Убийството на султана

15„В това дете има нещо потайно“

Лекцията свърши, но Тахир Хакъ не слезе веднага от катедрата. Докато запаленото по историята множество шумно напускаше залата, развълнувана групичка от десетина студенти се струпаха около него, без да разрешат дори да стане от стола. Това бяха обичайните присъстващи на всяка сбирка; искащи препоръчителни писма за кариерно развитие, канещи го за лекция в университетите си, търсещи помощ за дисертации, публикуващи изказванията му в интернет… За мен нямаше проблем, обаче Невзат и Али стояха и се чудеха как да се справят с тази жива стена. Изглеждаха притеснени – дали защото се намираха в университета или срещу толкова известен професор. Тихо се приближих до тях.

– Ако не се намесите, ще се наложи доста да почакате.

По уморените им лица се появи приятелско изражение.

– Здравейте, господин Мющак – усмихна се леко Невзат. – Радвам се да се видим отново.

Това звучеше добре; явно не ме подозираха. Значи, въпреки затруднението ми в малката им игричка сутринта все още не ме смятаха за виновен. Може би дори ми бяха благодарни, че съм им подхвърлил Сезгин. Чудесно, не бих възразил да е все така. Усмихнах се, сякаш зарадван от срещата.

– Здравейте. Старая се да не пропускам лекциите на професора.

Невзат стисна фамилиарно протегнатата ми ръка.

– Наистина ли още не се отегчавате да слушате това? Все известни ви теми. Кой знае колко пъти сте ги чували.

Изглеждаше искрен и не смятам, че ми кроеше капан.

– Не – опитах да задоволя любопитството му. – Професор Тахир не е преподавател, повтарящ наученото. При всяко изказване внася нова информация. Всъщност историята не е разходка из неясни събития, останали в миналото. А историците не са съдебни патолози, положили съдбите на отдавна починали владетели на масата за аутопсии. С колкото и материали за отминали събития да разполагаме, всеки открит нов документ, всяка получена нова информация ни представят различни аспекти от действителността. Така че познанията ни непрекъснато се променят.

Полицейският началник изслуша с интерес изредените съвсем ненужно от мен клишета, понеже все пак бях в собствени води, и леко повдигна вежди.

– Тоест в историята не може да се говори за неоспорима действителност…

– Само в историята ли? Нали и в съвременния живот е така? Да речем, убийството на Нюзхет… Каква е истината? Кой е убиецът? Защо е убит учен като Нюзхет?

Още докато говорех, осъзнах грешката си, но беше вече късно. Пак не успях да си сдържа езика зад зъбите. За какъв дявол обърнах разговора към бившата ми любовница? Но стореното – сторено, повече не можех да спра.

– Исках да кажа, господин Невзат, че истината е относителна…

Главният комисар нямаше вид да ми вярва; наблюдаваше ме замислено, като да беше изправен срещу престъпление с неизвестен извършител.

– Може би в историята е така – рече сериозно. – Обаче в криминологията убиецът не е относителен. Той е действително лице от плът и кръв. Ясна е и вината му. Отнел е човешки живот. Вие или ваш колега можете да поправите грешката в тълкуването на историята. Но никой досега не е успял да съживи мъртвец. Не ми се вярва и в бъдеще да е възможно.

Прав беше, но нямах намерение веднага да свия перките.

– Но съществуват и престъпления, за които, макар и незаконни, съвестта ни си казва „О, слава Богу!“, нали? И си мислим, че този човек отдавна си го е заслужил.

– Мислим си… Дори ни харесва. Радваме се, че светът най-сетне се е отървал от този боклук. Но това е грешка. Борбата за предотвратяване на престъпленията не е с убиеца, а с вината. А най-голямата вина е убийството на човек. Защото, както все повтарям, смъртта е необратима.

– А вие, професор Мющак – намеси се Али в този разговор накрак за правото и историята, – одобрявате ли убийството на хора? Имам предвид при основателни причини…

Браво, Мющак, въртя, сука и отново привлече подозренията върху себе си. И то съвсем безпричинно. „Това дете мълчи, мълчи, пък като си отвори устата, змии и гущери падат.“ Дали не беше права леля Шахесте? Ей го сега същия случай…

– Естествено че не, комисар Али… Какво общо имам аз с убийците?

Симпатичният полицай придоби ледено изражение.

– Не казвам, че сте убили, попитах бихте ли оправдали някого за убийство.

Гласът му беше с тон по-нисък от обвинителния. Тази луда глава изобщо не беше вежлив като Невзат. За малко да се разтревожа, но поех дълбоко дъх и събрах всички сили, опитвайки се да не го показвам пред двете наблюдаващи ме ченгета. Не мислех, че съм успял, но нямах друг изход.

– И аз това имах предвид. Убийството е неприемливо деяние. Сиреч… – обърнах се към Невзат за помощ. – Съгласен съм с главния комисар… Няма връщане от смъртта.

Говорех, но бях уплашен че ей сега ще се нахвърлят отгоре ми и няма да ме оставят, докато не си призная.

– Въпросът ви беше интересен…

Объркано погледнах Невзат…

– Моля?

– Въпросът, който зададохте на Тахир Хакъ… За завещанието на Мурад II, написано, след като приел да се върне на трона…

Главният комисар най-неочаквано ми се беше притекъл на помощ.

– Да, въпрос, който те кара да се замислиш – грабнах веднага подадената ръка. – Сигурно му е станало неудобно от младия султан. Иначе защо да пише завещание, бидейки в перфектно здраве?

– Май и вас взе да човърка ранната смърт на Мурад II.

Ето че пак стигнахме до отцеубийството… Колебанието само можеше да ми създаде проблеми…

– Не смъртта, а любопитството… – поправих го светкавично. – Особено впечатление оставя изготвянето на завещание веднага след склоняването на Мурад II да се върне на трона. Дали Мурад Хан се е боял от сина си или от фракциите в двореца? А може би си е мислел, че смъртта тъй или инак няма да го подмине и е искал да бъде подготвен? Ние, историците, сме длъжни да тълкуваме събитията от твърде много аспекти. Само така може да се стигне до истината. Ако се върнем отново на примера с Мурад II, възникналите въпроси и научни съмнения не могат да докажат, че младият принц е убил баща си. Какво доказват? Че при османците наследяването на престола винаги е било оспорвано… И в повечето случаи – свързано с кръвопролитие… Но както подчерта и професор Тахир, Мехмед II няма никаква връзка със смъртта на Мурад II… Ако щеш, го наречи Божия воля, ако щеш – природа… Ако търсите убиец, трябва да се консултирате с архангел Михаил. Защото шестият османски падишах е починал от естествена смърт.

Изгледа ме невярващо.

– Струва ми се, че в действителност не го мислите – прекъсна ме. – Но така да е…

Не, Невзат нямаше лесно да изтърве следата. Посочи с ръка струпалите се пред входа на залата Четин, Ерол и Сибел, които навярно също като нас продължаваха да обсъждат тихата война между Мурад II и сина му Мехмед II.

– Кои са тези младежи?

Разбира се, опитният ни главен комисар беше забелязал напрежението между тях и Тахир Хакъ. Трябваше да съм много бдителен, насреща си имах човек, непропускащ никакви подробности.

– Занимават се с проучвания – отговорих възможно най-неангажирано. – Едно време се наричаха асистенти… Наименованието се промени, но и сега вършат работата на професора си.

През лицето му премина сянка на съмнение.

– Професорът не е ли пенсионер?

– Да, но влюбен в професията си историк… – усмихнах се. – Веднъж рече: „Докато не съм станал история, историцизмът ми няма да свърши.“ – Да, професор Тахир се пенсионира, но не изостави работата си. И тези младежи са му неофициални асистенти.

Без да откъсва поглед от младите историци, продължи да подпитва:

– Но май не се разбират много с Тахир Хакъ…

Още веднъж ми падна удобен случай. Жалко щеше да бъде, ако го пропуснех. „Има нещо потайно в това дете – казваше баща ми. – Не е толкова невинен, колкото изглежда.“ Невинен ли? Колкото може да бъде невинен един убиец, толкова и аз… Явно много навътре съм приел тази мисъл… С каква лекота само използвам за себе си определението убиец… А можеше да се лъжа. Случилото се преди малко показваше, че това е напълно възможно. Нещо се кроеше срещу мен в този университет. Тези сърдити на Нюзхет, запалени по Завоевателя младежи… И какво, можеха ли да убият професор, защото проявил неуважение към великия владетел? Със собствените си уши чух споровете преди малко. Странна реакция и гняв, който не бях срещал досега…

– Всъщност се случва за пръв път – споделих изненадата си с полицаите. – Тези младежи много уважават професора… – и като установих, че ме слушат с интерес, изстрелях отровните слова, служещи на тайната ми цел. – Преди лекцията са водили някакъв спор… Професорът им се разкрещял… Затова са малко напрегнати… Нещо за покойната Нюзхет…

Покойната Нюзхет! Още не е минал и един ден и голямата ми любов, смисълът на живота ми, вече стана покойната Нюзхет? Двайсет и една години чакай и забрави за двайсет и един часа. Много си верен, Мющак! Надигащото се в душата ми чувство за вина беше потиснато от въпроса на Невзат:

– Познаваха ли жертвата?

Реагирах неприязнено, като на глупав въпрос.

– Че има ли историк, който да не познава Нюзхет? Явно са се срещнали лично. Говорят, че Четин и Нюзхет са се скарали.

– Четин онзи кютюк ли е – попита нахаканият комисар. – Изглежда нещо нервен.

Още малко да убие с поглед младия историк.

Аз също погледнах Четин, сякаш чак сега го забелязвах.

– Нервен ли – трябваше да се съглася с младия полицай, за да продължа играта. – Прав сте, Али, май е така…

Думите ми бяха посрещнати с многозначително мълчание, но досадата в изражението на Невзат показваше нежеланието му да се отклоняваме от темата. Баща ми също мразеше това. „Съсредоточи се в същността, сине, в същността… Това дете вечно се отплесва.“

Защото ме притеснява реакцията ти, контрирах баща ми. Сега обаче нарочно разводнявах темата и я отбивах с празни приказки. Невзат, естествено, повече не ми позволи да шикалкавя.

– За какво са спорили с госпожа Нюзхет?

И неговият поглед като този на помощника му беше прикован в Четин. Тъкмо си мислех, че нещата тръгват както трябва и съм успял да насоча другаде мисълта на главния комисар, трябваше да отстъпя.

– Не зная – отговорих с най-невинно изражение. – Не съм бил там, сигурен съм, че професорът може да ви отговори.

– Какво да отговоря?

Обърнах се и видях намусената физиономия на Тахир Хакъ. Не бях забелязал нито кога се е отървал от групата натрапници, нито кога е дошъл при нас.

– Ами, професоре, говорехме за Четин и приятелите му…

Вдигна посивелите си гъсти вежди.

– И какво за тях?

Тонът му беше ядовит, сякаш питаше какви ги дрънкаш, Мющак. И понеже нямах смелостта да му кажа не дрънкам, а се опитвам да отклоня от себе си подозренията в убийство, извършено от вашите вманиачени в Завоевателя студенти, тъкмо да започна да го усуквам, когато Невзат ми се притече на помощ.

– Защо са ви така ядосани, господин Тахир?

Професорът се поколеба. Но нападението е най-добрата

защита. „Ти никога няма да се научиш да атакуваш, Мющак. Ще си останеш все същото смотано хлапе.“ Кой казваше това? Татко, леля или мама? Не, мама не би могла. Майната му кой го е казал, нали беше истина? Не се ли прибирах винаги пребит от децата на улицата? Колкото и да ми се щеше, и то с право, да забия едно здраво кроше или яка османска плесница в лицето на някой от гаврещите се с мен гамени, никога не успях да го направя. Добре че не бях сам срещу Тахир Хакъ; ура за главен комисар Невзат…

– Защо мислите, че са ядосани – смекчи тона професор Тахир. – Ние винаги така разговаряме, господин Невзат… Приятелите ми от университета не са длъжни винаги да се съгласяват с мен. Тъкмо напротив, трябва да имаме различни мнения, за да развиваме мисълта си и което е по-важно – да можем да формираме различни позиции, преценявайки миналите събития.

Нашият професор по история лъжеше нагло. Пред мен беше подчертал дебело, че науката не е демократично занимание и трябва да се контролира единствено от професорите. „Научната дисциплина е колкото методична работа, толкова и уважение към авторитетите в областта и се налага да приемеш тяхното лидерство.“ Би било несправедливо да се обвинява Тахир Хакъ в деспотизъм, но не бих могъл да твърдя, че много зачиташе мнението на хората, с които работеше. Но я виж как говореше пред ченгетата за консенсус и съвместна дейност. Вече напълно се убедих, че иска да предпази тримата си студенти. Явно имаше защо. Както на Невзат, така и на мен ми стана любопитно за какво са спорили Четин и Нюзхет. Но мисълта на главния комисар, когото мъглявите фрази на професора не успяха да убедят, беше насочена другаде.

– Днес сте спорили с Четин. Преди лекцията… Явно сте ги нахокали…

Тахир Хакъ впи в лицето ми обвиняващ поглед. Ти ли предаде децата, Мющак? Хайде кажи си, ти ли си нашият Юда?

Трябваше да бъда смазан. Не, най-добрата форма на защита е да се правиш на три и половина. Всички обвиняват щрауса, но понякога зариването на главата в пясъка е великолепна стратегия. Най-добрият житейски опит, добит от мама. Като видя колко невинно гледам, професорът се обърка. Да не би полицаите да са го чули от другиго? Щеше да разбере, но сега се налагаше да отговори на главния комисар.

– Спорихме… – прочисти гърлото си и се изкашля два пъти. – Да, ядосах им се. Опитали се да отменят лекцията, без да ме питат. Отвращавам се от неща, за които не съм дал разрешение.

Отново лъжа, отново опит за защита и предпазване на студентите… Какво се мъчеше да прикрие? И защо? Да не беше замесен и той? Но как? Тахир Хакъ забъркан в убийство? А защо не? Може и да го е планирал. Перфектен ум… А може идеята да ми се прехвърли убийството да е негова. Защо обаче? Професор Тахир ме обича повече от всички тези младежи… Дори от Нюзхет… Несъмнено ме обича повече от нея, но ако престъплението не е от любов, а някаква мисия… Спомни си какво каза професорът: „Не се опитвайте да отнемете и това от този алчен за успехи, гърчещ се от чувство за вина, смазан народ.“ Какво да не отнемаме? Миналите победи, останалите в историята личности, националната гордост… Значи, затова Нюзхет с нож за писма… Ако е така, защо ще се сърди на Четин? Сигурно задето не е изпълнил задачата… Защото тъпият

Мющак нехайно се е вмъкнал на местопрестъплението и после тайничко се изхлузил оттам… Отгоре на всичко взел и оръдието на убийството… Може би, докато съм бил при Нюзхет, са щели да повикат ченгетата да ме заловят… Може точно това да е замисълът. Но поради немарливостта на тези младежи, на които за нищо не може да се разчита…

– Разбирам – ме върна гласът на Невзат от недобронамерения историк, за когото се съмнявах, че е планирал убийството, към познатия ми мил професор. Оглеждайки се наоколо, главният комисар го попита:

– Господин Тахир, къде можем да поговорим по-спокойно? – а аз следях реакцията му. Приличаше на изнервен заподозрян, менящ цветовете си, докато се опитва да прикрие тревогата си от полицая насреща. Не заслужаваше да изпадне в това положение. Тогава проумях; не, Тахир Хакъ не можеше да се забърка в убийство. Кой каквото ще да казва, но хора като него не ставаха убийци. Засрамих се заради мислите си одеве. И се намесих донякъде заради това.

– Да отидем в кабинета ми. Там е спокойно.

Изражението на Невзат беше любезно, но ледено.

– Извинете, професор Мющак, но искаме да поговорим насаме с господин Тахир.

Тоест искаше да каже, не се радвай напразно, че си се отървал, все още си в списъка на заподозрените. А и Тахир Хакъ нямаше нужда от помощта ми.

– И без това не мога да се кача до кабинета ти – измърмори и посочи вратата на залата. – До входа има приемна, там оставих палтото и жилетката си. Мисля, че можем да поговорим там…

Докато вървеше към вратата между двете ченгета, ме предупреди:

– Стой тук, Мющак. Искам да ти кажа нещо.