Убийството на султана

38„Моята безумна страст бе незарастваща рана“

Както в деня на убийството, така и сега бутнах с върха на пръста светлокафявата дървена врата. Тя изскърца и се отвори към малкото антре. Както и тогава. Стени, посивели от времето в замърсеното антре… Вдясно на закачалката зеленикаво манто, до мен тъмнокафяв шал… Дрехите на Нюзхет… Усетих тежък поглед.. На Нюзхет ли? Вдигнах глава и страхливо огледах кабинета. Не, срещнах не застиналите сини очи, а блестящи от живот кафяви. Младо смугло момиче ме оглеждаше.

– Здравейте, господин Мющак.

Тук явно всички ме познаваха… Пак ли някой от миналото?

– Здравейте!

Все още не схващах коя е, но тя продължаваше да ме гледа възхитено.

– По-висок сте, отколкото си ви представях, господин Мющак. И по-едър… – забелязала неучтивостта си, продължи: – Извинете, не ви се представих. Комисар Зейнеп. – И протегна ръка с латексова ръкавица. – Аз съм помощник на главен комисар Невзат.

Явно един от заподозрените на таблото със снимки в полицията бях аз. От часовете разговор за мен между майстора по престъпленията главен комисар и откачения му колега Али, гледащи снимката ми, възприемчивото момиче, което виждах за пръв път в живота си, беше добило доста информация. Сигурно дори ми беше направила психологически профил. Само че не се държеше като към убиец. Защото още не беше сигурна. Или имаше своеобразна тактика на разпит като хитрия си началник. В никакъв случай не можех да и се доверя.

– Интересувате ли се от литература, господин Мющак?

Това пък защо?

– Литература, имам предвид четете ли романи?

Достоевски ми дойде наум… Отцеубийството… Завоевателя и баща му… Голямото съмнение на Нюзхет… Шестият османски падишах Мурад II, който чака токсикологично изследване в отворената си гробница в Бурса… А трябваше да се сетя за Толстой… „Кройцеровата соната“… Трагедията на един ревнивец… Горчивата история на Позднишев, убил съпругата си със закривена дамаскиня… Прекрасната книга, която четях преди две вечери, преди да дойда в този дом и да намеря трупа на Нюзхет или преди да посегна на живота ѝ.

– Разбира се, чета… Животът е скучен без романи…

– На същото мнение съм, романите са по-забавни от разкриването на престъпление. Но вероятно вашият интерес към литературата не се ограничава само до четене?

Какво целеше това момиче, започваше да ме изнервя, но докато се канех да я попитам, на отворената докрай врата на хола се появи лицето на Невзат.

– О, професор Мющак… Дойдохте значи. Да си кажа правичката, вече бях загубил надежда.

Стиснах дружелюбно подадената ми ръка.

– Моля да ме извините… Тахир Хакъ провеждаше открит урок. За Завоевателя… Оттам идвам, и аз участвах.

Веднага забрави за закъснението ми.

– По стъпките на Завоевателя, а… – рече възторжено. – Навремето я правел Яхия Кемал. Веднъж се включила и мама. Не можеше да се наприказва. Да можех и аз да отида. Ще повтори ли господин Тахир?

– Мисля, че да. Но вече доста остаря. Всеки път се оплаква, че му е омръзнало и дотегнало, но щом минат няколко месеца, не може да устои на подканите и отново се захваща с организацията… И винаги ме включва. Няма сватба без тъпан. Уморява се, естествено, и аз му помагам… Напуснах обиколката по средата, понеже ми се обадихте, че имало нещо важно…

Надявах се да обясни, но той се задоволи само със:

– Добре направихте. Заповядайте, да седнем.

Отидохме в хола; пердетата все още бяха спуснати както ги

оставих, стаята се осветяваше от кристалния полилей на тавана. Не можах да се въздържа да не погледна фотьойла с цвят на шампанско, в който заварих трупа на Нюзхет. Естествено, беше празен… Само едно тъмно петно в средата… Петно от кръвта, стекла се от шията на старата ми любов по блузата до гърдите и оттам – до седалката на фотьойла. Когато извадих от шията и ножа за писма, малко прясна кръв беше преминала по същия път до седалката… Причерня ми, преглътнах и обърнах глава, но това не беше убягнало на нашия наблюдателен главен комисар.

– Тук намерихме трупа, върху фотьойла. Умряла е веднага, с първото забиване на ножа…

Всъщност намекваше, че гледам натам. Кимнах.

– Така е било. Трупът бил в креслото. Така писаха вестниците. Видях и снимката. Познавам този дом като петте си пръста. Стотици пъти съм идвал…

Веднага се хвана за думите ми:

– Не споменахте досега тази подробност.

Застанах под единия от двата кристални полилеи.

– Коя по-точно?

– Отношенията ви с жертвата…

Сложих си маската на възможно най-голяма невинност. Премигнах изненадано.

– Как така? Не ви ли казах, че Нюзхет беше най-близкият ми приятел?

Погледна ме недоверчиво.

– Да, казахте, че сте били близки. Но не казахте, че сте бившият любим на госпожа Нюзхет.

На ти сега! Защо ли глупакът Мющак скри тази подробност?

– И то какъв любим… – обърнах глава и срещнах погледа на Али в антрето.

– Нашата Зейнеп рече, че обикновен литератор не може да напише такива писма… Беше във възторг…

Какво имаше предвид младият полицай?

– Точно тъй – присъедини се възторжената девойка към колегата си. – Ако напишете книга, може и да не се похарчи. Писмата обаче са прелестни…

Писмата ми ли? Значи, въпросите и за литературата били свързани с писмата ми. Настръхнах. Намерили бяха писмата ми? Тоест Нюзхет е пазила писмата ми?

– Да, пазила ги е – сякаш прочете мислите ми момичето. – Всичко е запазила. Страхотни писма… Госпожа Нюзхет е била късметлийка.

Думите сами се отрониха от устните ми:

– Но тя не мислеше като вас…

Пълна тишина… Окаяното положение на изоставения…

– Наистина защо скрихте от нас връзката си?

Невзат вече искаше да минем по същество и отново гледаше съчувствено.

– Прав сте, не казах, че сме били любовници. Не че го пропуснах, скрих умишлено. От уважение към отминали чувства… И за да не стават клюки… Знаете, че папараците мрат за такива истории… Любовни писма до световноизвестната историчка…

Говорех разчувствано, но и аз не знаех преструвах ли се, или бях искрен.

– А и мислех, че една неосъществена любов няма да ви заинтересува.

Виж ти, засрамиха се. От влизането с кални ботуши в човешката душа. Да, видях свян в погледите им. Но това не продължи дълго, пръв се окопити Невзат.

– Погрешно сте разсъждавали, професор Мющак – тонът му беше студен като на държавен чиновник. – При разследването на престъпление с неизвестен извършител е необходима всяка информация. Оставете ние да решим кое е важно и кое – не, става ли?

Тъгата беше изчезнала от очите на хубавия младеж и момичето. Магията помежду ни я нямаше. Сега трябваше да разиграя победения – и по-точно себе си.

– Извинете ме, но Нюзхет беше много важна за мен…

Зейнеп отметна с ръка падналата върху очите и коса и попита:

– Все още ли я обичате?

Колко простичко питаше. Дали съм я обичал? Любов ли? Умирах за нея. Тя беше душевната ми тръпка, радост и храна за духа ми. Смисълът на живота ми, причината да дишам. Тя беше моята безумна страст и незарастваща рана. Сладко сълзяща, най-красивата рана на света… Дощя ми се да възкликна, ама вие откъде да знаете това, малка госпожице. Естествено, не го направих…

– Знам ли… – избрах по-лесния отговор. – В началото я обичах много. До полуда, както казват… Даже и повече… Точно така беше. Безумна страст. И продължи години след като Нюзхет ме напусна и замина.

– Седем години – промълви възхитено…

Точно седем години и два месеца, но не я поправих.

– Седем години ли съм писал? – повторих задавено. – Седем години значи…

– Да, всеки месец сте писали писма.

– Сигурно съм бил болен от любов.

– В писмата си я наричате султанке моя…

– От една песен… Любимата ни… Вие едва ли я знаете, но съм сигурен, че господин Невзат я помни…

От лицето на главния комисар изчезна изражението на безразличния държавен чиновник.

– Коя песен?

– Ти си султанката на моето същество…

Невзат се натъжи като от стар спомен.

– Много хубава песен…Ти си султанката на съществото ми /Да, ти си ми болката и цярът…По музика на Хаджъ Ариф бей83… В изпълнение на Нихавенд, нали?

– Да, Нихавенд… Беше любимата ни песен… Оттам остана думата султанка…

Композитор от XIX век. – Б. пр.

Зейнеп не се заинтересува особено, вероятно защото не знаеше песента, умът и беше в писмата.

– Но после сте престанали… Писането имам предвид… Писмата изведнъж прекъсват… Внезапно…

Каза го тъжно, сякаш питаше защо сте го направили; май бях загубил точка в класацията ѝ – влюбеният поет се беше превърнал в обикновен никаквец.

– Човек се уморява по някое време. Губи надежда, госпожице Зейнеп. А страданието по неосъществените мечти е ужасяващо… Как да кажа, просто се изчерпваш… После току-виж любовта свършила.

Свършила ли беше? Де да беше свършила, де да беше както го описвах, де да бях почувствал спокойствието от края ѝ.

– А намразихте ли я заради това? – Али повдигаше нова тема. – Или как да го кажа. Вие я обичате до полуда, а на нея изобщо не и пука…

Нужна ми беше безгрижна усмивка и веднага я надянах.

– Естествено, намразих я… И то как… – въздъхнах дълбоко. – Помня как нощи наред не спях от гняв… От гняв и болка… А и от ревност. Какво ли прави сега в Америка? С кого ли е и прочие. Ето такива дивотии… Струва ти се, че ще превъртиш. Но после минава. Колкото и силни да са били, чувствата утихват. Казват, че не се забравяло, лъжа е! Всичко и всеки се забравя. Има едно-единствено лекарство и това е времето…

– Какво стана, като се срещнахте за пръв път? Какво почувствахте, като я видяхте насреща си?

Отново Зейнеп и отново прочувствен въпрос за любовта. Така ли е наистина? Или пак ме изпитват? Огледах ги незабелязано – и тримата бяха впили очи в мен. Не, повече не биваше да рискувам, трябваше да кажа истината. Че не сме се виждали двайсет и една години? Не би ли било доста странно да я обичам още, след като не сме се виждали толкова дълго време… Маниакалната страст на болен човек… После онази внезапна покана от Нюзхет… Която уж съм отхвърлил. Промених решението си на момента.

– Отчуждение… – Трябваше да се постарая да прозвучи двусмислено. Ако знаеха, че не сме се виждали, щях да уточня, че имам предвид телефонния разговор и да се измъкна. – Да, отчуждение, това беше първото ми усещане. Още щом чуете гласа и разбирате, че това не е жената, в която сте били влюбен преди години. Чужд човек, далечен…

– Разочарован ли бяхте?

– Смесени чувства, госпожице Зейнеп, и разочарование, и радост. От една страна, тъга – че точно тази жена ли съм обичал? От друга, радост – колко хубаво стана, че я забравих…

– А професионална завист? Тя също е историк като вас. И то много успешен…

Ето го отново царят на логиката Невзат.

– Има вероятно. Но аз никога не съм бил амбициозен. Учих история, понеже я обичам… За да разгадая миналите събития… Да прозра истината през мъглата. Приятна работа. Харесвам повече момента на достигане до истината, отколкото издигането в кариерата. Да намериш нови документи, да забележиш в тях дребни детайли и посредством тях да установиш, че нямаш и понятие за нещо, което си мислел за познато. Самото това усилие е приятно. Всъщност малко наподобява вашата работа. Да стигнеш до истината, да разрешиш загадката, да откриеш убиеца. Е, не е точно едно към едно… Има различия. Например при нас няма кръв и трупове…

– Така ли смятате? – попита алегорично Невзат. – Аз мислех обратното. Дори кръвта да е засъхнала отдавна и от трупа да са останали само кости, вашата професия е по-страшна, занимава се с по-жестоки престъпления. Вземете мен… От години съм в тази професия, но дори само броят на жертвите в битката при Отлукбели84стотици пъти превишава този на престъпленията, които разследвам.

– И така може да се каже, господин Невзат. Много от историците твърдят, че историята на човечеството не е нищо друго освен колективно престъпление. Но това е малко неточно. Защото хората едно време са правили и друго, освен да се унищожават взаимно.

Истинският вариант на фалшивата усмивка, която преди малко лепнах на устата си, се появи по лицето на Невзат.

– Мисля обаче, че старата ви любов се е интересувала повече от първата част. При това от престъпления в семейството… Широко разпространената в Римската империя традиция… Как бяха онези думи на английски?

– Patricide, Filicide, Fratricide… – припомних му.

– Сиреч отцеубийство, детеубийство и братоубийство… – и посочи коридора, сякаш там беше доказателството на думите му. – Заповядайте, да идем в кабинета на госпожа Нюзхет. Искам да ви покажа нещо.