Убийството на султана

27„Господството е в кръвта му“

Когато пристигнахме пред Румели хисар59, величествено възправена на брега на морето, което бледото зимно слънце правеше тюркоазено, отдавна минаваше девет часа. Както и предполагах, не успяхме да стигнем навреме. Кой знае колко се беше ядосал Тахир Хакъ. „Човек трябва да тръгва за среща час по-рано.“ Не си спомням някога да съм закъснявал за среща. Четин ме остави на пътя, извиващ се като змия над морето, където навремето пенещите се вълни са целували крепостните стени.

– Поздравете професор Тахир, ако имах време, бих дошъл, но имам лекции.

Благодарих и изпроводих асистента, от чиито уста в продължение на цялото пътуване при всичкия му гняв не чух нищо полезно. Това можеше да се обясни както с моята неспособност, така и с неговата потайност, но най-странното беше липсата на какъвто и да било въпрос за Акън. Не трябваше ли да ме попита за състоянието на бившия ми асистент? И не само това, но дори не потърси отговор на въпроса, който подметна на вратата на жилището ми, а аз помислих, че ще разискваме по пътя, дали всичко това не е свързано с убийството на Нюзхет. Дали не беше забравил? Възможно ли беше? Да пропусне възможността да поразпита човека, който щеше да го прати в затвора? Би пропуснал, ако не е убиец… Можеше ли да не е е замесен в убийството? В края на краищата нямах никакво

доказателство. Да не би Нюзхет да беше убита от жадния за наследство Сезгин? Толкова просто? Защо не? А и нямаше никаква вест от главен комисар Невзат. Може пък Сезгин да си беше признал. Добре, но тогава кой беше нападнал Акън? Някой, който според професор Тахир е имал връзка с него? Защо не? В тази държава това често се случва. Но ако греша и това е посланието на Тахир Хакъ и бандата му? Да, но докога могат да го прикриват, като Акън ще разкаже всичко, когато дойде на себе си… Естествено, ако дойде… Изведнъж се сепнах. Какво правех! Докато обмислях всякакви щури възможности, бях забравил основното и не бях взел мерки за безопасност. Става дума за Акън. Казах на Тахир Хакъ, че е добре, и го изложих на опасност. Извадих мобилния и набрах номера на Акън… Звъни ли, звъни… Тъкмо мислех, Боже, отиде си момчето, сънен глас отговори: „Ало… Ало, това е номерът на Акън Чотакан…“

Верният ни дизайнер…

– Ало, господин Теоман, здравейте… Аз съм Мющак…

– О, професор Мющак, вие ли сте? Здравейте…

– Извинете, май ви събудих…

– Не, за Бога. Сестрите нахлуха в стаята още в тъмни зори… После и докторите…

– Добре ли е Акън? – попитах разтревожено.

– Нощес много го болеше… Мяташе се в леглото… Докторите му дадоха успокоителни. Сега е по-добре… Казаха, че ще трябва време да се съвземе – замълча за кратко. – Ами… ако дойдете по някое време, да се прибера и се преоблека… Мога да извикам някой приятел, но не искам да се разчува.

Прав беше, по-добре да не се разчуваше.

– Да дойда ли следобед?

– Добре, става…

Не можах да спра да мисля след затварянето на телефона.

Ето че Акън е добре, никой не го е нападнал. Въобразявах ли си? Наистина ли Тахир Хакъ и дружинката му нямаха общо с това? Обзе ме тиха радост. Надявах се, че нямат. Надявах се, че всичко е погрешно. Усетих как се успокоявам. Добре, но ако не са Тахир Хакъ и студентите му, тогава кой е убиецът? Кой друг освен Сезгин. Но когато прекрачих входа на крепостта, радостта ми изчезна така внезапно, както се беше появила. Донесен от морския вятър глас прошепна: „Ами ако не е? Ако Сезгин не е убил леля си? Ако Тахир Хакъ е невинен… Ти си единственият заподозрян.“ Защо подозрението да пада върху ми? Полицаите нямат нито свидетел, нито доказателство… А и още не са пуснали Сезгин…

– Господине, господине…

Довеяният от морето глас вече не беше шепот, а крясък зад мен. Обърнах се да видя притежателя на злополучния глас. Но нямаше никого…

– Момент, господине…

Кой беше, по дяволите? Пред входа, който преминах токущо, забелязах мургав мъж в кафяво палто, не по-висок от метър и половина.

– Не си взехте билет – укори ме. – Трябва да купите…

Прав беше, трябваше ми билет за влизането в крепостта.

– Извинете, закъснях за обиколката…

– От екипа на професор Тахир ли сте? – отпусна се намръщеното му лице.

Че кой ли не познаваше Тахир Хакъ. „Ако работиш в тази област, Мющак, не можеш да станеш историк само с обикаляне из тъмните коридори на архива. Не пресъздадеш ли умствено историческите събития, няма да разбереш случилото се.“ През последните двайсет и една години не познавах нито чиновниците, нито служителите в познатите до болка музеи, дворци и крепости. Нямаше да стане с едно влизане, кой те знае кой си…

Платих входния билет на ниския, мургав мъж и влязох.

Още на първото стъпало на каменните стъпала дочух гласа на професор Тахир… Първоначално не разбрах за какво говори, но след няколко стъпки речта му стана отчетлива.

– Нищо в историята не е безпричинно. И тази крепост не е построена без причина. Наричана по различно време с различни имена, тази внушителна крепост е била първата стъпка на мащабна подготовка.

Докато изкачих три стъпала, гласът му замлъкна. Искаше слушателите да вникнат в съдържанието на думите му. След нужната пауза продължи:

– Мащабна подготовка… За какво?

– Завладяването… Завземането на Истанбул – издигна се нестроен възглас.

– Не на Истанбул, на Константинополис – поправи ги весело професорът. Явно закъснението ми не беше го разстроило. Това беше добре. Докато професорът продължаваше с майтапите, аз се заизкачвах по-бързо.

– Ако го кажем на османски, Константинийе… Много преди градът да се нарече Истанбул. Още преди да е превзет… Още се строи крепостта.

Весели смехове отекнаха сред бойниците на крепостните стени, все още затрупани в сняг.

– Но нека първо видим как се е стигнало до превземането на Константинийе…

Отново млъкна. Тогава го видях. Беше изправен точно в средата на крепостта, там, където лете се изнасяха концерти. Облечен в дебело черно палто, с черен шал и каскет в същия цвят… Макар да говореше за османците, приличаше на римски консул, изказващ се пред Сената. Защо ли ми дойде това сравнение, може би заради естествените му обноски и изказване… Трийсет-четирийсетчленната група слушатели, съставена предимно от жени, беше застанала върху бетонните стъпала, предназначени за концертите, защото местата бяха мокри. По някои стъпала още имаше мръсни снежни остатъци. Въпреки че слънцето вече беше достигнало изградените от Халил Чандарлъ бойници, все още беше студено. Повечето от присъстващите, плътно завити в палтата си, носеха слънчеви очила. Но тъмните стъкла не можеха да скрият удоволствието от лекцията. Професор Тахир нямаше нужда от слънчеви очила, понеже беше с гръб към кулата на Халил Чандарлъ.

– Някой от вас беше ли на лекцията вчера?

Повече от половината вдигнаха ръце, аз също… Погледът на Тахир Хакъ, проучващ симпатизантите си, се спря на мен. За миг беше празен, после кимна в смисъл „Най-после успяхте да дойдете, господине“.

„Два слаби чая, омлет със сирене, три порции маслини, една порция сухо сирене, две филии пълнозърнест хляб и най-ценният час от вече изтичащото ми време… Да, Мющак, това ми дължиш…“

Вероятно съм почервенял, та всички ме погледнаха любопитно. Щях да потъна вдън земя… Усмихнах се тъпо, стиснал здраво с две ръце чантата с пистолета на баща ми вътре. Но Тахир Хакъ нямаше да спре дотук.

– Мющак е известен историк – обърна се към зяпналите ме. – Навремето ми беше студент, много кадърен студент…

Защо ли ме хвалеше сега? Спомних си как започва изказването на Марк Антоний, разбунтувал народа след убийството на Цезар: „Дойдох не за да похваля Цезар, а да го погреба“, след което възхвалява до небесата с перфектен стил мъртвия владетел и натиква в миша дупка убийците му. Да не би Тахир Хакъ да направеше обратното – първо да ме възхвали, а после злепостави? Да каже да, Мющак беше много способен студент, но после откачи; любовта засенчи интереса му към историята, една жена му взе ума; но не го направи.

– После стана професор – продължи да ме хвали – и сега е най-добрият ми приятел. Но напоследък придоби лошия навик да закъснява. Тази сутрин накара възрастния човек да го чака точно един час.

– Много съжалявам, професоре – измрънках. – Напълно сте прав.

– Не го казвам аз – отметна престорено глава. – Вие го казвате, господин Мющак… Хайде, разкажете на гостите ни откъде тръгва проблемът със завладяването?

Когато забеляза колебанието ми, престана с насмешките и директно ме посочи с ръка:

– Хайде де, не стърчи там, ела при мен, та да те видят по-добре. А и тук акустиката е прекрасна…

– Професоре, докато сте вие…

– Спри да шикалкавиш, Мющак, не можеш да ме заблудиш с тия приказки. Идвай веднага и си плати дълга…

Нямах изход. Тахир Хакъ се радваше на ситуацията, скръстил ръце насред сцената, и най-възторжено се усмихваше на присъстващите. Изведнъж разбрах, че този човек не можеше да бъде убиец. Нито можеше да убие, нито да покрие убиеца. Аз бях лошият. Ужасният. Сатана, мислещ най-лошото за добронамерените към мен. Както постъпих снощи с Шазие. Права беше леля Шахесте да каже: „Има нещо зло в това дете“; бях порочен, бях интригант. Какви само помисли хранех към този възрастен човек, който ме смяташе за син… Водач на банда, организатор на престъпление, фанатичен османлия, злонамерен историк… И понеже не знаеше какво ми минава през ум, добронамерено изтълкува свенливостта ми:

– А и Мющак е много притеснителен… Нали трябва да се изкаже пред вас, та вече е примрял от ужас…

Когато застанах до него, сърдечно ми протегна ръка. Пуснах чантата в краката си, хванах ръката му благодарно, очаквайки да ми прости.

– Чакай де, по-леко… – размаха шеговито ръка. – Ох, не бива да се ръкуваш с такива силни хора.

Множеството се разсмя.

– Да, слушаме ви, господин Мющак… Защо Завоевателя решил да превземе Константинийе?

Поех дълбоко дъх и студеният въздух ме опари. За да прикрия душевното си състояние, реших да започна с една от любимите закачки на Тахир Хакъ:

– Моля за извинение, но трябва да поправя малката ви грешка, професоре. Преди малко споменахте за превземането на Константинийе от Завоевателя, но става дума за завоюването на Константинийе от Мехмед II. Градът още не бил превзет, та да говорим за Завоевателя… Както посочихте, току-що е започнал строежът на крепостта.

– Как да възразиш на истината – отговори с лека усмивка. – Добре, да започнем от Мехмед II… На колко години е бил при започването на строежа?

Настроението му ме зарази.

– На една трета от моята възраст.

– Значи, на четвърт от моята.

– Ай, толкова ли сте възрастен? – обадиха се с фалшив възторг три дами над средната възраст, оглеждайки похотливо професора.

– Не е за вярване…

– Изобщо не ви личи… Много сте енергичен…

Въпреки задоволството и насладата от комплиментите Та-

хир Хакъ, както го познавах, не би се подвел по тях. И не опроверга бившия си студент.

– Много сте любезни, дами, благодаря ви за комплиментите, но историята не почива на сладкодумие, а на действителност…

Жените се обърнаха към мен, преди да е завършил думите си, очаквайки да ги измъкна от ситуацията.

– Та какво казвах… Да, когато решил да започне строежа на крепостта, Мехмед II бил почти на двайсет години – върнах се към темата. – Казват, че този строеж е започнат през март 1452 година… Тоест година преди възкачването на престола на младия падишах… Става дума за втората му интронизация. Но много преди това си е поставил за цел превземането на Константинийе. Всъщност не само Мехмед II, но и баща му, Мурад II, принц Муса Челеби, както и Баязид Светкавицата, прадядо на строителя на тази крепост, са обсаждали града. Изобщо не споменавам опитите за превземане на Константинопол преди това от персийци, араби, викинги, унгарци и готи. Единствени преди османците в града успели да влязат латинците през 1204 година.

– Четвърти кръстоносен поход – потвърди Тахир Хакъ… Ръцете му все още бяха скръстени на гърдите. – Тръгнали да спасяват Ерусалим, обаче богатствата на Константинопол им се видели по-привлекателни… Окупацията продължила повече от петдесет години… Нали тъй, Мющак? Да, от 1204 до 1261… Тогава е бил най-големият упадък на града. Откраднали най-големите скъпоценности на кралицата. Унищожили най-свещените храмове. Но в края на краищата пак византийците, или по-точно източните римляни, се вторачили в този град на градовете. – Забелязал, че се отдръпвам няколко крачки и го слушам, добави: – Не, не се отдръпвай… Идвай тук, не бягай.

– Продължете, професоре… Разказът ви е страхотен.

Категорично завъртя глава, после ме посочи с дясната си

ръка още веднъж, но сега доста по-показно пред малкото общество:

– Да, професор Мющак Серхазин обяснява причините за завладяването…

Нямаше спасение.

– Добре, нека да продължа… Завладяването на Константинийе е било далеч по-важно за османците, отколкото за латинците. Целта не е била толкова обсебването на ценностите, а преодоляването на голяма пречка. Да, Константинийе е бил голяма преграда за превръщането на османската държава в империя. И особено след като почти целият регион по времето на Мехмед II е бил вече във владение на османците. Константинийе оставал като остров сред тези територии. Вражески остров, който можел всеки момент да забие нож в гърба на Мехмед II, желаещ основаването на световна държава… Ахилесовата пета на османците… Младият падишах можел да тръгне към по-велики завоевания само след превземането на този остров…

От навалицата се извиси тъничко гласче:

– Извинете, господин Мющак… – каза жена на средна възраст с червена барета и лек грим. – Извинете, че ви прекъсвам, но сега е моментът да попитам – и обърна възхитения си поглед през очилата без рамки към Тахир Хакъ. – Вчера присъствах на лекцията ви. Казахте, че Мехмед II е имал лични причини да превземе Константинопол. Че е бил принуден да го превземе, за да не остане в сянката на баща си, победил в битката при Варна. Дори за да не бъде лишен от трона. Знаем, че Халил Чандарлъ и привържениците му са били против него. Но ето какво ме гризе. Ако Мехмед II не се е страхувал от това… Ако примерно Мурад II не беше се върнал в Одрин, а беше казал: нека вместо мен се сражава синът ми, поел управлението и битката при Варна беше спечелена от Мехмед II, та дори срещу него да продължеше да се опълчва Халил Чандарлъ, дали щеше толкова да се стреми към завладяването на този град?

– Добър въпрос, госпожо Жале – изненадано отговори Тахир Хакъ.

Госпожа Жале? Значи, познаваше тази жена? Направи ми впечатление, че преди малко не нададе ухо на комплиментите, но сърдечно се усмихна на госпожа Жале. Да не би да флиртуваха? Защо не, да не са всички като теб. Трагично влюбен, тичал цял живот подир една жена.

– Да, Мющак – върна ме в действителността гласът на професора. – Какво ще кажеш за въпроса на госпожа Жале, според теб как би постъпил младият владетел?

– Несъмнено би се опитал… – отговорих, преставайки да се подценявам. – Османците са били длъжни да превземат Константинопол. – Огледах множеството и поясних: – Това е било неизбежно. Не го разбирайте погрешно, съгласен съм с теорията на професора. Мисля, че в действителност двете причини са били свързани. Както сега, за да се задържи едно правителство, са нужни подходящи вътрешни и външни условия, така са били нужни и в миналото. Но историята е неповторима, както и лидерите… Ако не са съществували условия за завладяването, Мехмед II нямаше да се превърне в Завоевателя; от друга страна, ако дори при същите условия е липсвал лидер като младия падишах, завладяването на Константинопол е щяло да се отложи.

Погледнах професора дали ще каже нещо.

– Подписвам се под думите ти – подкрепи ме. – Можем и така да го кажем: историята се прави от лидери, които повеждат

народа, но никога не се прави сама по себе си, историята си има логика, а епохата – дух… И успяват само онези, които схванат логиката на историята и духа на епохата… Мехмед II е точно такъв лидер – и замълча. Очите му сякаш се овлажниха. Дали от вълнение или от студ? И преди бях виждал това, възхищението му от Завоевателя беше толкова огромно, че като говореше за качествата му, без да иска, се вълнуваше. За момент плъзна влажен поглед към заснежените бойници. – Може би личността на Мехмед II има нужда от повече пояснения – и ме погледна, сякаш искаше разрешение.

– Разбира се, професоре, заповядайте…

Докосна леко ръката ми и се обърна към групата:

– Както знаете, съдбата на принцовете се определя още докато са малки. Искат или не искат, децата се възпитават като бъдещи султани. Независимо от броя на братята. Може някои от тях изобщо да не са подходящи за владетели. Дори да не искат трона, не могат да избягат от съдбата си. Мехмед II обаче бил роден владетел. Това било в кръвта му. Както казах и вчера, още на 12 години решава, че може да управлява огромната османска държава. Дързост по рождение, безгранична увереност в себе си… Разбира се, полученото възпитание е от значение, разбира се, подготвили са го и интригите при първото му интрониране; научил се е да бъде безмилостен при нужда и да крие чувствата си. При втората интронизация вече е знаел как се играе сложната шахматна партия за трона. Бил е умен, амбициозен, смел и най-важното – хладнокръвен. Никога не изпадал в гняв ненужно, не разрешавал чувствата да ръководят ума му. Когато трябвало да се разправи с някого, изчаквал най-подходящия момент. Струва си да разкажа един случай от онзи период. Когато пристигнали пратениците на Константин Палеолог60и казали, че закъснява с плащането на годишната издръжка от 300 акчета за държания като заложник в Константинопол друг член от османската династия – Орхан – и че сумата трябва да се удвои, защото в противен случай не само ще го освободят, а и ще го подкрепят в борбата за трона, той ги изслушал спокойно. „Добре, щом се върна в Одрин, веднага ще проуча въпроса“, отговорил и вежливо ги отпратил. Защото това било по времето на първия му поход в Анадола. Бил зает с непрестанните бунтове на караманците. Решил проблема и щом преминал в Галиполи, нападнал гръцките села под властта на императора и изпратил жителите им в Константинопол. Вече не криел голямата си цел. Следващата му стъпка била построяването на тази крепост.

Изведнъж се обърна към мен:

– Е, Мющак, все аз говоря, нали ти трябваше да обясниш?

– Обясних вече, професоре – възразих, – това са причините за завладяването…

– Няма да се измъкнеш толкова лесно – вдигна ръка. – Сега разкажи за построяването на крепостта…

– Ама…

Изведнъж се почувствах като мързелив ученик… Той се отнасяше с мен, възрастния мъж, като с дете. Трябваше да се обидя, но ми беше приятно.

– Няма ама, Мющак… – стори ми се, че и Тахир Хакъ се изживява като гимназиален даскал. Или поне така изглеждаше. Тайната му цел беше, задявайки се с мен полушеговито-полусериозно, да поддържа интереса на присъстващите. Както разбирате, в историческата крепост, построена от Мехмед II, разигравахме Кавуклу и Пишекяр61.

– Така да е, професоре… И така, приятели, строежът на крепостта трябвало да бъде оповестен. Наближавала обсадата на Константинопол. Крепостта щяла да затвори всички пътища на града към морето. Целта била очевидна – да се прекъсне снабдяването на обсадения град с провизии, оръжие и войска – леко се обърнах и посочих задната част на стените. – Несъмнено не е случаен и изборът на Баязид Светкавицата да построи отсреща Анадолската крепост. Защото това е най-тясното място в Босфора. Твърди се, че преди стотици години оттук е преминал към Европа персийският цар Дарий – и посочих вътрешната част на стените. – Преди тук е била църквата „Свети Михаил“… Естествено, била разрушена – показах стърчаща сред камъните на крепостта колона. – Това вероятно е остатък от църквата. Да, набожните гърци в района се възпротивили на събарянето на църквата. Съпротивлявали се до смърт. Но османците били толкова силни, че в края на краищата гръцките селяни били принудени да приемат съдбата си. А Константин проводил пратеници при Мехмед II, за да му съобщи, че строежът е незаконен и противоречи на договорите помежду им, настоявайки за спиране на строежа. Изключително спокойно младият султан отговорил: „Аз защитавам интересите на собствената си държава. Тези земи всъщност са наши. Това е наш древен път от Азия към Европа. Не можете да ми се бъркате по този въпрос. Ако се опитате да попречите на правото ни за преход, ще опитате сабите ни. Не си превишавайте правата, а ние няма да нарушим мира.“ Пратениците се върнали в Константинопол с празни ръце… Отговорът предизвикал отчаяние в града… Хората предусещали приближаващата голяма беда като надвиснал черен облак. Отчаяно се спуснали към църквите, започнали да палят свещи на Дева Мария, покровителката на града, и да молят за спасение Иисус…

Но строежът продължавал с бесни темпове. Архитектът на крепостта, за чиито чертежи се говори, че са дело лично на Мехмед II, бил вероотстъпник на име Муслихиддин. Обаче младият султан толкова много държал на строежа, че не можел да се довери единствено на него. Предприел истинска мобилизация. Дал отделни задачи на пашите Халил, Заганос и Саруджа по строежа, където били впрегнати около пет хиляди работници. „Всеки от вас трябва да направи по една кула.“ Да, със строежа на едната от трите кули, при които ще отидем след малко – тази зад мен – се заел Чандарлъ. Горната вляво е на Заганос, а дясната – на Саруджа. Мисля, забелязвате, че крепостта слиза към морето като триъгълник. Така постройката в полите на хълма дава големи предимства при отбрана. Започнатият през март строеж бил напълно завършен в края на август. Портите, кулите, крепостните стени, бойниците…

– Като каза бойници, си спомних един стих от Турсун Бей – намеси се Тахир Хакъ. – Помниш ли го?

Паметта ми, сляпа и глуха за престъплението, което можеше да ме пъхне в затвора доживот, не би трябвало да съживи четиристишие отпреди повече от петстотин години. Но това е логично за разумните хора, не за откачалки като мен. Да, веднага си спомних стиха на Турсун Бей:

Поздравлението на Тахир Хакъ отекна сред внушителните стени:

– Викаш, че си остарял, но паметта ти още е слонска…

– Амиии, професоре, имам една молба – прекъсна разговора ни едно забрадено момиче с прекрасни очи. – Можете ли да преведете стиха на турски?

Нашичкият изобщо не се поколеба, защото мреше за поезия…

– Естествено, момичето ми – затвори очи и рецитира превода.

Участниците в обиколката се загледаха в бойниците, сякаш очакваха да видят там жар-птиците. Тахир Хакъ, доволен от ефекта на превода, завърши лекцията:

– Да, Новата крепост, Съвременната крепост, Пресечката на Босфора или Румелийската крепост… Както и да се нарече, това внушително укрепление е издигнато по този начин. Заедно с оръжията, които изброява Турсун бей, като стрели, копия, боздугани и подобни, по стените били разположени големи и малки оръдия. След завършване на укреплението младият падишах назначил за началник на отбраната Фируз ага и му дал четиристотин отбрани войници. По този начин с Анадолската крепост и Румелийската срещу нея Босфорът бил запечатан. Така по този воден път без разрешението на османците вече не можел да премине никакъв кораб, бил той военен или търговски. Мехмед II можел спокойно да се върне в Одрин и да започне подготовката за превземането на Константинийе, предопределил съдбините му.