Убийството на султана

16„Къде съм аз, къде – убиецът?“

Бях толкова безпомощен, че се уповавах само на полицаите, изпратени да ме заловят. Отгоре на това се надявах да задържат колегите ми – сред тях и любимия ми Тахир Хакъ, – за които изобщо не беше сигурно, че са убийци. Явно безизходицата правеше от човека подлец. Аз да се отърва, пък… „Егоист е, егоист, този Мющак… Какво щеше да ти стане, ако дадеш водните си бои на Шазие…“ Не казах, че Шазие ги ползва безразборно, смесва ги една с друга и после аз трябва да чистя… Затова не исках да дам водните бои на братовчедка си. Да, егоист бях, не желаех да деля с никого тетрадката си, учебника, химикалката и най-вече водните бои. Точно както не исках да деля Нюзхет… „Виж как скъса и изхвърли картона, само да не го вземе Шазие… Лошо е това дете, лошо…“ Наистина ли бях лош? Дали за да не бъде с друг, Нюзхет я… А сега дали не се опитвах да прехвърля вината върху запалените ми по Завоевателя колеги, съчинявайки исторически доводи? Къде ти? Невзат не спомена ли преди мен за връзката с отцеубийството? Не, никого не подвеждах. И защо да го правя? Дори не е ясно дали съм убил Нюзхет.

Онзи психопат от огледалото се появи на дисплея на монитора.

„Защо тогава избяга от местопрестъплението? Защо изтри отпечатъците си в апартамента? Защо изхвърли в морето оръдието на убийството?“

Защото бях уплашен и паникьосан, не можех да мисля трезво.

„Я остави тия небивалици. Тук сме насаме. Признай си истината. Мислеше, че си убил Нюзхет. Дори не ти беше хрумнала друга вероятност.“

И как да ми хрумне? Нали не зная какво съм правил през безпаметните тъмни часове? Но сега като си мисля, аз не мога да убия никого. На мравката път правя…

„Това вече е без значение. Дори да не си извършил престъплението, е много трудно да докажеш невинността си… Като отгоре на всичко сам не вярваш в нея…“

Защо пък да не вярвам, никого не съм убил. Много надцених тази психогенна амнезия. Случвало ли се е някому с такова заболяване да извърши престъпление?

„Но Фройд каза, че имаш по-сериозни проблеми. Параноична шизофрения… Не помниш ли, параноична шизофрения… Тоест пълно вманиачаване… Ония, дето не мирясват, докато не убият когото са си наумили…“

Не си съчинявай, това беше сън. И говорещият не беше Фройд, а подсъзнанието ми, ти може би. Ти искаш да полудея. Моята проблемна, отвратителна, лоша половина…

„Да, обвинявай ме… Така правеше и едно време. Още съвсем млад, какво ти млад, като дете. До шестата си година се подмокряше, но никога не посмя да си признаеш срама. До сутринта тази топла влага от кръста надолу те успокояваше насън, но когато се събудеше под вмирисаната завивка, обвиняваше мен. Малкият господинчо винаги миришеше хубаво, все беше чистичък. И когато те обвиняха и оная вещица леля ти се подиграеше, избутваше мъничкото ми прозрачно телце като щит: «Не аз, той го направи.» А горката ти майка питаше: «Кой е той, рожбо?» Ти веднага се разреваваше и сочеше с малките си невинни ръчици: «Той, онова дете в огледалото.» Но стига вече, научи се да поемаш вината. Вече няма кой да те плаши. Баща ти умря отдавна, не ти пукаше, че майка ти е нещастна, тя също отдавна е при съпруга си…“

Внимавай какво говориш за майка ми… Тя ме обичаше.

„По-скоро те защитаваше… Едно е обичта, друго е защитата. Може би тя те съсипа. Да израснеш в такава сигурност, никога да не се сблъскаш с трудностите в реалния живот… Да не можеш да реагираш адекватно…“

За това беше виновен татко, а не мама…

„Да, баща ти си беше дръвник. Дребен човечец. От тъпанарите, дето не могат без чест, но да беше само той, нямаше да си такъв смотаняк. Защото той се държеше предизвикателно и можеше да скъса нервите на човек. Да не бяха увещанията на майка ти да му се подчиняваш, някой ден щях да го хвана за врата и да му строша главата в ръба на ваната…“

Не, не, смъртта на баща ми беше нещастен случай. „Нещастен или не, признай, че след това си отдъхна. Но си остана смотан. Бъди честен, баща ти не е виновен за нерешителността ти. Единствената причина за лицемерната ти свенливост е майка ти. Манията и да те предпазва и да гледа на теб като на малко дете… Да те защитава от баща ти, от леля ти и от жестоките улични гамени. Не, хич не ми се цупи, защо мислиш, че не стисна юмруци да се изправиш срещу бабаитите от квартала. Веднъж ме послуша и прасна единия с камък по главата, но после за малко да се надрискаш от страх. Понеже майка ти те вкара в релси с нежния си укор: «Ах, Мющак, как можа да направиш това? Такова възпитано дете като теб!» Аз можех само отново да потъна дълбоко в огледалото. А ти имаше голяма нужда от мен…“

Никаква нужда не съм имал от теб… Ти си груб, раздразнителен и агресивен. Не мога като теб.

„Ами да си могъл.“ Вече не говореше силно. Гневът в меднокафявите му очи се топеше. Тонът му стана сърдечен, сякаш ме съжаляваше. „Де да беше могъл… Тогава нямаше да ти се случи всичко това. На бърза ръка щеше да забравиш оная егоистка Нюзхет, и то още преди да те напусне… Може би пръв щеше да я отсвириш. И вероятно щеше да станеш по-добър историк от нея. Дори и от Тахир Хакъ… Не схващаш нали, нещастен тъпако. Аз съм твоята борбена половина, твоята устойчивост, която се изправя срещу живота. Твоят отмъстител, който може да го върне с лихвите на онези, които те нараняват…“

Отмъстител ли? Ти ли си бил? Ти ли уби Нюзхет?

Изобщо не се ядоса, а попита спокойно, с тъжно изражение, сякаш търсеше отговор на въпрос, отдавна чоплещ ума му:

„Защо винаги обвиняваш мен? Не зная дали съм убил Нюзхет. Понеже тази болест – психогенна амнезия или параноична шизофрения – влияе и на мен. Нищо не си спомням. Но ако държиш на истината, много преди това ми е идвало не с ножа за писма, а с голи ръце да я удуша.“

Ето че си призна. Не издържах повече и казах високо: значи, може и да си я убил! Излязъл си от мишата си дупка…

– Каква дупка, момчето ми – премахна гласът на Тахир Хакъ изопнатото от гняв лице на мъжа от дисплея на монитора ми. – За какво говориш, Мющак?

Стоеше на вратата с двамата му любими студенти зад него… Или съучастници? Четин с киселата физиономия и Ерол, в чиято добронамереност вече не бях сигурен. Къде ли беше онова слабичко момиче Сибел? Ами къде, сигурно по следите на нов заговор… Нищо, аз трябваше да плета собствената си кошница. Веднага надянах усмихнатата маска.

– Сигурно съм мислил на глас… – станах и посочих свободните столове до бюрото си. – Заповядайте, професоре… Радвам се, че си променихте мнението.

– Кое мнение? – сбърчи ниското си чело като акордеон.

– Нали казахте пред полицаите, че не можете да се качите дотук… А те къде са всъщност?

Докато питах, нарочно наблюдавах двамата младежи зад него. Притеснено извърнаха очи.

– Отидоха си – професорът се беше отпуснал в посочения стол. Изглеждаше уморен. След като адреналинът от лекцията беше напуснал организма му, беше изплувал отегченият, стар човек, който на тази възраст беше принуден да разрешава трудни проблеми. – Защо толкова се интересуваха от Завоевателя?

Задъхан ли беше? Ах, професоре, ах! Каква работа имате с тия фанатизирани момчета? Киселият фанатик се беше изправил зад дясното му рамо, ухиленият – зад лявото: като стоящите зад Завоевателя Шахабедин паша и Заганос паша… Единствено се различаваха по това, че Мехмед II е бил по-млад от везирите си, а професорът беше доста по-възрастен от двамата си съратници.

– Честно, Мющак, много бях изненадан, че този главен комисар разпитваше за Мурад II и Завоевателя. Вместо да разследва убийството на Нюзхет, той си блъска ума със смъртта на султаните. Като че ли е историк, а не полицай… – погледна ме обвиняващо. – Отделен въпрос е откъде има такава информация. Дали някой не го насочва?

Някой? Сиреч аз… Искаше да каже какво толкова разказа на тези двамата, та търсят връзка между престъплението и Завоевателя. Веднага прибягнах към тактиката на мама – ни чул, ни видял.

– Знам ли… И мен питаха – и млъкнах, сякаш се замислях. – Да не би да смятат,че между убийството на Нюзхет и Завоевателя има някаква връзка?

Професорът се размърда неспокойно в стола.

– Ами не разбрах, не го казаха ясно. Задържали онзи Сезгин. Паразит някакъв. Познаваш го, племенника на Нюзхет… Ти как мислиш, Мющак, кой може да е убил горката Нюзхет?

Изписах мъка по лицето си и тъжно наведох глава.

– Знам ли, професоре, аз също чух, че с Нюзхет не са се разбирали. Дали не е заради наследството? Ама Сезгин може ли да направи нещо толкова очебийно?

– Вие кога видяхте покойната за последен път, професор Мющак?

Четин зададе пропуснатия от Невзат въпрос. Дали не си мислеше как, ако Сезгин отърве кожата, да хвърлим вината върху тоя загубеняк? Да я хвърлят ли? Всъщност не убих ли аз Нюзхет? Тогава защо тези трима османлии насреща ми толкова се ровеха в тая работа? Не, тъй или инак професорът и тримата му съдружници бяха някак свързани с убийството.

– Говорихме вчера следобед – опитах се да върна разговора към началото. – Покани ме на вечеря, но казах, че няма да отида.

– Разказа ли ти за проекта си?

Най-после Тахир Хакъ изплю камъчето. Наистина е имало проект. „Завоевателя и отцеубийството…“. Тоест Фройд е бил прав? Какъв ти Фройд бе, аз съм бил прав, да признаем и заслугата на главен комисар Невзат, естествено…

– Какъв проект?

Четвърто действие, трета сцена: Мющак продължава да се прави на гламав…

Шест очи, шарещи по лицето ми, три мозъка, опитващи се да ме подмамят в капан, убийство, което се мъчеха да прикрият.

– Аз също не съм съвсем наясно – каза Тахир Хакъ, най-умният от трите мозъка. – Но през последните две години започна често да идва в Турция…

Следователно започналата често да идва в Турция моя единствена любов се беше сетила да ме потърси след две години. Защо ли е чакала толкова? Защото не и пукаше за мен. Защото отдавна ме беше отписала… Защо тогава ми се обади, при това две години по-късно… Какви две, точно след двайсет и една години… Какво се беше променило? Едва ли чувствата и към мен…

– Сигурно и с теб се е виждала при идванията си. Нали сте стари приятели… Имахте по-особена дружба – и като видя, че се стягам, лукаво смигна. – Не се притеснявай, не споменах пред ченгетата за отношенията ви. Няма и нужда. Защо напразно да ти създавам проблеми с тези досадни полицаи? Тук сме едно семейство, нали? Все сме си наши…

Ето как накрая Тахир Хакъ ме причисли към съучастниците си…

„Да, господин съдия, убилият съзнателно, планирано и предумишлено световноизвестната, пълнеща лекциите си със светила на науката, осветляваща неизвестните дълбини на историята, блестящата ни родна звезда професор доктор Нюзхет Йозген е бившият любовник на жертвата, най-жестокият сред тези четиримата, според които Мехмед Завоевателя е бил оскърбен, лицето Мющак Серхазин…“

– Наистина Нюзхет не ти ли каза защо толкова често се връща в Турция?

Ето че Тахир Хакъ, заел в реалността мястото на съдията от въображаемия ми свят, вече ме разпитваше. Внезапно се почувствах невероятно унизен. Професор Хакъ беше наясно, че чувствата ми към Нюзхет не са се променили. Добре знаеше, че я обичам въпреки изневярата, незачитането на ценностите и безцеремонността и – не само обичам, но съм луд по нея. Не знаеше само, че тя отдавна е приключила случая „Мющак Серхазин“. Ето защо не казах на възрастния човек, че изобщо не ме е търсила.

– Не, професоре. Всъщност с Нюзхет не се виждахме често… – престорих се, че мисля. – Чакайте, май каза нещо за отцеубийството.

– За patricide ли? – рязко попита Тахир Хакъ. – Кой владетел е отцеубиец?

Проверяваше ме, как можеше да не знае предмета на спора в лекцията? И понеже исках да видя реакцията му, веднага поясних:

– Мехмед II…

Странно, не само по лицето на Тахир Хакъ, но и по тези на лукавите му студенти се изписа дълбоко недоумение. Уважаемият професор широко отвори очи и попита леко подигравателно:

– Да не би Нюзхет да е разработвала доказателства за убийството на Мурад от Мехмед II?

Веднъж излъгал, имах нужда от конкретни убедителни детайли. Както казваше старата ми любов: „Способен си, защо не пишеш?“ Ето че започнах, Нюзхет, макар и късно.

– Май да, професоре… Фройд има статия за Достоевски и отцеубийството…

Очите, вероятно единственото неостаряващо в лицето на Тахир Хакъ, проблеснаха досетливо.

– Да, и главният комисар спомена това изследване. Но не можах да направя връзката.

Облегнах се в стола; държах в ръцете си и тримата. Или поне така си мислех, точно както сутринта с полицаите… Но нещо липсваше: ако Тахир Хакъ и групичката му имаха понятие от разработката на Нюзхет, защо биха искали да я убият? За да разбера, трябваше да продължа с лъжите.

– Познавате Нюзхет, професоре, обичаше сензациите и привличането на внимание върху себе си. – Знаех, че бях несправедлив към жената, смисъл на живота ми, но трябваше да изпитам отсрещните. – Според мен е щяла да направи анализ на Завоевателя, изхождайки от отцеубийството. Съвършено нов анализ. Не текст като на нашите ориенталски историци, критикуващи при всеки удобен случай Завоевателя, нито разработка като на романтиците, възхваляващи го до небесата… Обстоен труд като книгата на Бабингер. И този път на читателя е щял да бъде поднесен психологически профил на владетеля. Ще се съгласите, че сложната личност на Завоевателя би събудила интереса не само на историците, но и на всички останали. Вероятно е била вдъхновена от онази статия на Фройд. Като на мястото на великия писател, възнамеряващ да убие баща си, се постави планиращ отцеубийство владетел…

Изненадата и на тримата нарастваше все повече. Четин ме гледаше недоверчиво, а Ерол беше зяпнал с отворена уста от удивление. Или и те играеха като мен? Тримата едновременно? С една и съща реакция? Възможен ли беше такъв съвършен синхрон? Ако да, то този екип наистина беше опасен.

– Дааа, сега разбирам – окопити се професор Тахир. – Значи, затова се е интересувала от детството на Мехмед II.

Не, ето сега играеше старата лисица. Изненадата му одеве беше истинска, но бавно плъзналото по лицето му спокойствие и наподобяващият радост блясък в очите му говореха, че се е справил с важен проблем. А трябваше да бъде много разтревожен. Ами помислете, ако Нюзхет е била заклана заради обвинението към Завоевателя в убийство, то тогава изясняването на причините за престъплението би трябвало да ги разтревожат. Но нито Тахир Хакъ, нито съмишлениците му изглеждаха така. Това наистина беше любопитно. Какво всъщност ставаше? Не беше ли такъв проектът на Нюзхет? Дали не бях взел за действителност въображението си? Но нали сам професорът спомена за проект? Ако такъв нямаше, защо тези тримата биха дошли в кабинета ми? Да изтърбушат чекмеджетата ми, да проучат записките ми, да ровят из файловете в компютъра ми… Дали те са влизали тук? Определено не Тахир Хакъ, но тия двамата… Отново погледнах едрото тяло на Четин. Дали този грубиян не беше ме блъснал в коридора? Защо не? Не видях лицето му, но… Беше изчезнал в тъмнината като вятър, за да не го видя. Виж решителността в очите на тия, вторачили са се в една точка като войници, които не се интересуват от нищо друго освен от постигането на целта. А командир им е известният и славен Тахир Хакъ… Да, няма съмнение, че те са претършували кабинета ми. Естествено, познават всяко кътче на сградата… Дори местоположението на ключовете ми… Никой друг не би влязъл… Добре, но какво са търсили? Какво са се надявали да намерят? Документи, информация, записки, свързани с проекта на старата ми любов… Хубаво, но за какъв проект става дума?

– Явно Нюзхет е търсила документ, потвърждаващ убийството на баща му от Мехмед II – продължи професор Тахир. Притворил очи, се опитваше да докаже, че е по-умел лъжец от мен. – Сега разбирам защо ме питаха за смъртта на Мурад II… – и обърна поглед към Четин. – За това е бил и спорът и с теб.

Намръщеният му студент се изненада, не успявайки да се приспособи към гъвкавата мисъл на професора.

– Какво? Моля, професоре?

– Нали спорихте с Нюзхет? – смъмри го храбрият професор. Какво ли беше изпатил от тия идиоти, горкичкият. – За хуманизма на Завоевателя…

– Да, говорихме за отговорността да убиеш владетел – включи най-сетне дебелата глава на Четин.

– Не за отговорността – припомни му професорът. – За правото да убиеш… За законовата и конституционна обосновка на убийството на нарушилите реда в името на доброто на народа и държавата… Освен това престъпленията са извършвани за предотвратяването на смъртта на повече хора. Но покойната Нюзхет беше против и двете определения – и леко въздъхна, като да съжаляваше. – Прав си, Мющак, тя избираше все злободневни теми. Беше работлива и проницателна, обаче искаше всяко нейно откритие да стане събитие, всяка статия да предизвика буря… въпреки неколкократните ми предупреждения…

Въпреки предупрежденията! Значи, Нюзхет е била заплашвана.

– Никога не се отказа, жалко, че не зачиташе научния морал. Казваше: „Това ни връзва ръцете, професоре“, пренебрегвайки всичко и всички. „Важен е новият аспект“… Всъщност за Нюзхет беше важно да се говори за нея. Нямаха значение нито науката, нито моралът.

– Не става дума само за морал в науката, професоре – слюнките на развълнувания Четин се разхвърчаха до мен. Въпреки че беше убита, и то може би от собствените му ръце с ножа за писма, ядът му към Нюзхет още не беше преминал. – Хич не и пукаше за националните ценности. Не знаете ли какво говореше за Завоевателя?

Професорът или не беше ядосан като него, или вече искаше да приключи тази неприятна тема. Поне бяха разбрали, че тъпият Мющак няма нищо общо със случилото се. Какъв беше жаргонният израз… Да не ровим в лайната!

– Както и да е, да не бъдем несправедливи към Нюзхет – влезе в ролята на милостив проповедник Тахир Хакъ. Време беше да заровим томахавките. – Тя беше ценен научен работник и историк. И приятел на мен и Мющак.

Приятел, чийто живот, без да се замислим, бихме отнели, ако е в разрез с интересите ни, помислих си. В ума ми изплува угасналият поглед в сините очи на старата ми любов, на които не можех да се наситя едно време и ноздрите ми се изпълниха с тръпчивия мирис на виолетки… Усетих как неволно свивам юмруци. Ако можех, ако ми идеше отвътре и ми стигаха силите и даваше сърцето, първо щях да удуша със собствените си ръце тоя хитър старик, когото обичах повече от баща си, и онези двама жестоки човекоподобни, а сетне да преметна от стълбището в нищото едрото си тяло… Падни, падни, не ти е тук мястото, издигането в света не е майсторлък…

– Не тъгувай, Мющак! – опита се да ме утеши проницателният ми професор, схванал погрешно мълчанието ми. – Трябва да приемем действителността. Нюзхет е мъртва.

Да, Нюзхет е мъртва, бяхме я убили. Може би аз, понеже не отговори на любовта ми, може би професорът, защото беше оскърбила великия владетел. Аз от гняв, а професор Тахир заради разлика във възгледите… Каквато и да беше причината, резултатът не се променяше: и двамата несъмнено бяхме подлеци, но неизвестно чия подлост беше станала подтик за убийство.