Огнената кралица

2.

Лирна

Лицето на аспект Арлин с нищо не издаде, че е познал Норта, нито пък показа каквато и да било емоция, когато погледът му се премести върху Лирна, макар че очите му се присвиха леко. „Обвързан е — осъзна Лирна. — Също като брат Френтис и куритаите.“ Аспектът посегна през рамо и изтегли меч от азраелски тип, по чиято стомана личаха характерните за Ордена знаци, наподобяващи пламъци.

— Аспект! — повтори Норта и пристъпи напред, отпуснал безсилно ръката с меча край тялото си. — Познавате ли ме?

Погледът на аспекта се върна към Норта и на дългото му лице трепна леко разпознаване.

— Познавам те, братко — каза той с тих, замислен глас. — Ти умря.

Аспектът вдигна другата си ръка, спря за момент в безизразен размисъл, а после помръдна едва доловимо китката си и арисаите се втурнаха напред с маниакална радост. Мечовете им вършееха със смъртоносно майсторство. Отначало Кинжалите на кралицата отстъпиха пред яростната атака и Лирна се озова притисната между Давока и Илтис, докато редиците около тях се сгъстяваха, но натискът отслабна, когато те нададоха нов свиреп рев, прегрупираха се и отвърнаха на удара.

Тя се помъчи да се обърне и зърна Норта да се бие с аспекта. На лицето му бе изписана неохота, докато отбиваше ударите му.

— Сестро! — извика Лирна на Давока, която държеше копието си над биещите се редици и ястребовите ѝ очи дебнеха възможност да го използва.

— Манерките! — Лирна си проби път до лоначката и я сграбчи за ръката. — Манерките у теб ли са?

Давока премигна в моментно объркване, а после кимна и потупа по чантичката на кръста си.

— Само две.

— Стой до мен.

Тя плесна Илтис по рамото, за да привлече вниманието му, и посочи към Норта, който сега отстъпваше под свирепите атаки на аспекта, като същевременно избягваше ударите на околните арисаи. Илтис кимна и започна да си пробива път през войнишките редици. Когато се приближиха до края на формацията, лорд-протекторът беше принуден да отстъпи встрани, за да избегне удара на един арисай, и ръката в червена бронирана ръкавица се стрелна в пространството между него и Лирна. Тя замахна с брадвичката и острието се впи през ръкавицата и посече китката. Арисаят рухна в нозете ѝ, взираше се ухилено нагоре с похот и възхищение. Брадвичката на Лирна се спусна отново и разцепи черепа му над очите.

Илтис мина през външния обръч войници и изтласка арисаите, размахваше меча си в широки дъги. Лирна протегна ръка към Давока, която моментално ѝ подаде една манерка с вече свалена капачка. Още един арисай се промуши покрай Илтис, вдигнал меча на нивото на главата си за късо мушкане към гърлото на Лирна. Ръката ѝ се стрелна инстинктивно и запрати струя тъмна течност от манерката право в очите му. Реакцията беше мигновена. Мечът на арисая падна от ръката му, той изви гръб назад, нададе вой и задращи лицето си с пръсти. Когато падна на пода на храма и се загърчи, Лирна с удоволствие видя, че всякакъв помен от усмивка е изтрит от лицето му.

Норта вече беше само на няколко стъпки от тях, принуден да приклекне под сипещите се удари на аспект Арлин, които той нанасяше с дива ярост, докато лицето му си оставаше бледа маска. Трима арисаи се втурнаха на пътя на Илтис и с общи сили го принудиха да спре. Лирна пристъпи до него и лисна съдържанието на манерката отляво надясно в широка дъга. Отварата на малесата се плисна върху арисаите, предимно върху броните им, но все пак достатъчна част от течността намери гола плът, за да ги накара да рухнат с писъци на каменния под.

Зад тях Норта вече лежеше по гръб и се опитваше да издрапа назад, а аспектът се беше надвесил над него със святкащо острие. Лорд-маршалът отбиваше ударите с типичната си ефикасност, но Лирна забеляза, че все още се сдържа и не се възползва от пролуките в защитата на аспекта.

— Аспект Арлин! — При вика ѝ той спря за миг и ѝ хвърли само един кратък безизразен поглед, но и това стигаше. Манерката беше празна, с изключение на няколко капки на гърлото. Лирна вложи в хвърлянето цялата си сила, манерката полетя и улучи аспекта в лицето. За миг ѝ се стори, че няма резултат, че цялата отвара е свършила, но после видя една-единствена капка да блести на бузата му — лицето му се изкриви в ококорен замръзнал писък. Той се свлече на четири крака — мечът му издрънча върху камъните, — а после затрепери в конвулсии.

Един от арисаите се изкиска съжалително и се втурна напред, готов да прониже аспекта в гърба, но се преви, когато мечът на Норта мушна нагоре и прониза нагръдника му. Лорд-маршалът скочи на крака и мечът му затъка сребриста паяжина срещу нападащите арисаи.

— Всички при лорд Норта! — извика Лирна на оцелелите Кинжали. Вече бяха останали не повече от трийсет, но продължаваха да се бият и с готовност последваха заповедта на кралицата. Тя протегна ръка към Давока за втората манерка и плисна съдържанието ѝ към връхлитащите арисаи. Десетина паднаха и това накара останалите да отстъпят — веселието им се стопи, усмивките им угаснаха и смехът им заглъхна. „Болката ги прави човеци“, реши Лирна, докато отиваше да застане до Кинжалите, сега наредени в доста смален кръг. В центъра му бе Норта, приклекнал угрижено до аспект Арлин.

— Милорд! — сопна се Лирна. — Върнете се към задълженията си, ако обичате!

Норта ѝ хвърли поглед, изпълнен с едва прикрито негодувание, а после стана и отиде при нея.

— Ако ваше величество разполага с някакъв гениален план за дадените обстоятелства, горя от желание да го чуя.

— Убивайте врага — каза тя, захвърли настрани празната манерка и надигна брадвичката.

За миг по устните му плъзна усмивка и той кимна.

— Вярно, на този план му липсва изящество, но затова пък компенсира с прямота, ваше величество.

Арисаите настъпиха пак, вперили очи в Лирна — изглежда, се опасяваха от появата на друга манерка. Падналите им другари бяха спрели да се гърчат и лежаха вцепенени, с лица разкривени в агонията на смъртта. „Поне ги научих да се страхуват.“

Погледът ѝ изведнъж бе привлечен към южната част на храма, където разцъфтя оранжев пламък, придружен от шум на битка и, странно, лая на разярени кучета. Всякакво въодушевление от тази гледка обаче бе помрачено от огромния брой арисаи, стоящи на пътя ѝ.

Нов пламък изригна зад арисаите, последван от някаква суматоха, прекалено далечна, за да се разбере нещо, но Лирна видя смут в задните им редици. Видя как един арисай, който пристъпваше напред, изведнъж се закова на място, вдигнал меча пред лицето си, и почна да го върти озадачено. Премигна, сбърчил чело в дълбоко объркване, а после се обърна към арисая отляво и му преряза гърлото. Един от другарите му моментално го посече, но миг по-късно самият той се закова на място, на лицето му се изписа същото объркване и след секунда той се хвърли срещу другарите си и уби трима, преди да го съсекат.

— Какво става? — прошепна Норта. От вашия лонакски еликсир ли е, ваше величество?

— Не. — Погледът на Лирна се насочи пак към задните редици на арисаите и тя видя как те се разделят като разсечени от невидимо острие, а в прохода се появява строен мъж. Мъжът крачеше спокойно, сякаш незабелязван от арисаите, върху чиито лица бе изписан същият израз на пълно изумление.

Аспект Кейнис излезе пред арисаите и се поклони сковано на Лирна. От носа, очите, ушите и устата му течеше кръв.

Вдясно още един арисай заби меча си в корема на човека до себе си, а после и друг, и друг. Смутът плъзна през червените редици като вълна, раздалечаваща се от хвърлен в езеро камък, която обаче пораждаше буря. Скоро вече всички арисаи се биеха яростно помежду си — и физиономиите на всичките бяха объркани.

Кейнис отстъпи встрани и подкани с жест Лирна към пътя, който бе проправил през редиците им.

— Вървете! — заповяда Лирна на оцелелите Кинжали. — Махайте се оттук.

Те обаче останаха — не искаха да си тръгнат без нея. Тя пристъпи към Кейнис и видя, че той трепери от загубата на кръв, кожата му бе побеляла като сняг.

— Хайде, аспект — каза Лирна и го хвана за ръцете.

— Съжалявам… но трябва… да поостана… ваше величество — отвърна той и червен поток бликна от устата му и обагри брадичката му.

— Братко! — Норта се хвърли напред и посегна да сграбчи ръцете на Кейнис, но аспектът отстъпи със залитане към кипналото множество от полудели арисаи и се изгуби сред техния бяс, издигащ се към все по-големи висини на самоунищожението. Норта понечи да го последва, но Лирна извика на Илтис и Давока и те го задържаха. Тя нареди на Кинжалите да вдигнат лежащия в безсъзнание аспект Арлин и ги поведе през битката към стъпалата на храма. Норта крещеше от ярост, докато Илтис и Давока го теглеха подире ѝ.

Навън имаше още трупове, осеяли стъпалата и земята под тях, както на арисаи, така и на кралски гвардейци, имаше и няколко убити без брони в дрехите на Седмия орден. Млада жена с медноруса коса беше коленичила до една пълничка сестра и по лицето ѝ се стичаха сълзи. Стискаше между пръстите си няколко окървавени стрелички. Пълничката жена явно бе мъртва, стъпалата под нея бяха облени в кръв, макар че по тялото ѝ не се виждаха рани. Двете бяха заобиколени от няколко ловни кучета, които виеха жално. Наблизо Трела Ал Орен стоеше сред десетина почернели трупа, лицето ѝ бе оцапано с кръв и сажди. На изток се вдигаше голям облак прах и под него се виждаха тъмните фигури на множество ездачи в сини и зелени плащове — Шестият орден и Северната гвардия препускаха да спасят кралицата.

Норта се дърпаше от Илтис и Давока, ругаеше ги и се мъчеше да се върне в храма. Лирна се обърна и видя как арисаите изведнъж спряха да беснеят, отдръпнаха се един от друг сякаш в отговор на някаква безмълвна заповед и се взряха в килима от трупове, който застилаше храма от край до край.

— Стига толкова! — каза Лирна, закрачи към Норта и го зашлеви. Той спря да се бори и я зяпна с очи тъй лишени от разум, че тя се зачуди дали не е полудял.

— Няма го вече — каза му тя, като се помъчи да смекчи тона си. — Погрижете се за своя полк, милорд.

Лорд-маршалът оклюма и спря да се дърпа от Давока и Илтис. Очите му се плъзнаха по останките от Кинжалите на кралицата, които вече наброяваха не повече от двайсетина.

— Разбира се, ваше величество — промълви той, а тонът му беше едновременно язвителен и уморен. — Могъщият ми полк е на вашите заповеди.

След което се обърна и започна да вкарва някакво подобие на ред сред оцелелите си хора.

Брат Солис спря коня си наблизо, скочи от седлото и забърза към мястото, където аспект Арлин лежеше между Мурел и Алорнис; на лицето му бяха изписани шок и облекчение.

— Ваше величество! — Брат Иверн дръпна юздите до Лирна и я погледна с ужас и загриженост, които я накараха да се замисли как изглежда: цялата опръскана с кръв и стиснала брадвичката. — Трябва ли ви лечител?

— Не, благодаря, братко. — Очите ѝ се насочиха към Северната гвардия, която препускаше да образува кордон между нея и храма. На изток се вдигаше още прах над гъста маса тичаща пехота и през него се виждаше знамето на Ротата на смъртниците на Ал Хестиан.

— Къде е Военачалникът? — попита тя.

Лицето на младия брат помрачня.

— Ранен е, ваше величество. Тежко. Сред свободните мечове имаше скрити куритаи, поне хиляда. — Лирна забеляза кървавата превръзка на ръката му. — Убиха доста бойци, трябва да отбележа.

Тя кимна, обърна се към храма и видя как останалите арисаи се строяват отново в спретнати редици. Не можеше да види лицата им, но смехът им се чуваше ясно. „Половината са били заставени да убият другата половина, а за тях това е само чудесна шега.“

— Намери лорд Ал Хестиан — нареди тя на Иверн. — Да обгради храма, за да попречи на врага да се измъкне. Братята ти да предадат на останалите полкове да направят същото. После ми доведи лорд Антеш.

Арисаите се опитаха да пробият преди Кралската гвардия да е заела напълно позициите си — плътен клин от петстотин души се хвърли срещу полка на Ал Хестиан, докато останалите се разделиха на по-малки групи и пробваха да се измъкнат на изток. Смъртниците на Ал Хестиан обаче останаха твърди, линията им се огъна под напора на атаката, но не се разкъса, лорд-маршалът им бе в центъра на първата редица. По-късно Лирна чу как той използвал шипа си, за да прободе един от своите хора, който обърнал гръб на врага. След четвърт час свиреп бой, когато Кралската гвардия ги заобиколи във фланг, арисаите се оттеглиха в добър ред, загубили около половината от своите. По-малките групи бяха подложени на непрестанните атаки на Северната гвардия и Шестия орден и посичани с десетки. При отстъплението си арисаите се строиха в плътно каре. Движеха се като един-единствен смеещ се звяр. Изкачиха се по стъпалата и изчезнаха в храма.

— Дайте заповед, ваше величество — каза лорд Адал. Обикновено красивите му черти сега бяха загрозени от жаждата за мъст. Арисаите, изглежда, не знаеха какво е капитулация и той бе загубил много гвардейци, докато им бе пречил да се измъкнат. — Ще ги избием до един.

— Ваше величество. — Лирна се обърна и видя Ал Хестиан да сочи с окървавения си шип към реката. — Нашата кавалерия трябва да покрие скрития насип и северния бряг. Това е единственият останал им път за отстъпление.

Тя кимна и каза:

— Лорд Адал, присъединете се към нилсаелските ездачи. Вие ще пазите насипа, докато копиеносците прикриват северния бряг.

Командирът на Северната гвардия кимна неохотно и попита:

— Ами атаката, ваше величество? Все още моля за честта да я поведа.

Лирна огледа армията. Кралската гвардия и нилсаелската пехота бяха строени в добър ред, а стрелците на Антеш заемаха позиции зад тях. Кавалерията патрулираше по фланговете в широка дъга, стигаща чак до реката, за да прегради всички пътища за бягство. Всичко бе свършено с изключение на няколко заповеди и липсата на официален план. „Какъв смъртоносен инструмент сме създали — помисли си тя. — Но той беше достатъчно надраскан и нащърбен за един ден.“

— Това няма да е необходимо, милорд — каза тя на Адал, преди да се обърне към Ал Хестиан. — Армията ще остане на място. Пратете вест да докарат балистите.

Арисаите продължиха да опитват малки набези, докато балистите бяха домъкнати и разположени на нужните места. Някои арисаи бяха запазили конете си — достатъчно, за да предприемат щурм на запад в опит да пробият кавалерийската преграда, но бяха посрещнати от ренфаелските рицари и съсечени до един. Лирна получи доклади за други, които се опитали да преплуват реката и неколцина стигнали до отсрещния бряг, само колкото да осигурят добре дошло развлечение за чакащите ги нилсаелски копиеносци.

В късния следобед Алорнис докладва, че балистите са готови. Както винаги, работата с нейните устройства сякаш придаваше живец на лицето ѝ и тя стоеше и гледаше с лека гордост как и последната машина бе дотъркаляна до останалите. Бойците, които обслужваха балистите, заработиха с лостовете и лебедките, докато всяка бойна машина беше заредена и готова, а кръстосаните рамене извити в очакване назад.

— Когато пожелаете, милорд — каза Лирна на Антеш. Лордът на стрелците кимна и вдигна лъка над главата си. Хората му, наредени точно зад линията на балистите, отвърнаха, като вдигнаха лъковете си високо, изтеглили тетивите зад ухото си за максимален обсег. Антеш свали ръка и бурята от стрели полетя. Небето все още бе достатъчно светло, за да се проследи тъмното им множество, докато се издигаха, за да се посипят върху храма, черен дъжд, който продължи нестихващо, защото Лирна бе заповядала да съберат всяка стрела от бойното поле. Виждаше кръвта, още блестяща по много от върховете им. Стрелците изглеждаха неуморни, макар мнозина да пъшкаха от усилието да изпъват и пускат тетивите с такава скорост, но лицата на всички бяха решителни и пълни с омраза. Явно избиването на толкова много свободни мечове не стигаше да утоли жаждата им за мъст.

Лирна насочи далекогледа към храма и видя как някакъв арисай се опита да се втурне към един от пирамидалните „божествени домове“, но падна, пронизан от три стрели, само на крачка от укритието, а двама от другарите му рухнаха върху него миг по-късно. „Те вече са луди — помисли си тя, когато далекогледът се спря на един арисай, който клатеше глава във весело примирение, загледан в двете стрели, стърчащи от нагръдника му. — Могат ли да полудеят още повече?“

Отговорът не се забави, откъм храма се надигна силен вик на радостна безнадеждност, преди арисаите да се втурнат напред. Вече бяха забравили всякакъв ред и просто се носеха към линията на балистите в хаотичен червен прилив. Лирна изчака, докато водачите им изминат цялата дължина на стълбите, преди да даде заповед на балистите да стрелят. Разстоянието беше намаляло до няма и петдесет крачки и ефектът бе потресаващ: челните арисаи бяха покосени като от невидим сърп, а тези зад тях се спънаха в телата им или бяха отхвърлени от втория залп. В някои случаи стрела пронизваше арисай с достатъчна сила, че да продължи и да убие някой от другарите му. Но въпреки загубите атаката на арисаите запази достатъчен устрем, за да стигне на двайсет крачки от балистите. В този момент стрелците на Антеш пристъпиха напред, опънаха лъковете и пуснаха нова буря от стрели, която спря напълно червената сган.

— Ваше величество — каза Ал Хестиан. — Мисля, че сега е моментът.

Тя кимна и той даде знак на тръбачите и във въздуха отекна сигналът за кавалерийска атака. Антеш мина по редицата на стрелците, като им викаше да спрат, макар че някои пренебрегнаха заповедите и продължиха да стрелят разпалено, така че се наложи да бъдат обуздани със сила. За щастие, и стрелците, и балистите бяха спрели, когато васален лорд Арендил поведе рицарите си от левия фланг, а брат Солис — Шестия орден и Кралската гвардия от десния. Оцелелите арисаи ги посрещнаха с нещо, което можеше да бъде описано само като несравнима доблест: хвърляха се срещу ездачите да ги свалят от седлата, подсичаха краката на конете, биеха се докрай, надавайки радостния си смях.

Граф Марвен ту идваше на себе си, ту пак се унасяше. Тя седеше до него и притискаше влажна кърпа към горящото му чело, колчем страданието му го хвърлеше в панически ридания. Брат Келан беше щедър с червеното цвете при лечението на Военачалника и лицето му помрачня, когато Лирна се усъмни дали е разумно да му дават толкова много.

— Гръбнакът му е счупен под шията, ваше величество — отвърна лечителят. — Ако оживее, никога повече няма да може да ходи. Но няма да оживее.

— Аз… — Марвен се закашля и очите му изведнъж се разшириха и се впиха в лицето ѝ. — Аз убих куритай, Кериша. Казаха ли ти?

Кериша бе графиня Марвен.

— Да, любов моя — отвърна Лирна и попи с кърпата челото и бузите му. — Казаха ми.

— Какво има? — попита той, изведнъж нащрек. — Защо си ядосана?

— Не съм ядосана — каза тя. — Горда съм. Много съм горда.

— Ти… си мила само когато си ядосана — промърмори той и се поотпусна. — Език, който може да реже и коприна, така казваше васалният лорд… Кралицата обаче… — Той млъкна и се усмихна. — Щеше да си намериш майстора в нея. Все пак, мисля, че сега тя ще е склонна да ме изслуша… Онзи замък, който винаги си искала…

— Да — увери го Лирна. — Сигурна съм, че ще те изслуша.

— Момчетата… — Гласът му стана по-тих и очите му се замъглиха. — Ти беше права… Никакъв войниклък за тях… В Пределите има злато, много злато… Ще ги пратим там…

Графът заспа, необезпокояван от хленча и виковете на ранените, препълнили палатката. Вестоносци и капитани идваха при нея през цялата нощ, но Мурел и Илтис ги връщаха до един. Тя остана, загледана в граф Марвен, докато гърдите му спряха да се надигат.

— Мурел — каза Лирна и дамата ѝ дойде веднага. Плътта около лявото ѝ око беше морава, а на бузата ѝ имаше шев. — Отбележи си. Да дадем на графиня Кериша Марвен от Нилсаел земя и достатъчно средства за изграждането на замък.

— Да, ваше величество. — Мурел се поколеба, вперила настойчив поглед в лицето ѝ. — Трябва да поспите.

Лирна поклати глава. Спането означаваше сънища, а тя знаеше какво ще ѝ покажат.

— Помоли брат Келан за нещо, което да ме държи будна. И кажи на брат Холун, че искам пълен отчет за загубите ни.

Русата сестра се казваше Крезия. Стоеше с наведена глава, докато зад нея изгаряха тялото на аспекта ѝ. Лирна ги беше гледала как изричат думите, тези малцина оцелели от един сериозно намалял орден; всеки от тях пристъпваше напред с разказ за доброта, мъдрост или смелост. Лорд Норта също беше тук, заедно с брат Солис и много членове на Шестия орден. Лорд-маршалът се запъна по време на разказа си за времето, което са прекарали в Мартишката гора — разказ, който остана недовършен, защото той млъкна, взирайки се сякаш неразбиращо в тялото на кладата.

— Той така и не видя племенниците си — каза накрая с глас, лишен от всякакво чувство. — Защото беше мой брат и знам, че те щяха да го обикнат.

— Във всяко отношение аспект Кейнис беше велик човек — каза Лирна. — Величие, което ни се разкри едва наскоро, но достатъчно ярко, за да засенчи всички ни. Отсега и навеки ще се знае, че този мъж никога не се е разколебал в избрания от него път, никога не е бягал от най-тежките задължения и е дал всичко в служба на Кралството и Вярата.

Имаше и още огньове за палене, разбира се, и още думи за изричане. Мурел, Илтис и Давока чакаха край кладата на Бентен, а равнината беше осеяна с много други клади. В съответствие с обичая воините от един и същи полк се предаваха на огъня заедно, така че огньовете бяха десетки, а не хиляди.

— Значи вашият орден направи избора си? — попита Лирна сестра Крезия.

Младата жена се поклони, косата ѝ скриваше наведеното ѝ лице като воал.

— Да, ваше величество. Макар че ги умолявах да изберат другиго. — Косата ѝ се разтвори, когато вдигна лице да погледне кладата. Аспект Кейнис вече представляваше само тъмен силует сред пламъците. — Аз никога не мога да бъда като него. Той беше… велик, както казахте.

— Войната има склонност да ни лишава от избор, аспект. Сега си починете. Утре ще искам да ми дадете отчет за броя си.

— Останали сме двайсет и трима, ваше величество — каза Крезия. — Седмият орден никога не е бил многоброен, може би четиристотин души в най-силните си времена.

— Ще го възстановите с времето.

Крезия сведе пак очи и за Лирна не беше трудно да отгатне мислите ѝ. „Още една такава битка и няма да остане нищо за възстановяване.“

Ранното утринно слънце играеше по разпенените води на реката и вдигаше рядка мъгла. Аспект Арлин стоеше сам на брега. Червената му броня вече я нямаше, той беше само висока фигура в син плащ, без съмнение взет от тялото на загинал брат. Наблизо стоеше брат Иверн, който се поклони с уморена усмивка при приближаването ѝ. Лирна се зачуди дали е тук като охрана, или като надзирател.

— Той проговори ли? — попита тя.

— Малко, ваше величество. Попита за аспект Грейлин и лорд Вейлин.

— Ти какво му каза?

Иверн изглеждаше озадачен от въпроса.

— Всичко. Той е нашият аспект.

Тя кимна и отиде при аспекта. Брат Верин бе на десет крачки от нея, както му бе заповядала. Арлин се обърна към кралицата и сведе глава в същия лек поклон, с който беше поздравявал баща ѝ и брат ѝ. Изражението му бе тъжно, както можеше да се очаква, но тя забеляза и оценяващия му поглед, който той никога не се бе свенил да отправя дори към Янус.

— Ваше величество — каза аспект Арлин. — Приемете моите съболезнования за загубата на крал Малциус.

— Благодаря ви, аспект. Макар че всички сме претърпели загуби.

Очите му се стрелнаха към брат Верин. Младият Надарен беше видял много, откакто се бе качил на кораба с нея, и вече не нервничеше толкова, но въпреки това се разшава неспокойно под погледа на аспекта.

— Научих се да съм предпазлива с онези, които са срещали императрицата — каза Лирна.

Аспектът кимна с кротко съгласие и пак се обърна към реката. Бяха срещу мястото, където арисаите я бяха прекосили, и тук водата бе по-неспокойна от другаде, разпенена до бяло там, където се срещаше с брега.

— Как са го направили? — попита Лирна. — Насипа. Лейди Алорнис го смята за сериозен инженерен подвиг.

— С тухли, кости и кръв — отвърна той. — Три хиляди роби се трудиха десет дни под мое командване. Реката е бърза, както виждате, а арисаите използват камшика с голямо удоволствие. Накрая останаха само петстотин роби.

— Изглежда, идеите на императрицата са хитри, но и скъпи.

Той поклати глава.

— Беше моя идея, ваше величество. Измислена по нейна заповед, разбира се. Но хрумването да ви нападнем тук бе мое дело.

— Знам, че не сте били отговорен за действията си. Нашият враг използва множество долни средства.

— Така е. Главно място сред тях заема принудата към безразсъдна свирепост.

— Не се извинявам, задето осигурих бъдещето на Кралството.

— Такова ли е намерението ви, ваше величество? Ако е тъй, императрицата ще е силно изненадана.

Лирна пъхна ръце в гънките на роклята си, та той да не види как ги стиска от гняв.

— Ако разполагате с информация за замислите на врага, искам да я чуя.

— Тя понякога идваше при мен, долу в онази пещера на ужасите, където вложиха тяхната принуда в плътта ми. Предимно задаваше въпроси, изпитваше знанията ми по история, опита ми като командир. Очаквах да изтръгне със сила всяка моя тайна, засягаща Вярата и Кралството, но скоро стана ясно, че тя знае повече от мен. Също така стана ясно, че е съвсем луда, неизбежно последствие от вековете, прекарани в служба на Съюзника. — Той сведе глава, затвори очи и дишането му се учести. — Даже едно кратко излагане на неговото влияние е сурово изпитание.

— Какво ще прави тя сега?

— Очаквам, че ще състави нов план за убийството ви. Изглежда ви намира за крайно дразнеща. „Родила съм хиляди отмъстителни души, но нито една не ми е създавала такива проблеми като тази огнедишаща кучка.“

— Още колко арисаи има тя?

— Може би седем хиляди. Плюс осем хиляди варитаи и свободни мечове.

Лирна хвърли поглед към ръцете на Верин и се увери, че той прави знака за истина. „Макар че тя и преди е скривала лъжи в истините и аз не съм съумявала да ги видя.“

— Мислех, че ще са повече — каза Лирна.

— Войната в Кралството погълна голяма част от най-добрите ѝ войски и във всички краища на империята зреят размирици. Нова Кетия стана жертва на робски бунт, който вдъхнови още въстания във всички провинции. Освен това тя изглежда погълната от някаква мисия на север. Накара ме да екзекутирам един генерал, защото той се усъмни доколко мъдро е да пращат още войски там.

„Мисия на север… Вейлин. Успял е да прекоси леда.“ Слаба усмивка заигра по устните ѝ. „Естествено, че ще успее.“

— Кажи ми повече за тези размирици — каза Лирна.