Убийството на султана

20„Последният султан, погребан в Бурса“

– Този случай има ли нещо общо със смъртта на онази жена?

Теоман седеше до мен на пейката в коридора на болница „Етфал“44, събрал колене и сгънал в скута шала и якето си. Нервно подръпваше баретата си.

– Нали ми казахте по телефона… Госпожа Нюзхет била убита… Дали нейните убийци са ранили Акън?

Кой знае защо ме разтревожи да чуя от друг собствените си предположения. Не защото не бях сигурен, а защото трябваше да размисля. Едно е да обясниш на дизайнера, съвсем друго – да докажеш пред полицията. Нямах никакви доказателства. Само предполагах, че може да е вярно. Но хипотезите ми се бяха оказали правилни. Бях помислил, че нещо може да се случи на Акън, и така стана. Можеше да бъде и по-зле. Можеха и него да убият като Нюзхет, ако не бях стигнал навреме… Тахир Хакъ и тримата му кръвопийци…

– Е, господин Мющак – запита Теоман отново, – убийците на госпожа Нюзхет ли сториха това на Акън?

Макар и не толкова противен както при срещата ни, гласът му отново стана дразнещ. Дали не се връщаше предишният му нрав след преодоляването на шока?

– Всъщност не съм убеден – казах и погледнах към отворената врата на коридора, сякаш там ей сега с топла усмивка щеше да се появи бившият ми асистент. – Само Акън може да ни каже истината.

Естествено, уклончивият ми отговор не го задоволи. Постави баретата върху якето и с дясна ръка почеса голото теме на крушовидната си глава.

– Но и двата случая са в една вечер… – Изведнъж усети, че има по-важен въпрос. – А вие как разбрахте, че нещо се е случило с Акън?

Дори пристрастеният ми към криминалета баща не би могъл така да улучи в десетката.

– Догадка… – Замълчах, за да го накарам да повярва в лъжата. – Само догадка… Когато научих за убийството на Нюзхет, потърсих Акън. Търсех информация. Но не отговори по телефона. Разтревожих се… Започнах да се успокоявам, че може да има работа. След два часа отново позвъних. След още един пак… И пак след още половин… Не отговаряше. Уплаших се… Хрумна ми да го потърся у тях.

– Защо не уведомихте полицията?

Впи в мен изпълнен със съмнение поглед; искаше да каже, какво криете всъщност? Какво е участието ви в този случай? А може и изобщо да не го е помислял, но нали се чувствах гузен, та така ми се стори. „Престъпниците са подозрителни.“ Но какво общо има това! Аз не съм престъпник… Да, можеше да съм принуден да скрия нещо, но това не означава недобронамереност… А и последните събития засилваха вероятността не аз да съм убил Нюзхет. Но все още не бях готов да разкажа откровено всичко на главен комисар Невзат… Нито на полицая, нито на този дизайнер, който с право се интересуваше… Затова рекох:

– Няма нищо налице – и невинно вдигнах рамене. – Ако бях отишъл в полицията, дори нямаше да ми обърнат внимание… Пък и доколкото ми е известно, в такива случаи изчакват определено време. Два дни, нещо такова.

Повярва… Обърна напред светещата си като крушка под бялата светлина глава и впи черните си очи в кафявите боти. Беше тъжен.

– Дано Акън оживее…

Гласът му беше приглушен, като че плачеше.

– Защо да не оживее – смъмрих го. Някъде бях чел, че в такива ситуации е по-добре да бъдеш строг. – Чухте доктора… Няма опасност за живота му… Ще му зашият езика, ще сложат ръката в гипс, а синините бездруго бързо минават…

Лицето му се сбърчи от мъка.

– Щели да му пришият езика… Целият настръхнах, като го чух от онзи доктор с вид на касапин. Колко ужасно…

Почувствах се като успокояващ болногледач.

– Дори няма да усети. Да, ще му бъде малко трудно, обаче и белег няма да остане.

– А вътрешните кръвоизливи?

Не, и помен нямаше от оптимизъм в тая страдаща кукувица…

– Нали е под наблюдение… Ако се случи нещо, веднага ще се намесят.

Искаше му се да повярва.

– Нали ще се намесят, господин Мющак? Такива истории слушаме за болниците…

Само за болниците ли? Чуваме ужасни неща за историците, за политиците, за военните, дори за архитектите… В тази страна вече няма професионална, гражданска или социална прослойка, за която да не се чуват ужасни неща. И можем само да търпим. А единствен оптимизмът спомага за търпимостта. То си има философия за тази измислица: Мисли добро, та да се случи добро. Ами ако мисля с добро за мъртвата си любима, ще се съживи ли? Ще се засити ли гладният? Ще свърши ли мъката по света? А хората вярват в това… Пък е и полезно. Всеки е щастлив. Така че няма лошо да се възползвам.

– Не съм чул нищо лошо за тази болница. Нека сме оптимисти. Ами ако бяхме закъснели?… Ако не бяхме намерили Акън?

– Боже, боже, не искам и да си го помисля – отговори, мачкайки в ръце баретата си. – Едничкото ми желание е Акън час по-скоро да…

Не можа да продължи. Видях как бързо се раздвижи адамовата му ябълка. Да не би сега да ревне… Явно наистина обичаше съквартиранта си… Не издържах и докоснах ръката му… Подсмъркна, очите му бяха влажни.

– Благодаря ви… Лъгал съм се… Вие сте добър човек…

Точно тук се лъжеше. Ако бях добър човек, щях да се поинтересувам от Акън, преди да го сполети всичко това. Поне веднъж да го потърся и да попитам как си, момчето ми. Ако бях по-отговорен, Акън нямаше да стане жертва на амбициите на Нюзхет. Не, не бях онзи, за когото ме мислеше Теоман. Това, че помогнах на Акън, беше случайност. Намерих раненото му тяло, опитвайки се да спася себе си.

– Акън е добро момче… – леко отдръпнах ръката си. – И вие сте добър… Гледайте какво става в болницата…

Обърса с опакото на ръката потеклата по бузата му единствена сълза.

– Това няма значение… Всичко бих направил за Акън. Знаете ли, че цяла година не ми поиска наем! Тъкмо бях открил офиса и работите не вървяха много добре. Никога няма да мога да му се отплатя… Не ме изхвърли и като се върна от Англия… Ще живеем заедно, каза… – беше се отнесъл, сякаш си говореше сам. – Планираше да замине за Америка след няколко месеца. Щеше да се заели в Чикаго. Госпожа Нюзхет щяла да му намери работа в университета. Всъщност искаше да живее в Сан Франциско. Там било рай за гейовете… Казваше: „В сравнение със Сан Франциско Чикаго не е цвете за мирисане. Но има страхотни джаз концерти.“ Дори се беше потрудил да открие изпълнителите в миналогодишните концерти. Знаете, че беше луд по джаза. Много съжаляваше, че никога не е свирил на инструмент.

– Опита се… – казах тихичко.

– Моля?

– Опита се, казвам… Опита да свири на тромпет. Ходеше на курс месеци наред. Но не му се удаде… Рече, липсва ми дарба, професоре, няма смисъл да упорствам. После захвърли тромпета.

– Не, не е… Имаше два вкъщи. Само преди две вечери с часове свири разни непонятни неща. Според мен ще успее. Той би станал страхотен музикант. Но онзи тиранин баща му се запънал – история, та история. Той самият бил зеленчукар… Поне да беше имал понятие от историята – обърна голямата си глава към мен. – Нали сте чували за това?

Не, не бях чувал… Защото не ми пукаше нито за Акън, нито за баща му зеленчукаря. Защото бях калпав учител. Само калпав учител ли, калпав приятел, калпав племенник, калпав човек, интересуващ се единствено от себе си…

– Май ми каза – върнах се на въпроса на Теоман. – Смътно си спомням.

– Казал ви е… Със сигурност, защото онзи така го е травмирал… – засмя се тихо. – Най-смешното е, че мъжът, с когото Акън е имал контакт за пръв път, също бил преподавател по история… Представете си, господин Мющак, човекът, при когото пращате сина си да го учи на славното ви минало… – изведнъж млъкна, разбрал, че е отишъл твърде далеч. – Моля да ме извините, естествено не визирам всички историци… Не всеки историк влиза в отношения с ученика си…

Спомних си Невин. Онова пухкаво момиченце с къса червена коса, големи очи, плътни устни и преливащи над роклята едри гърди, което разпалваше мъжкото въображение… „Толкова съществена ли е възрастовата разлика, професоре?“ Не, в светлокафявите и очи нямаше предизвикателство, но не мисля, че се срамуваше. Преди две години се беше върнала от Германия и наистина беше запалена по историята. Започна да показва, че ме харесва, още при третата ни среща. Така и не разбрах какво харесваше в по-възрастен и най-важното – загубил интерес към живота мъж като мен. Може би я привличаше пагубният чар на губещите. А може би мислеше, че ще ме направи мъж. Както и да е, изобщо не се притесняваше от близостта ни. За нея чувствата и бяха съвсем нормални. А аз сменях цветовете още щом я зърнех. Но срамежливостта ми въобще не я възпираше. Не ми оставаше друго освен откровен разговор. „Аз не се интересувам от такива неща, Невин.“ Като че ли не аз, а тя беше живяла двайсет и пет години повече. „От какви неща не се интересувате, професоре?“ Не, не ми се подиграваше, нито искаше да ме притисне в ъгъла.

„От онези, за които намекваш… – казах натъртено. – Аз съм доволен от начина си на живот… И не искам друг.“

Ако бях поискал, нито щях да се забъркам в случая с Нюзхет, нито щях да седя на дървената пейка в студения коридор. Можех и да се оженя за нея… Дори можехме да имаме деца. Невин… Втората жена след незабравимата ми любов, чиято усмивка ми връщаше радостта от живота. Но не можех да си я представя като любовница. По-скоро не желаех, потисках чувствата си. Иначе защо да я сънувам също като братовчедка си Шазие… С пухкавите и устни и големи гърди… Да, добре направих, че стоях далеч от нея… „И все пак това момче има някакъв здрав разум.“ Разбира се, че има… Нямаше да се получи. И не само заради разликата във възрастта. Преживяното, виждането за живота, очакванията ни… „Аз съм тъжна есен, а ти – пролет, разбери го и се откажи…“ И най-важното: това момиче ми беше студентка.

– Всъщност и Платон е бил студент на Сократ… – все още се опитваше да поправи грешката си Теоман. – Сократ го е учел и на история, и на любов…

– На философия – поправих го. – Сократ не е бил историк, а философ.

– О! – пламна кръглото като луна лице на вътрешния архитект. – Прав сте, Сократ е бил философ. Този случай съвсем ме обърка… Но всъщност исках да кажа, че едно време тези отношения са се посрещали съвсем нормално.

Това пък сега какво значеше? Да не ме сваляше? Не, къде ти… Чакай, чакай, този премрежен поглед в кравешките му очи не е на добре… А може да се опитва да разбере дали нямаме отношения с Акън. Не, и това не е… Само е нагъл, така си говори… Трябваше да се разгранича, за да престане да ме притеснява с приказките си.

– Разработената от Сократ и Платон философия е далеч по-важна от отношенията им. Изобщо не ме засягат сексуалните им наклонности.

Вероятно постигнах целта си, тъй като за малко млъкна. Но очевидно, когато не се лигавеше, не можеше да мълчи дълго…

– Онази убита жена – започна отново. – Госпожа Нюзхет… Нали бяхте близки с нея?

Ако бях отрекъл, а Акън случайно му беше споменал за легендарната ни любов, всичките ми лъжи щяха да лъснат.

– Нюзхет ми беше приятелка… – започнах, решен да разкрия онази част от истината, която не би ми навредила. – Бяхме заедно дълго време. Бог да я прости, добър човек беше.

– Била и много способен историк.

– Така е… – Изведнъж схванах как съм на път да пропусна изключително удобен случай и веднага се хванах за думите му. – Ами… господин Теоман, Акън споменавал ли ви е по какво са работили? Имам предвид разработката им с Нюзхет…

– Неее, рядко разговаряхме у дома… Всъщност не се засичахме често – погледна дяволито. – Аз обичам нощния живот… По-дълго бяхме заедно на закуска в неделя. Но тогава изобщо не говорехме за работа. Защо да си кривя душата, не се интересувам твърде от история… – замълча. – Но май ставаше дума за някакъв гроб…

Косата ми настръхна.

– Гроб ли?

– Казах гроб, но имам предвид мавзолей – леко размаха баретата в дясната си ръка. – Искаха да бъде разкрита нечия гробница. Нужно било разрешение от Дирекцията на фондациите или нещо такова… Акън дори щеше да ходи в Бурса.

Бурса ли? Там се намираше мавзолеят на Мурад II. В двора на комплекса „Мурадие“… Бяхме го посетили с Нюзхет. Хълм сред засенчени от вечни дървета гробници… Беше невероятен есенен ден… Почервеняващи листа, лек морски полъх, пърхащи по фонтана на джамията гълъби… Щастие, запечатано в сините очи на Нюзхет… А градината изглеждаше някак тъжна… В тишината на отминалата слава, изчезналото великолепие, древните церемонии. Във властта на горчивата истина за преходността на живота. В усещането за сливане на определялите някога държавни, народни и човешки съдби личности със земята, въздуха и водата. Да, отдавна разложилите се тела на хората, чиито звездни мигове знаехме наизуст, чийто живот беше тема на разработките и дисертациите ни бяха на няколко крачки от нас. Не само на Мурад II, но и на любимия му син Алаедин Али, който може би щеше да наследи трона, ако беше останал жив… Каквито и да са били отношенията им, Завоевателя е уважил бащината си воля и е изпълнил повелята му.

„Да ме положат в съседния гроб до сина ми Алаедин Али. Да съградят отгоре ми четиристенна гробница. Непокрита, та да ме вали дъждът. Да не полагат до мен повече никой от рода ми.“

Освен Мурад II тук бяха погребани принцове и важни особи от османската династия… Хюма хатун, майката на Завоевателя… И, разбира се, синовете му – принц Мустафа и живелият трудно Джем султан… Обаче последен в първата османска столица Бурса е бил погребан Мурад II. Естествено, Нюзхет и Акън са се интересували от неговата гробница. Сигурно са възнамерявали да разкрият мавзолея и да изследват останалите от трупа кости. Тахир Хакъ обаче не вярваше, че това е бил проектът на Нюзхет. Но това не променяше действителността. Ето че думите на Теоман доказваха интереса към тази тема на старата ми любов. Ах, да можеше Акън да проговори… Но вместо да се тюхкам, трябваше да не изпускам сгодния случай.

– Защо са искали да отворят гроба? Акън споменавал ли ви е?

– Че как иначе? Звъняха на малкия ми брат.

Какво? Каква връзка имаше малкият му брат със смъртта на шестия османски владетел Мурад II?

– Текин е съдебен лекар… – веднага задоволи любопитството ми. – Искаха да се консултират с него.

– За какво?

– Как е умрял човекът в мавзолея.

– А кой е бил той?

– Това не зная… Но сигурно е историческа личност… – не беше убеден. – А може би не?

– Прав сте, такъв трябва да е бил – потвърдих. – Защо историци биха се интересували от съвременна личност, би трябвало да е историческа… Никакво име ли не спомена? Примерно Мурад II или Завоевателя…

Погледна ме чистосърдечно.

– Не мисля… Доколкото си спомням, интересуваха се от техническия аспект.

Замълча. Трябваше да продължа да чопля, за да го накарам да проговори.

– Под технически аспект времето за изгниване на трупа ли са разбирали?

– Не, не – успокои ме. – Искаха да разберат дали е починал от естествена или насилствена смърт. Как му се викаше на това… Текин го каза… А, токсикология… Токсикология…

– Науката за отровите… И отровен ли е бил онзи в мавзолея?

– Не зная… Нали ви казах, че не се интересувах много…

Пак се почувствах като детектив. Татковата гордост…

Оправи историята и се залови за престъпленията. Хайде стига преувеличения, не разрешавам убийство, а гледам да отърва кожата, нищо повече…

– Брат ви знае ли чий е трупът в гробницата? Тоест Акън дали му е казал?

Умът му отново трябваше да се напрегне…

– Не мисля, защото говориха с Текин по телефона. Пред мен… Ако бяха споменали Завоевателя или друг султан, щях да чуя…

– Спомняте ли си за какво точно са говорили?

Изразът му наподоби нещо средно между любопитство и съмнение.

– Защо ме питате? Има ли връзка с раняването на Акън?

Хайде, детектив Мющак, отговори както трябва. „Не забравяй, че най-удачният отговор е най-простият – обади се баща ми сред мъглявите спомени. – Не се мъчи и по-важното – не давай повод за повече въпроси.“

– Възможно е… – казах, прикривайки се зад маската на потънал в дълбоки разсъждения човек. – Опитвам се да открия някаква връзка.

– Разбирам… Акън попита: „Можете ли да разберете как е умрял човекът в гробницата?“ Интересуваше го дали човекът е починал от естествена смърт или от отравяне. Текин отговори, че това зависи от състоянието на тялото… Тоест можели да разберат от останките по космите и ноктите.

– Дали са разбрали?

Докато да отговори, несръчно изпусна баретата си…

– Да му се не види!

Наведе се и вдигна баретата, изтръска я намръщено. Забелязвайки очаквателния ми поглед, си припомни зададения въпрос.

– Извинете… – и скри баретата между големите си длани като оръдие на убийство. – Да, доколкото ми е известно, не са разкрили онази гробница… Защото повече не се обадиха на Текин. Може и да са се отказали – разпери съмняващо ръце. – Не зная, господин Мющак, наистина не зная, само Акън би могъл да ви информира.