Убийството на султана

13„Може ли да крие тайни онзи, който разгадава тайните?“

Когато пристигнах в университета, отдавна беше минал обяд, но понеже достопочтеният ни асансьор отново беше развален, заизкачвах, пухтейки, стръмните стъпала на факултета, което от ден на ден ставаше все по-трудно, размишлявайки върху думите на Невзат. Бях объркан, тъй като шефът на криминалния отдел ме хвана на тясно с играта на съобразителност, чрез която намекна, че и аз мога да бъда убиецът. И докато двамата полицаи пиеха кафе и леко подръпваха въдицата с провокиращи, уж незначителни въпроси като „Имахте ли противоречия с госпожа Нюзхет по исторически теми? Спорехте ли?“, умът ми чоплеше все същия проблем. Можеше ли наистина да съм я убил заради тезата за обвинение на Завоевателя, която смятах, че разработва? Никак не ми се вярваше. Сигурно съм я намушкал поради свои си, лични причини. Но бях направил голяма глупост, като влязох в спор с Невзат на тази тема и безпричинно бях привлякъл съмненията върху себе си. Ах ти, тъпа главо, ах! Можех да бъда заловен само заради ненужната си реакция. Но истинската буря щеше да се разрази, когато научеха за връзката ни с Нюзхет. Веднага щяха да ми щракнат белезниците…

„Предаде ви връзката с жертвата, господин Мющак… Нямаше как да скриете от нас голямата си любов.“

Но не, не могат да ме пипнат с това. Няма нито свидетел, нито улика, нито оръдие на убийството… А и всички знаеха, че връзката ни с Нюзхет приключи преди години. Много важно е, че не съм говорил за това. Остава опасната за ума теза на интересуващия се от история главен комисар. Но и той самият не е убеден в правотата си. Комуто и да каже, ще се скъса от смях…

Бях стигнал средата на стълбището на Бог знае кой етаж. Не можех да дишам, бях се задъхал. Как само като коза изкачвах по две, по три наведнъж тези стъпала, когато дойдохме с баща ми да се запиша в университета… Нищо подобно, тогава бях едър и набит младеж и бях плувнал в пот. А авторитетният глас на татко кънтеше в ушите ми.

„Нагоре, нагоре, тук не ти е мястото / Не стига само да се родиш.“35

Ето на, издигнах се, станах професор в университета, който завърших. Имаше ли още нещо? Имаше! Да бъдеш Нюзхет… Да бъдеш професор не само в този университет, а във всички университети по света… Да подскачаш като коза по стръмните стълби на световните университети… И да вкусиш от невероятната самота на звездния миг… Да загърбиш много неща, за да стигнеш върха… Да умреш и да убиеш… Не, това е прекалено. Кого е убила Нюзхет? Никого, или поне аз не знам, но снощи беше жестоко убита от онзи, който я смяташе за целта в живота си. Защото клеветяла султан Мехмед Завоевателя. Пак стигнах до същото. Пак от пусто в празно… Не, господа, не, госпожо Нюзхет, Завоевателя не е убил баща си. Не Завоевателя, Мехмед II… Както и да е, младият принц не е извършил това… Казвам го, но не си ли го помислих по едно време? Не ми ли дойде наум също като на него? Не ме ли зачовърка вероятността възприетите като заговор думи да се окажат истина?

„Да провалим заговора на Запада срещу родината ни!“

Сепнах се, като видях закачения на стената плакат на някаква младежка организация. Дишането ми се регулира и отново заизкачвах виждащите ми се като египетски пирамиди стълби. „Нагоре, нагоре, тук не ти е мястото…“ Изкачвах се, но можех да го направя единствено вкопчен в перилата…

Да, Patricide при османците… Завоевателя и отцеубийството… Проектът на века… Подписан от професор доктор Нюзхет Йозген… „За тезата на века имаме удоволствието от името на Шведската кралска академия да Ви удостоим тази година с Нобелова награда…“ Стоп, стоп… Май за история не се дава Нобелова награда… А и не е сигурно, че Нюзхет е разработвала такава теза… За мен е сигурно. Очевидно Нюзхет е разработвала нещо. Единствената ми любов едва ли би подготвяла нещо толкова изтъркано, разработвано хиляди пъти, направо баято. Явно е намерила нещо потресаващо. Потресаващо. Какво може да бъде по-потресаващо от убийството на султан? Но на кой султан?

„Намерената на местопрестъплението информация сочи Мурад II.“

Виж ти, това го забеляза дори обикновен полицай. Тоест налице е такава разработка. Тогава наистина съм в беда. От високия таван на университета ми се причу гласа на агресивния мъж в огледалото.

„Тогава ли? Майтапиш ли се, Мющак, още отсега си затънал в лайната… Не си ли даваш сметка? Ти уби човек. Нюзхет… Това, че е бившата ти любима, не е важно в случая. Тя е световноизвестен историк. И делото ще стане световноизвестно… Липсата на свидетели, улики и оръдие на убийството няма да те спаси. Не видя ли главния комисар? Докато ти се страхуваш да четеш дори за престъпленията на трета страница, той вече залавя извършителите. Още щом е влязъл вътре и е забелязал смачкания ти, виновен израз, е разбрал, че ти си убиецът. Полицията няма да те остави на мира. Не се измъчвай, ами върви се предай.“

„Не!“, изкрещях на оня, дето от вчера непрекъснато се мъчеше да ме обърка. „Не!“ и вероятно съм размахал дясна ръка във въздуха. Сигурно заради това един русоляв студент, минаващ покрай мен с приятелката си, попита със спотаено в зелените му очи любопитство:

– Да, професоре, казахте ли нещо?

– Не, синко, не говоря на теб… – и за да не ме помисли за луд, добавих: – Размишлявам на глас.

Момчето се усмихна мило и възпитано, после прегърна през рамо приятелката си и продължиха надолу по стълбите. Точно като нас с Нюзхет преди години… Не се самонавивай, никога не си бил смел колкото този младеж… Къде ти да прегърнеш приятелката си пред всички и да слизаш по стълбите… Ти изобщо познаваш ли този младеж? Нещо лицето му не ми се виждаше много познато, не беше от студентите ми. Махни прозвището Слон, ама да не ми лепнат и прякор Тъпака. Предупреждението на момчето свърши работа, защото забелязах, че приближавам коридора към кабинета си. „Издигни се, издигни, тук не ти е мястото…“ Май бях стигнал края на издигането. Изкачах ли тези пет стъпала, щях да стигна до професорската степен, която постигнах с издигане, тоест до коридора към кабинета ми. Най-добре беше да не мисля за това, докато се качвам по стълбите. Но беше ли възможно? Можеше ли човек да спре да мисли? Не мислите, волята беше от значение.

„Нация със стоманена воля не може да изхвърли никого от историята.“

На баща ми или на Тахир Хакъ бяха тези думи? Едно време щях да си спомня на мига… И да не си спомня, какво от това. Важното беше да се стегна и да не се заплитам в тъпи разсъждения. В противен случай всеки срещнат щеше да мисли, че говоря на него; като този русоляв младеж и дебелата жена, седнала до мен в корабчето… Ако продължавах така, все щях да си го отнеса от някого. Може би трябва да говоря с Шазие да ми даде успокоителни… Говори де, та да разбере за какво става дума… Откъде пък да разбере? Хич не се тревожи, още щом разбере от новините за смъртта на Нюзхет…

„Мющак, какво си правил снощи, когато те търсих и часове те нямаше?“

Повече не можех да разчитам на лъжата, че съм бил на разходка. Може би наистина трябваше да и разкажа всичко. Защото вече не бях сигурен, че мога обективно да преценя случилото се. Ето, дори не съм забелязал огърлицата на Нюзхет. А и тази открехната врата… Добре де, ами ако не се лъжа и действително след мен е влязъл някой… Убил Нюзхет много преди да пристигна, взел огърлицата и, но после нещо му щукнало, върнал се на местопрестъплението и сложил колието на врата на леля си… На леля си? Сезгин ли беше направил това? Нали и главен комисар Невзат взе на сериозно тази вероятност? Едничкият наследник Сезгин. Всичко остава на него. И ако е затруднен финансово, да речем, има заеми… Ако мафията го притиска… Това поколение е алчно, дават едно, връщаш пет… И като не получил, решил да продаде апартамента. Нюзхет отказала… Грабнал ножа за писма… Защо пък не? Нали точно такива случаи описват по третите страници на вестниците? Вместо мен да умре леля ми… Не, драги ми, така лесно ли се убива човек? Но аз убих… Наистина ли?

Тогава забелязах изскочилия като светкавица от коридора силует, който така ме блъсна с рамо вдясно, че аз отхвърчах на една страна, двайсетгодишната ми чанта – на друга. Не се и обърна да погледне.

– Внимавайте, де!

Изчезна по завиващия вляво тъмен коридор със същата скорост, с която ме блъсна… На вика ми дотича пазачът на етажа Рамиз…

– Какво ви е, професор Мющак?

– Някакъв луд… – отговорих, изправяйки се. – Блъсна ме и избяга… Изчезна по онзи коридор… За гробищата ли се е разбързал, какво ли?

Пенсионираният служител ми донесе падналата до стената кожена чанта.

– Няма вече уважение, професоре! Това ново поколение е калпаво.

Не бях сигурен дали беше някой от студентите, но според отдавна работещия тук Рамиз беше така. Преди време попаднал между две враждуващи политически групировки и за малко да загине, горкичкият.

– Едно време не закачаха другите. Решаваха споровете помежду си. А сега се нахвърлят всекиму. С ей такива ножове като саби…

Толкова беше наплашен, че за всичко обвиняваше студентите. Но според мен този инцидент нямаше общо с тях. Беше си нещастен случай, обикновена злополука, причинена от някакъв забързан простак.

Изправих се и посегнах към чантата.

– Нека я нося, професор Мющак… – вежливо предложи Рамиз. – Вие сте малко разстроен.

– Благодаря ти… Не е толкова тежка.

Бележки за лекциите, някои папки, които, кой знае защо, все още носех, приготвен от стрина Кадифе сандвич за успокоение на киселините… Докато нарамил чантата вървях към кабинета си на петнайсетина метра нататък, провлачвайки започналия да ме наболява десен крак, Рамиз вече се беше отправил към коридора, където преди малко изчезна блъсналият ме грубиян. Дали все още не се надяваше да го хване? Започнах да се притеснявам за наболяващия крак, да не ми отвори по-голяма беля. Слава Богу, това не се случи, болката премина след няколко стъпки. За късмет при падането се бях подпрял на стената, иначе неминуемо щях да си счупя нещо. Шазие все повтаряше, че костите ни по наследство не са много здрави.

„Трябва да поемаме калций заради витамин D и много да стоим на слънце.“

Сигурно беше права, баба ми почина тъкмо от счупване на бедрена кост… И докато разсъждавах върху ползата от съвета на Шазие, забелязах пооткрехнатата врата. Говоря за вратата на кабинета си. От грозно кафяво дърво… Да, беше открехната наполовина точно като дървената врата на Нюзхет с цвят на горчица… Дали нямаше труп в кабинета ми… Бог да ми е на помощ, какви само мисли ми минават… Или пък Рамиз е чистел и е видял, че падам… Ако беше така, щеше да ме придружи до кабинета. А ако се е разтревожил… Защото побягна като вятър… В този момент едва ли е разсъждавал много като мен…

Въпреки че любопитствах какво е станало в кабинета, не се забързах. Но какво можеше да е станало? След като тази сутрин нямах загуба на памет, едва ли съм убил още някого. Явно някой от чистачите е забравил вратата отворена, след като е приключил с работата си, както направих аз, след като свърших в апартамента на Нюзхет. И все пак любопитството продължи да ме човърка, докато стигнах до кабинета си.

Леко бутнах вратата и предпазливо влязох. За щастие на стола не ме очакваше труп. Току да си поема облекчено дъх, забелязах разпилените по бюрото ми книжа. Ето това никога не бих направил. Никога не бих излязъл, оставяйки бъркотия по бюрото. Ядосан, тръгнах към средата на стаята. Не само бюрото, всички чекмеджета бяха изпразнени, папките бяха разхвърляни. Нямаше съмнение, че някой е търсил нещо в кабинета ми. Кой обаче? Настръхнах от страх. Блъсналият ме преди малко… Значи, не е бързал, а е бягал панически да не видя лицето му… Щом не е искал да го видя, значи, го познавам? Може и Рамиз да беше в играта. Полицаите са му платили.

„Я провери кабинета на професор Мющак, дали ще открием улики за убийството на Нюзхет?“

Не, драги, ако полицаите искаха да претърсват, сами биха го направили. А и Рамиз да пренебрегне стогодишните ни правила… Погледът ми попадна върху отворените върху бюрото ми папки. Това пък какво е? Последната ми грижливо изпипана разработка… Тезата върху „Указът за братоубийство“ на Завоевателя, за която Нюзхет каза по телефона „безупречна работа“. Fratricide… Отново султан, отново смърт… Какво търсят тези хора? Какво искат от мен? Хвърлих чантата на стола, приближих се до отворената папка и се зачетох в писания преди години текст.

„За да се възприеме правилно смисълът на казаното от султан Мехмед Завоевателя – един от законните владетели на Османската империя – относно братоубийството, е задължително да се проследят взаимоотношенията в имперската династия, владяла преди това тази територия. Традиция е било както при хетите, така и в Римската империя да се лее братска кръв при периодично разгарящите се борби за трона…“

Да, тази теза беше банална, публикувана по списания и разисквана на конференции. Нямаше нищо скрито-покрито. Ако бяха поискали, с удоволствие бих им предоставил един екземпляр. Всъщност в компютъра ми… Тогава забелязах синеещия се дисплей. Написаното в отворената папка ми се набиваше в очите като черни петна по снега. Шазие винаги ме предупреждаваше да сложа код на компютъра, та никой да не може да влезе… Но нямаше причина да го правя, не бях – поне до снощи – човек, криещ нещо, аз съм учен, историк… Може ли да крие тайни човек, който ги разгадава?

Приближих до монитора, пишеше: „През януари 1448 г. робинята Гюлбахар роди син на Мехмед II, наречен по-късно Завоевателя. На детето беше дадено името на великия владетел Баязид, чиято чест не беше накърнена въпреки поражението му от армията на Тимур: Баязид II. Същият принц щеше да се възкачи на трона след смъртта на Завоевателя.“ Опа, сега откъде изскочи Баязид II? И защо? Връзката със султан Мехмед Завоевателя… Или искаха да ме сплашат?

„Знаем, че Нюзхет е била убита с нож за писма, носещ на дръжката си туграта на Завоевателя.“

Но нямаше как да знаят това. Защото снощи бях изхвърлил ножа за писма в тъмните води на Мраморно море. Момент, момент… Ами ако преровилите кабинета ми са влезли и открили трупа, след като съм убил Нюзхет, тоест когато съм напуснал апартамента, без още да съм дошъл на себе си… Несъмнено са видели и забития в гърлото и нож за писма. Внезапно забелязах, че вратата на кабинета ми е още отворена. Отправих се натам, паникьосан също както в апартамента на Нюзхет, но спрях, преди да я затворя. Не трябваше ли да уведомя ръководството на университета за претърсването на кабинета и нахлуването в личния ми живот? Не следваше ли да поискам разследване на случая?

„Естествено, няма да ги уведомиш, глупако – каза нервно човекът в огледалото. – Ти вече имаш тайни. Които ще ти осигурят доживотен затвор. Млъкни и затвори вратата.“

Как да възразя, като беше прав, веднага затворих вратата. Върнах се и започнах да събирам разпилените по бюрото ми папки и да ги прибирам отново по чекмеджетата. Но все още мислех за Баязид II. Как се стигна от Мурад II до най-големия принц на Завоевателя? Какво търсеха тези хора?

„Не хора – изгъргори маниакът в огледалото. – Човек.“

Добре, но кой?

„Абе ти наистина си тъп. Кой друг освен Сезгин.“

Сезгин… Добре, има логика. Да предположим, че алчният и племенник е извършил това. Но ако ме беше видял, веднага щеше да иде в полицията, защо да чака? И по-интересното, защо ще претърсва кабинета ми? Имаше ли смисъл да си прави толкова труд?

„Никое престъпление не е толкова просто, колкото изглежда.“

Говореше не човекът от огледалото, а останалият в спомените ми баща.

„Задачата на детектива е да открие трудно откриваемата истина, криеща се зад изглеждаща проста причина. Заради това е длъжен да проучи всички без изключение, всички детайли.“