Убийството на султана

23„Не можеш да контролираш живота, Мющак“

Нормално беше Шазие да забрави, защото от години не бях и говорил за Нюзхет. А за какво говорех в редките моменти, когато се виждахме? За ежедневните проблеми и жилищните неволи, знам ли, за квартирантите, които не плащат редовно наема, за сезонната мигрена на Шазие, за започналите ми напоследък ишиасни болки и, разбира се, за най-скъпото ни – спомените. За живота в къщата на „Шевки паша“… Кой знае защо на отминалите години винаги се гледа през розови очила и събитията се възприемат с повече емоционалност… В такива случаи се вълнувахме най-много… И се чувствахме най-близки. Но никога като тази вечер. При положение че не бях съвсем откровен… Може би същото важеше и за Шазие. Може би в началото на разговора и тя беше постъпила егоистично. Тези „Рубинени очи“… Да не би да завиждаше на старата ми любов? Да е завиждала винаги? Опитах да си припомня как се държеше младата Шазие с младата Нюзхет. Не си спомних нищо негативно. Шазие беше уверена в себе си поне колкото Нюзхет… И защо да не бъде? Около нея пърхаха всички младежи от Бахарие до Кадъкьой… Колко красиво момиче беше… И все още е… Не, нямаше причини да завижда. Само се беше подразнила, забелязвайки семейните скъпоценности на шията на Нюзхет. И добре направи, защото се преоткрихме…

Да бях и разказал всичко, преди да си тръгне. Да бях я попитал направо дали е възможно да съм убил Нюзхет. Съмненията ми бяха излишни, тя никога не би казала на полицията. Напротив, би измислила някакъв изход. Изход? Не ми се вярва, тя самата не беше сигурна. „Съжалявам, вероятността е малка,

но може да си убил Нюзхет.“ Не го каза точно по този начин. Но все пак нали намекна за някаква вероятност?

Когато се върнах при бюрото, все още си говорех сам. Да, на висок глас, сякаш отсреща имаше някой… Раздвояване на съзнанието… Човечецът беше казал параноичен шизофреник, но нали не бях му повярвал… Но какво общо има? Всъщност човечецът е отражение на съзнанието ти върху съня… Починалият преди повече от седемдесет години Фройд ти се присъни да проведе психосеанс… Ако си стигнал дотам да вярваш на привидения, работите отиват на зле… Ако малко се понапъна, ще се изкарам избраник… И какво още? Добре де, но защо стоя до бюрото? Че къде другаде, до входната врата ли? Да стоя още там като смахнат, след като изпратих Шазие? Не, драги, нямам това предвид, явно за друго съм се върнал до бюрото… Нещо, което ми е хрумнало, докато изпращах Шазие… Добре, спомних си… Исках да видя вестника със снимката на Нюзхет… Може снощи да съм пропуснал някоя подробност…

Седнах на освободения от Шазие стол и придърпах вестника към себе си. Сложих очилата и се взрях в снимката. Всекидневната изглеждаше по-осветена, отколкото помнех… Или полицаите са запалили лампите, или е от фотосветкавицата… А може да е от некачествената снимка… В местоположението на старата ми любов нямаше промяна. Дори масичката с каната и полупълната чаша с вода си стоеше там… Различаваше се и петното кръв, потекла от раната вляво на шията, един пръст под „Рубинените очи“ върху бялата блуза, образувано от допира на пръстите и до гърдите. Плюшените пердета зад гърба и си стояха, както ги бях дръпнал. Главен комисар Невзат не беше променил местопрестъплението… Добре, а снимката? Кой я беше направил? Вероятно журналист, извикан от първите влезли в апартамента полицаи…

„Пак се разсея, Мющак. Какво те интересува кой я е направил? Концентрирай се в подробностите.“

Преди да кажа добре, татко, добре, концентрирам се, но на тази снимка няма детайл, който да ми помогне, погледът ми отново я огледа. Не, не можех да различа нищо по-различно от снощи. Е, ако не броим „Рубинените очи“. Че как така не съм забелязал тази огърлица? „Страдащите от дисоциативна фуга могат да изпитат затруднение при възприемане на заобикалящото ги след кризата.“ Дали наистина е така? Ами ако не е? Ако някой, дошъл след мен на местопрестъплението, е сложил огърлицата на шията на Нюзхет? Но как да разбера? От пръстовите отпечатъци по ножа за писма, ако не бях го извадил от шията и и пуснал в тъмните води на Мраморно море… Да, но те можеха да бъдат моите. Обаче поне щях да науча истината… Ами ако ножът не е моят? Как да не е, нали снощи проверих в кабинета, нямаше го… Проверих, ама надве-натри. Защото бях сигурен, че съм убиец. А сега не съм ли? Разбира се, не… Не загряваш ли, ако ножът беше вкъщи, съм невинен. Станах развълнуван… Краката сами ме понесоха към коридора. Ако снощи не съм използвал ножа за писма с ужасна цел в жилището на Нюзхет, той трябваше да бъде в кабинета ми. Защото педантичният Мющак Серхазин внимава при подреждането на вещите и приборите на съответните им места. Това, което трябва да направя, е основно претърсване, но не паническо като снощи, а спокойно.

Малкият полилей, една от малкото останали вещи от старата къща, освети кабинета като лъч надежда. Въпреки че снощи огледах, за по-голяма сигурност се отправих към бюрото, където винаги е стоял ножът. Не, нямаше го. Изпразних до дъно дървения пенал. По пода се пръснаха писалката „Паркер“, която мама ми подари при завършване на гимназията, синя, черна и червена химикалка, дузина кламери и две изхабени гумички. Сред тях нямаше нож за писма. Въпреки че да попадне там беше невероятно, погледнах и под клавиатурата; нямаше го. Прерових книгата на Бабингер, поставена от мен сутринта отгоре върху купчината книги вляво на бюрото, както страниците на останалите книги, но напразно… Извадих чекмеджетата и ги изсипах в средата на стаята. Подредени по дати фактури за ток, вода и газ, квитанции от вноските за апартамента, машинописни листове, дневници от последните три години, жълта острилка, печат, зелено шише за мастило, което сърце не ми даде да изхвърля, телбод, бог знае откъде дошли три пури, резервни очила за четене, останали от каменната ера компютърни дискети, дори голяма лупа… Баща ми я ползваше, но не защото не виждаше – имаше орлови очи. Никога не сложи очила. Беше купил лупата за разкош. Слагаше я върху най-любимите си пасажи в прочетените книги и ми ги показваше. Беше захвърлена и забравена в чекмеджетата. Но липсваше сребърният нож за писма с туграта на султан Мехмед Завоевателя на дръжката.

Зарязах всичко в средата на кабинета и се залових с библиотеката насреща ми, пълна с книги от тавана до пода. Трескаво заоглеждах рафтовете, търсейки процеп или издатина сред книгите. Така де, можеше да съм го пъхнал в някоя книга след прочита. Въпреки разочарованието, когато забелязах празнина в страниците на„Джихан-нюма“на Нешри49, която се оказа използвана попивателна хартия, прерових всички книги. Жалко, но не открих проклетото пособие, което щеше да докаже невинността ми. Ами ако е при книгите в спалнята… Не ми се вярваше. Имам навик да отварям писмата в кабинета си. „Този Мющак е маниак на подреждането. Всичко прави по определен начин.“ Не зная за добро или зло, но по навик, останал от баща ми, винаги се стремях да сложа ред в този объркан, хаотичен свят. „Не можеш да контролираш живота, Мющак.“ Нищо, поне да контролирам себе си и да подредя ежедневния си живот. Да, писмата не правеха изключение от това правило. Щом получех важно писмо, сядах на бюрото и полека разрязвах залепения плик с върха на сребърния нож… Вярно, кога последно бях получил важно писмо? Преди двайсет и една години… Помня дори датата, 13 септември, вторник… Писмо, което ме отпрати в мрака през една слънчева есенна утрин. Пуснато три дни преди това в пощата в Шишли… „Не се сърди, мили ми Мющак, тази връзка не върви. Насилвах се, опитвах, но не става. Трябваше да ти го кажа по-рано, но не можах. Затова предпочитам да избягам в Чикаго. Моля те да ми простиш…“ И толкова… Да, прощалното писмо на Нюзхет… Последното и обръщение към мен, ако не броим вчерашния телефон… И оттогава ни писмо, ни вест… И понеже не беше ми писала, съм грабнал ножа за писма… Глупости, няма повече да се обвинявам… Пък и да не би след това да не съм получавал писма? Като онова миналата седмица от университета в Израел… Бях го отворил, пъхайки внимателно ножа в края на плика. Тоест бил е тук миналата седмица. Къде другаде би могъл да бъде? Но ето че от вчера липсваше. Тогава наистина ли Нюзхет аз… Не бива да се предавам толкова лесно. Може да съм го занесъл в спалнята. Нямаше смисъл да се мотая и се отправих натам.

До леглото с ухаещи на виолетки чаршафи стояха две книги: прекрасната „Risale-i Garibe“50, която винаги четях с удоволствие, и изследването на Доган Кубан „История на град Истанбул“. Трескаво разрових и техните страници. Обърнах и двете книги и ги изтръсках, като че ли иначе не бих забелязал големия нож, но за съжаление пособието за успокоение на душата ми не се оказа там. Разочарован, коленичих до леглото. Дали напразно винях Сезгин и професор Тахир с тайфата му? Наистина ли аз бях извършил престъплението? Не, защо да съм убиец само защото не съм открил ножа? Да не забравя и дисоциативната фуга. Добре, но единствено липсата на спомен за онези часове не означава, че съм убил старата си любов. Може би по това време съм обикалял безпаметно по улиците на Шишли… През снега? Точно така, през снега… Ама нищо не съм забелязал… Е, да предположим, че аз съм убил Нюзхет, тогава кой е нападнал Акън? Мислите ми отново прекъсна първо вибриращият, после звънящ телефон. Извадих го от джоба и погледнах кой ме търси. Явно непознат, защото номерът не беше регистриран в указателя.

– Да, моля?

– Добър вечер, професоре…

Гласът ми се стори познат.

– Добър вечер…

– Май не ме познахте… Четин съм… Асистентът на професор Тахир…

Какво ставаше? Защо ме търсеше този противен младеж?

– А, здравей, Четин – опитах се да прозвуча, доколкото е възможно, по-нормално. – Не дай Боже, нищо лошо не се е случило, нали?

– Не, не е, преди малко говорихме с професор Тахир.

Както и предполагах, професорът, отказал да отида у тях,

веднага се беше посъветвал със съучастниците си.

– Щели сте да ходите на Богазкесен51…

Косата ми се изправи. Нюзхет ли имаше предвид? Нейното ли гърло с онзи нож…

– Говоря за обиколката по стъпките на Завоевателя…

Не, ставаше дума за Румелийската крепост. Лекцията на Тахир Хакъ на историческата сцена…

– И вие сте щели да участвате. Нямали сте кола и професорът пожела да ви откарам…

Какво пак бяха намислили тия? Или ще ме качи в колата и с помощта на лукавия Ерол и Сибел с ужасяващия поглед… Точно както Нюзхет… Посред бял ден? Не, не, нямаше толкова време, не биха посмели. Ще се опитат да разберат какво мисля, понеже знаеха, че аз съм намерил Акън. Трябваше да откажа. Но чакай! Това можеше да се окаже шансът ми. Ако действително те са убийците, нямаше какво да губя, бездруго бях намекнал на Тахир Хакъ и щях да му разкажа всичко. А утре по време на поне едночасовата разходка можех да поразпитам Четин. Така можех да реша какво точно да споделя с професор Тахир. Но все пак не пожелах да приема веднага.

– Благодаря, Четин, не искам да те притеснявам, ще отида

сам.

Недодяланият младеж изведнъж се превърна в пример за възпитание.

– Бива ли, професоре, какво притеснение? И аз живея в Къзълтопрак52. Сутринта отивам в университета. Ще ви взема по път, колата бездруго е празна.

Следователно нямаше да ги има другите двама от бандата. Е, това е по-добре.

– Хубаво тогава, щом настояваш. Вземи ме в седем сутринта от Алтъьол, пред статуята на змията…

– Не се изморявайте, професоре, ще ви взема от вас…

Е да, да му дам и адреса си… После схванах колко глупава е тази мисъл. Тахир Хакъ беше идвал у нас стотици пъти. Нека, все пак нямаше сам да му дам адреса си.

– Не, не, не е толкова далеч… В седем ще бъда при змията.

Не настоя повече – знаеше, че ако се наложи, щеше да вземе адреса ми от професор Тахир.

– Добре, професоре, тогава до утре сутрин…

– Лека нощ…

Останах с телефона в ръка. В главата ми се въртяха странни мисли. Сякаш песимизмът, налегнал ме заради липсата на ножа, се беше изпарил. Да, зараждаше се някакъв лъч надежда. Не можеше да бъде случайност тази загриженост на Тахир Хакъ и дружките му за особата ми. Определено имаха пръст в събитията. В такъв случай изчезването на ножа нямаше значение. Може да беше паднал някъде. Огромен дом… Кой знае къде съм го смотал. Но както и да е… Обаче връзката на Тахир Хакъ и бандата му с този случай ме безпокоеше… Какво ти безпокойство, направо ме плашеше. Ако са посмели да убият Нюзхет и да нападнат Акън, окото нямаше да им трепне и мен да премахнат. Може би изобщо не биваше повече да ровя в тази работа.

„Стана късно.“

Вдигнах глава и отново се сблъсках със странния мъж, който ме наблюдаваше от огледалото на гардероба. Онзи агресивен тип…

„Вече си затънал до гуша в лайната. Трябва да се справиш с онези – погледна ме презрително. – Може и да успееш… А може би най-добре да си признаеш, както ти казах и вчера. Да, обади се веднага на главния комисар и му разкажи всичко… Може и да ти повярва…“

Когато върху ми са струпани толкова подозрения? Веднага ще ме арестуват за убийство. И никой повече няма да ме измъкне оттам… А истинските убийци спокойно ще се разхождат на свобода…

„Борѝ се тогава…“ – и посочи под огледалото. – „В онова чекмедже е пистолетът на баща ти… Нали помниш как веднъж те заведе да стреляш и като гръмна, ти се насра… Спомни ли си?“

Какви ги дрънкаш? Нямам работа с оръжие.

Усмихна се злобно.

„Не скачай веднага… Ако кажеш, че не можеш, че те е страх от пистолета, аз ще го свърша вместо теб…“

Не ти искам помощта…

„Добре, но ако те спипат неподготвен, и теб като старата ти любов…“

Не, не могат да го направят. Преди малко го казах, Тахир Хакъ няма да им позволи да ме убият.

Подигравателно сведе леко глава.

„Естествено, постарай се да докажеш, че той е убиец. Направи всичко възможно да пратиш в затвора любимия си професор на осемдесет и кусур години, пък после чакай милост от него…“

Не искам никому да причинявам зло, опитвам се единствено да спася себе си…

„Всеки иска да спаси себе си. Ако ти се отървеш, друг ще пострада… По-точно четирима души… Отгоре на това единият е известен професор, уважаван учен, а другите трима – блестящи младежи, бъдещето на историческата наука… Ако попитаме някой от улицата кого да спасим, дали безполезен и гламав преподавател по история като теб или тези четиримата, важни за националната ни наука, разбира се, че ще отсъди в твоя вреда.“

Но те са убийци…

„И аз това казвам. Убиха Нюзхет, без да им мигне окото, оставиха онова момче Акън, мислейки го за мъртъв, та теб ли ще пожалят… Веднъж започнеш ли да убиваш, няма спиране.“

Многознайничеството му ме отегчи. Като че ли си убивал някога, възпротивих се.

„Може и да съм… – Замълча. Погледът му стана потаен. – Не е ли така? Все още не знаем какво се е случило през онези тъмни часове вчера следобед.“

Това вече беше прекадено. „Какво се опитваш да направиш“, креснах.

„Глупак – отговори ми със същия тон. – Още ли не схващаш? Опитвам се да ти помогна. Забрави за Шазие… Като момиче изобщо не те отразяваше… И докато ти още се виниш за някаква си невинна целувка, в целия Кадъкьой, от Бахарие до Каламъш, не остана мъж, който да не я е… Да, названието на този квартал не е Кадъкьою, а Кадъкьой. Разбра ли? Както го изписват по транспарантите за мачовете: «Няма излизане от Кадъкьой!» Забрави вече миналото, върни се в настоящето… Не си отмествай погледа. Гледай ме в очите… Да, набий си го най-сетне в дебелата глава… На този свят нямаш по-близък от мен. Само от мен можеш да очакваш добро… Само аз мога да ти помогна… Вече са мои и умът ти, и разумът, и смелостта ти…“

Да, не мога да отрека, намръщих се. Преди малко ме приканваше към оръжие, към борба, а сега намекваш, че съм убиец.

Изобщо не трепна.

„Какво да правя, толкова зная. Ако знаех повече, щях да бъда по-категоричен – понижи тон, сякаш не искаше някой да чуе. – Събери си ума в главата… Ще имаш нужда от него, когато дяволските изчадия на онзи старчок Тахир Хакъ опрат острите си ножове в гърлото ти. Вземи пистолета… Нека ти е подръка за всеки случай…“

Погледът ми се плъзна към чекмеджето с пистолета. Дали не трябваше да го взема за всеки случай? Внезапно осъзнах какво правя. Дори мисълта да взема оръжие… Да убия някого, пък дори при самозащита…

Не, рекох и се изправих. Не, пистолетите и пушките не са за мен.

„Чакай! Нека ти обясня.“

Умоляваше ме, но вече не исках нито да го видя, нито да го чуя. Само ме объркваше. Обърнах се, за да не го слушам, и тръгнах към вратата.

„Значи, пак бягаш… – обади се зад гърба ми. – Значи, пак слушаш майка си. Значи, пак ще си заровиш главата в пясъка… Но от мен няма да избягаш… Винаги ще бъда с теб. Винаги ще чуваш гласа ми… Невидимо ще те следвам по петите… И дори да не искаш, винаги ще те подкрепям… Никога няма да се отървеш от мен…“