Огнената кралица

4.

Рева

Къщата на лорд Брадор някога трябваше да е била великолепна. Бивша малка крепост, оформена от поколенията в обширна триетажна сграда, разраснала се извън стените, които са я ограждали, а защитният ѝ ров отдавна бе запълнен. Земята наоколо беше осеяна с конюшни, складове и, както Рева отлично знаеше, една голяма плевня на върха на близък хълм. По-рано се беше отбила там, спирайки кобилата си на известно разстояние от порутената купчина дърво. Покрива вече го нямаше, а вратите лежаха на обраслата с бурени земя.

Беше сама; преди няколко мили бе заповядала на стражите си да продължат към Алтор без нея. Намери Кернмил опустошен и опожарен, както очакваше: всички хора, които някога бе шпионирала, бяха или мъртви, или отведени от търговци на роби, или избягали. Домът на лорд Брадор се намираше на две мили на север и беше само в малко по-добро състояние. Изглеждаше, че е избегнал вниманието на воларианците, може би защото е бил разрушен още преди тяхното пристигане. Покривните плочи бяха отнесени или от стихиите, или от алчни селяни, стените бяха нашарени от мръсотия и ронеща се мазилка и всички врати липсваха.

„Какво очакваше да намериш тук?“, запита се тя и въздъхна, преди да слезе и да върже кобилата за един стълб на оградата. Кобилата беше кротко животно, доста по-хрисимо от бедния стар Мрънкало, който бе отишъл в казана в ранните дни на обсадата. Рева я остави да пощипва дългата трева и се приближи към къщата, надзърташе през останалите без стъкла прозорци към прашния мрак вътре. „Дали са се срещали тук? — зачуди се. — Това ли е центърът на заговорите им? Синовете, идващи да се скупчат пред набожния лорд, който мълвеше такива чудесни истини, без изобщо да знае истинската природа на нещото, което ги лъжеше, вероятно смеейки се на себе си през цялото време.“

Отиде до една врата и пристъпи в студените сенки вътре. Въпреки сумрака беше впечатлена от величието на фоайето, с елегантно стълбище, спускащо се от горния етаж до шахматния под от първокачествен гранит. Изпод ботушите ѝ се вдигна кънтящо ехо. Тя огледа стените за картини или символи, но видя само гола мазилка и нищо, което да подсказва за характера на последния обитател. Краткият оглед на другите стаи на приземния етаж не беше по-плодотворен, затова тя се заизкачва предпазливо по стълбите и откри, че са изненадващо стабилни и издават само съвсем леко скърцане.

На горния етаж беше по-студено, вятър духаше през счупените прозорци и поклащаше дрипите, които бяха останали от някогашните завеси. Тръгна от стая на стая, но намираше само прах, глинени чирепи и парчета от мебели. В една стая спря при вида на голямо петно на пода, частично скрито от мухлясал килим, със забулено от паяжини легло, опряно в стената. Познаваше петната от кръв достатъчно добре, за да не се нуждае от по-близък оглед; някой беше умрял тук, но не скоро.

Тъкмо се извръщаше, когато го усети: слаб лютив дъх, достигнал до ноздрите ѝ, миризмата на наскоро угасена свещ. Тя спря, затвори очи и наостри ушите и носа си за още следи. Долови съвсем тихо изскърцване на гредите над главата си, като от нещо малко по-тежко от плъх. Отвори очи, вдигна поглед към тавана и видя дупка, не по-голяма от медник, в която трепна светлина, а после изчезна, когато нещо я покри.

Излезе в коридора и намери стълбите за третия етаж, които се оказаха доста по-зле запазени от тези на голямото стълбище. Парапета го нямаше и няколко стъпала липсваха, така че ѝ се наложи да скача и да се улавя.

Този последен етаж се състоеше от четири тавански стаи, само една от които имаше врата, заключена. Тя я разби с ритник и изтегли меча си, преди да нахълта вътре. До прозореца имаше малка, но спретната купчина одеяла и стаята бе защитена от стихиите с няколко дъски, привързани с връв. До одеялата стоеше полуизгоряла свещ, от фитила се издигаше тъничка струйка дим.

Рева огледа стаята и видя малка купчина книги и различни зеленчуци в ъгъла, моркови и картофи, мухлясали и покарали, с мънички белези от зъби по някои от тях. Това, което я предупреди, беше острото поемане на дъх току над главата ѝ.

Рева направи крачка напред и нещо тупна зад нея. Тя се завъртя и мечът ѝ замахна в прецизно посичане… и се сблъска с малък нож, който отлетя в сенките. Собственичката му я зяпна с ококорени очи върху мърляво лице, обрамчено от сплъстени кичури.

— Коя си ти? — попита Рева.

Лицето на момичето запази за секунда същото смаяно изражение, а след това се изкриви в озъбена гримаса. То изсъска ѝ се хвърли срещу Рева, протегнало хищно пръсти, и се опита да издере лицето на натрапницата с дългите си нокти. Рева пусна меча, отстъпи встрани и хвана момичето над кръста, после прикова ръцете му, докато то се мяташе, ръмжеше и фучеше. Задържа го на място, докато то продължаваше да се бори; усещаше крехката костелива фигура под парцаливите дрехи и се зачуди на такава свирепост у човек, който е близо до гладната смърт. След цели две минути мятане момичето се укроти, отпусна се изтощено в ръцете ѝ и изхленчи безпомощно.

— Прощавай за натрапничеството — каза Рева. — Аз се казвам Рева. А ти коя си?

— Илза ли те прати?

Рева хвърли още дърва в огъня и провери съдържанието на старото желязно котле, което бе открила сред натрошените останки от кухнята. Момичето я беше последвало с голяма готовност, след като Рева го пусна, макар че досега пазеше сърдито мълчание, седнало срещу нея пред малката камина, докато Рева трупаше парчета от мебели за гориво. Беше напълнила котлето с овес от дисагите си, подправен с малко мед и канела, купени от един нилсаелски войник във Варинсхолд срещу къс меч и кама на волариански офицер. През дългите седмици с Похода на кралицата бе научила много за характера на различните поданици на Кралството, а на нилсаелците обикновено можеше да се разчита да ти доставят малко луксозни стоки срещу подходяща цена.

— Коя е Илза? — попита Рева, докато бъркаше кашата.

Момичето се поизпъна малко и вирна брадичка в опит да си придаде важен вид.

— Гувернантката ми.

— Значи ти си господарката на тази къща?

— Да. — Лицето на момичето помрачня. — След като мама умря.

— Ти си дъщерята на лорд Брадор?

Изражението на момичето бързо се смени от тъга в силен страх.

— Познаваш баща ми? Той ще се върне ли?

Рева седна и погледна уплашените ѝ очи.

— Как се казваш, момиче?

Трябваха му няколко опита, докато успее да оформи отговор. Накрая прошепна колебливо:

— Е-елеса.

— Елеса, трябва да ти кажа, че баща ти е мъртъв. Беше убит в Алтор, заедно с много други.

На лицето на момичето нямаше скръб, само облекчение. То уви ръце около себе си, отпусна глава на коленете си и иззад маската на сплъстената му коса се донесе тихо ридание. Досега Рева не бе осъзнавала колко е малко, но сега видя, че не може да е на повече от десет години — и толкова слабичко.

Рева сипа от овесената каша в дървена купичка и я подаде на плачещото момиче.

— Вземи. Трябва да ядеш.

След малко хлиповете спряха. Миризмата на кашата предизвика ясно доловимо куркане от корема на Елеса и тя вдигна глава и посегна за купичката.

— Благодаря — каза тихичко, преди да се нахвърли на кашата с неподобаваща за една дама лакомия.

— По-бавно — посъветва я Рева. — Ако ядеш прекалено бързо на гладен стомах, ще ти прилошее.

Лапането на момичето се забави малко и то кимна.

— Васалният лорд ли го уби? — попита то, когато купичката беше почти празна.

— Защо мислиш така?

— Илза каза, че васалният лорд ще въздаде правосъдието на Отеца на онези, които са… прокълнати.

— По какъв начин е бил прокълнат той?

— Стана, когато бях малка. По-рано беше добър, доколкото си спомням. Но се разболя, мама каза, че било мозъчна треска. Помня, че ме заведе в тяхната стая да се сбогувам с него. Той беше потънал в дълбок сън и тя каза, че нямало да се събуди повече. — Сведе поглед към кашата си, остърга последните остатъци от купичката и я остави. — Обаче се събуди.

— И беше различен?

— Татко вече не беше татко. Той… нараняваше мама. Всяка нощ. Аз чувах… През стените. Нараняваше я в продължение на години. — Лицето ѝ се сгърчи и тя заплака отново. Сълзите оставяха бразди по мръсотията по лицето ѝ.

— А теб… нараняваше ли те?

Главата на момичето клюмна отново и продължителните му хлипове бяха достатъчен отговор за Рева. След малко то заговори пак, изричаше думите насила.

— Държеше ни заключени, когато излизаше, а къщата около нас се рушеше. В деня, преди да си тръгне, той… Той я уби. Опита се да убие и мен, само че Илза ме хвана за ръка и избягахме. Избягахме в гората и се скрихме, крихме се много дълго. Когато се върнахме, къщата беше празна… с изключение на мама. Отидохме в селото, но там имаше войници, не от Кралската гвардия, нито от хората на васалния лорд. Правеха ужасни неща. Побягнахме обратно към къщата и се скрихме на тавана. Те дойдоха, откраднаха разни неща, счупиха онова, което не им трябваше, но нас не ни намериха. На всеки няколко дена Илза излизаше да търси храна. Веднъж не се върна.

Рева я гледаше как плаче, а главата ѝ бе изпълнена с образи на момиченце, треперещо в мрака, докато се гуши в ъгъла на една плевня и стиска моркова, който бе откраднало предния ден. Не бързаше да го яде веднага, защото утре можеше да няма нищо.

— Той не беше убит от васалния лорд — каза тя на Елеса. — Беше убит от войник на служба на кралицата. Ако това ще ти е някаква утеха, смъртта му не бе никак бърза. — Посегна към торбата си и извади калъфа за свитъци, в който се намираше портретът на жреца, скициран от Алорнис. — Виждала ли си някога този човек тук? — попита и го протегна на Елеса.

Момичето вдигна глава и избърса лице с овехтелия си ръкав, преди да посегне към пергамента. Щом видя лика, кимна.

— Понякога. Татко го наричаше своя свят приятел. Не ми харесваше как ме гледа. На мама също не ѝ харесваше и ме водеше горе, когато той идваше. Но веднъж ги чух да се карат и излязох на горния край на стълбището да ги подслушам. Гласът на татко беше прекалено тих и не го чувах, но усещах, че е различен, изобщо не приличаше на неговия. Другият мъж говореше по-високо, ядосано, каза нещо за години пропилени усилия. — Очите ѝ се стрелнаха за секунда към лицето на Рева. — Все повтаряше за някакво момиче, което май било важно.

— Какво каза?

— Че нейното мъче… — Елеса се запъна с думата.

— Мъченичество? — предположи Рева.

— Да. Мъченичество. Каза, че нейното мъченичество трябва да дойде от ръката на чичо ѝ, защото там имало повече хора да гледат.

„От ръката на чичо ѝ.“ Рева изсумтя в мрачно веселие. „Мислили са, че чичо Сентес ще ме убие. Пристигането на Вейлин е накарало творението на Съюзника да промени плановете си. Колко ли се страхуват от него?“

— Благодаря ти. — Тя взе скицата от ръката на момичето и я прибра в калъфа, после стана, събра си вещите и препаса меча си. — Ако има нещо, което искаш да вземеш, вземи го.

Момичето вдигна глава. Очите му отново бяха ококорени от страх.

— Къде ще ме водиш?

— В Алтор. Освен ако не предпочиташ да останеш тук.

— Какво е станало със стените? — попита Елеса три дни по-късно, когато стигнаха билото на хълма източно от Алтор. Тя седеше на гърба на кобилата, а Рева я водеше за юздите. Краката на момичето бяха прекалено слабички, за да измине някакво сериозно разстояние, а кобилата не бе достатъчно силна, за да носи двама. Все пак редовното хранене бе повишило до голяма степен духа на Елеса и бе отприщило безкраен порой от въпроси.

— Бяха разбити — каза ѝ Рева.

— От какво?

— От камъни, мятани с големи машини.

— А те сега къде са?

— Изгориха ги.

— Кой?

— Едната аз, а другите две — едни пирати.

— Защо?

— Бяха много ядосани. — Очите на Рева се насочиха към реката, придошла от зимните дъждове. Тъмните води скриваха лодките, натоварени с обсадните машини и Отеца знае колко трупове. — И кралицата поиска да го направят.

— Тя много ли е красива? Мама веднъж ходи до Варинсхолд. Каза, че принцеса Лирна била най-красивата жена, която била виждала.

Рева беше видяла кралицата в Уорнсклейв, със сираците, и усмивката, която показваше на тях, бе толкова различна от онази, която показваше на останалите — в нея имаше искрена топлота и безгранично състрадание. По-късно същия ден пристигна вест, че банда престъпници нападат бежанците на запад, и тя заповяда на лорд Адал да ги излови и да остави жив по един на всеки трима пленници, който да бъде бичуван и принуден да работи като носач. В онзи ден тя също отпрати командира на Северната гвардия с усмивка.

— Да — каза Рева на Елеса. — Много е красива.

Докато вървяха по насипния път към главната порта, тя забеляза скелетата по стените около пробойните, където се виждаше как мъже мъкнат камъни.

— Благословена лейди Рева! — Сержантът от домашната гвардия падна на едно коляно пред нея и хората му го последваха. — Благодаря на Отеца за благополучното ви завръщане.

— Само „лейди“ е достатъчно — каза Рева и очите ѝ обхванаха града. „Всичкият трошляк е разчистен, но все още има толкова много разрушени къщи.“ — Или Рева, ако така предпочиташ.

Сержантът се засмя ужасено, докато отстъпваше, все още със сведена глава.

Елеса се приведе напред в седлото и заговори шепнешком:

— Коя си ти?

— Казах ти вече. — Рева погледна работниците на улицата зад портата, които свалиха инструментите си и се втренчиха в нея, а гласовете им се надигнаха в радостно приветствие. — Сержант, май ще ми трябва ескорт до къщата.

Велис я посрещна с официален поклон и целомъдрена прегръдка.

— Нямаше ме прекалено дълго — промърмори Рева и усети как по бузите ѝ избива руменина.

— Охотно се съгласявам с вас, милейди. — Велис се обърна към застаналата наблизо Елеса, която се разшава неловко под взора ѝ. Тълпата извън портата на имението беше голяма, а приветствията — гръмогласни. Новината за освобождението на Варинсхолд и гибелта на Воларианската армия бързо бе стигнала до всички ъгълчета на Кралството и изглежда, пристигането на Рева послужи като искра за започване на всеобщо празненство по случай победата.

— Това е лейди Елеса — каза Рева и даде знак на момичето да се приближи. — Наследница на имението на лорд Брадор и сега повереница на лейди губернаторката. Намери ѝ подходяща стая, ако обичаш.

— Разбира се. — Велис протегна ръка на Елеса, която след миг колебание пристъпи напред да я поеме.

— Мислех, че тук управлява лорд Сентес — каза момичето.

— Той умря. — Рева хвърли поглед към все още приветстващата я тълпа. — Обявете празник — каза на Велис. — От днес и вовеки веков този ден ще е Денят на победата. И раздайте онзи скрит запас от вино, за който мислехте, че не знам.

— Стените — каза тя по-късно, когато останаха сами в библиотеката, след като Елеса беше сложена в едно огромно легло на горния етаж.

— Ще бъдат поправени първи по желание на хората — обясни Велис. — Те не се чувстват сигурни без тях. Грижа се за възстановяването на по-големите сгради, когато мога, но те поискаха да поправим стените, а коя съм аз, че да им отказвам?

— Хазната?

— В изненадващо добро състояние е. Воларианските войници бяха натрупали богата плячка и накарах Арентес да прати хората си да приберат колкото могат, преди нилсаелците или разни престъпници да са се добрали до нея. Въпреки това възстановяването на града е скъпа работа, а когато приключим с това, имаме да се грижим за едно наполовина опустошено васалство.

— Кралицата обеща твърдо да покрие цената на възстановяването. Явно сега Северните предели имат повече злато, отколкото син камък. Все пак ще са нужни няколко месеца, докато пристигне.

— Е, поне не ни се налага да гладуваме, благодарение на лейди Ал Бера и лорд Дарвус. Зимата обаче ще е тежка. — Тя седна до Рева на кушетката край огъня и хвана ръката ѝ. Пръстите им се сплетоха с механична интимност.

— Четецът? — попита Рева, като отпусна глава на рамото ѝ.

— Праща вестител всяка седмица със строги съвети как да управляваме по-добре васалството в съответствие с каноните на Десетокнижието. Понякога са адресирани до дядо ти, понякога до прадядо ти, и рядко връзват смисъл. Миналата седмица заспа по време на собствената си проповед — не че има някакво значение, защото катедралата беше почти празна.

— Значи е добър избор.

— Така изглежда.

— Къде е Арентес?

— Някъде извън града, гони последните Синове и, надявам се, озаптява банда разбойници в западните долини. Те започват да се превръщат в известен проблем. Войната има склонност да подхранва най-злите сърца.

— Книгата на разума, стих шести. — Рева се усмихна и я целуна по шията. — Да не си съблазнена от любовта на Отеца, почитаема съветнице?

— Не. — Велис плъзна ръка по косата ѝ, която бе още по-дълга отпреди. Рева не помнеше кога се е подстригвала за последно. — Била съм съблазнявана само веднъж. И го намирам за повече от достатъчно.

Рева се напрегна в очакване на отговора на следващите си думи, макар силно да се изкушаваше да ги остави за другата сутрин, но знаеше, че ако го направи, реакцията ще е още по-лоша.

— Утре ще свикам на площада общо събрание и ще прочета Едикта за военна повинност на кралицата.

Ръката на Велис се дръпна от косата ѝ, в очите ѝ имаше предпазливост.

— Военна повинност ли?

— Кралицата събира още по-голяма армия и флота, която да я откара до воларианските брегове.

Велис се надигна от кушетката, отиде до камината и ръката ѝ стисна полицата.

— Тази война е спечелена.

— Не, не е.

— Да разбирам ли, милейди губернаторке, че ще отплаваш заедно с кралицата и могъщата ѝ флота?

Рева потисна желанието си да посегне към нея, като видя как са побелели кокалчетата на ръката, вкопчена в полицата.

— Да.

Велис поклати глава.

— Това е лудост. Баща ѝ, при все безбройните си интриги, дори не би си помислил за такова безумие.

— Трябва да им попречим да се върнат. Това е единственият начин.

— Това думи на лорд Ал Сорна ли са, или твои?

— На едно мнение сме.

— Или пък просто жадуваш за нова война? Виждам го, знаеш ли? Виждам как когато си тук, гориш от нетърпение да се махнеш, колко си отегчена от това място, от мен.

Макар че думите бяха изречени тихо, в тях имаше достатъчно истина, за да накара Рева да трепне.

— Никога няма да се отегча от теб. Ако ти се струвам нетърпелива, то е защото не съм създадена за губернаторка. А вярваш или не, съм видяла достатъчно война. Но това трябва да се направи и искам помощта ти, за да го направим както трябва.

— Какво е „военна повинност“?

Рева се обърна и видя, че Елеса стои на вратата на библиотеката, увита в одеяло, и търка очи.

— Не можеш да спиш ли?

Момичето кимна и Рева потупа кушетката до себе си. Елеса изприпка да седне до нея.

— Сънувах сън — каза тя. — Татко беше жив и ме търсеше в къщата ни.

— Било е само сън — каза ѝ Рева и отметна вече несплъстената коса от челото ѝ. — Сънищата не могат да те наранят.

Погледът на Елеса се премести върху Велис, която продължаваше да стои до камината със скован гръб и извърнати очи.

— Какво е „военна повинност“?

Раменете на Велис увиснаха и тя дари момичето с уморена усмивка.

— Най-лошото нещо, миличка. Трудно продаваема стока.

— Всички здрави мъже между седемнайсет и четирийсет и пет години трябва да се явят в Алтор до последния ден на месец интерласур и да носят лъкове или други оръжия, каквито притежават. Всички бездетни жени на същата възраст могат да постъпят доброволно на служба. Всеки военнослужещ ще получава същата заплата като Кралската гвардия, а след приключване на войната — пожизнена пенсия, която ще се изплаща на вдовицата или оцелелите деца, ако той пожертва живота си за каузата.

Рева млъкна, подаде свитъка на Велис и се опита да не оглежда прекалено явно тълпата. Велис беше сложила един дървен сандък на най-горното стъпало на катедралата, за да ѝ даде пълен изглед към множеството — около пет хиляди души на самия площад и още, тълпящи се сред развалините отвъд. Имаше известно мърморене, в морето от лица пред нея личеше ясна изненада, но като цяло хората мълчаха и преобладаваше очакването. „Чакат думите на Благословената дама“, помисли си тя и прикри киселата си гримаса.

— Ние страдахме много — каза им Рева. — Изпитанията ни бяха многобройни, а борбата ни дълга. Иска ми се да бях дошла с вест за мир, да бях дошла да ви кажа, че битките ни са свършили и най-сетне можем да отдъхнем, но това би ме направило лъжкиня. Вие вярвахте на думата ми, когато врагът беше пред стените ни, и ви моля сега да ми повярвате отново. — Тя млъкна, събирайки сили, собствените ѝ думи кънтяха гръмко в главата ѝ: „Това би ме направило лъжкиня…“

— Повярвайте ми, че чух гласа на Отеца. — Рева вложи в тези думи цялата мощ, която успя да събере, и ги чу как отекнаха от стените на разрушения град. — И той няма да позволи да се отклоним от този път. Много от вас сигурно са чували за така наречената Единайсета книга. Сега ви казвам, че тази книга е лъжа, достойна единствено за вашето презрение. Но Отецът ми каза, че ще има нова книга, Книгата на правосъдието, написана от собствената му ръка, с нас като негови могъщи инструменти!

Разнесоха се не овации, а по-скоро рев, моментален и свиреп, който се надигна от гърлата на всички присъстващи. Сега върху лицата им имаше омраза, без съмнение всяка глава бе изпълнена с грозни спомени за загинали любими и опожарени домове — омраза, отприщена от Благословената дама, която говореше с гласа на Отеца. „Удавихме се в тяхната кръв — помисли си Рева, докато шумът я заливаше. — И пак не е достатъчно.“

Слезе от сандъка и поспря при вида на Елеса, заровила глава в полите на Велис. Мъничкото ѝ личице бе напрегнато и обляно в сълзи на страх, сякаш се опитваше да се скрие от рева на тълпата. Рева клекна до нея и избърса мокрите ѝ бузи.

— Всичко е наред — каза ѝ. — Те просто се радват да ме видят.

Рева чака два дни завръщането на Арентес и посрещна стария гвардейски командир на портите с топла прегръдка.

— Простихте ли ми вече, милорд?

— Милейди заповядва и аз се подчинявам — отвърна той с леко скован тон, макар че тя различи намек за усмивка зад мустаците му. — Освен това — продължи Арентес, като махна към редицата оковани мъже на пътя — пленяването на враговете ви е мой свещен дълг и не бих се лишил от него в името на каквато и да било слава.

— Нямаше никаква слава за печелене. Само още кръв. — Очите ѝ се плъзнаха по пленниците, двайсетина измършавели мъже в различна степен на опърпаност, някои уплашени и клюмнали от изтощение, други взиращи се в нея с мрачно предизвикателство. — Синовете.

— Плюс неколцина разбойници. Реших, че ще е по-добре да ги обесим пред хората, за назидание.

— Ако не са изнасилвачи или убийци, ще ги пратя на кралицата. Тя гори от желание да използва всеки мъж, дори и най-недостойния.

— Вестта за едикта плъзна нашир и надлъж. Не всички се радваха да го чуят.

— Ще се зарадват, като чуят словото на Отеца. Опасявам се, че ще имам нужда от вас и войниците ви още утре. Време е да огледам цялото си васалство.

Той ѝ се поклони.

— Разбира се, милейди. — Изгледа гибелно пленниците. — Какво ще пожелаете да правим със Синовете?

— Лейди Велис ще ги разпита. Като се върна, ще се погрижим да си получат заслуженото.

Елеса пак се вкопчи в нея и се разплака, молеше да ѝ позволят да тръгне с тях. Рева обаче твърдо ѝ заповяда да остане с Велис — по-твърдо от необходимото, ако се съдеше по това как се извисиха воплите на момиченцето.

— Майчинството си има цена — каза ѝ Велис, докато притискаше Елеса към корсажа си.

„Аз не съм ѝ майка.“ Рева се спря, преди да го изрече, и приклекна да отметне косата от очите на Елеса.

— Грижи се добре за лейди Велис и залягай над уроците. Аз ще се върна скоро.

Остави Арентес да избере маршрута им: разчиташе на по-добрите му познания за васалството.

— На запад, а после на юг, така мисля аз, милейди — каза той. — Западняците са най-малко набожните хора в Кумбраел, така че нищо не пречи да свършим първо най-тежката работа.

На запад имаше предостатъчно следи от воларианска дейност, поредица от разрушени села и тук-там някоя купчина гниещи трупове сред лозята. Във всеки от тези случаи Рева заповядваше да ги погребат и над тях да бъдат изречени молитви от единствения придружаващ ги жрец — дългурест мъж на средна възраст, избран заради забележителната си смелост при обсадата и мълчаливия си нрав. Самата тя намираше, че напоследък молитвите хич не я влекат. „Тихият жрец е добрият жрец“, пошегува се наум и се зачуди дали да не си го запише.

С напредването им на запад опустошенията намаляха, а после и напълно изчезнаха в хълмистите земи по границата с Нилсаел. Рева знаеше от Велис, че това е един от най-процъфтяващите райони на Кумбраел, виното е с най-добро качество, а хората се отличават с буйните си празненства и слабото придържане към Десетокнижието. Арентес я отведе до най-големия град в района, на практика укрепление, проснало се върху един хълм и опасано от внушителни стени, които следваха очертанията на покритите с лозя склонове като непрекъсната каменна лента.

— Лесно е да се разбере защо воларианците са ги оставили на мира — отбеляза Арентес, докато яздеха към портите.

— С времето щяха да стигнат и до тях — каза Рева. Очакваше да имат затруднения на влизане — в края на краищата беше напълно възможно тези хора да нямат представа коя е, — но откри, че градската стража вече се е строила и портите са отворени. Един набит мъж в дълга роба беше коленичил под свода на портата, разперил ръце в молитва.

— Лорд Ментари, градският управител — обясни Арентес. — Притежава повечето лозя на мили околовръст. Изпитва силна почит към дядо ви.

— Но не и към чичо ми? — попита Рева.

— Чичо ви беше доста по-старателен в събирането на данъци, отколкото в проявите на благосклонност към стари приятели.

— Значи е хубаво, че имам само нови приятели.

— Благословена лейди! — Лорд Ментари плесна с ръце, когато тя се приближи и слезе от коня, за да огледа града. Стори ѝ се странно да види толкова много невредими сгради, след като седмици наред беше гледала развалини. — Вие носите словото на Отеца на недостойните ни уши.

Рева се намръщи отвисоко към опулената физиономия на мъжа: очакваше да зърне там някаква искрица пресметливост, но благоговението му изглеждаше съвсем искрено.

— Всички уши са достойни за словото на Отеца — каза тя. — Но той не иска от теб да коленичиш, нито пък аз.

Набитият лорд се изправи, макар че гърбът му остана раболепно превит.

— Разказът за вашата победа вече стана легендарен — избълва той. — Благодарността на нашия скромен дом не знае граници.

— Радвам се да го чуя, милорд. — Тя вдигна калъфа, в който се намираше свитъкът с едикта на кралицата. — Защото ви нося вест как можете да я изразите.

Бяха нужни два дни, докато се съберат хората от околността, за да чуят думите на Благословената дама — два дни, през които Рева трябваше да изтърпи пира, организиран от Ментари в нейна чест, и сума ти прошения, което засега се оказваше най-неприятното ѝ занимание. Тя отсъди само в най-ясните случаи и накара Арентес да запише останалите и да ги прати на Велис. Въпреки явния комфорт и сигурност, на които се радваха тези хора, прошенията разкриваха, че не е нужно войната да стигне до прага ти, за да причини зло. Изобилстваха жалби срещу бежанци от изток, които крадели реколтата и добитъка или се настанявали на земя, която не им принадлежи, и макар че армиите на Токрев не бяха минали оттук, роботърговците му несъмнено бяха идвали; плачещи майки разказваха за синове и дъщери, отвлечени при набези. Въпреки цялата им скръб Рева намираше в тези разкази някаква мрачна утеха — способността на воларианците да всяват омраза във всяка душа, която докоснат, улесняваше задачата ѝ.

Вечерта на втория ден тя прочете едикта, застанала на верандата на дома на Ментари, докато хората се тълпяха долу, на широк булевард с елегантен бронзов фонтан по средата. Този път, когато свърши, мърморенето беше по-силно, а физиономиите на тълпата — не толкова прехласнати. Все пак, въпреки явния им дискомфорт, нямаше открито несъгласие или викове на неодобрение, а множество набожни люде изразиха одобрението си, докато Благословената дама изричаше своята лъжа.

— Единайсета книга — прошепна лорд Ментари, когато тя слезе под продължаващите овации на тълпата. — Като си помисля само, че ще доживея да видя такова нещо.

— Живеем във времена на промени, милорд. — Рева прие книгата, подадена ѝ от Арентес, и погледна бележките, които Велис бе нахвърляла за този район. — Моята почитаема съветница е пресметнала квотата ви на минимум две хиляди мъже в боеспособна възраст, вземайки предвид скорошните неприятности и преброяването, извършено преди пет години. Сигурна съм, че Отецът ще ви се усмихне, ако надхвърлите тази бройка.

Обиколката на цялото васалство отне близо месец, град след град, село след село, някои претъпкани с бежанци, други почти празни, тъй като много от жителите им ги бяха напуснали в очакване на воларианска атака. Рева откри, че лъжата ѝ се приема най-охотно на местата, изобилстващи от останали без дом хора, много от които бяха опознали от първа ръка природата на враговете. Даже там, където никой не беше пострадал от войната, пак имаше предостатъчно уши, жадни да чуят думите на Благословената дама, макар не всички да бяха тъй отворени към посланието на Отеца.

— Имам четирима синове и кралицата иска трима от тях — каза една плещеста жена в някакво село в крайречните земи на югозапад. Хората тук се славеха със своята жилавост, изкарваха си прехраната, като ловяха змиорки с кошове в множеството рекички около домовете си. Селищата им често бяха ограничени до няколко къщи и рядко имаше църква. Жената гледаше свирепо Рева, докато събралите се селяни мърмореха в знак на съгласие, макар че някои явно бяха уплашени от Арентес и петдесетимата му гвардейци. Начумерената жена обаче не им обръщаше никакво внимание. — Как да се изхранва едно семейство, като няма кой да кара лодките и да събира кошовете?

— Никой няма да остане гладен — увери я Рева. — Всичката допълнителна храна, която е нужна, ще бъде осигурена от дома Мустор и кралицата, напълно безплатно.

— Чувала съм обещания от твоя дом и преди — отвърна жената. — Когато отмъкнаха мъжа ми, та да могат онези азраелски копелета да му прережат гърлото. А сега ти искаш да се бием за тях.

— Това васалство беше спасено от азраелците — каза Рева. — И нилсаелците, хората от Северните предели, сеордите и еорилите. При Варинсхолд се бих редом с мелденейци и ренфаелци. Старите времена си отидоха, сега се бием един за друг.

Жената насочи пръст към Рева и гласът ѝ се извиси до ядосано ръмжене.

— Ти се бий за тях, моме. Аз не ги познавам, никога не съм виждала тез… воларанци, за които говориш, а всеки лъжец може да разправя, че говорел с гласа на Отеца.

Гвардейците се напрегнаха и сержантът им пристъпи напред с полуизваден меч, но Рева му извика да спре.

— Думите ѝ са богохулство и измяна, милейди — каза сержантът с вцепенено от ярост лице; гледаше кръвнишки жената, която сега остана сама, понеже съселяните ѝ се дръпнаха назад, бързо забравили досегашните си симпатии. Въпреки липсата на подкрепа жената не помръдна от мястото си и се въсеше срещу Рева без нито помен от страх или съжаление върху обруленото си лице. Сержантът продължи: — Ти не беше в Алтор. Не видя какво направи за нас Благословената дама. Ако не беше тя, сега ти, синовете ти и цялото това село щяхте да сте само пепел и кости. Дължите ѝ всичко, както и всички ние.

Погледът на жената не се откъсна от Рева.

— Тогаз по-добре ме обесете, лейди. Защото няма да ми вземете синовете, независимо дали Отецът го е казал, или не.

Очите на Рева се плъзнаха по тълпата и откриха в задните редици трима младежи, двама от тях явно уплашени от случващото се — бяха свели глави и без съмнение се молеха това стълкновение да свърши, — но най-високият стоеше и гледаше плещестата жена с мрачно негодувание.

— Синовете ти не могат ли да говорят от свое име? — попита Рева жената. — Както Десетокнижието, така и законите на васалството постановяват, че човек възмъжава на седемнайсетгодишна възраст. Ако твоите синове са пълнолетни, нека сами направят избора си.

— Синовете ми знаят своя дълг… — започна жената, но млъкна, когато най-високият от тримата младежи вдигна ръка и започна да си пробива път през тълпата.

— Алерн Вареш, милейди. — Той се поклони. — Предлагам ви службата си в съответствие с едикта на кралицата.

— Стига! — изръмжа жената и пристъпи напред да отвърти един шамар на младежа, преди отново да се втренчи навъсено в Рева. — Той не е ваш, че да го вземате!

Рева се канеше просто да я пренебрегне и да благодари на младежа за лоялността му, но спря, щом видя сълзите в очите на жената и как тя застана пред сина си да го опази. Рева слезе от каруцата и се приближи към нея.

— Името ти?

Жената стисна зъби и избърса очите си с дебелите си пръсти.

— Реала Вареш.

— Ти си загубила много, Реала Вареш. И ме боли да искам от теб още. — Тя посочи все още коленичилия Алерн. — Така че като признание за твоята жертва квотата на това село ще се смята за изпълнена от службата на този мъж.

Жената оклюма и вдигна ръце към лицето си. От шокираната реакция на сина ѝ и тълпата Рева предположи, че вероятно за първи път някой я вижда да плаче.

— Лорд Арентес — каза Рева.

— Милейди!

— Този младеж е достатъчно висок за гвардеец, не смятате ли?

Арентес измери с кратък поглед Алерн.

— Тъкмо колкото трябва, милейди.

— Много добре. Алерн Вареш, от днес си зачислен в домашната гвардия на лейди губернаторка Рева Мустор. — Тя хвърли още един поглед към хлипащата му майка. — Имате час да се сбогувате. Лорд Арентес ще ти намери кон.

Върна се в Алтор, следвана от петстотин мъже и петдесет жени, до един доброволци, желаещи да маршируват под командването на Благословената дама. Можеха да са и хиляда, но не разполагаха нито с провизии, нито с товарни коне за толкова много. Земите южно от Алтор бяха най-богати на наборници и уши, склонни да слушат лъжата ѝ, защото бяха страдали най-много от набезите на воларианците. Те бяха водили собствена малка война по залесените брегове на Колдирон и притоците ѝ и разполагаха с изобилие от пленени оръжия. Според Арентес този район открай време бил сърцето на кумбраелското стрелково майсторство и първите лъкове били издялани от тисовете, виреещи в гъстите гори. Пред лицето на Воларианската заплаха отдавна разпуснати роти, някога представлявали гръбнака на кумбраелската военна мощ, се бяха сформирали наново под ръководството на капитани ветерани, за да подхванат смъртоносна гоненица сред дърветата, продължила с месеци, до освобождението на Алтор.

Рева заповяда ротите да бъдат запазени и да наберат още сили, преди да се явят в Алтор напролет. Въпреки свирепата им всеотдайност тя ги намери за смущаваща пасмина, със сурови очи и мрачни изражения, а множеството гниещи трупове на воларианци, висящи в гората, бяха свидетелство, че жаждата им за мъст далеч не е утолена. „Как ли ще се развихрят, когато преплаваме океана?“, зачуди се тя, търсейки напразно в паметта си пасаж от Десетокнижието, който да подкрепя отмъстителните мисли.

Елеса я посрещна с бурна радост, тънките ѝ ръчички я стиснаха здраво за кръста и тя започна да се оплаква от безкрайните уроци на Велис.

— Кара ме да чета всяка сутрин и всяка вечер. И да пиша.

— Това са много важни умения — каза ѝ Рева, докато се освобождаваше нежно от ръцете ѝ. — Все пак и аз имам на какво да те науча, като му дойде времето.

Елеса намръщи личице срещу нея. То вече не беше толкова изпито, макар че очите ѝ все още бяха малко хлътнали.

— Какви умения?

— С лъка и ножа. И с меча също, като поотраснеш. Но само ако искаш.

— Искам. — Тя подскочи въодушевено, сграбчи Рева за ръката и я задърпа към къщата. — Научи ме сега!

Рева погледна начумерената Велис и спря момиченцето.

— Утре — каза му. — Днес имам друга работа.

— Още ли нямаш име за мен?

Жрецът със счупения нос хвърли уморен поглед към нея и поклати глава.

Бяха строени на насипния път, дванайсет мъже в овехтели дрехи, мръсни от пленничеството си в мазето на къщата. Някои се олюляваха леко, защото ефектите от различните билкови отвари на Велис можеха да се задържат с дни. Бележките, които бе натрупала по време на разпитите, изобилстваха от информация, близо петстотин страници с имена, дати, срещи, убийства — достатъчно, за да разкрият Църквата на Световния отец като гнездо на предатели, от Четеца до епископа, и може би достатъчно, за да я съкрушат.

— Той наистина ли е смятал, че може да го направи? — попита Рева безименния жрец. — Да свали дома Мустор и да управлява васалството от името на Отеца?

Жрецът вдигна глава и преглътна, докато събираше смелост.

— Свещено начинание, благословено от Отеца.

— Благословия, изречена от един окаяник, служещ на Мрачна твар. — Рева отстъпи назад и повиши глас, оглеждайки всички лица. — Вие сте глупци, толкова затънали в Десетокнижието, че не можете дори да съзрете истината в него. Отецът не благославя измамата и убийството, Отецът не се притича на помощ на онези, които измъчват деца в преследване на злите си цели.

Млъкна, усещаше как яростта ѝ се трупа отново, същата онази ярост, която я бе обзела по време на обсадата, яростта, която я бе накарала да прерязва гърла на робовладелци и да сече главите на пленници. Безименният жрец потрепери и преглътна пак в опит да потисне породения от ужаса напън за повръщане. Арентес стоеше зад редицата оковани мъже с цяла рота от домашната гвардия, с извадени мечове, и всеки от тях се взираше в предателите с мрачен копнеж.

„Вече всички сме убийци — помисли тя. — Окъпани в кръв, а ни чака и още.“ Погледът ѝ падна върху една позната фигура в края на редицата, жилест мъж, който за разлика от останалите срещаше с готовност погледа ѝ, а изражението му бе странно почтително. „Шиндал“, спомни си тя. Ханджията, който я беше упътил към Високата твърд. „Да видя лицето ти е единствената благодарност, която ми е нужна.“

Рева извади свитъка, затъкнат в колана ѝ, и го вдигна така, че да видят печата и донякъде несигурния подпис.

— По заповед на Светия четец всички вие сте отлъчени от Църквата на Световния отец. Забранено ви е да четете и да цитирате Десетокнижието, защото сте се показали недостойни за любовта на Отеца. — Погледна пак жреца със счупения нос. — Освен това знам името ти, тъй като Отецът не го иска, господин Йорент.

Видя ги как затварят очи, навеждат глави, някои шепнат молитви, един или двама плачат, подмокрили панталоните си, почти като воларианските пленници, преди да ги поведат към дръвника, макар че онези не се молеха, само просеха милост.

— Лорд Арентес — каза Рева. — Свалете им оковите и ги пуснете.

Велис не изрази никакъв укор, само озадачение.

— Те вече заговорничиха веднъж срещу твоя дом, какво ще им попречи да го направят пак?

— За един заговор е нужна тайнственост, скрити имена, скрити лица. А сега на тях сенките са им отказани.

— А ти отказа на себе си правосъдие.

— Не, само мъст. Отецът винаги е бил ясен по въпроса, че това не е едно и също.

Месец по-късно започнаха да пристигат различните контингенти наборници, макар че бързо настъпващата зима до голяма степен обезкуражаваше преходите. Заради все по-усилващия се студ Рева заповяда да прекратят работата върху стените и всички работници да се пренасочат към възстановяването на самия град, така че палатките и промазаните кожи да бъдат заменени със стени и керемидени покриви. Дажбите бяха въведени отново, когато снегът затрупа планинските проходи към Нилсаел и спря по-нататъшните доставки от южния бряг.

Рева започваше всеки ден с уроците на Елеса, отначало с ножа. Намериха кама, която пасваше на малката ръка на момиченцето. Въпреки целия си ентусиазъм то беше непохватна ученичка, склонна често да пада и да си одира коленете, макар че за разлика от всяка друга работа, която ѝ възлагаха, уроците ѝ с Рева никога не предизвикваха сълзи. Страстта ѝ към въпросите обаче не утихваше.

— Ти на моята възраст ли беше, когато се научи на това?

— Аз започнах по-малка. Не скачай, когато мушкаш, така си губиш равновесието.

— Кой те е учил?

— Един много лош човек.

— Защо лош?

— Искаше от мен да правя лоши неща.

— Какви лоши неща?

— Прекалено много са, за да ги изброявам. Гледай мен, не краката си.

Остави я да се упражнява на моравата и отиде на верандата при Велис, която се беше увила в кожи, за да се пази от зимния студ, и държеше запечатан свитък.

— Значи пристигна?

Велис кимна и ѝ подаде свитъка, макар че погледът ѝ се задържа върху Елеса, която танцуваше тромаво по тревата.

— Тя не е много подходяща за тази работа.

— Ще се научи, и от двете ни.

— Защо я взе? Можеше да ѝ намериш приличен дом другаде. Кумбраел е пълен с опечалени майки, които копнеят за деца.

Рева хвърли поглед към Елеса, която тъкмо парираше удара на невидим враг.

— Тя не избяга. Когато влязох в дома ѝ, се опита да ме намушка, и даже когато ѝ отнех ножа, пак не побягна. — Обърна се към Велис. — Ще съм ти благодарна, ако се погрижиш за документите за осиновяване.

— Сигурна ли си? Тя е толкова малка.

— Има благороден произход и остър ум. С теб като наставница ще се справи много добре. Освен това трябва да си подсигурим бъдещето.

Очите на Велис се насочиха към свитъка и се задържаха върху печата на кралицата.

— Никога не съм искала от теб да ми обещаваш нещо. Но сега искам. Каквото и да те чака зад океана, обещай, че ще оцелееш и ще се върнеш при мен.

Рева разгъна свитъка и видя, че е написан от ръката на самата кралица и е пълен с поздравления и благодарности за усърдното налагане на едикта. Завършваше с учтиво формулирана заповед да доведе силите си в Южна кула до последния ден на илнасур. „Когато зимата още няма да е свършила — осъзна Рева. — Тя възнамерява да отплава преди настъпването на пролетта.“

— Рева — промълви Велис със задавен шепот.

Рева я хвана за ръката и лепна целувка на бузата ѝ, преди да изрече още една лъжа:

— Обещавам.