Убийството на султана

10„Сънищата разкриват подсъзнанието“

– Не е както си го представяте, всъщност принцът беше много чувствително дете.

Белобрадият мъж с оредяла коса и рогови очила, седнал зад махагоновото бюро, не се притесняваше, че смрадта от пурата между пръстите на дясната му ръка отравя въздуха в стаята, а се опитваше на изключително добър турски да обясни схващанията си.

– Както добре знаете, още в детството си е видял много предателства. Имам предвид подмолните игри на мразещите се до смърт паши в двореца. Един вид държава в държавата… Такава съществува във всички времена и географски ширини… – погледът му се плъзна към вратата на кафявия шкаф, пълен с книги, и заговори по-тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушват. – Само помислете, че умът ви може да не е зает единствено от борбата с бащата, отнел майка ви, а трябва да се състезавате със силен падишах, който не желае да споделя държавата с вас.

Лицето му ми изглеждаше познато, но не можех да си спомня. Странно, но по-странното беше какво правех в тази стая, наподобяваща лекарски кабинет? Да не би отново амнезия? Пак ли часове на мрак?

– Ние, момчетата, без изключение искаме да сме като бащите си…

Искаше ми се да кажа, че не съм на същото мнение и никога не съм се възхищавал на баща си, но елегантно облеченият мъж беше толкова убеден в правотата си, че едва ли биха му допаднали възгледите ми.

– Каквото и да говорим, в крайна сметка всички се възхищаваме на баща си. Интересното обаче е, че точно заради това искаме да го ликвидираме и да заемем мястото му. И ето тук започва объркването на подсъзнанието. Чувстваме вина заради желанието си. Даже се плашим от него… Да бъдеш баща си означава да притежаваш майка си. Да притежаваш майка си… Ужасяващо. Именно това чувство на вина създава страха от скопяване, сиреч никога да не станеш баща.

Мъжът сигурно беше невролог или психиатър. Психиатър? Да не би Шазие да ме беше изпратила при него? Вероятно защото е един от най-способните и колеги… Тя не се доверяваше всекиму…

– Всъщност чувствата към бащата, комуто би трябвало безрезервно да вярваме, са напълно различни: страх и възхищение, обич и омраза… Това много ясно се забелязва у вашия принц. Защото с баща си делят не само майката, а и властта. Гигантска страна… Империя, която в бъдеще ще владее света…

За какво говореше този? За османците ли?

– Нали с него започва империята? Със завладяването на Константинопол…

Хайде, навлязохме в историята. Кой беше този мъж?

– Естествено, за султан Мехмед Завоевателя. Малък турски бейлик, спасил се от монголската напаст в Анадола, развил се като здраво дърво, раснал и се превърнал в империя в този необикновен период на властване. Чудо, осъществено само за половин век. Или трябва да кажем, че сънят на първия султан – Осман – се е сбъднал – и неочаквано впи недоверчив поглед в мен. – Съществувал ли е наистина този сън?

Завари ме неподготвен… Чудех се какво да отговоря.

– Ами… Съществуват различни мнения. Според някои сънят на Осман е действителен, според други е само легенда, за да се придаде мистика в създаването на държавата…

Дръпна дълбоко от пурата и докато димът се виеше нагоре на колелца, кимна леко:

– Според мен легендите са необходими. Като преданието за основаването на Римската империя от братята Рем и Ромул. Уж била ги кърмила вълчица, храната им носел кълвач… Сънищата са важни като легендите… Те разкриват подсъзнанието. Потиснатите ни чувства… Не само проблемите в секса, но и всичките ни желания и надежди, които се въздържаме да изречем гласно… Може би първият ви султан – Осман бей… – леко наклони глава и ме погледна над очилата. – Нали така му викаха?

Не желаех да отговоря. Не знам защо, но ме смущаваше маниерът на говорене на този възрастен човек насреща ми като разпит, като специалист по всичко, отгоре на това по теми из моята област. Но като хипнотизиран не можех да се въздържа да не отговоря на този тайнствен мъж:

– И така са му казвали, преди да стане победител…

– Тогава да го наречем Осман бей Победителя. Да, първият ви султан е бил изключително предвидлив. Народът му идва от степите на Средна Азия. Бил е наясно с преживените несгоди. Правилно е оценил новите територии, видял е, че Източната римска империя е пред разпад. Мечтал е за съвсем нова империя. От сърце е желал мечтата му да се осъществи. Но по онова време не е било удачно да изкаже мислите си публично. Защото все още не е бил достатъчно могъщ. Но е щял да стане. Един ден светът щял да се допитва за всяко свое решение до създадената от Осман държава… Османците в Мала Азия, Хабсбургите в Европа… Завладелият Ербланд Рудолф… Съвременниците на Осман от Хабсбургската династия… Без да разбираме тези две фамилии, не бихме могли да разберем историческия период, нали така, господин Мющак?

Подиграваше ли се, или наистина желаеше да научи – не ми стана ясно. Макар и блясъкът в светлите му очи да не ми се виждаше искрен, трябваше да потвърдя:

– Така е… Тези две фамилии векове наред са си съперничели. За да бъдат разбрани османците, трябва да се познава историята на Хабсбургите. И обратното… Каприз на съдбата ли да го наречем, историческа логика ли, но краят им е един и същ…

В края на Първата световна война и двете фамилии по печален начин се оттеглят от цивилизацията.

Леко кимна, сякаш показваше уважение към логиката на великата наука, наречена история.

– Но принцът ви е нямал и представа от това – каза, оставяйки пурата си на пепелника. – И той като всички момчета е имал противоречиви чувства към баща си. Може би единствената му действителна цел е била да стане султан. Тоест да завоюва силната играчка на баща си. Това е по-сложно от онова невинно желание на момчетата да отвоюват майка си…

По устните му се изписа крива усмивка.

– Не зная дали сте на същото мнение, но властта е по-опасна от жените. Естествено, младият ви принц е бил наясно с риска… Няма лошо в стремежа му към бащиното място. Защото така е бил възпитаван – да стане султан – въздъхна притеснено, сякаш се поставяше на мястото на младия Мехмед. – Обаче неговият страх не е като нашите… Това не е само страхът от скопяване, а от овладяването на Великата държава… Но преди да стигнем дотам, трябва да анализираме проблема със скопяването. По-скоро с обрязването… Обрязването на момчетата не е само религиозна или здравословна операция, същевременно е и един вид отказ от майката. Не ме гледайте така подозрително… Това е истинска церемония… Внушителен ритуал… Спомнете си тържествата по обрязването на синовете на Мурад II… Празненствата в Одрин за Мехмед II и брат му Алаедин Али… Мехмед е още на седем години… Празненството за обрязване… Колко неестествено… Една част от органа ви…

Възрастният мъж се усмихна игриво като малко момче.

– Аз дори не си спомням това… – облегна се спокойно. – При нас, евреите, това се прави колкото е възможно по-рано. Осем дни след раждането на момчето… По възможност в синагога…

Евреин ли беше? Стана сериозен, сякаш разбрал, че се питам за етническите му корени и религията. Засрамен се отдръпнах в стола.

– Не се бойте, тук можете да изкажете всякакви предположения – и отново се протегна към пурата. – Включително за юдейството. На младини много се натъквах на тези обреди…

Кой ли е този досаден човек, помислих си, а той промърмори, преди да си отговоря:

– Изненадващото е, че по-късно ме обвиниха в сътрудничество с враговете на евреите…

Накрая намести пурата между устните си и дръпна дълбоко. И докато сребристият дим изпълваше стаята, отново ме погледна с оня искрен, сякаш успокоен вече поглед.

– А вие? Не се безпокойте, просто любопитствам. Та кога ви обрязаха?

Що за безсмислен въпрос? Започвах да се ядосвам. Идеше ми да река какво те засяга, но не можах. Сетих се за Шазие… Ако тя ме беше пратила тук, явно бях на психосеанс. Нямаше смисъл да усложнявам положението си още повече, държейки се грубо. Браво, Мющак, бъди възпитан както винаги… Пък може би тези въпроси бяха нужни…

– Нужни са – рече и леко отмести ръката с пурата. – Вярвайте, че са ми много нужни.

За да не покажа нетърпението си, се усмихнах възможно най-разбиращо.

– Жалко, но аз бях обрязан късно. На седем години като Мехмед II…

– Странно съвпадение – рече, дърпайки дълбоко от пурата. Продължаваше да ме наблюдава заинтригувано като археолог древни находки със сините си или зелени очи, така и не разбрах. – Действително странно… А спомняте ли си дали майка ви плака? Имам предвид в деня на обрязването…

Неволно свъсих вежди. Вече едва удържах напиращия гняв, повишаващ тона ми.

– Не си спомням… Защо?

Резкият ми въпрос не му направи впечатление, опитваше се да разчете като съвършен перископ всяко движение и всяка мимика по лицето ми.

– Просто питам… Нищо, да се върнем на въпроса, на историята… Аз оприличавам вашия султан Мехмед Завоевателя на принц Хамлет…

Принц Хамлет… Известният герой на Шекспир… Нещастният датчанин, чийто баща крал бил убит от чичо му… Принц Хамлет и султан Мехмед Завоевателя… На ти двама герои без никаква връзка помежду им…

– Чакайте, чакайте, не се намръщвайте веднага. Като казвам Завоевателя, имам предвид принц Мехмед… Още преди да стане султан…

– Тоест Мехмед II – поправих го. – Но между принц Мехмед и принц Хамлет има голяма разлика… Преди всичко бащата на Мехмед II не е бил убит…

Баща му не е бил убит… И когато мъжът с кеф духна дима от пурата в лицето ми, внезапно ми светна… Разбрах кой стоеше насреща ми: Зигмунд Фройд. Да му се не види, Шазие ме беше изпратила при бащата на психоанализа. Ама нали съм си наивен. Не се изненадах да видя насреща си от плът и кръв човек, умрял преди повече от седемдесет години, а се чувствах длъжен да защитавам познанията си, смятайки, че западен учен иска да съпостави исторически събития.

– Никой не е убил Мурад II, падишахът си е умрял от естествена смърт…

– Сигурен съм в това, вие сте историк… Щом казвате, че Мурад не е бил убит, значи е така. При това от родния си брат… Как се казваше онова момче, предадено на палача… Мустафа… Ако Мустафа е бил оставен жив… Когато позаякнел… Може би като чичото на принц Хамлет щеше да убие бащата на Завоевателя… – остави пурата на пепелника. – Тези неща са често срещани както в нашите династии, така и във вашите дворци. Когато претендентите за престола са повече от един, кръвопролитието е неминуемо.

Да, както и предполагах, щеше да споменеУказа на Завоевателяза братоубийство… И след това да акцентира върху убийствата и варварството ни…

– Братоубийството съществува отдавна… – прекъснах го. Явно твърдението ми го беше притеснило, защото отново прибягна към тютюна; продължих да говоря още, докато се протягаше към току-що оставената пура.

– Както знаете, когато Каин е убил брат си, не е имало нито Османска империя, нито султан Мехмед Завоевателя…

– Прав сте – каза, без да бърза, намествайки пурата между устните си. – Но не забравяйте тамошната власт. И то преди да има държава… Да бъдеш единственото момче в семейството и да заграбиш всички територии и, внимавайте, всички женски… Можем да го наречем традиция. Станал едничкият собственик на властта за вечни времена – усмихна се иронично. – Нека си спомним какво казват: Държавата е толкова целомъдрена, че не може да бъде съпруга на двама мъже едновременно…

Всяка къща си има покрив… Спасителят на света, бил той цар или пророк, е винаги самотен герой.

Помълча малко, отърсвайки пепелта от яката на шикозното си сако.

– Героят винаги трябва да е самотник. Е, да се върнем на принц Хамлет… Ставайки крал, чичо му придобил както държавата, така и майка му… Хамлет бил на път да полудее… И майка му, и кралството… Накрая все пак полудява… Както знаете, това е краят му. И на държавата, разбира се… Вашият умен падишах сигурно отрано е проумял горчивата истина, вероятно още като принц в Маниса… А може би още по-рано, като дете в Одрин… Още преди да се срещне с молла30Гюрани31… По времето, когато не е учил четене и писане… Нещо е подочул от кулоарните мълви…

Каква изненада! Професорът на Шазие да знае толкова подробности за Завоевателя! Изведнъж схванах, че се заблуждавам. Ах ти, тъпа главо, как само се надценяваш! Не, Фройд не се интересуваше от мен… Аз не му бях пациент, той също като Нюзхет преследваше Завоевателя… И също като нея искаше да се възползва от мен. Така де, след „Достоевски и отцеубийството“ следва султан Мехмед Завоевателя и…

– Да, по онова време никой не е предполагал, че това упорито и свободомислещо момче ще стане една от най-значимите фигури в Средновековието. Нито пък той самият. Наясно е бил единствено с ежедневно растящия страх. Който е липсвал у бащата на принц Хамлет. Понеже крал Хамлет не е знаел, че ще бъде отровен от брат си и е бил спокоен… Затова си заспал безгрижно в дворцовата градина и така вероломният му брат необезпокояван вкарал отровата в ухото му… Принц Мехмед обаче е познавал кървавите обичаи. Знаел, че прадядо му Осман е наредил убийството на собствения си чичо Дюндар бей – в погледа му отново се появи онзи смущаващ блясък. – А Дюндар е искал да се спогоди с генерал-губернатора на Византия, нали?

Сметна мълчанието ми за съгласие.

– Ето как османците леят кръвта на най-близките си роднини. За жалост това не е краят; членовете на династията продължили да отнемат живота на близките си. И с право младият принц още преди да стане завоевател, е бил обзет от ужас: ами ако Алаедин Али му посегне… Батко му, който, без да се замисли, му подарил дървения си кон? И то при наличието на справедливия и съзнателен баща, обичан от всички… Но един ден бащата ще почине…

Речта на знаменития психоаналитик вече ставаше непоносима.

– Не разбирам какво целите – прекъснах го безцеремонно.

– Ако искате да кажете, че принц Мехмед е убил батко си Алаедин Али и баща си Мурад, за да вземе властта…

– Не, не – продължи все така любезно, размахвайки ръце.

– Откъде ви хрумна това. Всъщност темата на разговора не е принц Мехмед… Не той ме интересува…

– Ама отцеубийството…

– А, онази статия ли? Разработката на Достоевски… Трудна, дори невъзможна е такава разработка за великия ви владетел… Признавам, че е изключително интересна личност, но психоанализата е като историята. За да се направи коментар, са нужни документи и информация. Колко жалко, че няма много материали за владетеля ви с орлов нос. А горкият Достоевски ни е оставил предостатъчно текстове, за да разчепкаме личността му… Махнете романите, всичко, излязло под перото му, е тема на отделна психоанализа…

– Тогава защо говорите за Завоевателя?

Преди да ми отговори, се наведе напред и загаси в пепелника остатъка от пурата.

– За вас…

Погледна ме настойчиво.

– За мен ли?

В очите му вече нямаше никакъв блясък.

– Да, за вас… За да ви разбера… Защо толкова се интересувате от Завоевателя? Защо той толкова изпълва подсъзнанието ви? Откъде тази пристрастност? Има ли тя връзка с болестта ви?

Лицето на дошлия отпреди седемдесет и повече години психоаналитик беше толкова безизразно и безучастно, че се разтревожих за него.

– Болестта ми… Дисоциативна фуга ли?

Закашля се силно…

– Дисоциативната фуга… Имате предвид началото, първата диагноза… Тя вече е минало… Имате по-сериозен проблем…

Имате проблем… Не можеше ли да говори по-ясно? Гневът ми към този луд лекар нарастваше все повече и повече. Смачканата преди малко в пепелника пура смърдеше отвратително. Идеше ми да му река, а теб какво те засяга моят проблем… Да го предупредя незабавно да се откаже от тия вонящи пури, защото неминуемо ще получи рак на гърлото, но онова, което от детството още ме караше да бъда любезен, каквото и да е то, отново върза езика ми.

– И какъв е този проблем – задоволих се да попитам.

– Параноична шизофрения… – каза го толкова спокойно, сякаш ми съобщаваше, че имам хрема. – Параноична шизофрения. Тя няма нищо общо с дисоциативната фуга или временната амнезия. Но при вас се наблюдават едновременно и двете… Винаги съм откровен с пациентите си. Това е много полезно при психотерапията. Жалко, но вие, господин Мющак, сте параноичен шизофреник…

Веднага преминах към самоотбрана, сякаш бях сторил нещо лошо.

– Не, лъжете се, не съм нищо подобно. За грешките си не обвинявам другите, а предимно себе си… Докато параноичните шизофреници…

Леко се усмихна.

– Значи, разбирате и от психология – и замълча. – Тогава защо убихте Нюзхет? Щом вините себе си, защо отнехте нейния живот?

Вече говореше напълно сериозно, почти обвинително.

– И освен че и отнехте живота, убихте и единствената си цел в живота. Унищожихте единственото, което ви свързваше с живота, болезнената си страст, неизлечимата си любов. Така премахнахте не само Нюзхет, а и едничкия смисъл в живота си.

– Не е вярно – викнах. – Не е вярно, не я убих аз. Когато я намерих, отдавна беше мъртва!

Изобщо не наруши спокойствието си.

– Да не мислите, че друг я е убил?

Не можах да потвърдя, да му се не види и честността, и бащините думи, проникнали чак до мозъка на костите ми: „Хората, които не плащат за грешките си, са основните виновници за бедите в обществото.“

– Хубаво – рече лудият доктор, забелязал мълчанието ми… – Може и да сте прав… Може да сте я убил не вие, а онзи в огледалото… Онзи, агресивният…

Изпаднах в ужас при мисълта, че знае всичко за мен. Усещах как расте гневът в мен, как обзема цялото ми същество. Всичко отиваше по дяволите – и авторитетните бащини думи, и майчината мила нежност. Усетих как неволно свивам юмруци и погледът ми се плъзна към дървения моливник в края на бюрото. Сребърният нож за писма с туграта на Завоевателя на дръжката, оръдието на убийството, което бях забол в шията на Нюзхет, проблясваше, сякаш казвайки какво още чакаш, грабни ме и виж сметката на този дърт многознайко, дето ти мъти главата със сексуални разсъждения. Отговаряйки на призива му, протегнах ръка към моливника, обаче знаменитият психиатър го придърпа към себе си с неочаквана за възрастта му бързина.

– Тц, тц… Не го правете, хер Мющак, не можете да убиете всички… – и като взе стоящия отдясно на бюрото златистожълт звънец, го разлюля. Дрън-дрън, дрън-дрън… Вратата се отвори мигновено, сякаш очаквала този звън. И докато очаквах влизането на двама яки санитари, в стаята нахлуха двамата неофициални асистенти на Тахир Хакъ – Четин и Ерол… Зарадвах се да ги видя и се впуснах в обяснения.

– Невинен съм, момчета, не вярвайте на този човек, невинен съм…

– Добре, професор Мющак… Успокойте се… – опита се да ме успокои Ерол. Изглежда, сякаш ме съжаляваше за ситуацията, в която бях изпаднал. Всъщност винаги съм харесвал това момче… Другият, Четин, онзи, който беше спорил с Нюзхет, враждебно следеше действията ми.

– Това обяснете на доктора – рече, показвайки недвусмислено, че, без да се колебае, ще изпълни дадените му за мен разпореждания. – Сега идвате с нас.

Разбрал, че няма да получа помощ от тази човекоподобна горила, се обърнах отново към другия вежлив момък:

– Недейте, Ерол, не ме оставяйте на този изкуфял сексуален маниак… Намеренията му са лоши, иска да ме затвори в лудницата.

Вежливият младеж също не ми повярва, но поне не се отнесе грубо.

– Ще е добре за вас, професор Мющак. Не се безпокойте, ние ще сме до вас…

– Не! – викнах и се втурнах към вратата.

Двамата младежи ме сграбчиха почти във въздуха…

– Пуснете ме… Пуснете ме… – изплаках. – Идиоти такива… Ще се оплача на Тахир Хакъ!

Ерол стискаше ръцете ми и притеснено мърмореше…

– Успокойте се, професор Мющак… Успокойте се, господин Мющак…

Когато отворих очи, стаята започна да се променя. Призрачният кабинет на Зигмунд Фройд се превръщаше в потискащата ми спалня. Надничаща през открехнатата врата женска глава. Загриженото лице на стрина Кадифе…

– Господин Мющак, съжалявам, че ви събудих, ама… На входа има двама мъже… Казаха, че са полицаи… Искали да говорят с вас…