Убийството на султана

14„И ти, принце мой, си нежна розова пъпка“

Беше претъпкано както на всяка лекция на професор Тахир; въпреки непреодолимите локви от стопения от зимното слънце сняг по неподдържаните истанбулски улици залата беше препълнена със служители, студенти и дори външни за университета любители на историята. Професорът беше облякъл любимото си сако на рибена кост; беше елегантен както винаги, но дори червеният пуловер върху синята риза не можеше да освежи пребледнялото му лице… Заради смъртта на Нюзхет… Трябва да призная, че правеше всичко по силите си да задържи буден интереса на слушателите. Как беше този израз на английски? Show must go on…

Докато преминавах по тесния проход между стената и столовете, мокър от стеклата се от обувките на посетителите снежна вода, ме забеляза един от студентите ми и вежливо ми отстъпи мястото си; професор Тахир продължаваше да говори:

– Ако трябва да резюмираме възкачването на трона на Мехмед II…

Такъв му беше подходът, всяка лекция започваше с резюме, изхождайки от заглавието на темата.

„Повторението е лек за паметта. Повтаряй, Мющак, повторението е майка на знанието.“

Не, тези думи не бяха на професора, а на баща ми. Не спираше да ме предупреждава.

„Само не бъркай повторението с наизустяването. Наизустяването превръща човека в папагал, а повторението избистря мислите и съхранява в ума знания, на които да се опреш.“

Макар да не беше чувал този бащин съвет, професор Тахир вярваше в ползата от повтарянето. Показваше, както направи и сега, при това с чертежи на дъската, една по една личностите и датите.

– Най-вероятно първото интрониране на Завоевателя е било през лятото на 1444 година. Отстъпилият на сина си трона Мурад II е бил все още на четирийсет години, а принцът само на дванайсет… Логично е да се запитаме защо.

И изгледа поред всички присъстващи, като че ли щеше да ги изпитва.

– Защо един султан едва на четирийсет години ще остави трона, короната и бъдещето си на един неопитен дванайсетгодишен син и ще се оттегли в усамотение?

Множеството в залата се разшумя.

– Защото е бил победен от кръстоносците – каза жена на средна възраст от предните редове. – Преминалите Дунава маджари и сърби аха да влязат в столицата Одрин.

– Защото убили любимия му син Алаедин… – извика мъж, чието лице не видях. – Султанът не е могъл да понесе скръбта.

Тахир Хакъ се усмихна мъдро.

– Първо, Мурад не е бил победен от нашествениците, госпожо. Върнал си е София и макар и трудно, ги е задържал на прохода Излади36. Но тази война укрепила вярата на сърбите и маджарите, че османците могат да бъдат победени. По-страшното за Мурад било неразбирателството между собствените му губернатори в покрайнините с бойците от Румелия. Тоест в държавата започнали междуособици.

Огледа присъстващите, сякаш търсеше някого.

– Не виждам господина, който даде втория отговор, но съм съгласен с него; смъртта на Алаедин Али е разтърсила силно султана. Заради това е възкачил на трона останалия си единствен син Мехмед II, въпреки че е бил само дванайсетгодишен. Целта му е била, оттегляйки се, да прекрати враждата между пашите за благото на държавата и да осигури на принца спокойно царуване. С оглед на това, преди да слезе от трона, е подписал мирен договор със западните държави… Не е искал да заварят сина му неподготвен и да му отмъстят с неочаквана война. Целял е младият принц да придобие опит при способен държавен управник като Халил Чандарлъ.

– Но си е възвърнал трона.

Всички обърнаха глави към плътния глас. Много добре познавах този младеж. Това беше Четин, другият актьор в снощния кошмарен диалог за Завоевателя с Фройд и най-дръпнатият асистент на професора. Но към Тахир Хакъ се отнасяше с изключително уважение. Говореше прав, а не от място като предишните двама.

– Мурад II не само е разочаровал младия си принц, но е противоречал на собственото си решение.

Тахир Хакъ свъси рунтавите си вежди. Не разбрах дали не хареса твърдението, или още беше сърдит на Четин заради Нюзхет. Прие го сериозно, приближи до катедрата и отпи от преполовената чаша с вода.

– Имай малко съвест, Четин – каза, облизвайки устните си. Досега не беше се случвало така да укори някой студент пред толкова много хора. Обикновено гледаше да успокои духовете и обясняваше грешката на студента полунашега, полусериозно. Явно тук нещата бяха много сериозни.

– Да, историк без съвест е по-опасен от съдия без съвест. Що се отнася до казаното от теб, прав си, Мурад II е изпаднал в противоречие със себе си. Но не познавам нито един владетел в историята, който да не го е правил. Решенията се вземат с оглед на условията за момента, но когато условията се променят и решенията се променят, нали?

Интересно… Четин прояви дързостта да прекъсне професора.

– Добре де, професоре, Мурад II е бил пристрастен към пиенето и забавленията. В едно произведение от онова време се казва: „Тъй като възкачването на господаря на престола съвпадна с цъфтежа на зюмбюлите, той беше твърде зает с веселби, забавления и удоволствия.“ Тоест ако вземем предвид тази му склонност, не можем ли да заключим, че е проявил малко слабоволие?

Професор Тахир рязко завъртя глава.

– Не само бащата Мурад, а и султан Мехмед Хан Завоевателя също е обичал забавленията. За него в „Афористично слово“ Сехави37казва: „Не изоставаше от баща си в удоволствията и забавите.“ Не, голяма грешка е да преценяваме един владетел само по личния му живот. А и не е наша – на историците – работа да го съдим. Историкът не осъжда, той само предава знанията, почерпени от източниците. И, естествено, добавя свой коментар. Но едно е коментар, друго е отсъждане, съвсем различно – присъда…

Обърна се, впи гневните си пъстри очи в Четин и продължи:

– Според мен Мурад II не е проявил слабост. Може да е бил принуден да слезе от трона. Но едно е сигурно… Той не е бил алчен за власт. При това положение с лекота би загърбил света и оставил престола.

Помислих, че Четин отново ще възрази, но не го направи. Не забелязах кога, но вече се беше свил в стола. Вероятно и слушателите бяха усетили напрежението в треперещия глас на професора, та освен няколкото покашляния в залата никой не гъкна.

– Освен това – продължи професорът, – въпреки че е откликнал на призива на Халил Чандарлъ за връщане на трона, Мурад никога не е помислял за връщане в столицата.

Видях от страничните редове да се вдига малка трепереща ръка. Професорът също я беше забелязал… Въпреки възрастта зрението му определено беше по-добро от моето.

– Да, Сибел – посочи с брадичка момичето. Тонът му беше доста остър. – Кажи какво има?

Изправи се слабичко като вейка момиче. В дебелото си червено палто изглеждаше направо мършава. И нея познавах. Беше приятелката на Четин. Естествено, от пристрастените към османския период и най-вече към този на Завоевателя студентки. Да, пристрастена. Тази страна бъкаше от вманиачен народ. Такива хора силно се засягаха от атаките и обидите към каквито и да било национални ценности. Всеки от тях си имаше някакъв идол. И в страната имаше толкова много идоли, че нямаше място за обикновените човешки ценности. Така животът губеше реалност. Ама, върви им го обяснявай…

Сибел и с мен беше спорила няколко пъти. Представете си колко беше надъхана, та да се осмели да закача циник като мен. Сякаш в това крехко телце имаше душа, изгаряща в страстен огън. А може би достойна за завиждане личност. Хубаво беше човек да посвети живота си на някакъв идеал. Но бива ли този идеал да вреди на останалите? Смятам, че Сибел вярваше в уникалността на своя идеал. Тази увереност бликаше от лицето и; когато спореше, зелените и очи горяха, а страните и се обливаха в руменина. В такива моменти лицето на не много красивото момиче излъчваше чар и привлекателност и предизвикваше подобни на уважение и възторг чувства. И ето че сега заговори със същия плам… А може би и с още по-силен.

– Професоре, възразихте на Четин, но Мурад II не се ли върна в столицата четири-пет месеца след като остави трона на сина си?

Какво ставаше? Всички тези деца се прекланяха пред Тахир Хакъ. Не му чупеха хатъра, дори вършеха ежедневната му работа. „Ние ще оправим тази дреболия, Вие не прекъсвайте изследването си, професоре.“ Защо помежду им се беше появило неразбирателство? Заради Нюзхет ли? Четин само беше спорил с един професор, какво имаше за сърдене в това? Не, за да се изкара толкова от кожата добросърдечен човек като Тахир Хакъ, беше нужна по-сериозна причина. Като убийство… Да не би тези деца да са убили Нюзхет? Не, драги, аз я убих. Наистина полицията се съмнява в Сезгин, но… Сега и младите историци, запалени по Завоевателя? Внезапно ми светна. Да не би те да са влизали в кабинета ми? Защо обаче? Ако са убили Нюзхет, какво ще искат от мен? За момент това крехко, слабичко момиченце, което един по-силен вятър можеше да издуха, ми се видя като чудовище, способно на всякакви злини. Но Тахир Хакъ вероятно не мислеше като мен, защото погледна момичето и в знак, че е разбрал, махна с ръка да си седне на мястото.

– Сибел е права – рече и показа изписания на дъската месец ноември 1444, но сякаш последните два въпроса го бяха обидили и пословичната му енергия, с която тези младежи не можеха да се похвалят, започна да изчезва.

– Да – прочисти гърлото си. – Мурад II се връща отново в Одрин през ноември. А още през юли събира при себе си държавните мъже и казва: „Вижте господа, генерали, досега аз ви бях падишах, отсега нататък ще е синът ми, защото наистина му предадох короната, трона и титлата си, но той все още не го знае…“

Видях, че леко се тресе пред катедрата; професорът беше уморен, но не се предаваше и никога не го е правил. „Докато смъртта не ми отнеме професията, няма да свърши това вълнуващо пътешествие из прашните страници на историята.“ Пътешествието продължаваше, но той не можеше да върви повече. Със ситни стъпки се отправи към бюрото, отпусна се на стола и продължи:

– Защо владетел, съобщил, че е предал управлението на сина си, много скоро след това ще се върне в столицата? Поради алчност за власт? Поради възвръщане на желанието да управлява? Или защото е разбрал грешката си?

Като стар орел огледа множеството от бюрото си. Никой не се осмели да отговори.

– Както казах и в началото, естествено не. Мурад се е върнал в столицата, защото кръстоносците едностранно са нарушили мирното споразумение. Още щом научили, че османската държава е оглавена от принца дете, започнали приготовления за война. Били решени същата есен да постигнат онова, което не успели зимата.

Замълча и се прегърби, сякаш усещаше на раменете си тежестта на взетото преди повече от петстотин години решение.

– Ето за това можем да критикуваме Мурад… Защото е прехвърлил властта на малкия принц. Всъщност той накрая ще осъзнае грешката си и ще се върне от Маниса. Обаче Мурад никога не е бил вманиачен по трона. Дори когато получил известието за приближаването на кръстоносците и бил призован в столицата, казал: „Имате си губернатори, те да се оправят.“ А Мехмед II смятал за излишно призоваването на баща му. Вярвал, че и сам може да се справи с врага. Тук сега е важното, преди малко го казах, но май не се разбра. Мурад се връща не за да си върне трона, а за да оглави бойните действия. Никой не би го лишил от трона.

Тъничките пръстчета на Сибел отново се вдигнаха нагоре, после се показа и слабото и тяло.

– Така е, професоре, но след блестяща победа като варненската битка, утвърдила присъствието на османците в Европа, нямаше да остане и следа от уважение към младия султан…

Сега професорът кипна.

– Ще ме прощаваш, моето момиче, но да не би Мурад II да е бил врачка, та да знае, че ще спечели битката при Варна? А ако беше загубил? А тогава какво щеше да стане? Нека ти кажа, тогава щяха да оправдаят младия принц и да хвърлят вината върху Мурад – и настойчиво се вгледа във вероятно пламтящите очи на момичето. – Не е ли тъй? – отново огледа слушателите. – За да осмислим историята, трябва да имаме предвид различните вероятности.

Замълча за момент. Помислих, че си подрежда мислите, но не, по лицето му се появи празно, безсмислено изражение. Май умът му се беше объркал. Сърцето ме сви от този застой на великолепната му памет и блестящ разсъдък. Станах прав, макар да не знаех какво искам да кажа. Разбира се, веднага забеляза едрото ми тяло. Посивялото му лице се оживи, радостна искра блесна в нерешителния допреди малко поглед.

– Мющак… И ти ли, Мющак? Давай, унищожи Тахир Хакъ…

Думите, които бяха алюзия за казаното от Цезар, когато

зърнал сред убийците доведения си брат Брут, предизвикаха експлозия от смях в залата. Аз също се усмихнах накриво…

– Не, професоре, моля ви… Аз…

Заради смеха не можах да продължа…

– Исках само да попитам колко дълго е останал Мурад в одринския дворец след спечелването на войната.

– Опитва се да ми помогне – смигна с най-обаятелната си усмивка. – Защото прекрасно знае колко време след битката при Варна Мурад се е оттеглил в Маниса… Мющак помни като слон… Много повече от всички ни…

Разумът на помнещия ти като слон ученик претърпя катастрофа, професоре, остави ти събитията от древността, ами не може да си спомни подробности за извършеното от него снощи престъпление… Както и да е, зарадва ме не толкова похвалата, а това, че Тахир Хакъ си възвърна предишното настроение. Докато сядах на мястото си, пак ме погледна и каза:

– Възразилите също имат право. Нека си припомним как е предаден във „Войните на султан Мурад“ спорът между хитрия везир Халил Чандарлъ и Мехмед II, научил за пристигането на баща си в Одрин заради битката с кръстоносците.

Закрепи на носа очилата за четене и запрелиства страниците на една книга върху бюрото.

– Да, ето тук… – вдигна глава и изгледа залата над очилата. – Чета дословно: „Принцът отново се възкачи на трона, за да управлява, и повика в покоите си Халил паша и му рече кой, кой повика баща ми, та да пази Одрин от гяурския Константинийе и да премаже маджарите в Свещена война, а Халил паша беше умен везир и отговори как, принце, аз не бих се осмелил да кажа това на падишаха. Слава на Бога, падишахът дойде и вече се вземат мерки; каквото каже той, това става. Защото този враг е страшен, а ти, принце, си още нежна розова пъпка, това още не е за теб, та султанът издаде ферман да не излизаш от провинцията…“

Вдигна глава от текста. В един момент ми заприлича на Халил Чандарлъ. Здравомислещ човек, търсещ мир, постоянство и стабилност. Чудно, защото по-рано го сравнявах с Акшемседин38. А Нюзхет – с молла Гюрани. И историята с молла Гюрани е забавна… Завоевателя бил непокорно, упорито дете. „Е, дете без бащина ласка“, казваше Нюзхет… Та нашият млад принц не си падал много по уроците и особено по четенето на Корана. Когато султан Мурад разбрал, че професорите не могат да излязат на глава с него, му пратил внушителния червенобрад молла Гюрани. При първото си влизане в час моллата носел дрянова пръчка. Като я видял, принц Мехмед попитал:

„За какво ти е тая пръчка?“

„За Вас, принце…“, отговорил уверено молла Гюрани.

„А защо за мен?“

„Баща Ви, падишахът, нареди да Ви бия с нея, ако не проявявате интерес към учението.“

И когато принцът не обърнал внимание нито на думите, нито на новия си учител и продължил да пренебрегва уроците, молла Гюрани го натупал здраво. Оттогава Мехмед се заловил здраво с четенето на Корана.

Но това е било едно време, още докато Мехмед бил в Маниса или в Амасия и детският му ум хвърчал из въздуха. Мурад го възкачил на трона и макар да минали само няколко години, червеят на властта, дремещ в сърцето на младия принц, още не бил се събудил…

– Никое събитие в историята не е произволно – гласът на професора ми припомни, че дебатът продължава. – За себе си младият Мехмед е имал много логично желание. Ако би победил в битката при Варна, управлението му би се институционализирало и всички във и извън двореца биха му се подчинили. Но ако победял баща му Мурад, властта му би останала под въпрос, както и станало.

Сега във въздуха се вдигна ръката на любимеца ми Ерол, седнал точно до Сибел… Интересно защо Четин беше толкова далече от тях? Или нещо се бяха сдърпали? Не, къде ти, те са неразделни, така се е случило.

– Да, момчето ми – каза професор Тахир на изправилия се млад историк. – Искаш да добавиш нещо ли?

Тонът на Ерол не беше нито студен като на Челик, нито пламенен като на Сибел, но и той като тях не приемаше разсъжденията на професора си.

– Но, професоре, това не си го е измислил Мехмед II, нали? Подучили са го пашите Шахабедин и Заганос.

– Напълно си прав, сред двете фракции в двореца Халил Чандарлъ желае завръщането на Мурад на трона, докато групата на Шахабедин паша поддържа младия султан… – и обърна очи към редицата на Четин. – Искам да кажа, че въпреки желанието на Халил паша Мурад до края е отказвал да се върне.

– Но накрая все пак се е предал – вметна Четин от мястото си, този път без дори да понечи да се изправи. – Две години след победата при Варна се е върнал отново в Одрин… И то благодарение на дворцова интрига… Случаят „Бучуктепе“…

Какво повече можеше да каже професорът, полека взе да сваля гарда.

– Да, голямото въстание, започнало с насъскването на еничарите от Халил… Еничарите директно се целели в Шахабедин паша. Той можел да се спаси единствено с бягство в султанския дворец. Всъщност промененото с варненската битка равновесие на силите започва да се проявява на политическата сцена две години по-късно. По тази причина Мурад се възкачва втори път на трона за благото на държавата.

Професорът се обърна в стола си към дъската и посочи написаната дата август 1446.

– Тогава Чандарлъ изпратил младия принц на лов. И когато Мехмед II влиза в Одрин, заварва баща си на трона. Много грозна и неприятна постъпка, но в противен случай нещата биха взели кървав обрат…

Стигна се точно до измъчващия ме въпрос: причините за отцеубийството. Пак вдигнах ръка, този път не за да подкрепя Тахир Хакъ, а наистина да задам въпрос…

– Професор Тахир, онова прочуто завещание на Мурад… Не беше ли писано през 1446 година? Точно преди той да отиде в Одрин… Защо? Да не се е страхувал да не убият сина му?

Без да обръщам внимание на раздразнените погледи на Четин, Ерол и Сибел, обърнали глави към мен, продължих да уточнявам:

– Ако се съди по документацията от съответния период по онова време, четирийсет и две годишният Мурад не е имал никакви здравословни проблеми. Така ли е?

Професорът кимна.

– Така е, Мющак… Мурад много добре е знаел от опит колко кървава и безмилостна игра е домогването до трона. Става ли дума за власт, бащата, синовете и братята не са важни. Проливането на кръвта им заради царството си е струвало. Поради това е искал да бъде подготвен за всякакви възможности.

Последният принос към превърналата се в открито заседание лекция беше на Четин:

– Но онова, от което се е страхувал Мурад, не се е случило. Въпреки явните интриги срещу него Мехмед II е оставил трона на баща си и се е оттеглил в Маниса…

Тахир Хакъ призна правото на напористия си студент, но не пропусна умело да внесе съмнение в отговора си:

– Така е, обаче дали защото условията са го налагали, или защото Мехмед II не е искал да товари съвестта си с отцеубийство, никога няма да разберем…

Помислих, че Четин и приятелите му ще възразят, но отговорът дойде от съвсем неочаквано място: от главен комисар Невзат…

– Хубаво, професоре, но при завръщането на трона след пет години на отдалечения от двореца със заговор млад принц не е ли имало други интриги?

Беше се изправил от задната редица, а до него – страхотният му помощник комисар Али. Кога ли бяха влезли в залата? И дали бяха чули споровете на Тахир Хакъ със студентите му?

Той погледна непознатите и попита рязко:

– За смъртта на Мурад II ли говорите? За това неочаквано събитие?

– Убедени ли сме, че е неочаквано? – попита леко поклащащият се на мястото си главен комисар. – Възможно ли е Мурад да е станал жертва на войната между дворцовите фракции?

Тахир Хакъ отново свъси гъстите си вежди.

– Моля да ме извините, но не ви познах. От кой университет сте?

По лицето на Невзат плъзна извинителна усмивка…

– Не съм от университет, господин Тахир Хакъ. Говорихме по телефона днес преди обед… Аз съм Невзат, главен комисар Невзат…

Видях как професорът пребледня и вероятно силно се разтревожи, но това беше за миг, после се усмихна спокойно.

– А, значи, вие сте главен комисар Невзат? – и започна да затваря книгите пред себе си. – Не знаех, че се интересувате от история…

– Интересувам е малко преувеличено, само обичам да чета.

Професор Тахир погледна със съмнение над очилата този

интересен човек на закона.

– Не, от въпроса ви личи, че сериозно се занимавате с история. Да, някои твърдят, че Мурад е бил отровен, дори нещо повече – че Мехмед II лично е направил това. Тази идея обаче е също толкова неуместна и безпочвена, колкото и свързването на смъртта на Алаедин Али с дворцовите игри за проправяне на пътя на Мехмед II към трона. Не може да се докаже, понеже докато в управлението на държавата е имало зорко око като Халил Чандарлъ, никой не би посегнал на Мурад.

– Защо?

Двусричният въпрос на Невзат предизвика ропот в залата. Какво целеше този полицай? Негова работа ли беше да клевети великия владетел? Докато гневното възмущение се надигаше, си помислих за Невзат. Може би и той, понеже злословеше срещу великия владетел, би бил безмилостно убит от онзи навъсен Четин, вманиачената Сибел и дори от добронравния според мен Ерол… Ами аз? Какво търсех аз по време на убийството на местопрестъплението?

– Понеже – върна ме към спора гласът на Тахир Хакъ, започнал въпреки недоволството в залата търпеливо да отговаря на Невзат – липсва какъвто и да било документ или доказателство за отравяне. Можете ли да арестувате някого, без да имате доказателства и свидетели? И ако ще обвинявате принц Мехмед в убийство, са ви нужни доказателства или свидетел от онова време. Не е ли тъй?

Главният комисар не можа да отговори. Естествено, насреща му не беше загубенякът Мющак, а великият Тахир Хакъ. Получил заслуженото си, Невзат се умълча, а професорът продължи с обясненията:

– Подобни идеи, били те добронамерени или не, се коренят в преданията, инспирирани от неяснотите в историята. Освен това лично аз изобщо не допускам, че принц Мехмед, бъдещият Завоевател, е убил баща си.

Млъкна, изгледа още веднъж присъстващите и когато никой нищо не каза, завърши лекцията с думите:

– В края на краищата целият този хаос, всички тези спорове са довели до нещо добро за държавата. След победата при Варна, с която баща му неоспоримо налага османското присъствие в Европа, става наложително синът Мехмед да постигне още по-голяма. Ето тази нужда води до завоюването на Константинопол… Така се проправя пътят към превръщането на османската държава в световна империя.