Убийството на султана

48„Aз убих Нюзхет“

Когато тътрейки уморените от влаченето на съсипаното ми тяло крака влязох през неприветливия вход на полицейското управление, вече се смрачаваше. Тихо застанах в края на опашката от шест души пред детектора на металната врата като победен и приел лошата си участ. Но кой знае защо дежурният ме беше проследил. Срещнах погледа му, обръщайки неволно глава. След моментно колебание се изправи насреща ми смръщен, с подозрително изражение и огромна заредена пушка.

– Ти!

Сякаш не ми стигаха собствените неволи, та и този ревностен полицай. Направих се на ударен и огледах останалите.

– Не, не, ти… На теб говоря.

Тогава всички погледи се насочиха към мен. С дулото на пушката посочи куфара ми.

– Какво е това?

Във втренчените върху ми погледи се появи силна тревога. „Да не би в малкия куфар на тоя едър мъж да има бомба, която ще взриви всички ни?“ А аз се свих от срам. Ами ако поискаше да го отворя… Ако бях принуден да извадя бельото си пред непознати… Фланелки от чиста вълна, дълги долни гащи, дебели чорапи…

– Лични вещи… – промърморих. – Необходими дрехи.

– Вътре ли?

Не ме разбираше, съмнението в очите му прерасна в гняв и насочи дулото към мен. Ситуацията ставаше все по-сложна.

– Отивам при главен комисар Невзат – рекох, опитвайки се да изтъкна, че не съм опасен. – Той ме познава.

Не можеше да реши, сякаш беше изправен пред сложен математически ребус.

– Защо искаш да се видиш с главния комисар?

В никакъв случай не можех да кажа пред толкова много хора: „Дойдох да си призная вината. Ще му кажа, че съм убил любимата си.“

– За да му дам информация по едно криминално разследване.

Май започваше да ми вярва.

– Добре – и посочи с дулото сканиращото устройство отпред. – Остави куфара там.

Незабавно изпълних нареждането.

– Сега вдигни ръце… Обърни се… Да, точно така…

Грешах, още не ми вярваше. Явно беше добър полицай и от

пръв поглед беше разбрал, че съм убиец с окървавени ръце. Опипа ме от горе до долу; когато не откри нищо подобно на оръжие, отправи въпросителен поглед към колежката си пред скенера.

– Чист е – промърмори отегчено полицайката. – В куфара има само дрехи.

Той съдържаше още хавлия, четка за зъби, паста, нощни терлици, вода за уста, наполовина прочетената „Кройцерова соната “ на Толстой и „Султан Мехмед Завоевателя и епохата му “ на Бабингер.

Надявах се, че полицаят вече ще ме остави на мира, но не; мъките още не бяха свършили.

– Добре, минавай, но спри след детектора… Ще кажа на главен комисар Невзат, че си дошъл.

Дали изглеждах много опасен? След като толкова бях наплашил простосърдечния полицай. Хвърлих извинителен поглед към опашката и преминах отвъд подобния на бесило детектор, където липсваше единствено люлеещо се в средата въже. Докато се регистрирах при мургавия строг полицай на гишето, колежката му с дребно лице и скрити под кепето руси букли се обади на главния комисар. По време на разговора подозрителният полицай продължаваше да ме държи под око. Какво толкова имаше? Ами ако тази съмнителна личност с необичайно поведение изведнъж го нападне…

Не бях се обръснал, беше в края на лятото. Бяхме на почивка някъде по Егейско море. „Приличаш на латиноамерикански революционер – каза Нюзхет. – Много си готин.“ Къде ти Мющак Серхазин, къде ти революционер? Но уподобяването ми хареса… Явно брадата ми придаваше такъв вид. Но днес се бях обръснал, преди да изляза… Нямах нито брада, нито заплашителен вид… Бях дошъл да си призная вината… Да се предам в силните ръце на турското правосъдие… Обаче кой знае защо подозрителният полицай ме смяташе за опасен. Слава Богу, накрая русата мацка затвори телефона.

– Главен комисар Невзат ви очаква.

Това успокои не само мен, но и съвестния полицай, който прекрати внимателното си наблюдение и се върна на поста си.

– Уф! – рекох. – Бог да ви благослови… Онзи не ме остави нито за миг…

– Предупредени сме, господине. Колегата ми си изпълнява задълженията – поясни тя, без да се засегне или укори. – Знаете ли къде е кабинетът на главния комисар? – попита безизразно.

– Зная, зная, на втория етаж – въздъхнах дълбоко.

– На втория етаж, третата стая отляво…

В кабинета на Невзат ме очакваха тримата най-видни представители на криминалния отдел в пълен състав. И тримата бяха в снощните си дрехи, и тримата изглеждаха по-уморени от снощи. Явно не бяха се прибирали вкъщи, но спокойствието в погледите им неутрализираше умората… Гледаха ме като хора, разрешили съществен проблем. А може би бяха разбрали, че аз съм убил Нюзхет? Затова ли изглеждаха толкова радостни? Че са открили убиеца… Ако беше така нямаше ли да претърсят дома ми? Може би бяха очаквали да им дойда на крака. Да си призная вината.

– Добре дошли, професор Мющак – посрещна ме Невзат, ставайки иззад бюрото. Останалите двама също се изправиха… – Каква приятна изненада!

И се държат, сякаш нищо не знаят. Дали пък не ме разиграваха? Нямаха такъв вид…

– Добре заварил…

И тримата сърдечно ми стиснаха ръка.

– Заповядайте, седнете.

Началникът им посочи столовете пред бюрото. Ако седнех на онзи зад телевизора, нямаше да виждам лицето му. А се бях подготвил да призная нему… Затова седнах на отсрещния, от който Али стана току-що… На този, от който телевизорът нямаше да ни пречи… Телевизор ли? Вчера беше ли тук?

– Изглеждате съсипан, професоре – каза Али. Стоеше прав с неразбираем за мен поглед.

– Така е, има нещо вярно…

– Еее, не е лесно – промърмори утешително Зейнеп. Тя също стоеше права като колегата си. – Търчахте с нас до полунощ…

– Четин също е невинен – констатира седналият в креслото зад бюрото Невзат. – Собственикът на интернет кафето „Аватар“ Дурмуш потвърди показанията му… Категорично потвърди невинността му…

Изглеждаше разочарован.

И беше прав, кому би хрумнало при наличието на този агресивен момък, че онова влечуго Мющак може да убие… Че този уважаван професор може да бъде жесток убиец…

– Наистина кой вятър ви довя тук?

Гледаше малкия ми куфар, който несръчно бях прегърнал поради невъзможност да го оставя някъде.

Май беше сериозен, тонът му също… Но блясъкът в погледа му все още съществуваше. Знаеха всичко, нямаше смисъл да протакам мъчението.

– Амии… – впих умолителен поглед в Невзат. Бог знае защо, мислех, че поне той ще ме разбере. – Амии, дойдох, понеже…

Нямаше смисъл да удължавам терзанието, но не беше лесно да кажа, че съм убил, особено бившата си любима… Опитах отново.

– Нюзхет… – гърлото ми пресъхна… Дали да не поискам вода. Не, не биваше да отлагам, час по-скоро трябваше да призная и да се отърва от адските мъки… Но как? Как щях да обясня, че съм жертва на това безмилостно убийство? Че убиецът, когото преследват, е точно насреща им…

– Да, професоре, имате ли нова информация за убийството на госпожа Нюзхет?

– Да, амии… – не биваше така да се изплъзвам. Трябваше да го кажа изведнъж, внезапно и веднага, шат и край… Така и стана, думите сами се отрониха от устата ми. – Аз убих Нюзхет – олеле Боже, казах го накрая. – Да, аз я убих – интересно, но и тримата ме зяпнаха изненадано, сякаш нямаха представа… А аз продължих признанието си подробно, успокоен от преодоляването на трудната му част. – Истината ви казвам, господин Невзат, приятелю Али и госпожо Зейнеп, аз убих старата си любов. В онази снежна нощ… Когато Нюзхет ни покани с Тахир Хакъ… Говоря за вечерта, в която ви казах, че не съм ходил на вечерята. С нож за писма… На чиято дръжка стои туграта на Завоевателя…

Пълна тишина… В която спокойствието по лицата им се превърна в изненада… Както обикновено, пръв реагира Невзат:

– С нож за писма… – май картинката в ума му се проясняваше. – И къде е той сега?

Без никаква тревога разказах какво съм направил от ужас онази вечер.

– Хвърлих го в морето. Когато се прибирах с корабчето вкъщи… Около Сарайбурну. Заедно с ухаещия на виолетки сапун… И него взех оттам, да не би да има пръстови отпечатъци…

– Момент, момент – прекъсна ме опитният полицай. – Може ли да ни разкажете всичко отначало?

Да не би пък наистина да не знаеха, че аз съм убиецът? Няма значение, нали накрая щяха да разберат всичко. Всъщност повече нямаше причини да го крия. Трябваше да им разкажа всичко за случилото се. И го направих… От самото начало, от раздялата ми с Нюзхет преди двайсет и една години, от телефонното обаждане преди четири дни, от загубата на памет, убийството на любимата ми, бягството ми от блока „Сахтиян“, съмненията ми към Тахир Хакъ и дружинката му, шантажа на Адем Дилли, страстта на Шазие към „Рубинените очи“ – разказах всичко, което преживях и изстрадах.

Али и Зейнеп също като главния комисар ме изслушаха докрай безмълвно като него, без да кажат нещо и да ме прекъснат, сякаш натъкнали се на нещо необичайно.

– „Рубинените очи“ – намеси се Невзат. – Когато убихте госпожа Нюзхет, огърлицата беше ли на шията и?

Ето и това беше неизвестно за мен. Отговорих, без да разбирам смисъла на въпроса:

– Мисля, че не, даже съм сигурен в това. Когато извадих ножа за писма от шията на Нюзхет, не забелязах никаква огърлица. Но може и да греша, защото в снимката по вестниците „Рубинените очи“ бяха на шията и.

– А обеците… Нямаше ли обеци?

Естествено, питаше Зейнеп; можеше ли жена да не се интересува от скъпоценности?

– Нямаше – вдигнах рамене. – Или поне така ми се стори. Но и на снимката във вестниците нямаше обеци.

Спогледаха се като да бяха на едно мнение. Какво ставаше, какво криеха от мен?

– Така ли е? – изгарях от нетърпение да науча. – Нали нямаше обеци?

– Да, да, така е… – погледна ме предизвикателно Невзат. – Но защо не дойдохте при нас? Защо не признахте вината си? Да си кажа правичката, очаквах го от човек като вас.

Открито ме укоряваше, но мимиката и погледът му не издаваха това. Със сигурност тези тримата ми въртяха някакъв номер… А може би се отнасяха еднакво с всеки убиец? Каквото и да беше намерението им, трябваше да бъда искрен.

– Уплаших се, господин Невзат… За пръв път извършвах престъпление. Освен това не знаех какво правя. Дори да знаех, не бях аз, а другият. Схващате ли, другият Мющак…

Смях прекъсна думите ми… Да, смееха се и тримата, отпърво стеснително, после гръмогласно… И аз се разсмях, за да не изглежда странно. „Този Мющак ще изяде и сурова кокошка, само да няма проблеми.“ Не, господа, този път нямах намерение да ощастливя полицаите. Спрях да се смея и се намръщих с ръце върху сака. Бях обиден от странното им поведение. Хубаво, можеше да съм убил човек и да съм си окървавил ръцете, но не ми беше приятно да се подиграват с болестта ми. Ако съм убиец, съдът трябваше да ме накаже, но не заслужавах такова пренебрежение. А и такова отношение от хора, които вече обикнах и към които се привързах, наистина беше обидно. Хайде да оставим двамата млади полицаи, но съгласието с тях на умния Невзат си беше направо разочароващо. Сигурно беше разбрал това, защото се опита да прекъсне смеха с думите:

– Не се обиждайте, професор Мющак. Елате до мен, ако обичате.

Щеше да ми щракне белезниците. Какво друго да очаквам, да ме изпратят в затвора по червеното килимче ли? Нека ме изпратят, само да не ми се подиграват. Опитах се с достойнство да стана от стола, но не предвидих куфара си, който шумно падна на пода. И понеже това не стигаше, та се и отвори. Дългите гащи, вълнените фланели, четката и пастата за зъби на Мющак Серхазин се разпиляха насред кабинета на главния комисар. Отвори се, земьо, да ме погълнеш! Но докато очаквах отново залп от смях, двамата млади полицаи се наведоха и започнаха да събират вещите ми. Не се смееха, ситуацията беше твърде неловка… Окаяното състояние на уважаван професор по история, който убил любимата си, защото го изоставила… Ръцете и краката ми се разтрепериха от нерви…

– Защо ви е този куфар, професоре? – попита загрижено Невзат без следа от предишната усмивка.

– За затвора… Нямам опит, та събрах всичко, което би ми потрябвало.

Бях толкова искрен, че сигурно събудих съжалението на полицейския началник.

– Ясно – каза, отмествайки поглед. Помълча, докато двамата му млади колеги съберат нещата ми и подпрат куфара на стола. – Заповядайте тук…

Сочеше мястото до креслото си. Дано не са съобщили на медиите за ареста ми, че утре като плъзнат едни снимки по вестниците… За това трябваше да мислиш преди убийството. Сега вече няма накъде да мърдаш.

– Благодаря, господин Али, благодаря, госпожо Зейнеп, създадох ви затруднения – казах и отидох при Невзат от другата страна на бюрото. Той показа телевизора.

– Елате заедно да видим това.

За какво говореше? Какво щяхме да гледаме?

Натисна клавиш на дистанционното. По екрана на телевизора, за който мислех, че вчера не е бил тук, потрепна първо зимна картина, после се видя вътрешността на бижутерски магазин. Мъж около трийсетте зад щанда обслужваше клиент. Добре, но какво общо имаше това с мен? Погледнах въпросително Невзат, а той кимна към екрана със загадъчна усмивка. Отново се вгледах и видях приближаването към щанда на някаква жена. Коя ли беше, стори ми се позната. Извади от чантата си розова бродирана кърпичка. Разтвори я и извади някакви накити, които не се различаваха ясно, май пръстен, колие и обеци. Мъжът ги пое и бавно вдигна във въздуха. Накит с червен камък, не, бяха два, мъжът ги огледа.

– Да не би – промърморих развълнувано. – Да не са обеците? „Рубинените очи“?

Никой не отговори и пак се вгледах в екрана. Мъжът взе обеците и тръгна към везната. Жената го последва от другата страна на щанда; когато вървеше, едрите и бедра личаха дори под евтиното манто. Внезапно лицето и изникна в паметта ми… Зелени очи с безсрамен поглед…

– Фазилет! – извиках. – Чистачката в дома на Нюзхет. Тя ли е взела обеците?

– Не само обеците – отговори Невзат и изключи телевизора. – Взела е и колието. Тоест правилно си спомняте. На шията на жертвата нямаше колие.

Мисълта ми отново се обърка.

– Ами снимката във вестниците… Там имаше колие. А и вие сте го намерили. Вчера Зейнеп държеше „Рубинените очи“…

– Защото Фазилет се е уплашила да не я пипнат и отново се качила горе. Обеците може и да не се забележат, но изчезването на големия гердан би привлякло вниманието. Естествено, нито вие сте я видели, нито тя вас…

– Значи е дошла в апартамента след мен?

– Да, изпаднала е в паника как да се отърве…

– Но аз затворих вратата, как е влязла?

– Имала е ключове: тя е чистела апартаментите и на Сезгин, и на Нюзхет, а понякога и готвела – поясни Невзат. – когато не открила ножа за писма, се разтревожила. Сложила колието отново на шията на Нюзхет и напуснала апартамента… Естествено, пак оставила вратата открехната… Сметнала, че по този начин може да се приеме, че е влизал чужд човек.

Ударих с юмрук лявата си длан.

– Сега става ясно защо Сезгин каза, че вратата е била отворена… Кражбата на Фазилет е объркала всички.

В очите на Невзат отново се появи присмехулен блясък, дали пак нямаше да ме подиграе?

– Професор Мющак, разбирате ли какво говоря?

Двамата млади полицаи се разсмяха, а аз ги гледах тъпо.

– Разбирам естествено, какво има за неразбиране, Фазилет е крадла. Откраднала е гердана от шията на мъртвата Нюзхет. Много лошо… По-добре да не го беше правила, но това е млада жена… Сигурно червените рубини са я омагьосали… Не е могла да се сдържи…

Невзат отегчено поклати глава.

– Да, не се е сдържала… Но не само е откраднала, а е извършила и престъпление заради тези омайни рубини…

– Какво! – възкликнах. – Кой е извършил престъпление?

– Ама защо не разбирате, професоре? – избухна накрая Али. – Тази жена, Фазилет…

– Фазилет? Тоест… – така се развълнувах, че се страхувах да вярвам на ушите си. – Тя ли е?

– Да – присъедини се и Зейнеп към груповото убеждаване на глупака Мющак. – Фазилет е убила госпожа Нюзхет… Първо е откраднала „Рубинените очи“. Нюзхет не разбрала. Чак до вечерта, когато ви е поканила. Тогава и Фазилет е била там, помагала в приготовленията… Вероятно стопанката е решила да си сложи „Рубинените очи“, за да ви се хареса. Закачила гердана, но не открила обеците. Защото Фазилет няколко дни преди това ги продала в бижутерията на „Капалъчаршъ“. Госпожа Нюзхет я притиснала да си признае, понеже в този дом друга жена не е влизала, и я заплашила със затвор. Фазилет се уплашила, грабнала ножа за писма от масичката и го забила в шията на Нюзхет…

В хола на старата ми любов видях не тази прелъстителка, а червенокосо момиче с дръпнати очи. Ето, то забиваше ножа за писма в шията на Нюзхет въпреки крехкото си тяло… Сетне с изгарящ страстен поглед издърпваше гердана от шията и… Защо виждах като малко момиче тази жена с коварен поглед? Каквото и да съм видял, важното беше, че Фазилет е убийцата. Не е за вярване. За момент се усъмних. Да не би тези трима полицаи да се бяха наговорили за някакъв измислен сценарий? Може би искаха да припишат убийството на онова младо момиче, за да отърват мен.

– Това хипотеза ли е?

Тонът ми беше почти обвинителен.

– Успокойте се вече, професоре! – каза съвсем спокойно, обратно на нервността ми и почти мило Невзат. Мога да твърдя, че в погледа му имаше дори обич. – Никаква хипотеза, говорим за реалността. Вие не сте убиец. А и Фазилет си призна… Дори да не беше, пръстовите отпечатъци по „Рубинените очи“ и петната кръв по дрехите и са достатъчно доказателство за вината и.

Онова червенокосо момиче с дръпнатите очи и липсващи два предни зъба ми се усмихваше виновно през мъглата… Чак я съжалих.

– Сигурни сте, така ли? – повторих. – Онова момиче ли е убило Нюзхет?

– Сигурни сме, разполагаме с нужните улики, а и убийцата си призна – отговори Невзат, без да сдържа усмивката си. – Само вие не сте убеден. Да не съжалявате, че сте пропуснали възможността да я убиете?

Чувствата ми бяха объркани: от една страна – радостна възбуда, от друга – ужасен срам…

– Не, не, не исках да кажа това. Много съм ви благодарен… Измъкнахте ме от голяма заблуда… Задължен съм ви… Но това си е шок… Мислейки се за убиец, някой друг… И то най-невероятният… А и онези часове на амнезия… Следователно съм убивал времето по улиците.

Невзат леко се изсмя.

– Да, единственото, което сте убили, е времето. А и Фазилет е имала връзка със Сезгин… – каза многозначително.

– Да не би и Сезгин… – рекох. – И той ли е замесен?

Опитният полицай реагира предпазливо.

– Не знаем… Но допускаме и тази вероятност. Може би е искал да се отърве от леля си посредством Фазилет. Понеже той има най-голяма полза от смъртта и… – и ме изгледа многозначително. – Точно както най-голяма полза от смъртта на султан Мехмед Завоевателя е имал Баязид II…

Сега аз се изсмях. Дори опитах да се пошегувам с главния комисар вече като човек, спокоен за спасението си.

– Надявам се, че ребусът около смъртта на Нюзхет няма да остане нерешен петстотин и повече години като този на Завоевателя…

Нашият любител на историята главен комисар веднага изплю отговора:

– Не се безпокойте, професоре, по това дело няма да има скрито-покрито. А и ние, полицаите, сме доста по-напред от вас – историците. Докато вие още не знаете дали Завоевателя е бил отровен или не, ние вече заловихме убиеца…

– Това не е трудно за доказване – не издържа да се намеси в професионалния разговор красивата криминоложка. – Един косъм или част от нокът стигат да се разбере бил ли е отровен или не. Обикновено токсикологично изследване…

Невзат въздъхна, знаейки колко опасна може да се окаже тази идея, така нехайно подхвърлена от Зейнеп…

– Токсикологичният анализ не е най-важното, Зейнеп, въпросът е дали хората искат да научат истината…