците, щях да му затворя устата. Може би аз трябваше да започна пръв. Да си кажа мнението, да подхвърля имената на Четин и другарчетата му. Да, нищо не губех. А можех да спечеля оправдаването си.

– Всъщност, професоре… – започнах, но някакъв глас ме прекъсна:

– Мога ли да се снимам с вас? – и без да изчака отговор, помежду ни се намести закръглена госпожа, най-смелата от трите, които казаха на Тахир Хакъ, че е млад. – Ех, за да се снимам с вас, разгледах само едната кула – и ме избута. – Нищо, не съжалявам, друг път ще ги обиколя, но едва ли пак ще се срещна с вас. Хайде, Пеями, снимай, какво чакаш? – обади се към дребен мъж насреща ни с фотоапарат в ръка и стеснителна усмивка.