Огнената кралица

4.

Рева

Беше виждала достатъчно трупове, за да знае, че умрелите рядко запазват изражението си. Че мъртвешките усмивки и уплашените гримаси се дължат просто на изпъването на мускулите и сухожилията при отцеждане на телесните течности. Затова се изненада да открие такава безметежност върху лицето на жреца; ако не беше дълбокият тесен срез на гърлото му, той лесно можеше да се сбърка със спящ човек, чертите му издаваха душа, намираща се в мир със света.

„Мир — помисли си тя, отстъпи от трупа и приклекна. — Колко уместно да намери мир единствено в смъртта.“

— Това той ли е? — попита Вейлин.

Тя кимна и когато Алорнис се приближи до нея и я докосна окуражително по ръката, стана. Вейлин взе скицата на сестра си и почна да мести очи между лицето на жреца и образа върху пергамента.

— Какъв талант имаш само — каза с усмивка, преди да се обърне към едрия мъж, застанал до стената на палатката. — И ти също, господин Маркен. Отлично око за подробности.

Брадата на Маркен се размърда в кратка усмивка и Рева го забеляза как стиска силно ръце и твърдо отказва даже да погледне втория труп. Той лежеше до жреца и изражението му беше по-типично за опита на Рева — с бледосинкава кожа, изтеглени назад устни и език, подаващ се между оголените зъби, полуотхапан в предсмъртното му хъркане. Но както и при жреца, чертите му бяха достатъчно различими, за да съвпадат със скицата на Алорнис.

— Чичо Сентес каза, че това е лорд Брадор — каза тя на Вейлин. — Лейди Велис казва, че притежавал земя малко на изток оттук, с хубави лозя. Били по-прочути с бялото, отколкото с червеното.

— Това ли е всичко? — попита Вейлин. — Никакви подозрения? Смахнати приказки за странни сили или необясними събития?

— Това е всичко. Само дребен благородник с няколкостотин акра лозя… и плевня.

Вейлин погледна с очакване Маркен. Едрият мъж заскърца със зъби за момент, после посочи с дебелия си пръст трупа на лорд Брадор, като все още отказваше да го погледне.

— Този няма да го докосна, милорд. Усещам как то се процежда от него като отрова. Простете ми за страхливостта. Но… — Той поклати рошавата си глава. — Не мога. Аз…

— Всичко е наред, Маркен — увери го Вейлин и кимна към жреца. — Ами той?

Маркен изпухтя с облекчение, приклекна до жреца, запретна ръкав и сложи месестата си длан върху челото на трупа. След малко трепна, сякаш от болка, устата му се изкриви в отвращение и той като че ли се канеше да дръпне ръката си, но Рева го видя как събра решителност, затвори очи и застина неподвижно като статуя. Накрая изпусна дълъг бавен дъх. Пот лъщеше между кичурите, надвиснали над широкото му чело. Той стана и погледът му се спря на Рева, топъл от съчувствие и тъга.

— Милейди… — започна той.

— Знам — отвърна тя. — Бях там. Господин Маркен, моля, разкажете на лорд Ал Сорна всичко, което сте видели.

— Ранните му години са объркани — каза Маркен на Вейлин. — Изглежда, е бил отгледан в Църквата на Световния отец. Няма образи на родителите му, затова мисля, че е сирак, даден за ученик на жрец — струва ми се, че това е често срещана участ за кумбраелските сираци. Отгледалият го жрец бил добър човек, бивш войник от гвардията на лорда, почувствал зова на църквата в късните си години. Горял от желание неговите повереници да усвоят както бойните му умения, така и страстната му набожност. Момчето прекарало дълги години, потопено в изучаване на Десетокнижието и във военно обучение. След възмъжаването си дълги години изпитвал срам, когато гледал жените. Колкото по-млада била жената, толкова по-силен бил срамът и толкова повече гледал той. Усетих в него желание да се скрие в Десетокнижието, да намери убежище от копнежите си в църковните учения.

— Алтор и катедралата се открояват гигантски в спомените му и мисля, че е бил пратен там, за да се подготви за жреческия си сан. Видях го да се среща с Четеца и да получава църковното си име. Никога не са се срещали на публично място и долавям, че жрецът е бил избран за някаква тайна роля. Видях пътуване извън Алтор, което секва, когато той намира мъж с белег, ето тук. — Маркен млъкна и се докосна по бузата. — Мъжът говори пред голяма тълпа и в младия жрец се разгаря нова страст, щом чува гласа му. Той се връща при Четеца и отново е пратен на път. Следват много месеци на срещи в тъмни стаички и самотни кътчета, мъже, които се скупчват заедно, уплашени да не ги разкрият, докато си предават писма и събират оръжия в тайни складове. Той никога повече не вижда белязания, но често си спомня за него. После, при една друга тайна среща, намира това. — Маркен кимна към второто тяло и направи гримаса, щом погледът му се плъзна по мъртвото лице на Брадор. — То говори, ала думите му са скрити за мен, както знаете, милорд. Но от тях страстта на жреца се разпалва още повече. Една вечер нещото го отвежда в една ферма. Вътре възрастна двойка седи край огъня и гледа с обич едно малко спящо момиченце. — Той се озърна пак към Рева и преглътна. — Срамът на жреца е по-дълбок отвсякога, когато го поглежда.

— Те са убили баба ми и дядо ми, нали? — попита Рева. — Убили са ги и са ме откраднали.

Той кимна.

— Изчакали са да те сложат в леглото. Двамата старци били убити, момиченцето — откраднато, фермата — опожарена.

— И последвали много щастливи години в една плевня — промърмори Рева, докато Маркен търсеше правилните думи.

— Някакви имена? — попита Вейлин.

— Няколко, милорд. Жрецът ги е записал, за да ги наизусти. Изгорил е хартията, но спомените остават.

— Направи списък и го дай на лейди Рева.

Тя се върна при трупа на жреца; изкушаваше се да забие ботуша си в умиротвореното му лице и да съсипе вечния му сън.

— Рева — каза Алорнис и я дръпна за ръкава. — Тук не можем да научим нищо повече.

— Аз… — заекна Маркен. — Знам името му, милейди. Четеца го е написал, когато му го е дал.

— Не — каза тя и се обърна към платнището на входа. — Изгори го, ако си свършил — каза на Вейлин. — Никакви думи не бива да бъдат изречени за него.

— Милорд — продължи Маркен, когато понечиха да си тръгнат. — Ако позволите. За брат Кейнис…

— Наясно съм с въпроса, господин Маркен — отвърна Вейлин.

— Не ви последвахме тук, за да станем слуги на Вярата…

— Ще го обсъдим довечера — каза Вейлин хладно. — С лорд Норта. Опасенията ви са взети предвид.

На връщане мълчаха. Рева бе погълната от разказа на Надарения, а Вейлин обмисляше разкритието на брат Кейнис пред кралицата. Алорнис ги следваше, очите ѝ шареха по градските стени, а неизменната ѝ купчина увити в кожа скици беше притисната към гърдите ѝ и вече се пълнеше с образи на опустошението зад стените. Бе плакала в деня, когато откри Рева да стои насред осеяните с трупове улици. Щом я зърна, се завтече да я прегърне и захлипа от облекчение и това събуди у Рева стара болка.

— Седмият орден — каза тя на Вейлин, когато спряха пред насипа. — Значи все пак не е легенда. Но предполагам, че го знаеш от доста време.

— Да. — Лицето му бе мрачно, не толкова изтощено като доскоро, но все пак сякаш се бе състарило много за няколко дни. — Макар че има нещо, което трябваше да знам, а не го знаех.

— Брат Кейнис?

Той кимна и смени темата.

— Какво ще правиш с хората, чиито имена ти даде Маркен?

— Ще ги издиря и ще ги подложа на съд. Ако се докаже, че са Синове, ще ги обеся.

— Лейди губернаторката обича суровото правосъдие.

— Те са кроели смъртта на чичо ми, с пълната подкрепа на църквата, която обрече хората на това васалство на робско подчинение за векове напред. Заговорничили са с нечестиви твари на Мрачното, за да ме подложат на цял живот страдания, преди да ме пратят по следите ти с надеждата, че ще умра. А да не забравяме и опита им да убият нашата кралица. Нужно ли е да продължавам?

Той я погледна за момент и тя почувства как суровостта ѝ омеква под втренчения му поглед.

— Съжалявам за всичко, което ти се е случило тук, Рева. Ако бях имал и най-малка представа…

— Знам. — Тя се насили да се усмихне. — Ела при нас довечера. Велис е намерила нов готвач, макар че можем да ти предложим само две блюда и никакво вино.

— Не мога. Има много работа за вършене. — Той погледна към лагера, където войниците опаковаха снаряжение и провизии в подготовка за утрешния марш и началото на онова, което бързо добиваше популярност като Похода на кралицата.

— Тя искаше да те попитам — каза той — колко мъже ще пратиш с нас?

— Николко. Ще ги водя. Цялата домашна гвардия плюс петстотин стрелци.

— Рева, вече направи достатъчно…

Отпуснатото безжизнено лице на Аркен, мечът в гърба му… Стрелците, пляскащи в реката, докато стрелите се сипеха отгоре им… Чичо Сентес, умиращ на стъпалата на катедралата…

— Не — каза тя. — Не съм.

Велис дойде при нея някъде след полунощ. След обсадата отново бяха почнали да живеят в отделни стаи, повече по настояване на съветницата, отколкото по нейно. Многобройните им недискретности може да бяха пренебрегвани в бурята на ежедневните битки, но сега градът беше започнал да се връща към някакво подобие на нормален живот, улиците бяха разчистени от труповете и най-големите отломки, а катедралата отново бе отворена.

— Сигурна ли си, че искаш да ги видиш насаме? — попита Велис. Лежаха една до друга, покрити с блестящи капчици пот, и Рева се наслаждаваше на усещането за разпуснатата коса на съветницата, полепнала по кожата ѝ.

— Те трябва да знаят, че говоря от свое собствено име — отвърна тя. — Предвид това, което имам да им кажа.

— Няма да им хареса.

— Надявам се. — Тя придърпа Велис към себе си и я целуна по устните, за да предотврати по-нататъшна дискусия.

— Лейди Алорнис — каза Велис малко по-късно. — Ти я харесваш.

— Тя ми е приятелка, също както и брат ѝ.

— И нищо повече?

— Ревнувате ли, почитаема съветнице?

— Повярвай ми, не би искала да ме видиш да ревнувам. — Тя се надигна и обви коленете си с ръце. — Винаги съм смятала да си тръгна, знаеш ли? Когато войната свърши, ако чичо ти е още жив. Да взема златото, което ми предложи, и да се махна. Никога не ми е пукало с какви думи ме наричат, нито пък за подигравателното снизхождение на Четеца. Но започваше да ми писва от всички тези лъжи и интриги. Даже на една бивша шпионка може да ѝ дотегне.

Рева посегна да погали голия ѝ гръб.

— А сега?

— Сега не мога да си представя да съм някъде другаде. — Рева я почувства как се напряга в очакване на следващите думи. — Походът на кралицата…

— Е мой поход. И не подлежи на обсъждане.

— Мислиш ли, че тя щеше да те приеме толкова радушно, ако знаеше истинската ти природа? Ако знаеше за нас?

— Освен ако това не се окаже пречка за освобождаването на Кралството, не мисля, че би дала и пукната пара. — Спомни си за първата си среща с кралицата, свирепата ѝ интелигентност, блестяща през обгорената маска на лицето ѝ, и неумолимата решителност, целеустременост, познати на Рева от редките погледи, които бе хвърляла на собственото си отражение преди години. „Но аз бях пратена да търся една легенда — помисли си тя. — Нейната цел е съвсем реална и се съмнявам, че ще се задоволи с хората, които намерим във Варинсхолд, колкото и да са те.“ — Честно казано — призна тя на Велис, — тази жена ме плаши повече от воларианците.

— Тогава защо я следваш?

— Защото той я следва. Той ми казва, че е необходимо. Веднъж вече не се вслушах в думите му, но няма да повторя тази грешка.

— Той е просто човек — промърмори Велис, макар че Рева долови в гласа ѝ несигурност. Историята беше в устите на всички, даже кумбраелците бяха запленени от нея, и се ширеше все повече. Един човек, който си пробил път през цяла армия, за да спаси един град, и останал жив да разказва за това.

„Жив ли?“ Рева си спомни как се бе отпуснало лицето му в онзи ден, сълзите му и шибащия дъжд, който отмиваше кръвта, докато тя му крещеше да остане с нея. Но той не остана, беше го видяла ясно. През онези няколко секунди той не беше в тялото си.

— Ще искам от теб да се грижиш за нещата тук, докато ме няма — каза тя. — Да презастроиш града, доколкото можеш. Ще ти оставя лорд Арентес като гаранция за думата си, макар че без съмнение той ще ме мрази за това. Какво ще кажеш за нова титла? Може би вицегубернаторка? Сигурна съм, че можеш да измислиш нещо по-добро.

Велис прегърна по-здраво коленете си.

— Не искам титли. Искам само теб.

Лордовете Арентес и Антеш влязоха в катедралата преди нея и закрачиха към покоите на Четеца. Тя ги следваше с двайсет мъже от домашната гвардия зад гърба си. Двамата жреци, стоящи на пост пред вратата на стаята, бяха усмирени без особени трудности и лорд Арентес отвори крилата и отстъпи встрани да я пропусне. Рева спря при вида на жреца — притиснат към стената от лорд Антеш, мъж с жълтеникаво лице, бинтована ръка и обезобразен нос.

— Така и не разбрах името ти — рече тя.

Жрецът се навъси и не каза нищо, докато Антеш не го разтърси, не особено нежно.

— Името ми е само за Отеца.

— И ми се струва, че той иска да го споделиш. — Тя даде знак на двама гвардейци да излязат напред. — Отведете го при лейди Велис. Кажете ѝ, че според мен малко билкова медицина ще му се отрази добре.

Обърна се пак към отворената врата, докато извличаха жреца, и влезе със спокойна крачка. Поздрави бодро седмината старци, които завари да седят около една кръгла маса.

— Драги епископи.

Трябваше да са десет, но трима бяха умрели по време на обсадата — не в резултат на някакво геройско дело, подозираше тя.

Един от епископите се надигна с мъка, докато тя отиваше до единствения празен стол край масата — сбръчкан мъж с птича физиономия. Рева си спомни, че той беше възразил, когато даде катедралата, за да се грижат в нея за ранените.

— Това е свещен събор на десетимата епископи — задърдори той, като пръскаше слюнка. — Не можете да…

Млъкна, когато лорд Арентес стовари с трясък бронирания си юмрук върху масата.

— Правилната форма на обръщение към лейди губернаторката — каза той на свилия се от страх духовник — е „милейди“. И никоя врата в града не е затворена за нея.

Рева спря до празния стол — естествено, най-богато украсения в стаята, с дебела възглавничка за кокалестия задник на дъртото копеле. Въздъхна и го избута настрани. „Жалко, че не мога да го убия пак.“

— Хайде, хайде, милорд командире — каза тя на Арентес. — Трябва да уважаваме уединението на драгите епископи. Оставете ни, защото имаме да обсъдим много неща.

Те седяха в нямо мълчание, докато вратите се затвориха с бумтене. Рева изчака екотът да заглъхне, преди да заговори. Всяка трошица уважение се бе изпарила от тона ѝ.

— Е, избрахте ли?

Обади се само един, слаб мъж с голям нос, малко по-млад от колегите си.

— Още не сме преброили гласовете, милейди. — Посочи една дървена кутия по средата на масата.

— Ами направете го.

Гледаше го внимателно, докато той посягаше към кутията, и осъзна, че помни лицето му от деня на смъртта на Четеца. Беше същият, който се усмихваше, когато тя нападна стареца. „Възможен съюзник?“ Насили се да втвърди ума си, за да не допусне тази мисъл, разкритията на Маркен не оставяха място за договорки. „Нямам приятели в тази стая.“

— Епископът на Южната епархия — докладва слабият мъж, след като преброи гласовете. — С единодушно съгласие.

Рева огледа лицата около масата и видя шестима уплашени старци и един заспал, който не бе вдигнал глава от влизането ѝ.

— Кой е той? — попита.

Слабият епископ прочисти неловко гърло.

— Аз, милейди.

Тя се изсмя и му обърна гръб. Вниманието ѝ беше привлечено от един озарен от свещи алков в дъното на стаята, където имаше десет големи тома, положени върху аналои. Книгите бяха древни, а подвързията им напукана от старост и се лющеше. „Първият комплект, подвързан на кумбраелска земя“, знаеше тя и ѝ се стори странно, че тази гледка не предизвиква у нея прилив на благоговение. „Просто стари книги в стая, пълна със стари мъже.“

— Разполагам — каза тя, обръщайки се пак към масата, — с пълен, доколкото ми е известно, списък на привържениците на еретичната секта, позната като Синовете на Верния меч. С времето всеки от този списък ще бъде заловен и разпитан. Сигурна съм, че вие ще споделите моята радост от тази новина, предвид изобилието от информация, която те несъмнено ще осигурят.

Огледа поред лицата им и откри в повечето от тях объркване, но в други — страх. „Те знаят — осъзна тя. — Не всички, но някои.“ Забеляза как епископът на Южната епархия избегна погледа ѝ и няколко капки пот избиха върху сбръчканото му чело. „Особено той.“ Беше права: нямаше съюзници тук.

Заобиколи бавно масата, гледаше как всеки превит гръб трепва, докато минаваше покрай него. Днес не носеше оръжия, беше върнала меча на дядо си на мястото му в библиотеката, но не се съмняваше, че би могла да прекърши всеки врат в тази стая, стига да реши. Спря зад стола на избрания Четец и посочи листчетата с гласовете, събрани на купчинка до него.

— Дай ми ги.

Петнистите му костеливи ръце трепереха, докато се подчиняваше. Той изтърва листчетата и се забърза да ги събира, преди най-сетне да успее да ги пусне в дланта ѝ.

— „Измамата е едновременно грях и благословия — цитира тя Петата книга, Книгата на разума, която бързо ѝ ставаше любима. Обърна се и се върна бавно при алкова, с гласовете в ръка. — Пътищата, отредени ни от Световния отец, са много и все криволичещи. На всеки завой Обичаните се изправят пред куп избори, докато пътищата им се разклоняват от война или глад, любов или предателство. Да вървиш по многото пътища на живота без измама е невъзможно.“ — Тя спря пред алкова, протегна листчетата към една от свещите и остави огънят да ги погълне наполовина, преди да ги хвърли на каменния под, където те догоряха, оставяйки само черна пепел.

— „Но — каза тя с усмивка на епископите, които сега я зяпаха с възмущение или ужас, — Отецът прощава лъжата, изречена от доброта или в служба на по-висша цел.“

Изправи се и усмивката ѝ се стопи. Зачака някой да надигне глас в несъгласие. Но всички само седяха и я зяпаха, подклаждайки гнева ѝ с тъпото си бездействие. „Тази продажна църква си е сътрудничила с убийци — знаеше тя. — Съюзила се е със слугите на враг, който донесе клане и робство в тази земя. Хората от града биха обесили всички ви на кулите на тази катедрала, само да пожелая. Аз спечелих обичта им, докато вие се свивахте тук и се молехте за чудеса, които така и не дойдоха. Спечелих обичта им с меч и лък.“

Една дума към Арентес и всичко щеше да свърши, епископите щяха да бъдат извлечени навън, да им бъдат прочетени обвиненията, докато народът гледа, а тя разпалва гнева му с няколко добре подбрани истини. Сега всички бяха убийци, с изключение на децата, а дори и те бяха закоравели от гледката на смърт. Нямаше да има протести, никой нямаше да вдигне ръка да я спре и тя щеше да получи онова, за което жрецът някога я караше да жадува — нова църква, оформена според представите на баща ѝ.

„Представите на лудия ми баща.“ Тази мисъл разсея гнева ѝ, замени го с уморено осъзнаване. Бяха загубили толкова много, но църквата бе устояла векове и тази земя нямаше да се изцери, ако тя отвореше в нея още рани.

Спящият старец се размърда със сумтене и плъзна гурелив поглед по стаята.

— Обяд! — измърмори той и тропна с тояжката си по масата.

Рева се приближи до него и се усмихна отвисоко на укорителното му въсене.

— А кой ще да сте вие, драги епископе?

— Аз — започна той, като се поизпъна, — съм светият епископ на… — Намръщи се объркано и раменете му леко провиснаха, после облиза устни. — Епископът на…

— Речната епархия — подсказа му епископът до него с напрегнат шепот.

— Да! — Лицето на стареца грейна и той впери високомерен поглед в Рева. — Аз съм епископът на Речната епархия и си искам обяда!

— Ще го получите — увери го Рева с поклон. — И нещо повече. — Тръгна към вратата, но спря и обхвана с широк жест останалите епископи. — Защото вашите колеги ви избраха за Свети четец на църквата на Световния отец. Моля, приемете сърдечните ми поздравления, Четецо, и бъдете сигурен в най-набожната подкрепа на дома Мустор. Очаквам първата ви проповед с жив интерес.

Залата с мечовете бе почти гола, някога пълните ѝ рафтове бяха опразнени от оръжията, с изключение на няколко, разположени прекалено високо на стената, за да са лесно достижими. Тя прекара един час в упражнения с меча на дядо си; напрегнала мускули, изпълняваше своя танц с тежкото острие, което свистеше и сечеше.

— Мога да те гледам как правиш това с часове.

Рева замря насред пируета и откри, че на вратата стои Алорнис: оцапаните ѝ с въглен пръсти стискаха кожената папка.

— Съмнявам се, че преди няколко дни гледката би ти харесала — каза Рева и разкърши гърба си.

Погледът на Алорнис стана сериозен.

— Било е лошо, знам. Толкова голяма част от града е унищожена. По пътя насам видях някои неща… Неща, които чувствах, че трябва да нарисувам. — Тя потупа папката. — Мислех си, че ако ги прехвърля на хартия, ще мога да си ги избия от главата. Но те още са там.

Отсечените глави, валящи от небето… Предизвикателният поглед на воларианеца, докато го водеха към дръвника…

— Така и трябва — каза Рева. — Ще дойдеш ли във Варинсхолд? Тук има предостатъчно стаи, ако решиш да останеш. Освен това съм сигурна, че лейди Велис ще се зарадва на компанията ти.

Алорнис се усмихна, но поклати глава.

— Алуциус и майстор Бенрил. Трябва да ги намеря. — Поколеба се, после влезе в стаята и очите ѝ се разшириха оценяващо, щом зърна рисунките горе по стените — на бойци с мечове в различни пози. — Това е сътворено от умела ръка.

— И платено с парите на прадядо ми, без съмнение. Той май ги е пилеел малко прекалено щедро, поне според записките на Велис. Може би затова е загубил толкова войни от азраелците. Стигнах до извода, че управлението на едно васалство е главно въпрос на финанси.

Челото на Алорнис се сбърчи и тя поклати глава с лека почуда.

— Променила си се толкова много за толкова кратко време.

Рева откри, че ѝ е трудно да устои на изпитателния ѝ поглед, и се обърна и вдигна меча.

— Ти — каза му — си прекалено тежък.

— А какво стана със стария ти меч? — попита Алорнис. — Беше толкова красив.

Тя стои над тялото на Аркен, ръката ѝ описва смъртоносни дъги, яростта се лее от устните ѝ в безсмислен порой…

— Счупих го. — Рева вдигна очи към малкото останали остриета на по-горните рафтове и забеляза един азраелски меч, някак си пропуснат от слугите, пратени да съберат оръжията. — Можеш да ми помогнеш да си намеря нов.

И сплете ръце, а Алорнис стъпи на тях и се протегна нагоре, докато Рева я повдигаше, и грабна меча от рафта, преди да се изплъзне от хватката ѝ и насмалко да падне. Рева я улови и я притисна здраво към себе си. Алорнис се засмя, отдръпна глава и я погледна в очите.

— Брат ми казва, че лейди Велис някога била шпионка на крал Янус.

— Знам. Била е много неща.

— Е, аз мисля, че е прекрасна. — Надигна се на пръсти и лепна една целувка върху челото на Рева. — Радвам се за теб.

Обърна се, взе папката със скиците си и излезе. Рева затвори очи. Усещаше как топлината на целувката гасне върху кожата ѝ. „Взорът ѝ винаги е бил прекалено остър. Колко глупаво от моя страна да си въобразявам, че няма да разбере.“

Вдигна меча, изтегли острието от ножницата и видя, че е старо, но не и ръждясало. Беше нащърбено, но не толкова зле, че да не може да се заточи.

— Е — каза тя, като остави ножницата и зае бойна поза. — Хайде да видим дали ти ще ми паснеш по-добре. Имаме много работа за вършене.