Убийството на султана (Ахмед Юмит) читать бесплатно онлайн полную версию книги

49„Най-позорният ми успех“

Вървяхме сред червеникавите борове, под краката ни хрущяха изсъхнали иглички и тук-там шишарки… Малката ръка на любимата ми в огромната ми шепа. Носех на гръб плажните чанти на двама ни, Нюзхет беше обута в къси, циганско пембени шорти, с бял шал на сини точки около врата. Беше или началото на юни, или краят на септември… Най-хубавият сезон на Бююкада. Приятната влага на Мраморно море по кожата ни… Въодушевени… Щастливи… Вървим към морето. Към онази тъмнозелена скала накрая… Окъпаният в слънце нос Дил, обляната в слънце скала…

Не, нямаше слънце, единствено сивкава светлина в студения следобед… Снегът отдавна се беше стопил, но още всичко беше мокро… Борови иглички в калта, тук-там шишарки, ято гладни гларуси над отсрещното възвишение и след тях предвещаващото беди гарваново грачене… Нито Нюзхет е до мен, нито малката и ръка в шепата ми… Само букет виолетки… Разноцветни, каквито обичаше… Долавям слабия им аромат. И тъжната песен на скитника вятър. В ума ми запаметеното наизуст от непрекъснато препрочитане последно писмо на Нюзхет…

Здравей, Мющак,

Зная, че много закъснях и трябваше да ти пиша далеч по-рано. Не можах. Ще бъда откровена, не че не можах, не го направих. Страхувах се да не те обнадеждя, да не те разочаровам отново, да не те обидя… След толкова много години хващам отново химикалката с надеждата, че и ти си се променил…

Погледнато отстрани, не прилича на грешка; имам предвид напускането на Истанбул и заминаването ми за Чикаго… Да, мисля, че постъпих правилно, идвайки тук – от моя гледна точка, разбира се… Може би трябваше да се срещнем очи в очи. Но не смятай, че не съм го мислила. Да оставя два реда и да напусна Истанбул като беглец… Приемам, че се отнесох отвратително. Позорно… С неуважение както към теб, така и към себе си. Дали ще повярваш, ако ти кажа, че до слизането от самолета имах угризения на съвестта? Трябваше да поговорим. Трябваше да ти обясня, че тази връзка повече няма бъдеще… Че бракът ни би бил катастрофа… Че накрая някой от двама ни щеше да влезе в лудницата или да убие другия… Вероятно ти щеше да си убиецът, а аз – жертвата… Но трябваше доста да се постарая, за да те докарам до убийство. Защото си толкова добър… Де да не беше. Да беше като всички останали. Като обикновените хора – егоист, неверен, безчувствен… Жалко, че не си такъв… Като казвам жалко, имам предвид, че съжалявам теб, а не себе си… Ти винаги ще допускаш да те обиждат, точно както постъпих аз. Не казвам да се промениш, знам, че не можеш. Вероятно ще се ядосаш за момент, временно ще ти падне пердето, за миг омразата ще те стисне за гушата, но никога няма да скръцнеш със зъби, няма дори гневно да вдигнеш юмрук. Ти не можеш да удариш никого, не можеш никого да укориш, камо ли да напсуваш… Не, недей се опитва, дори да искаш, не можеш да се промениш… Всъщност това най-много обичах в теб. Невинност и липса на меркантилност, с което другите не могат да се похвалят… Но ето че денят дойде и за съжаление всичко свърши… Не ти, аз се промених. Вероятно не защото съм лоша, а от егоизъм или досада… Наистина съжалявам, но свърши. Сигурно трябва да кажа, че се опитах да избягам от усещането за края, за да не те нараня и наскърбя. Всеки ден си внушавах, че любовта ми към теб е още жива. Дори повярвах в брака ни. И нещастната ми майка дори се надяваше лудата и дъщеря да се вразуми… Но ето че не стана, не можах да го направя. Повярвай ми, Мющак, опитах, но не се получи. Вероятно ти не разбра, че тази връзка ми дотежа… Най-страшното е, че ти дотолкова живееше в измисления си свят, толкова вярваше във връзката ни, че не се осмелих да ти призная края и.

Ето защо не отговорих на кое от кое по-красивите ти и изящни писма. Въпреки че прочетох всяко едно по няколко пъти и нито веднъж не успях да сдържа сълзите си, не ти отговорих. Защото за мен любовта беше свършила, но не и ти… Не казвай веднага, че са глупости, чакай, не се ядосвай… Наистина те обичах… Де да беше винаги до мен… Да бяхме живели все заедно. Не като по-голям брат, а като приятел, като стар другар… Не подценявай това, обикновено добрият приятел е много по-ценен от онзи, в когото сме лудо влюбени. Естествено, наясно съм, че не можехме да останем само приятели, защото все още беше влюбен в мен. Как казваше Тахир Хакъ… „Любовта убива приятелството.“ Ти беше влюбен в мен и аз го приемах като съдба, като предопределение… Може би смяташе, че така ще бъде вечно… И което е по-лошо, успя да убедиш и мен. Вероятно това е повод за гордост за жените, но аз се измъчвах… Толкова беше щедър и непринуден – имам предвид случая с „Рубинените очи“. Които ми подари… Нямаш представа колко бях потисната… А бижуто беше великолепно. Обеците станаха най-любимият накит в живота ми… Да, действително изпитвах адски мъки и се отвращавах от себе си. Ето защо не ти писах… Затова не те и потърсих и въпреки че ми беше мъчно, не пожелах да се видим… За да не страдаш… Може да съм безсърдечна, егоистична и дори цинична, но повярвай, че в тези редове съм напълно искрена…

Младостта остана твърде далеч. Страстите, амбициите, ревността, направо казано – похотта – отмират едно по едно. И човек неволно се вглежда в миналото… Неволно мисли за него. Кой присъстваше в живота ми и кой остана в него. Не отричам, че след теб имаше други мъже; някои обичах истински, и то лудо, но ако на смъртния одър ме попитат кого не съм забравила, без да се колебая ще отговоря – Мющак: вероятно най-много съм обичала онзи чудак, криещ кристално чисто сърце в огромното си тяло.

Все още не съм сигурна, че ще изпратя това писмо… Но ако го прочетеш някой ден, бих искала да ми простиш… Защото най-голямата злина в живота си причиних на теб. При това без да го желая… Жалко, но успях да го направя. най-позорният и най-жестокият ми успех… Моля те да ми простиш, да ме пощадиш поне малко в името на хубавите ни спомени… Дали ще го чуя някой ден от теб? Не смея дори да си мечтая. Но ако чудото се случи, ще бъда най-щастлива на света.

Прегръщам те с обич, моя голяма любов, истински приятелю, стари другарю…

Невярната ти султанка, на която даде повече, отколкото заслужаваше:

Нюзхет…

Това беше написала дума по дума старата ми любов. Разбира се, че и простих; щях да го направя, дори да не беше написала това писмо и да не бях го прочел. Не можех иначе… Ако успея, оттук нататък ще живея, както ме съветва. Няма да опитвам да се променя. Ще се отдам на живота като дервиш… Не мога другояче… Съпротивата е болезнена и най-важното – не съм толкова смел. „Всеки трябва да опознае себе си – казваше покойният ми баща. – Това е първото условие за добродетелност. Добродетелните граждани не бива да се самозалъгват, за да не разочароват обществото.“ Обществото ли? Аз не съм полезен за себе си, та какво остава за другите… Но все трябва да се започне отнякъде. От опознаването на себе си…

Нюзхет беше права и за друго. Че никога няма да я забравя. С удоволствие щях да продължа да живея с призрака и, с който бездруго бях свикнал от двайсет и една години. Имаше ли значение, че повече няма да се видим, след като прекараните с Нюзхет незабравими мигове ми стигаха, та и оставаха… Единствено съжалявах, че не можах да изпълня последната и воля. Да, тялото и не беше изгорено. Поради много проста причина… В нашата страна няма крематориуми. Трябваше да отидем някъде в Европа, но Сезгин не се съгласи. „Всяка коза за свой крак, господин Мющак… Какво ще си кажат съседите“, рече и се измъкна от отговорност. А аз винаги съм помнил завета на младата Нюзхет: „Когато умра, посадете виолетки на гроба ми… Разноцветни виолетки.“ Може би заради това много не упорствах да се изпълни последното и завещание. Така засадих морави виолетки на гроба и в Еюб. Все още не са поникнали, но ей сега, щом се стопли, ще се изпълни желанието на старата ми любов. И все пак нещо липсваше… Затова днес дойдох на нос Дил… Щом не мога праха и, поне любимите и виолетки да разпилея в морето…

А Сезгин нямал връзка с убийството. Поне не пряка. Отношенията му с Фазилет датирали отдавна. Още преди тя да се омъжи. Това била и причината да се върне от селото на мъжа си – позната история… Но Сезгин никога не я оценил… Дори като любовница не значела нищо за него, горкичката. Някаква женска, с която да задоволява мъжките си страсти… А може точно заради това, от омраза към Сезгин е убила Нюзхет? Може би не само за пари, а за отмъщение да е забила в лебедовата шия на султанката ми ножа за писма с туграта на Завоевателя на дръжката…

Онзи сребърен нож за писма с туграта на Завоевателя на дръжката не беше като моя. Нюзхет го беше донесла от дома си в Америка също както и „Рубинените очи“. Откъде знам ли? Защото моят нож изскочи от чекмеджето в кухнята. Засрамена, стрина Кадифе си призна, че го ползвала като отварачка за консерви. Толкова уплашена изглеждаше, че дори не се разсърдих…

Акън оздравя. И веднага разказа случилото се. Нюзхет се отказала от проекта… „Дори да докажем, че султан Мехмед Завоевателя е бил отровен, няма как да разберем кой го е поръчал“, казала. Отхвърлила предложенията на Акън. С незаконните разкопки на майстор Хасан това няма да стане, отсякла. „Май нещо се беше уплашила“, добави бившият ми асистент… Смятам, че вечерята с Тахир Хакъ и мен е била замислена като прощална. Защото възнамерявала да се върне в Чикаго. „Знаеш ли защо ме беше поканила?“, попитах. Не знаеше, но често ме споменавала при съвместната им работа. „Като че ли още ви обичаше“, добави с насълзени очи.

Що се отнася до отравянето на Завоевателя, въпросът приключи със смъртта на старата ми любов. За добро или лошо – не знам, но мисля, че загадката няма да се разреши, докато не се намери амбициозен и може би смел като Нюзхет историк.