Огнената кралица

2.

Алуциус

Името на куритая беше Двайсет и седем, макар че Алуциус още не го бе чул да го произнася. Всъщност не го бе чул да казва нищо. Подчиняваше се мигновено на нарежданията и беше идеалният слуга: носеше, чистеше и разтребваше, без да показва и най-малкия признак за умора или недоволство.

— Моят подарък за теб — беше казал лорд Дарнел в деня, когато извлякоха Алуциус от дълбините на Черната твърд. Той очакваше смърт, затова ахна от изненада, когато му свалиха оковите и откри, че ръцете на собствения му баща му помагат да се изправи. — Слуга с несравнимо съвършенство — продължи Дарнел, като махна към куритая. — Знаеш ли, мисля, че твоето стихоплетство започва да ми допада, поете.

— Да, чувствам се много добре в това прекрасно утро — каза Алуциус на Двайсет и седем, докато той му сервираше закуската. — Колко мило, че попита.

Бяха на верандата с изглед към пристанището, а слънцето се издигаше над хоризонта, за да обагри корабите в златист оттенък, който би накарал Алорнис да хукне за платната и четките си. Алуциус беше избрал къщата заради гледката — без съмнение по-рано бе принадлежала на някакъв търговец, вече мъртъв или поробен заедно със семейството си. Сега Варинсхолд беше пълен с празни къщи и ако тази му омръзнеше, можеше да си избере друга, но гледката му харесваше прекалено много, най-вече защото обхващаше цялото пристанище.

„Корабите стават все по-малко — помисли си той, като преброи съдовете с прецизност, родена от навика. — Десет робски, пет търговски и четири бойни.“ Робските кораби газеха най-плитко, големите им трюмове бяха празни и така беше от седмици, откакто гигантският стълб дим се бе издигнал да затъмни слънцето в продължение на дни. Алуциус се беше опитал да напише нещо за това, но откри, че колчем допре перото до хартията, думите не идват. „Как се пише надгробно слово за една гора?“

Двайсет и седем остави и последната чиния на масата и се дръпна назад, когато Алуциус посегна към приборите. Опита първо гъбите и установи, че са сготвени превъзходно, с малко чесън и достатъчно масло.

— Чудесно както винаги, смъртоносни ми приятелю.

Двайсет и седем зяпаше през прозореца и не каза нищо.

— А, да, днес е ден за посещение — продължи Алуциус, докато дъвчеше парче бекон. — Благодаря, че ми напомни. Опаковай мехлема и новите книги, ако обичаш.

Двайсет и седем моментално се обърна и тръгна да изпълнява нарежданията, като се насочи първо към библиотеката. Собственикът на къщата беше поддържал прилична сбирка книги, най-вече за показност, предполагаше Алуциус, защото при малко от томчетата личаха признаци на четене. Бяха предимно популярни романи и няколко от по-известните исторически книги, никоя от които не подхождаше за целите му, така че той бе принуден да тършува с часове из по-големите къщи за по-интересен материал. Имаше голям избор: воларианците бяха плячкосвали ентусиазирано, но не изпитваха особен интерес към книгите, освен като подпалки. Вчера денят се бе оказал наистина плодотворен, Алуциус успя да се снабди с пълен комплект от „Астрономическите наблюдения“ на Мариал и томче с посвещение, което се надяваше да предизвика интереса на един конкретен негов повереник.

„Десет робски, пет търговски и четири бойни кораба — преброи ги отново той, като се обърна към пристанището. — С два по-малко от вчера…“ Спря, когато пред погледа му изникна нов съд — боен кораб, показал се иззад южния нос. Той сякаш напредваше с мъка, само едното му платно беше вдигнато, а дори и то, забеляза Алуциус, когато корабът се приближи, бе прокъсано и почерняло от сажди. Докато се носеше през кроткото сутрешно вълнение към входа на пристанището, зад него се влачеше отпуснато въже, от такелажа му висяха парчета дърво и счупени греди, а оскъдният му екипаж сновеше по палубата, прегърбен като изтощени до крайност хора. Докато пускаше котва, очите на Алуциус забелязаха множество следи от огън, чернеещи по корпуса, и тъмнокафяви петна по мръсната палуба.

„Пет бойни кораба — поправи се той. — И единият май има да разкаже интересна история.“

Пътьом се отбиха в гълъбарника и завариха единствената останала птица в типично гладно настроение.

— Да не го излапаш набързо — предупреди той Синьо перо и размаха пръст, но птицата не му обърна внимание и закълва семената.

Гълъбарникът беше на покрива на Печатарската гилдия, пощаден от пожарите, опустошили сградата, благодарение на конструкцията си от железни греди. Околните къщи не бяха имали този късмет и някога оживеното здание, където Алуциус бе идвал да печата стиховете си, сега се издигаше над улици от трошляк и пепел. От тази наблюдателница градът изглеждаше като скърпен от мръсни петна — островчета от невредими сгради сред море от сиво-черни развалини.

— Съжалявам, ако напоследък ти е самотно — каза той на Синьо перо и я погали по пухкавите гърдички. Отначало гълъбите бяха десет, преди година. Млади птици, всяка с мъничка телена щипка на десния крак, достатъчно силни да носят съобщения.

Това беше първото място, на което побърза да дойде, щом го пуснаха от Черната твърд, и откри, че само три от птиците са останали живи. Нахрани ги и махна трупчетата на другите, докато Двайсет и седем го наблюдаваше безстрастно. Беше рисковано да води тук един роб и да го прави свидетел на най-голямата си тайна, но нямаше кой знае какъв избор. Всъщност очакваше куритаят или да го посече на място, или да го окове отново и да го върне в затвора. Вместо това онзи просто стоеше и гледаше как Алуциус надраска шифровано съобщение на късче пергамент, преди да го навие и да го пъхне в малкия метален цилиндър, който се поместваше в щипката на крака на птицата.

„Варинсхолд падна“, беше написал той, макар да знаеше, че за получателите това вероятно ще са стари новини. „Дарнел управлява. 500 рицари и една дивизия В.“ Двайсет и седем дори не се обърна да види как птицата излита, когато Алуциус я хвърли от покрива, а очакваният смъртоносен удар не се стовари, нито тогава, нито когато пусна следващата птица в нощта на отплаването на Воларианската флота към Мелденейските острови. Изглежда, Двайсет и седем не беше нито надзирател, нито шпионин на Дарнел; беше просто палач, който чака. Както и да е, тревогите му какво вижда куритаят отдавна се бяха изпарили, заедно с надеждата, че може да доживее да види този град свободен… и да гледа пак как Алорнис рисува.

За миг се замисли дали да не прати Синьо перо с последното си съобщение — хората, на които докладваше, без съмнение щяха да се заинтересуват от вестта за пострадалия боен кораб, — но реши да не го прави. Корабът вещаеше нещо голямо и щеше да е по-добре да изчака разкриването на цялата история, преди да изхаби и последната си връзка с външния свят.

Слязоха от покрива по стълбата на задната стена и се отправиха към единствената сграда във Варинсхолд, която изобщо не изглеждаше пострадала — ниската крепост от черен камък в центъра на града. Той знаеше, че там се е водила кървава битка. Гарнизонът на Черната твърд, съставен от воини на Четвъртия орден, бе оказал удивително яростна съпротива, отбивайки последователните вълни варитаи. Самият аспект Тендрис бил в гъмжилото на битката и подтиквал хората си към още по-велики прояви на смелост с непоклатимата си вяра. Поне така се разправяше, ако човек вярваше на бръщолевенията на поробените жители на Кралството. Накрая крепостта паднала, когато срещу нея били пратени куритаите. Аспект Тендрис посякъл четирима от елитните роби, преди да бъде подло сразен от нож в гърба — нещо, което Алуциус намираше за крайно неправдоподобно, макар да признаваше, че лудият копелдак вероятно е загинал в бой.

Варитаите на портата отстъпиха встрани при приближаването му. Двайсет и седем го следваше по петите, понесъл книгите му и най-различни лекарства в торба през широкото си рамо.

Отвътре Черната твърд беше още по-малко внушителна, отколкото отвън: тесен двор с потискащо черни стени и варитайски стрелци, разположени по парапета горе. Алуциус отиде до вратата в дъното на двора и стражите варитаи я отключиха и се отдръпнаха. Той влезе и се спусна по влажните виещи се стъпала към подземията. Миризмата будеше нежелани спомени за времето, прекарано тук — мирис на гнилоч и развала, примесен с острата воня на плъхове. Стъпалата свършиха на няколко разтега по-надолу и той се озова в озарен от факли коридор с десет килии от двете страни, всичките затворени с тежки железни врати. Когато за първи път го доведоха тук, килиите бяха заети до една, но сега всички освен две бяха празни.

— Не — отвърна Алуциус на неизречения въпрос на Двайсет и седем. — Не мога да кажа, че се радвам да се върна, приятелю.

Отиде при свободния меч, който седеше на стол в началото на коридора. Той винаги беше един и същ, мъж с кисела физиономия и яко телосложение, и говореше езика на Кралството с финеса на сляп каменоделец, който се опитва да издяла шедьовър.

— Кой ша е? — изсумтя мъжът, като се изправи и остави встрани полупразен мях с вино.

— Аспект Дендриш, мисля — отвърна Алуциус. — Първо неприятните задължения, както винаги съм казвал. — Прикри една обезсърчена въздишка, като видя как свободният меч се намръщи объркано. — Дебелакът — поясни.

Онзи сви рамене и отиде до вратата в дъното на коридора. Ключовете му задрънчаха, докато отключваше. Алуциус му благодари с поклон и влезе.

За времето на своето затворничество аспект Дендриш Хендрал беше загубил може би половината от прословутото си тегло, но все още бе значително по-дебел от повечето хора. Поздрави Алуциус с обичайното си въсене и липса на официалности. Малките му очички бяха присвити и блестяха в светлината на единствената свещ в нишата над леглото му.

— Надявам се, че си ми донесъл нещо по-интересно от миналия път.

— Мисля, че да, аспект. — Алуциус взе торбата от Двайсет и седем, бръкна в нея и измъкна голям том със заглавие, щамповано в златно върху кожената подвързия.

— „Заблуди и вяра — прочете аспектът, щом взе тома. — Природата на богопоклонничеството“. Носиш ми собствената ми книга?

— Не точно, аспект. Предлагам ви да надникнете вътре.

Дендриш отвори книгата и очичките му се взряха в текста, надраскан на заглавната страница, който Алуциус знаеше, че гласи: „Или «Надутост и надменност — природата на знанието на аспект Хендрал»“.

— Какво е това? — попита аспектът.

— Намерих го в дома на лорд Ал Аверн — каза Алуциус. — Помните го, без съмнение. Наричаха го Лорд на мастилото и свитъка, заради научните му постижения.

— Постижения ли? Той беше аматьор, обикновен подражател на великите таланти.

— Е, той казва много неща за вашите таланти, аспект. Критиката му на вашия трактат върху произхода на алпиранските богове е особено прочувствена и доста елегантно формулирана, бих казал.

Хендрал запрелиства книгата и я отгърна на глава, щедро украсена с изящния почерк на покойния лорд Ал Аверн.

— „Просто повтаря Карвел“? — прочете аспектът с яростно стържещ глас. — Тази празноглава маймуна обвинява мен в липса на оригиналност!?

— Предположих, че може да го намерите за забавно. — Алуциус се поклони пак и тръгна към вратата.

— Чакай! — Хендрал хвърли предпазлив поглед към стоящия отвън свободен меч и се надигна на крака, не без затруднение. — Със сигурност имаш някакви новини.

— Уви, нещата не са се променили след последното ми посещение, аспект. Лорд Дарнел издирва сина си сред пепелищата на своето велико престъпление, ние чакаме вести за славната победа на генерал Токрев при Алтор и също толкова славното завоевание на Мелденейските острови от адмирал Морок.

Хендрал пристъпи по-наблизо и заговори с едва доловим шепот.

— Ами инструктор Грейлин? Още ли няма вест от него?

Всеки път задаваше този въпрос и Алуциус вече се бе отказал от опитите си да разбере причината за такъв интерес към склададжията на Шестия орден.

— Никаква, аспект. Също като миналия път.

Колкото и да е странно, този отговор сякаш винаги вдъхваше увереност на аспекта. Той кимна, седна на леглото си и отпусна пръсти върху книгата. Не вдигна поглед, докато Алуциус излизаше от килията.

Както винаги, аспект Елера се оказа пълен контраст на своя брат по вяра. Когато вратата се отвори, тя се усмихна, стана и протегна тънките си ръце за поздрав.

— Алуциус!

— Аспект. — Винаги му беше трудно да скрие запъването в гласа си, щом я видеше, облечена в тази мръсна сива роба, която не му бяха позволили да смени, със зачервен и протрит от оковите глезен. Но тя винаги се усмихваше и неизменно бе радостна да го види.

— Донесох ви още мехлем — каза той и остави торбата на леглото. — За крака ви. Има една аптека на Говедарския път. Изгоряла, естествено, но собственикът явно е бил достатъчно предвидлив да скрие част от стоката в мазето.

— Изобретателен сте както винаги, драги. Моите благодарности. — Тя седна, бръкна в торбата и извади малка керамична кутийка с мехлем. Свали капачето и подуши съдържанието ѝ. — Масло от кор и мед. Отлично. Ще свърши чудесна работа. — Потършува още малко и намери книгите. — Мариал! — възкликна радостно. — Някога имах пълен комплект. Сигурно са минали двайсет години, откакто го четох за последно. Толкова си добър към мен, Алуциус!

— Правя каквото мога, аспект.

Тя остави книгата и вдигна очи към него. Лицето ѝ бе толкова чисто, колкото позволяваше оскъдната ѝ дажба вода. Лорд Дарнел беше дал особено подробни инструкции относно нейното затворничество, като резултат от съвсем не ласкателните ѝ думи при първото му и единствено посещение тук. Ето защо, докато аспект Дендриш бе подложен единствено на жестокостта на безразличието и строгата диета, аспект Елера беше окована към стената с верига, която ограничаваше движенията ѝ само до две-три стъпки. Досега обаче Алуциус не бе чул от нея и дума на оплакване.

— Как върви поемата? — попита тя.

— Бавно, аспект. Опасявам се, че тези бурни времена заслужават по-добър хроникьор.

— Жалко. Чаках с нетърпение да я прочета. Ами баща ти?

— Праща ви поздрави — излъга Алуциус. — Макар че напоследък го виждам рядко. Много е зает с делата на лорда.

— Аха. Е, предай му моите почитания.

„Поне тя няма да го нарича предател, когато всичко това свърши — помисли той. — Макар че може би ще е единствената.“

— Кажи ми, Алуциус — продължи тя. — Проучванията ти някога отвеждат ли те в южния квартал?

— Рядко, аспект. Там находките рядко са богати, пък и така или иначе не е останало много, из което да ровя.

— Жалко. Там имаше една странноприемница, май се казваше „Черният глиган“. Ако ти потрябва свястно вино, мисля, че собственикът държеше отлична селекция кумбраелски реколти в един тайник под дъските, за да не създава главоболия на кралските акцизни агенти, нали разбираш?

„Свястно вино.“ Откога не бе вкусвал друго освен най-кисел оцет? Воларианците може да нямаха голям интерес към книгите в града, но бяха опоскали всички винени запаси още през първата седмица от окупацията, което го принуди да изпадне в неприятен период на трезвеност.

— Много мило, аспект — каза той. — Макар да признавам, че съм изненадан, че знаете подобни неща.

— Като лечител човек чува какво ли не. Хората споделят и най-съкровените си тайни с онзи, за когото смятат, че може да облекчи болката им. — Погледна го и добави сериозно: — Лично аз не бих се бавила много преди да потърся виното, млади ми господине.

— Аз… няма, аспект.

Свободният меч потропа с ключовете по вратата и изсумтя нетърпеливо.

— Трябва да тръгвам — каза Алуциус и взе празната торба.

— За мен беше удоволствие, както винаги. — Тя му протегна ръка и той коленичи да я целуне — изискан ритуал, който си бяха създали през изминалите седмици. — Знаеш ли — каза аспектът, когато Алуциус стана, — мисля си, че ако лорд Дарнел беше наистина смел, досега да ни е убил.

— И да настрои собственото си васалство срещу себе си? — отвърна Алуциус. — Даже той не е толкова глупав.

Тя кимна и се усмихна пак, докато свободният меч затваряше вратата. Последните ѝ думи долетяха до него тихи, но все пак ясно различими и настоятелни:

— Не пропускай да се насладиш на виното!

Лорд Дарнел прати да го повикат същия следобед и по този начин му попречи да изследва южния квартал. Васалният лорд си беше присвоил единственото оцеляло крило на двореца, блестящ комплекс от мраморни стени и кули, издигащ се сред околните развалини. Стените бяха отчасти покрити със скелета, понеже зидарите се опитваха да придадат на останките убедителен вид на самостоятелна сграда, все едно винаги си е била такава. Дарнел гореше от желание да заличи възможно най-голяма част от неудобното минало. Малка армия роби се трудеше неуморно, за да реализира представите на новия собственик. Съборените крила бяха разчистени, за да отворят място за декоративна градина, осеяна с плячкосани статуи и все още неразцъфтели цветни лехи.

Алуциус винаги се изненадваше от собствената си липса на страх, когато имаше нещастието да го повикат пред васалния лорд; гневливостта на Дарнел бе прословута, а слабостта му към смъртните присъди караше стария крал Янус да изглежда като пример за снизходително управление. И все пак, въпреки явното си презрение и насмешка, Дарнел се нуждаеше от него жив. „Поне докато татко спечели войната за него.“

В новата тронна зала го въведоха двама от по-едрите рицари на Дарнел, с пълна броня и смърдящи ужасно въпреки всичкото лавандулово масло, с което се плескаха. Засега, изглежда, никой ковач не бе разрешил вечния проблем със зловонието, произтичащо от дълго носене на броня. Дарнел седеше на новия си трон, изящно резбована симфония от дъб и кадифе с богато украсена облегалка, която се издигаше на цели седем стъпки. Въпреки че още не се бе обявил официално за крал, Дарнел беше побързал да се натруфи с колкото може повече кралски атрибути. Главно място сред тях заемаше короната на крал Малциус, макар на Алуциус да му се струваше, че на неговата глава стои доста хлабаво. Сега тя се размърда върху челото му, когато васалният лорд се приведе напред да заговори на стоящия пред него жилав и донейде опърпан мъж в дрехите на волариански моряк, с черен плащ, заметнат над раменете му. Страхът на Алуциус се върна при вида на мъжа, застанал зад моряка. Дивизионен командир Мирвек се бе изпънал гордо в черния си емайлиран нагръдник, широкото му покрито с белези лице изглеждаше безстрастно както винаги в присъствието на васалния лорд. Дарнел може да се нуждаеше от него жив, но това със сигурност не важеше за воларианеца. Алуциус почерпи малко кураж при вида на баща си, застанал със скръстени ръце до Дарнел.

— Акула ли? — рече лорд Дарнел на моряка с натежал от насмешка глас. — Флотата ви е била погубена от една акула?

Морякът се вцепени и лицето му показа, че е понесъл обида от човек, когото смята само за малко повече от привилегирован роб.

— Червена акула — отвърна той. Говореше езика на Кралството добре, макар и с акцент. — Направлявана от елвера.

— Елвера ли? — попита Дарнел. — Мислех, че тази прочута елвера е заета да бави генерал Токрев при Алтор?

— Това не е име, или поне не в наше време — обясни Мирвек. — Означава вещица или чародейка и произхожда от древна легенда…

— Не давам и курвенски срамен косъм за вашите легенди! — сопна се Дарнел. — Защо ми водите това пребито псе с неговите фантасмагории за вещици и акули?

— Аз не съм лъжец! — отвърна рязко морякът и лицето му почервеня. — Станах свидетел как хиляда или повече души загинаха от ръцете на онази кучка и нейното създание.

— Озапти си псето — каза Дарнел на дивизионния командир. — Иначе ще получи бичуване за урок.

Морякът се наежи пак, но не каза нищо повече, когато Мирвек сложи ръка на рамото му, за да го възпре, и му прошепна нещо. Воларианският на Алуциус бе лош, но той бе сигурен, че различи думата „търпение“ в успокоителния тон на командира.

— А, малкият поет — каза Дарнел и се направи, че чак сега вижда Алуциус. — Ето нещо достойно за куплет-два. Великата воларианска флота, потопена от изникнала от Мрачното акула в отговор на прищявката на една вещица.

— Елвера — повтори морякът и добави нещо на своя език.

— Какво каза той? — попита Дарнел дивизионния командир, изглеждаше отегчен.

— Родена от огъня — преведе командирът. — Морякът казва, че вещицата била родена от огъня, заради изгарянията ѝ.

— Изгаряния?

— Лицето ѝ. — Морякът прокара ръка пред лицето си. — Изгорено, ужасно за гледане. Твар някаква, не жена.

— Аз пък мислех, че вашите хора не страдат от суеверия — рече Дарнел и пак се обърна към Алуциус. — Как мислиш, че ще се отрази това върху нашето велико начинание, малки поете?

— Изглежда, Мелденейските острови все пак не са паднали толкова лесно, милорд — отвърна безизразно Алуциус. Забеляза как баща му се размърда до Дарнел и улови предупредителния му поглед. Дарнел обаче не изглеждаше смутен от тези думи.

— Така е. Въпреки многото обещания на нашите съюзници те не успяват да ми осигурят Островите, а вместо това водят в дома ми псета, лаещи безсмислици. — Насочи нетрепващ пръст към моряка и каза на Мирвек: — Разкарай го.

— Ела насам, малки поете — подкани го Дарнел с вяло махване, когато воларианците излязоха. — Искам мнението ти за една друга фантасмагория.

Алуциус тръгна напред и коленичи пред трона. Постоянно се изкушаваше да захвърли всяка преструвка за уважение, но знаеше, че търпението на лорда си има граници, колкото и да му е полезен.

— Дръж. — Дарнел вдигна нещо голямо и кръгло от пода до трона и му го подхвърли. — Знаеш чий е, нали?

Алуциус улови шлема и го завъртя в ръце. Шлем на ренфаелски рицар, емайлиран в синьо, с няколко вдлъбнатини и счупен наличник.

— На лорд Вендерс — каза той; помнеше, че Дарнел бе подарил на главния си любимец нежелана от него броня.

— Да — каза Дарнел. — Намерили го преди четири дена със стрела от арбалет в окото. Предполагам, че не е трудно да отгатнеш кой е виновникът за гибелта му.

— Червения брат. — Алуциус прикри усмивката си. „Изпепели цял Урлиш, а още не можеш да го хванеш.“

— Да — каза Дарнел. — Любопитна работа — превързали са раните му, преди да го убият. Още по-любопитен е разказът на единствения оцелял от кампанията. За жалост той не живя дълго, ръката му беше счупена и загнои. Но човекът се закле в Покойните, че целият отряд бил затрупан от каменно свлачище, призовано от дебелия инструктор на Червения брат.

„Грейлин.“ Алуциус се постара да запази лицето си безизразно и попита:

— Призовано ли, милорд?

— Да, с помощта на Мрачното, ако вярваш на такива работи. Първо приказки за обсебен от Мрачното брат, сега пък дрънканици за акулата на вещицата. Всичко това е много странно, не си ли съгласен?

— Съгласен съм, милорд. И още как.

Дарнел се размърда в трона си и го изгледа с лукава прозорливост.

— Кажи ми, при всичкото ти вземане-даване със скъпите ни оцелели аспекти, те да са споменавали някога за този дебел инструктор и Мрачните му дарби?

— Аспект Дендриш иска книги и храна. Аспект Елера не иска нищо. Не споменават за този инструктор…

Дарнел се обърна към бащата на Алуциус.

— Грейлин, милорд — подсказа Лакрил Ал Хестиан.

— Да, Грейлин. — Дарнел върна погледа си върху Алуциус. — Грейлин.

— Спомням си името, милорд. Струва ми се, лорд Ал Сорна спомена за него през времето, което прекарахме заедно при Бунта на узурпатора. Той се грижел за складовете на Шестия орден, ако не се лъжа.

Лицето на Дарнел загуби всякакво изражение, цветът се отцеди от него, както често ставаше при споменаване на името Ал Сорна — нещо, което Алуциус добре знаеше и на което разчиташе да отвлече мислите на лорда от по-нататъшен подробен разпит. Днес обаче не бе толкова лесно да отклони васалния лорд от целта му.

— Склададжия или не — изсумтя той след малко, — сега, изглежда, е купчина пепел. — Измъкна нещо от джоба на копринената си роба и го подхвърли на Алуциус: медальон на верижка от прост метал, обгорен, но не и пострадал. Изобразяваше Слепия воин. — Разузнавачите на баща ти намерили това в пепелта на една клада близо до трупа на Вендерс. Принадлежи или на дебелия инструктор, или на Червения брат — а се съмнявам, че ще извадим чак такъв късмет.

„Да — помисли Алуциус. — Ти определено няма да извадиш.“

— Нашите волариански съюзници се интересуват от всяко споменаване на Мрачното — продължи Дарнел. — Плащат луди пари за роби, за които се носят слухове, че са докоснати от него. Представи си какво ще направят с приятелите ти от Черната твърд, ако заподозрат, че те знаят за още такива. Следващия път, като ходиш при тях, им покажи този медальон и им разкажи тази фантасмагория, а после ми докладвай за всяка тяхна дума.

Стана и тръгна бавно към Алуциус. Лицето му леко потрепваше и устните му бяха влажни от слюнка. Двамата бяха горе-долу еднакви на ръст, но Дарнел беше значително по-широкоплещест — и беше опитен убиец. Някак си обаче Алуциус все така не изпита никакъв страх, докато Дарнел се надвесваше над него.

— Този фарс продължи достатъчно дълго — изграчи васалният лорд. — Довечера ще препусна с всеки рицар под мое командване, за да уловя този Червен брат и да си върна сина. Докато ме няма, ти ще се погрижиш онези лицемерни набожни лайна да разберат, че с радост ще ги предам на нашите съюзници, за да ги одерат живи, ако това ще измъкне от тях тайните им, пък били те аспекти или не.