Огнената кралица

4.

Рева

Претърколи се, за да смекчи удара, но въпреки това усети пареща болка в краката, когато рипна и се втурна към най-близкия дресьор. Беше благодарна за кръвожадността на тълпата: въодушевеният ѝ рев при появата ѝ попречи на мъжа да забележи приближаването ѝ почти докато не стигна до него. Той се завъртя точно преди тя да го шибне с оковите през лицето. Зъбите му се пръснаха и устните му се сцепиха, писъкът му излезе като пронизително гъргорене и той рухна на колене, а веригите се изплъзнаха от ръцете му.

Трите саблезъби звяра, които водеше към жертвите им, моментално се врътнаха, щом усетиха, че нищо не ги възпира, зафучаха срещу Рева и се приготвиха да скочат. Тя се хвърли към дресьора, грабна камшика, окачен на китката му, изплющя с него към най-близката котка и тя отстъпи. Рева вдигна поглед и видя, че Щита и Алерн стоят необезпокоявани в центъра на арената, а другите двама дресьори я гледат ококорено. Щита реагира пръв — втурна се към най-близкия звяр и късият му меч разсече врата му. Останалите завиха и размахаха нокти срещу него. Той се изплъзна с танцова стъпка, но не и без да получи три успоредни резки на гърдите.

Котките на падналия дресьор скочиха към Рева и ѝ отвлякоха вниманието. Тя изплющя отново с камшика, после се втурна напред, като прескочи една замахнала лапа. Когато те се втурнаха след нея, се обърна и камшикът разцепи въздуха със свирепо плющене. Саблезъбите се отдръпнаха пак, после спряха, сякаш в отговор на някакво безмълвно взаимно разбирателство, и се обърнаха към ранения дресьор, който сега се клатушкаше към една врата в стената на арената, притиснал лицето си с ръце: оставяше по пясъка диря от кръв. Котките нададоха еднакво фучене и се втурнаха след него. Едната скочи на гърба му и го повали на пясъка, а другите го заръфаха за краката. Дългите им зъби пробиваха плътта и костите с ужасяваща лекота. Писъците му скоро спряха и котките се отдадоха на угощението, без да обръщат никакво внимание на Рева.

Тя се обърна и видя, че Алерн се опитва да удържи трите котки срещу себе си с къси мушкания на копието. Дресьорът им обаче, разсеян от атаката на Рева, пребледня, изпусна веригите и хукна да бяга. Успя да стигне на десет стъпки от една врата, преди залп на варитайските стрелци от горните трибуни да го прикове към пясъка.

Останали свободни, котките му закръжиха около Алерн във вихрен танц от размахани нокти и озъбени подскоци — търсеха някаква пролука, докато той се въртеше и копието му свистеше бясно. Рева се втурна към най-близката котка и камшикът ѝ се стрелна, уви се около крака ѝ и я изтегли назад, докато тя се мяташе и съскаше. Алерн зърна своя шанс и намушка звяра в рамото, макар че от силата на удара върхът на копието заседна сред костите и сухожилията. Алерн изруга и се опита да го измъкне, а другите две котки се приближиха, готови за убийство.

Камшикът на Рева изплющя пак и ги накара да отстъпят.

— Остави го! — каза тя на Алерн и го избута от трупа. — Вземи това. — Подаде му камшика, после стъпи на дръжката на копието и го счупи. Претърколи мъртвата котка, хвана стърчащия връх и го измъкна от трупа.

— Дръж ги настрани! — заповяда тя на Алерн и се обърна към Щита. Той лежеше по гръб, вдигнал крака да възпре котката отгоре му, която ръмжеше и щракаше с ужасните си челюсти на косъм от лицето му. Оцелелият дресьор пусна останалата си котка и отстъпи, озърташе се диво. Знаеше, че бягството ще означава сигурна смърт, но явно нямаше желание да участва в тази битка, в която силите внезапно се бяха изравнили. Пуснатата котка бързо заобиколи борещата се двойка, спря откъм главата на Елл-Нестра и се напрегна за атака, челюстите ѝ зейнаха и тя скочи… Счупеното копие на Рева я улучи във въздуха и тя се блъсна в саблезъбия звяр върху Щита, като го накара да отстъпи и даде на Елл-Нестра точно толкова място, колкото да забие меча си във врата на животното.

Той се претърколи настрани, когато трупът рухна, измъкна меча си от него и приклекна, когато камшикът на дресьора остави дълга червена резка върху ръката му. Обърна се към явно ужасения мъж и повдигна вежда.

— Сигурен ли си?

Онзи се втренчи в него с паническа нерешителност: и да се бие, и да бяга, го чакаше все същата участ. Рева му спести по-нататъшните размисли, като скочи, изрита го в лицето и го прати в безсъзнание на пясъка. Клекна и му взе камшика и един малък кинжал, който стърчеше от ботуша му.

— Може ли да отбележа, милейди — каза Щита с поклон, — че днес изглеждате прелестно. Червеното наистина е вашият цвят.

Тя изсумтя и се затича към Алерн.

— Би имал по-голям шанс с тези зверове.

Алерн беше изтласкал двете останали котки към края на арената. Дишаше тежко и размахваше камшика, като пресичаше всеки техен опит да се втурнат или скочат към него. Рева замахна със собствения си камшик, уви го около предната лапа на едната и я повали, така че Щита да може да я довърши с меча си. Уби последната котка сама, като я подлъга да атакува, отскочи встрани, а после се метна на гърба ѝ и заби ножа между лопатките ѝ, после пак и пак, докато животното не престана да се бори и от муцуната му не излезе последно жално съскане.

Докато се надигаше от трупа, ликуването на тълпата я заля като потоп. Трибуните над нея представляваха море от радостни лица, които крещяха възторжено, а също така, забеляза погнусено тя, и с нескрита похот. Мъже я зяпаха, жени си оголваха гърдите и върху пясъка се сипеше дъжд от цветя. Едно падна в краката ѝ, орхидея с бледорозови венчелистчета, които потъмняваха до червено по края.

— Вдигни го! — изсъска Щита и Рева забеляза, че той вече държи в ръце цял букет. — Ти също, момко! — извика на Алерн. — Вдигай ги, бързо!

Рева клекна и взе орхидеята, и забеляза как възторжените викове на тълпата достигнаха нови висини.

— Това е знак за тяхното благоволение! — извика Щита към нея през врявата, преди да хвърли предпазлив поглед към балкона на императрицата. — Хората, които уреждат тези зрелища, трудно могат да го пренебрегнат.

Рева хвърли поглед към балкона и видя слабичката фигура на императрицата, все още седнала на пейката, със забулено в сенки лице. Изглеждаше напълно неподвижна и Рева се зачуди дали не е потънала пак в някой от своите периоди на отнесеност. Освен това се усъмни, че императрицата тачи традициите, спазвани тук. „Тя мрази тези хора — спомни си Рева, като хвърли поглед към тълпата. — Какво я интересува тяхното благоволение?“

Видя как императрицата вдигна ръка и даде небрежен знак на Варулек. Чернодрешкото излезе напред, за да заповяда да надуят отново тръбите. Този път тълпата не се подчини толкова мигновено — на въодушевлението и похотта им трябваше повече време да утихнат и оставиха след себе си слабо мърморене, което продължи даже след като императрицата стана и се приближи до ръба на балкона. Сърцето на Рева се сви, щом видя изражението ѝ. Там нямаше нито ярост, нито смущение, само топла и искрена привързаност. Устните ѝ се раздвижиха безмълвно в лесно различими гальовни думи:

— Ти наистина си моя сестра.

Когато я върнаха в стаята ѝ, завари Лиеза да крачи нервно насам-натам. Момичето се сепна от изненада и облекчение, когато Рева влезе и вратата се затръшна подире ѝ. Пристъпи към нея с треперлив смях, а после се закова на място при вида на кръвта, опръскала я от глава до пети, макар да изглеждаше по-шокирана от онова, което държеше.

— Откъде я взе? — попита тя.

Рева сведе поглед към орхидеята. Беше продължила да я стиска, докато императрицата обявяваше, че зрелищата за деня са приключили, и на арената излязоха дузина куритаи. Алерн и Щита бяха оковани и изведени през друга врата, но не и преди младият гвардеец да падне на коляно пред нея, взираше се в очите ѝ с почти трескава вярност.

— Отецът ме благослови, милейди! — извика той, докато го отмъкваха. — Като ми позволи да се бия с вас през този ден!

Щита беше видимо по-слабо развълнуван.

— Тук не спечелихме никаква победа — подхвърли той през рамо. — Предполагам, че знаеш това?

— Живи сме — отвърна тя. — И няма нужда да ми благодариш, милорд.

Рева се зачуди защо Варулек не ѝ е взел цветето. Управителят на арената мълчеше по целия обратен път към килията, лицето му беше напрегнато, а очите му постоянно се стрелкаха към орхидеята в ръцете ѝ.

— Да не би да развалих историята? — попита го тя, когато стигнаха до вратата на стаята. — Предполагам, че легендата е имала различен край.

— Моривек и Корсев стояли на входа на преизподнята и отблъсквали Предвестниците в продължение на един ден и една нощ. — Чернодрешкото се отдръпна, докато куритаите ѝ сваляха оковите с обичайната си предпазливост. — Моривек, по-големият, паднал смъртно ранен и умолявал брат си да бяга. Но Корсев останал, обладан от такава ярост, че убил всеки Предвестник, излязъл от преизподнята, а като видял, че брат му вече е мъртъв, се хвърлил в земните недра да търси още мъст и никога повече не го видели. Макар че както при всяка легенда — добави той, докато вратата се отваряше, — историята се променя в зависимост от разказвача.

— От арената — каза тя на Лиеза и ѝ протегна орхидеята. — Вземи я, ако искаш.

Момичето се отдръпна и поклати глава.

— Това не за мен. — Хвърли още един поглед към окървавената Рева и тръгна към дъното на стаята. — Приготви теб баня.

Докато вдигащата пара вода бликаше от орнаментирания бронзов кран на стената, Рева седна на мраморните стъпала и започна да масажира китките си.

— Аз изпере това — каза Лиеза и посочи окървавените дрехи на Рева.

— Ти не си ми робиня — отвърна тя.

— Не съм и свободна — сви рамене Лиеза. — А и няма какво друго прави.

Рева стана и се втренчи с очакване в нея. Момичето изглеждаше озадачено за миг, после се засмя и обърна гръб. Рева изрита обувките си, свали блузата и панталоните си и ги остави на купчина на пода, след което влезе във водата и въздъхна от успокоителната ѝ топлина.

— С кого се била? — попита Лиеза, докато коленичеше да вземе дрехите, все още с извърнат поглед.

— Някакви котки с големи зъби.

— Убила ги всичките?

— Всички освен три. — Рева си спомни гледката на трите оцелели котки, които лакомо се тъпчеха с тялото на умрелия си господар, с муцуни и зъби почервенели от трескавото лапане. Въпреки ужасите на зрелището неволно изпита прилив на жалост. Въпреки цялата им свирепост това бяха окаяни създания, държани вечно гладни и подложени на жестоко отношение, създания, на които не им бе позволено да изпълняват ролята, отредена им от Отеца. „Точно това правят те — помисли Рева. — Изопачават света в съответствие с жестоките си прищевки.“

Отдели малко време да разплете плитката си, а после се потопи във водата и запрокарва пръсти през косата си, за да махне слепналата я кръв. Банята беше дълбока и ѝ позволяваше да се потопи изцяло. Тя се спусна, докато краката ѝ докоснаха плочките на дъното. Усещането за косата между пръстите ѝ разбуди спомени за Велис, как тя обичаше да я реше и да я оформя в една от хилядите известни ѝ прически. „Велис, Елеса…“ Толкова далечни и вероятно загубени завинаги.

Някакво раздвижване на водата я накара да се подаде на повърхността и тя се сепна при вида на Лиеза, която се потапяше гола при нея.

— Какво правиш? — попита тя и извърна очи.

— Дрехи се нуждаят от пране. — Момичето посегна към скупчените дрехи на Рева и ги бутна във водата с лека усмивка върху устните.

— Изпери ги по-късно.

— Аз не твоя робиня. — Усмивката на Лиеза се разшири, тя посегна за калъп сапун и почна да търка дрехите. Рева се обърна и отиде в другия край на банята. Искаше ѝ се да излезе, но знаеше, че погледът на момичето ще я последва, ако го направи.

— Вие нямате никакво уважение един към друг — промърмори тя. — Не уважавате чуждия живот, а явно и правото на уединение.

— Уединение? — попита Лиеза.

— Ами… — Рева се помъчи да преведе идеята и откри, че ѝ е трудно. — Това значи да останеш сам, да имаш тайни. Да запазваш скромност.

— Скромност?

— Няма значение. — Тя чу как Лиеза потисна кикота си и се върна към търкането на дрехите ѝ. — Виждам, че вече не се страхуваш толкова.

— Напротив, аз страхува. Страхът идва като… — Рева я чу да пляска по водата.

— Вълна?

— Да, вълна. Голяма вълна, когато се опитала да убие императрицата. По-малка вълна сега.

Рева откри, че се обръща в неволна изненада, а после отклони пак очи при вида на гърдите на Лиеза, стърчащи току над водата.

— Опитала си се да я убиеш?

— С отрова. Не станало. Тя задържала мен при себе си. — Лиеза се намръщи. — Намирала ме за… забавна.

— Защо си го направила?

— Господарят ми… за мен бил не само господар. Също и баща. Майка ми била робиня. Умряла, когато аз още малка. Той мен отгледал, обичал. Не можел мен освободи, такъв законът. Не харесвал императрицата и го казал. Тя отредила на него Трите смърти и взела робите му за свои.

— Съжалявам за провала ти. Все пак, от името на своята кралица и народ, ти благодаря за опита.

— Кралица, това друга дума за императрица, нали?

— Предполагам, макар че са доста различни.

— Твоята кралица не жестока?

Рева си спомни как кралицата заби кинжал в гърдите на воларианеца тогава, на кораба, моменталната и коренна промяна в поведението ѝ, докато изхвърляха тялото през борда.

— Тя е свирепа в своята отдаденост на каузата ни, защото каузата ни е справедлива.

— Мислиш тя спечели тази война? — В тона на Лиеза ясно се долавяше съмнение.

— С малко помощ. — Рева усети как клепачите ѝ натежават, топлата вода и изтощението от битката се бяха съюзили да я надвият. Облегна се на стената и отпусна глава върху ръцете си. — Има един мъж, мой приятел. — Рева откри, че се усмихва. — Мой по-голям брат във всяко важно отношение. Ако оцелея тук достатъчно дълго, за да стигне вестта до него, той ще дойде за мен. — Тя затвори очи и гласът ѝ отслабна до шепот. — Макар че не искам да рискува повече заради мен…

Остави всичко да избледнее — арената, милата усмивка на императрицата — и се отпусна в топлата прегръдка на водата, позволи ѝ да се просмуче в нея, успокояваща, гальовна…

Събуди се със сепване и ръцете на Лиеза пуснаха раменете ѝ, когато тя се дръпна разтревожено.

— Ти… напрегната — каза момичето. — Знам как направи това да се махне. — Вдигна ръце и разшава пръсти, после бавно посегна да прокара нокти през косата на Рева.

— Недей. — Рева хвана ръката ѝ и я избута. Не ѝ хареса тръпката, която изпита при допира до кожата ѝ. — Моля те.

— Аз не твоя робиня — каза Лиеза. — Искам…

— Не мога. — Рева потисна един прилив на самообвинение, щом чу съжалението в гласа си. — Има някой, който ме чака.

Оттласна се към стъпалата и излезе от банята, отиде до леглото и се загърна с един чаршаф. Облегна се на една колона, без да поглежда към Лиеза, защото знаеше, че тя се взира в нея. Смъкна се на мраморния под и прошепна:

— Верността е единственото, което мога да ѝ дам.

Събуди се в мрак. Лиеза спеше до нея, гола и незавита. След като беше свършила с дрехите на Рева, бе изпрала и своите и ги бе оставила да съхнат.

— Няма къде другаде да спя — бе казала тя, надвесена над леглото, след като угаси лампите.

Рева се обърна настрани, с гръб към нея.

— Тогава спи…

Рева се надигна и очите ѝ се плъзнаха към почти невидимата врата. Осъзна, че е била събудена от звука на превъртане на ключ. Стана, метна един чаршаф върху разсейващата фигура на Лиеза и взе все още влажните си дрехи. Успя да ги навлече преди вратата да се отвори и на прага да се появи Варулек с лампа в ръка. Рева премигна изненадано, щом осъзна, че е сам и че в тунела зад него няма куритаи.

„Внимателно — каза си тя и потисна инстинктивния импулс да се нахвърли върху чернодрешкото. — Той не би дошъл тук беззащитен.“

Затова остана да стои мълчаливо, докато той влизаше. Погледът му се плъзна по стаята и се спря само за кратко при вида на частичната голота на Лиеза. Лицето му беше напрегнато от овладян, но ясно доловим страх: лицето на човек, който си налага да изпълни неизбежен дълг. Това изражение ѝ беше добре познато.

— Имам да ти покажа нещо — каза шепнешком той.

Рева не отвърна, само изгледа втренчено празния тунел зад вратата.

— Ако не се интересуваш от това, което ти предлагам — каза той, като проследи погледа ѝ, — да ме убиеш ще е най-голямата услуга за мен.

„Удар по слепоочието, който да го обезвреди, още един да смаже ларинкса му и да му попречи да вика. Запушваш му носа и устата, докато се задуши. Будиш момичето и намираш изход от това кошмарно място.“ Всичко бе толкова лесно. Но нещо в погледа му я възпря, още едно добре познато ѝ изражение, което беше виждала многократно в Алтор. „Надежда. Той вижда в мен надежда.“

— Отецът не гледа добре на измяната — каза тя и посегна към обувките си. — Аз също.

Светлината на лампата беше мъждива и я караше да стои близо до него, докато той я преведе по тунела до една малка врата, отключи я с тежък железен ключ и отвори. Стълбището зад нея беше тясно, а стъпалата и стените — грубо изсечени, без прецизността, която личеше във всяка линия на арената.

— Този отец, за когото говориш — каза той, докато слизаха по стълбите, — той е твоят бог, така ли?

— Единственият бог, който ни е създал, за да познаем любовта му. — Тя потисна желанието да се закашля от застоялия въздух, който сякаш се сгъстяваше с всяка крачка. Миришеше само на прах, но създаваше усещане, типично за рядко посещаваните места.

— Аха — каза Варулек. — Алторската ерес, заличена при Прочистването. Значи последователите на Шестокнижието са намерили подслон във вашето Кралство.

— Десетокнижието — поправи го тя. „Макар че аз им обещах и единайсета книга.“ — Да не би да казваш, че моят народ е дошъл от тази земя?

— Прочистването накарало хиляди да избягат през океана. Търсачи, Асценденти, поклонници на слънцето и луната. Макар че твоят народ бил сред най-многобройните, заедно със Слугите на мъртвите.

„Слугите на мъртвите?“

— Вярата. Вярата също ли произлиза оттук?

— Разцъфтяла е току преди Прочистването. Някои казват, че то я е породило. В течение на само двайсет години хиляди хора отхвърлили боговете и предпочели да се кланят на мъртвите, молели за място в техния въображаем рай отвъд живота. Подобна всеотдайност била анатема за Управителния съвет, който искал да наложи пълна вярност към империята. Слугите на мъртвите били първите, които изпитали неговия гняв, макар че се съпротивлявали добре под предводителството на един мъж, Варин. С времето обаче били принудени да заминат в изгнание, отплавали с кораб към някаква влажна земя оттатък морето, където по-късно ги последвали и други, докато Съветът се опитвал да заличи и последния остатък от онова, което наричал „ирационални вярвания“.

— Вие сте убили своите богове — каза Рева, спомнила си думите на императрицата.

— Не. — Стигнаха края на стълбището и Варулек се наведе да отключи друга врата, после я отвори на скърцащите ѝ панти. — Скрихме ги.

Пространството зад вратата издаде продължително ехо, когато той пристъпи вътре, макар че абсолютната чернота не позволяваше да се преценят размерите му. Варулек спря до вратата, вдигна лампата към една факла на стената и се отдръпна, когато пламъкът разцъфтя. Рева го последва и стаята постепенно се разкри пред нея, докато той минаваше от факла на факла. Погледът ѝ моментално се насочи към статуите — три фигури, две мъжки и една женска. Бяха в естествени размери и изглеждаха замръзнали в миг на оживен спор. Жената беше приведена напред, вдигнала ръце и сякаш се обръщаше едновременно и към двамата. По-високият мъж гладеше брадатото си лице и челото му бе сбърчено сякаш в дълбок размисъл. Другият беше гладко обръснат, с тесни красиви черти, и изглеждаше застинал, докато свива рамене. Гледаше жената с полуусмивка, а на лицето му бе изписано любезно несъгласие.

Трите фигури стояха около някакъв каменен блок с равна горна повърхност и кръгла вдлъбнатина в центъра. Блокът изглеждаше напълно незасегнат от времето, линиите му бяха ясни, без щръбки или драскотини. Освен това контрастираше с трите статуи, защото беше издялан от някакъв черен камък, докато те бяха изваяни от сив гранит.

— Това боговете ли са? — попита тя Варулек.

— Боговете са прекалено възвишени, за да бъдат уловени от смъртна ръка, в дума или камък.

Тя се намръщи при тона му: долавяше в троснатата му нотка слаб отзвук от празните дрънканици на жреца.

— Това са Тираните — продължи той и посочи трите фигури. — Родоначалниците на дермосите. Някога те управлявали целия свят със зла магия, поразявали всеки, който дръзвал да надигне глас срещу тях, триумвират на тиранията. По-късно боговете ги низвергнали и ги прокудили в огнената преизподня в земните недра, където от тях се пръкнали дермосите. Не, това не са боговете. — Той се отдалечи към една стена. Светлината на лампата заигра по камъка. — Ето къде ще ги откриеш.

Рева отиде до стената и видя, че камъкът е груб, заравнен от неумели ръце и покрит с мънички вдлъбнатини. Като се взря по-внимателно, забеляза, че това са някакви символи, подредени на групи, в началото изписани грижливо, но ставащи все по-неравни нататък по стената.

— Свещено писание? — попита тя Варулек.

— От всяко поколение биват избрани само малцина — каза той. — Хора със силата и волята да удържат божествената същност, и ръцете им са водени от боговете, за да предават тяхната мъдрост и напътствия, изсечени в камък, докато у тях остава живот и сила. Макар че такъв дар неизбежно си има цена.

Той тръгна покрай стената и светлината разкри още писания, всички символи ставаха все по-нееднородни, докато накрая се превърнаха в обикновени драскулки в камъка. „Това е работа на луд, драскащ в тъмното“, заключи Рева, но реши, че е по-добре да не го казва засега. Докато Варулек минаваше покрай нея, тя забеляза пак татуировките, покрили ръцете му, и откри несъмнена прилика със знаците на стената.

— Какво пише тук? — попита тя. — Можеш да го разчетеш, нали?

Той кимна, все така вперил поглед в стената.

— Да, макар че се съмнявам на света да има друга жива душа, която би могла да го направи. — Върна се до мястото, където символите бяха най-ясни. — „Тираните се връщат — прочете той, като плъзгаше пръст по камъка. — Скрити зад лика на герой, невидим дермос, пуснат на воля по земята. Даже това убежище ще бъде загубено за боговете.“

„Това убежище.“

— Арената — каза Рева. — Тя си остава светилище даже след като боговете са били прокудени. — Погледът ѝ се върна към ръцете му. — Ти си жрец.

Той кимна.

— Да. Може би последният. Това е била свещената задача на семейството ми от поколения, заедно с грижата за тази арена. Предците ми са били опекуни на този храм дълго преди издигането на Съвета с неговите зловредни идеи за рационалност. Били сме достатъчно мъдри да се престорим, че отхвърляме набожността си, едни сред първите, врекли се във вярност към Съвета и империята, първите, които обвинили други. Трупали сме доверие, което е устояло през всички тези векове. Тъй пълно било унищожението на боговете, че сме могли да си върнем символа на истинската си преданост. — Той вдигна ръка и разпери пръсти, за да покаже татуировките си. — Съветът си мисли, че това е само традиция сред хората, които отговарят за поддържането на арената. Но тя, разбира се, знае, че не е така.

— Императрицата знае какъв си?

— Знаеше го много преди издигането си. Тя дойде тук преди години, когато още носеше друго тяло. „Ти имаш тайна“, каза ми и ми заповяда да я доведа тук или да бъда изобличен. Знаех, че една нейна дума ще е достатъчна, за да ме екзекутират, и се подчиних. А тя се смееше. — Устата му се изкриви в ярост и срам. — Присмиваше се на това свято място. — Варулек се успокои с мъка и посочи каменния блок между трите статуи. — Само че млъкна, щом видя това.

Рева огледа отново камъка. Не откри нищо особено в него, освен прецизността на изработката. По него липсваха всякакви белези, нямаше нищо, което да издава предназначението му. Тя се приближи, като мина между фигурите на жената и брадатия мъж. „Съд за светена вода?“ Приведе се и протегна ръка към вдлъбнатината в центъра.

— Не го пипай! — Гласът му беше само малко по-силен от шепот, но в него имаше толкова силно предупреждение, че ръката ѝ замръзна.

— Какво е това? — попита тя.

— Не знам. Нито пък онези преди мен са знаели. Но най-суровата заповед, набивана в ума на всеки член на моето семейство, откакто сме се нагърбили със свещения си дълг, гласи: не пипай камъка.

— Тя пипна ли го? Когато дойде тук?

Той поклати глава.

— Надявах се, че може да го направи, ала не. Тя знае прекалено много. Но когато дойде тук, не беше сама. С нея имаше един младеж в червено, малко по-възрастен от теб. И явно беше лудо влюбен в нея. „Ако ме обичаш — каза му тя, — докосни камъка.“ И той го докосна.

Варулек се приближи, така че светлината на факлата да заиграе по камъка; черната повърхност заблестя. „Прекарал е тук долу векове, а няма и прашинка“, помисли Рева.

— Какво стана с него?

— Тя не искаше аз да видя и ми заповяда да стоя до вратата. Но видях как момчето потрепери и извика, сякаш едновременно от болка и наслада. Тя се приведе към него и прошепна някакъв въпрос, който не можах да чуя. Отговорът на момчето беше тих, но изпълнен с благоговение. То вдигна ръцете си, които сияеха с някаква странна светлина, трептяща като мълния. Тя му каза да го пипне отново, да види какви други дарби ще му донесе, тъй рече. И той го докосна. Този път не извика, замръзна неподвижно в мига, щом ръката му се допря до камъка, досущ като тези статуи, и не отговаряше на прошепнатите въпроси. Видях усмивката ѝ, усмивка на огромно задоволство… а после тя го уби — пристъпи към него и му счупи врата. „Дай това на зверовете си — каза ми и посочи трупа. — Един ден ще се върна, предполагам след години. Или доста по-скоро, ако разбера, че си проговорил.“

— И никой друг не го е виждал? — попита Рева. — Никой от… съществата като нея?

Варулек поклати глава.

— Само тя.

„Значи крие свои собствени тайни.“ Рева си спомни прошепнатото предложение на императрицата. „Когато моят любим дойде при мен, ще сразим Съюзника и целият свят ще бъде наш… Какво ли замисля тя?“ Рева въздъхна обезсърчено и ѝ се прииска да можеше да потърси съвет от Велис — тя би разнищила това за миг. Както и кралицата.

— Не мога да ти предложа никакво прозрение в случая — каза тя на Варулек. — Но ако успееш някак си да предадеш съобщение на моята кралица…

— Невъзможно. Към това място ме обвързва нещо повече от дълг. Ако изляза дори на крачка извън очертанията на арената, ме очакват Трите смърти.

— Тогава защо ми показваш това?

— Не него исках да ти покажа. — Той се върна до стената и поднесе факлата към едва различима група символи близо до края, точно преди да станат съвсем неясни. — Ето тук — каза и я подкани да се приближи, а пръстът му се плъзна по знаците. — „Ливела ще бъде въплътена, когато Огнената кралица се въздигне.“

— Ливела? — Лиеза бе изрекла същото име тази сутрин, с глас натежал от страх. Откри, че се отдръпва при вида на внезапната напрегнатост в очите на Варулек.

— Велика жена-воин от легендите — прошепна той. — Дарена от боговете с по-големи умения и сила от всяка друга. Тя пътувала до преизподнята, сражавала се със самите дермоси и убила трима. Един с меч, един с копие и един… — Той ѝ подаде факлата, отиде в един сенчест ъгъл на пещерата и се върна с нещо, увито в овехтял плащ. Ръцете му трепереха от вълнение, докато отмяташе плата. Тя видя пръчка, дълга малко над пет стъпки. Дървото беше бледо и излъскано от употреба, а от двете страни на централната ръкохватка имаше украса: от едната страна кръстосани мечове, а от другата — кръстосани брадви.

— И един — продължи Варулек, затаил дъх от благоговение и страх, очите му блестяха на светлината на факлата, — един убила с лък от планински бряст.