Огнената кралица

11.

Френтис

— Средзимната нощ — каза брат Лерниал с глухия си глас. Почти не беше обелил и дума, откакто пристигна с еорилката предния ден. Седеше отпуснат пред един огън и се взираше в пламъците с часове. Инша ка Форна не се отделяше от него и го гледаше с неизменно напрегнато очакване.

— Седмият орден — промърмори Иверн, който ги наблюдаваше заедно с Френтис от края на групата на събралите се капитани. Върху лицето му се смесваха объркване и подозрение. — Скрит в Кралската гвардия. И къде ли още, да се чуди човек.

— Аспект Грейлин създаваше впечатлението, че те имат много маски — каза Френтис.

— Грейлин. — Иверн поклати глава. — Колко ли лъжи са ни разправяли, как мислиш?

— Достатъчно, за да ни пазят в безопасност. — Френтис се изправи, когато брат Лерниал каза нещо и Инша ка Форна вдигна ръка да го повика при тях.

— Какво ще стане в Средзимната нощ? — попита Бандерс брата.

— Варинсхолд. — Лерниал се намръщи съсредоточено, върху слепоочието му запулсира една вена, а на челото му изби пот. — Лорд Ал Сорна атакува Варинсхолд. Нещо… нещо ще се случи.

— Армията на Ал Сорна е в Уорнсклейв — каза Бандерс. — Как би могъл да осъществи такава атака?

Лерниал изпъшка болезнено, изви гръб и издиша бавно, после клюмна напред с отпуснато от изтощение лице.

— Това е всичко — промърмори той.

— Трябва да има още — настоя Бандерс, което предизвика мръщенето на Инша ка Форна.

— Оставете го! — каза тя. — От това… го боли, много.

— Можеш да чуеш мислите на лорд Вейлин? — попита Френтис Лерниал с по-мек тон.

Братът поклати глава.

— Само на брат Кейнис. Така… е по-лесно. — Дари го с бледа усмивка. — Но да газиш дори през най-дисциплинирания ум е уморителна работа.

Френтис кимна благодарно, стана и се отдалечи от мъжа, за да се посъветва с Бандерс и Солис.

— До Средзимната нощ остават три дни — каза баронът. — Твърде малко време за планиране. Накарах моите хора да отсекат дървета за стълби и обсадни машини, но още няма нищо готово.

— Така че канализацията остава единствената ни възможност — каза Френтис. — От рицарите на Дарнел знаем, че аспектите Елера и Дендриш са в Черната твърд, а може би и аспект Арлин. Не им давам кой знае какви шансове, ако градът бъде атакуван. Аз мога да ги опазя, ако ми позволите.

— По-важно е да овладеем някоя порта — отбеляза Солис.

— Аспектите…

— … са наясно, че понякога Вярата иска жертви. Ще овладеем една порта, за да пуснем рицарите на барон Бандерс в града, а после ще се отправим към Черната твърд.

— „Ние“ ли, братко?

Бледите очи на Солис го гледаха неотклонно, без да оставят място за спор.

— Братко, ти водеше отряда си добре и те са ти верни. Но твоята вярност принадлежи на мен. Или вече не желаеш да се наричаш брат?

— Никога не бих се наричал другояче — отвърна Френтис и гневът му се надигна да обагри лицето му.

Солис просто премигна и се обърна към барона.

— Потегляме на разсъмване, което би трябвало да ни позволи да се приближим до града по тъмно след три нощи. — Погледна Френтис. — Избери хората си и бъдете готови.

Следваха Саламурената река до Варинсхолд: движеха се в единична нишка покрай брега, който беше достатъчно влажен, за да предотврати всякакъв издайнически облак прах. Френтис избра Давока, Греблото и Трийсет и четири да го придружат в канализацията, с което предизвика гръмогласните протести на Арендил и Иллиан, че са изключени. Давока порица остро дамата за нейната сприхавост, а Бандерс отхвърли дори самата мисъл да изпусне от погледа си Арендил.

— Ще стоиш до мен през цялото време — каза той на внук си. — Ако всичко мине добре, васалството ще има нужда от нов лорд до края на седмицата.

След двудневно пътуване спряха в една плитка вдлъбнатина в земята току на юг от Саламурената река. Варинсхолд беше извън полезрението им, скрит зад хоризонта. Братята на Солис отидоха да разузнаят околния терен, предимно трева и пепелища, останали от изгорената Урлишка гора. Върнаха се по смрачаване и докладваха, че воларианците, изглежда, са се отказали от патрулирането.

— Може би не им е останала кавалерия за такава задача — предположи Ермунд. — При Шпората избихме стотици.

С падането на нощта се настаниха за почивка. Увиха се в плащовете си, за да се опазят от нощния хлад, защото не можеха да рискуват да палят огън. Френтис седеше и гледаше как другите спят, решен да остане буден, както и през последните две нощи, което го караше денем да се бори с изтощението на всяка крачка. По едно време се беше събудил със сепване, за да открие, че Давока го придържа в седлото, и поклати глава в отговор на настойчивите ѝ молби да поспи през нощта. „Тя ме чака там“, знаеше той със студена увереност.

— Утре ли ще свърши, братко? — попита Иллиан. Седеше на няколко стъпки от него, увита в плащ, взет от някакъв мъртъв воларианец при Шпората. Само бледият овал на лицето ѝ надзърташе изпод качулката.

„Толкова е млада — помисли си Френтис. — Толкова мъничка. Човек никога не би разбрал, както не разбираше и когато гледа нея.“ Подразнен от сравнението, той извърна поглед.

— Кое да свърши? — попита той, без да повишава глас.

— Войната — отвърна тя и се примъкна до него. — Греблото каза, че дойде ли новият ден, всичко ще е свършило. — Усмихна се унило. — После каза, че ще си купи бардак с плячката.

— Съмнявам се, че са останали бардаци за купуване, милейди.

— Но това ще е краят, нали? Войната ще свърши?

— Надявам се.

Тя изглеждаше странно посърнала от отговора му, върху устните ѝ се мярна все по-рядкото ѝ цупене.

— Няма да има вече горин — промърмори. — Няма да има вече Давока. Арендил ще замине да управлява васалството си, Греблото ще отиде в своя бардак, а ти — в Ордена.

— Ами ти, милейди?

— Не знам. Нямам представа дали баща ми е жив, дали къщата му още стои.

— Ами майка ти?

Изражението на Иллиан се вкисна.

— Навремето татко разправяше, че умряла, когато съм била малка. Един ден чух две от прислужничките да клюкарстват — оказа се, че скъпата ми майка забягнала с някакъв морски капитан, когато съм била на не повече от годинка. Татко наредил да махнат от къщата всяка останала нейна дреха и всеки неин портрет. Не знам даже как е изглеждала.

— Не всички стават за родители — каза Френтис; мислеше за собственото си семейство, ако то изобщо можеше да се нарече така. — Каквато и да е участта на баща ти, земите и всичките му притежания сега по право са твои. Сигурен съм, че като му дойде времето, кралицата ще се погрижи да ти бъдат върнати.

— Да ми бъдат върнати. — Тя огледа заобикалящите ги пепелища, сребристобели под лунната светлина. — Това изобщо възможно ли е вече? Толкова много беше унищожено. Освен това не съм сигурна, че искам да си върна собствеността над една празна руина.

— Арендил… — каза предпазливо Френтис. — Ти, изглежда… си падаш по него.

Тя въздъхна тихичко, смутено и малко раздразнено.

— Така е. Той е много сладък и предполагам, че един ден лейди Улис ще му намери съпруга, подходяща за фини одежди, балове и пустословно бъбрене с привилегировани глупаци. Аз не съм такава. Поне сега не съм, ако изобщо някога съм била. — Размърда се сред гънките на плаща си и вдигна арбалета, стиснала здраво дръжката. — Създадена съм за това. Създадена съм за Ордена, братко.

Той можеше само да се взира в съвсем сериозното ѝ лице.

— В Шестия орден няма сестри — каза, неспособен да намери друг отговор.

— Защо?

— Просто няма. Никога не е имало.

— Защото само мъжете водят войни ли? — Тя кимна към Давока. — Ами тя? Ами аз?

Той се размърда неловко и сведе очи.

— Съставът на ордените се определя от догмите на Вярата. Те не могат да бъдат отхвърлени с лека ръка…

— Могат, ако ти се застъпиш за мен. Особено ако и брат Солис добави своя глас. Вече всичко се промени, чух самият ти да го казваш.

— Това е глупава идея, Иллиан…

— Защо да е глупава?

— Да не искаш да си като мен? — Той се приведе напред, впил очи в нейните, внезапно ядосан от наивността ѝ. — Имаш ли някаква представа какво съм правил?

— Ти си велик воин и човекът, който ми спаси живота.

Той въздъхна и гневът му се изпари.

— Проправих си път с убийства през половината свят, за да се върна в това кралство, и когато кралицата дойде да си вземе трона, ще се погрижи да си платя.

— За какво? Че спечели войната ли?

Той просто поклати глава.

— Някога бях същият като теб, загубен, търсещ дом, и умолявах за същата услуга човек, който по-късно се намрази, задето се е съгласил. А аз вече съм се преситил на омраза. Ако искаш, обърни се към брат Солис, той ще ти каже същото.

— Ще видим — промърмори тя и потъна в навъсено мълчание.

Той я гледаше как остави арбалета, извади стрела от колчана си и почна да точи острия ѝ назъбен връх с малък брус. „Не — призна пред себе си. — Тя не е създадена за рокли и балове.“

— Знаеш ли — каза, — в южните джунгли на Воларианската империя живее звяр, висок дванайсет стъпки и целият покрит с козина. Изглежда досущ като човек на кокили.

Тя го погледна и повдигна вежда.

— Лъжеш.

— Не. Кълна се във Вярата. А в океаните на изток има гигантски акули, големи колкото кит и нашарени от край до край с червени ивици.

— Чувала съм за тях — призна тя. — Веднъж моят учител ми показа рисунка.

— Е, аз пък съм ги виждал. На този свят може да се намери и друго освен война, Иллиан. Красотата не е по-малко от грозотата, стига да имаш очи да я видиш.

Тя се засмя тихичко.

— Може би един ден и аз ще си намеря някой морски капитан и ще тръгна да я търся.

Той знаеше, че това са празни приказки, а хуморът ѝ е насилен. Умът ѝ беше насочен само в една посока.

— Надявам се да го направиш.

Видя я как се намръщи, докато оглеждаше лицето му — млада красота, опетнена от загриженост.

— Трябва да спиш, братко. Моля те. Аз ще бдя над теб. Ако започнеш да… се разстройваш, ще те събудя.

„От някои сънища няма събуждане.“ Но вече беше толкова уморен, а след по-малко от три часа го чакаше битка.

— Не пренебрегвай собствената си почивка — каза ѝ той, легна на една страна, вдиша дълбоко и затвори очи.

Тя седи сама в просторна стая с мраморен под и изящни мебели; следобед е и лек ветрец полюшва дантелените пердета, висящи над арките към балкона. Стаята е била на съветник Лорвек и е пълна с неща, купени или откраднати от всички краища на света: алпирански статуи от бронз и мрамор, изящни картини от Обединеното кралство, фина керамика от Далечния запад, воински маски на племената от южните земи. Безценна колекция, плод на вековни усилия. Ето как се поддържат те, тези малцина избрани червени: като запълват безкрайните си дни с последователни мании за изкуство, богатство, плът… или убийства.

Тя оглежда колекцията на Лорвек и решава, че на другата сутрин ще нареди да я унищожат. Храненето преди два дни я е ободрило, но е кисела и раздразнителна. Надареният е бил наистина отвратителен: невзрачен мъж на средна възраст със способността да задържа човек на едно място — замръзнал, неподвижен, но буден. Беше прекарал над две десетилетия в скитане из империята и беше убивал жени, като ги бе вцепенявал, така че да страдат мълчаливо, докато той прилага върху плътта им всевъзможни мъчения. При наличие на достатъчно време този човек би бил ценна придобивка за Съюзника, но умът му беше прекалено увреден, за да оправдае необходимите усилия. Бе опитал да ѝ се съпротивлява — беше доловил някак заплахата въпреки наркотика. Замахна с дарбата си към нея като с невидимата ръка на пияница с размътен ум. Едно време тя би му се изсмяла, даже би се оттеглила за кратко, за да може наркотичната мъгла да изветрее, преди да се върне и да се наслади на безсилната му ярост, докато го обработва бавно. Но не го направи — залитащият окаяник не заслужаваше внимание и със сигурност не заслужаваше жалост: кръвта обаче имаше гаден вкус, когато му преряза гърлото. Наложи се да потисне един инстинктивен напън за повръщане и се насили да пие жадно, чудеше се дали всичката смърт, която той е причинил, не омърсява и нейната кръв.

Тя изтласква спомена и забавя дишането си, успокоява ума си, съсредоточава мислите си. „Усещам те, любими — казва му. — Знам, че и ти ме усещаш.“

Чака, отворила ума си за отговор, знае, че той е там, но чувства само дълбочината на неговата враждебност. „Не искаш ли да говориш с мен? — пита го умолително. — Не си ли и ти самотен? А споделяхме толкова много.“

Гневът му се надига, пресяга се през делящата ги бездна, за да я шибне и да я накара да трепне. „Страхувам се за теб — упорства тя. — Ние знаем, че тя е жива, любими. Знаем, че идва да завземе града, и знаем какво ще направи с теб, когато те намери.“

Гневът избледнява, заменен от мрачно примирение и дълбоко чувство за вина.

„Забрави всички онези глупости, които са ти набили в главата — моли го тя. — Всички лъжи, които са ти разправяли. Вярата е детска илюзия, благородството е маска на страхливец. Те не са за хора като нас, любими. Ти го усети, когато убивахме заедно. Знам, че го усети. Ние се извисихме над всички тях и можем пак да го направим. Тръгни си още сега. Бягай. Върни се при мен.“

Чувството се променя, емоцията заглъхва, за да бъде сменена от образ — на млада жена с тъмна красота, половината ѝ лице обляно в светлината на огън, а челото ѝ сбърчено в объркване и съжаление. Устните ѝ се движат, ала тя не чува нито звук, макар да разбира думите със съвършена яснота: „Аз сключих своята сделка, любими. Не мога да сключвам друга.“

„Нямах избор“, казва му тя сега.

Образът избледнява, завихря се в ума ѝ и накрая се превръща в глас, твърд и студен, но блажено познат.

„И аз.“

Два часа преди разсъмване всички се събраха около Солис, който разви наскоро нарисувана карта на града и посочи североизточната порта.

— Предлагам атака от две посоки, милорд — обърна се той към Бандерс. — Вашите рицари ще поемат по главната улица, тя е достатъчно широка да вървят по нея десет души рамо до рамо и води право към пристанището. При успех ще разделите града на две и ще всеете смут в редиците на врага. Моите братя, отрядът на брат Френтис и ренфаелците ще се насочим към Черната твърд. Тя е здрава крепост и ще ни осигури място, където да се оттеглим, ако нещата тръгнат срещу нас.

Бандерс кимна в знак на съгласие и се обърна към събралите се капитани.

— Шансовете не са в наша полза, както знаете. Но ни казаха, че лорд Вейлин идва да завземе този град, и аз смятам да му помогна да го направи. Кажете на всеки рицар и войник, че настъпи ли утрото, нищо не може да спре атаката ни. Да не показват никаква въздържаност или милост. Този град е обхванат от зараза и ние ще го прочистим. — Хвърли поглед към Арендил и добави с мрачен тон: — Лорд Дарнел да не бъде залавян жив, независимо от всякакви позовавания на рицарския обичай. Той отдавна е загубил правото си на живот и рицарство.

Четиримата се добраха до града пеш и се насочиха към северния участък от стената, където Саламурената река излизаше от града през голям шлюз. Пропълзяха бавно последната половин миля, като Греблото пъшкаше отзад и получи раздразнен ритник от Давока. През последните месеци престъпникът беше научил да се прокрадва доста умело, но често имаше нужда от напомняне. Както се и очакваше, шлюзът бе прекалено добре охраняван, за да влязат оттам, даже да имаше начин да се справят с разпенената вода, която преливаше над преградата в бурен поток. Вместо това Френтис ги вкара в реката и тръгнаха покрай стената на север. Носеха дрехи от тънък плат и бяха оставили ботушите си, преди да нагазят в ледената вода, а оръжията им се ограничаваха до ками и мечове.

Тръбата се подаваше от стената на три стъпки над водата на мястото, където реката правеше завой, за да се отдалечи от града и да започне дългото си криволичещо пътешествие към сърцето на Кралството. От отвора неспирно се лееха отпадъчни води и оставяха в реката зловонно петно, което накара Греблото да се разкашля, докато плуваха през него. Френтис се долепи до стената, вперил очи в парапета горе, и откри, че е празен, макар наблизо да се чуваха волариански гласове. Беше пренебрегнал този изход, когато се измъкваха от града по време на нашествието, предвид лекотата, с която биха ги поразили стрелците веднага щом се покажат. Сега разчиташе именно на тази уязвимост — съмняваше се, че дори толкова предпазлив човек като Кървавата роза би съзрял голяма заплаха в такава открита точка на проникване.

Тръгна покрай стената, като опипваше за издатини, които да му послужат за катерене, но не намери нищо.

— Прекалено е хлъзгаво, братко — прошепна Греблото в ухото му, докато бършеше с ръка мъха от един камък.

Трийсет и четири потупа Френтис по рамото и той се обърна. Бившият роб се удари по гърдите и посочи към отвора на тръбата, после имитира с ръце повдигане. Френтис хвърли още един поглед на покритата с мъх стена и кимна неохотно. Плясъкът на вода беше риск, който трябваше да поемат, ако искаха да продължат.

Двамата с Давока застанаха от двете страни на Трийсет и четири, поеха си дъх, след което се потопиха под водата. Френтис хвана тънкия крак на мъжа и сложи стъпалото му на рамото си, преброи до три, за да е сигурен, че Давока се е подготвила по същия начин, посегна да я плесне по ръката и двамата едновременно се оттласнаха нагоре. Трийсет и четири беше изхвърлен от водата и се вкопчи в ръба на тръбата. Увисна там за няколко секунди, докато те оглеждаха стената горе, чакайки някакъв знак, че са разкрити. Нищо. Даже гласовете сякаш бяха спрели.

Трийсет и четири се набра върху тръбата и улови навитото въже, което му хвърли Френтис. Омота го около широкия железен край и го върза здраво. Греблото се издърпа нагоре пръв и се навря в тръбата, преглъщайки ругатните си при вида на нечистотиите. Минаха няколко напрегнати секунди, докато главата му най-сетне се скрие вътре. Давока го последва и пропълзя с пъшкане в отвора, като буташе Греблото пред себе си. Френтис даде знак на Трийсет и четири да ги последва, а после се покатери и той. Хвърли един последен поглед към стените, развърза въжето от тръбата и го издърпа след себе си, докато се промушваше вътре.

— Нищо не може да се сравни с миризмата на дома, а, братко? — каза Греблото, когато излязоха в канализацията. Едрият престъпник стоеше нагазил в канала с нечистотии и се озърташе. — Мисля, че е насам — каза и посочи надясно. — Каналът извива към портата, доколкото си спомням.

— Води — каза му Френтис.

Отне им повече от час газене през мръсната вода и няколко погрешни завоя, докато стигнат до нужното място. Тук имаше желязна решетка, на двайсет стъпки от северната порта, с тесен отвор там, където вътрешната стена се срещаше с пътя. Френтис си спомни как веднъж, преди много години, се беше промушил относително лесно през този отвор, когато му се наложи да бяга от един отмъстителен магазинер. Сега обаче той се оказа прекалено тесен дори за Трийсет и четири.

— Има един по-широк на Кремъчната улица — спомни си Греблото.

— Много е далеч — каза Френтис. Надникна през отвора към опустошените улици и забеляза редица назъбени силуети на рухнали стени и опожарени сгради, които не предлагаха добро укритие. Небето беше сиво-синкаво — предвещаваше наближаващия изгрев. — Ще ни видят.

Изтегли един кинжал от колана си и почна да чопли хоросана на тухлите около отвора. Другите бързо се присъединиха към него.

— По-тихо — предупреди той Греблото, когато едрият мъж заби със сила късия си меч в хоросана.

Докато разхлабят достатъчно тухли, за да могат да излязат, слънцето вече беше изгряло. Дълги сенки се протягаха от руините, докато излизаха навън. Френтис ги поведе от сянка на сянка към портата и видя, че тя се охранява от дузина варитаи.

— Трябваше да вземем Иллиан — изсумтя Греблото. — Щеше на бърза ръка да очисти няколко.

Френтис даде знак на Трийсет и четири.

— Имаме нужда от отвличане на вниманието.

Бившият роб кимна, прибра късия си меч, стана и се втурна към портата, като ръкомахаше бясно.

— Генералът! — извика той на волариански, когато варитаите тръгнаха да го пресрещнат с изтеглени мечове. — Вика ви! — Трийсет и четири продължи напред, като сочеше към южния квартал. — Робите се бунтуват! Бързайте!

Както се и очакваше, те просто стояха и го зяпаха мълчаливо. Варитаите бяха обучени да реагират само на заповеди, дадени от офицерите им, и нямаше никакъв шанс да изпълнят неговите. Все пак още се бяха зазяпали в него, когато той хукна обратно, спря и започна да ги подканва с оживени жестове.

— Хайде! Идвайте! Иначе ще ме бичуват!

Един уморен на вид сержант от свободните мечове излезе от караулното — търкаше гуреливите си очи и препасваше меча си — и подвикна на отчаяния роб:

— К’во искаш ти бе, да те еба?

Френтис кимна на другите и се измъкна от сянката, в която се криеха. Пропълзя по-наблизо под прикритието на ниска купчина почернели тухли, на не повече от петнайсет стъпки от портата.

— Бунт, почитаеми гражданино! — каза Трийсет и четири на сержанта с впечатляващо правдоподобен хленч. — Моля ви! О, моля ви!

— Я млъквай — каза уморено сержантът и тръгна към Трийсет и четири, явно озадачен от дрехите му, твърде бедни дори за роб, и от меча на кръста му. — Кой ти даде това? Я го дай насам!

— Разбира се, почитаеми господине — каза Трийсет и четири, докато сержантът посягаше за меча му, изтегли го с едно-единствено плавно движение и светкавично го посече през очите. Пристъпи пъргаво покрай него, когато онзи рухна на колене, и уби един варитай с мушкане в гърлото. После се обърна и побягна. Шестима варитаи го погнаха. Единият се строполи мъртъв с метателния нож на Френтис в гърлото, а други двама бяха бързо съсечени от Давока и Греблото.

Френтис вдигна едно копие, изтървано от убития от него варитай, и го метна към връхлитащия му другар с такава сила, че проби нагръдника му. Трийсет и четири спря, завъртя се и нанесе прецизно посичане към крака на преследващия го варитай, а ударът на Греблото почти го обезглави, докато падаше.

— Стойте наблизо! — заповяда Френтис, грабна един паднал меч и се втурна към портата с оръжия в двете ръце. Петимата останали варитаи бяха образували плътна защитна групичка с насочени напред копия. Френтис метна меча в лявата си ръка към мъжа в центъра и острието се заби в лицето му току под шлема. После се хвърли в отворената пролука, като сечеше наляво и надясно, а останалите го последваха, за да довършат ранените. Болезнен вик го накара да извърти глава и той видя, че Греблото лежи по гръб и парира мушканията на варитайско копие. Давока скочи да му помогне, но Греблото използва придобитите си в престъпния живот умения, претърколи се и намушка варитая в слабините. После развали донякъде ефекта от постижението си, като продължи да го сече бясно и да бълва яростни ругатни.

— Вдигай портата — каза Френтис на Давока и хукна към стъпалата, водещи към бойниците, където стояха двама млади свободни мечове, втрещени от клането долу, на което бяха станали свидетели, и насочили мечовете си към него с треперещи ръце.

— Бийте се или бягайте — каза им Френтис на волариански. — И в двата случая ще умрете.

Те побягнаха по стената, без да се обръщат.

— Кажете на другарите си, че Червения брат е тук! — извика Френтис подире им, преди да се обърне и да грабне една факла от скобата. Скочи върху бойниците и я размаха, взрян в мъгливото поле под стените. След няколко мига видя отговора — една-единствена факла, която запламтя по-ярко, докато носещият я се приближаваше.

От мъглата изплуваха две хиляди ренфаелски рицари, носеха се в бесен галоп. Начело яздеше барон Бандерс, покритата му с фалшива ръжда броня улавяше светлината на изгряващото слънце, а от двете му страни бяха Арендил и Ермунд. Минаха с гръм през портата, без да спират, тропотът на стоманените подкови върху калдъръма се извиси до оглушителен тътен, докато се устремяваха по главната улица. Няколко варитаи дотичаха от западния квартал, за да окажат съпротива, и една рота даже успя да се строи напряко на улицата, преди да бъде пометена от приливната вълна от коне и стомана.

— Братко! — Френтис сведе поглед от покрива на караулното и видя хилещия се Иверн, на кон, с коня на Френтис до себе си. — Черната твърд ни чака!

Когато стигнаха до ниската крепост, там вече цареше хаос. Двама варитаи лежаха мъртви при главната порта и още няколко вътре. Наложи се да си пробиват път с бой до двора, тъй като още стражи дотичаха от лабиринта от сенчести арки, предимно варитаи и неколцина свободни меча, които не показваха и следа от страхливостта на другарите си на стената. Солис поведе братята нагоре по стълбите, разчистиха стрелците от бойниците и засипаха със стрели защитниците долу.

Френтис поведе своя отряд от врата на врата и Греблото ги разбиваше, търсейки аспектите, но намираха само още воларианци, повечето склонни да се бият, други свиващи се страхливо, но всички обречени да умрат. Тъкмо излизаше от един склад, когато от сенките изникна един куритай, размахал двата си къси меча. Френтис парира първия удар, но се подхлъзна в локва кръв и падна на плочите. Куритаят се извиси над него… и рухна мъртъв, когато арбалетна стрела проби нагръдника му.

— Не ти е присъщо да си толкова непохватен, братко — отбеляза Иллиан. Думите ѝ бяха малко неясни заради стрелата, която стискаше между зъбите си, докато бе притиснала арбалета към корема си, за да натегне тетивата.

Той понечи да ѝ каже да отиде при брат Солис на бойниците, но вниманието му беше привлечено от врява, донесла се откъм полуотворена врата в дъното на двора. Затича натам и видя стъпала, водещи към недрата на Черната твърд. Извика на Давока да го последва и се втурна надолу. В подножието на стълбището откри мъртъв свободен меч с нещо като стоманени стрелички, забити в двете му очи; до него лежеше мъж в мърлява униформа на Градската гвардия, с окървавен меч в ръка и разпорен корем.

Зад прага лежаха трима варитаи със стоманени стрелички, стърчащи от вратовете им; зад тях млада жена се боричкаше с плещест свободен меч. Кръв течеше от носа и очите ѝ, докато той я натисна на колене, а късият му меч пълзеше сантиметър по сантиметър към гърлото ѝ. Френтис вдигна меча си, за да го метне, но Иллиан беше по-бърза и прати една стрела в слепоочието на воларианеца преди той да е успял да заколи жената.

Тя рухна под падналия свободен меч и на устните ѝ изби кървава пяна. Френтис избута трупа и ѝ помогна да стане.

— Брат ми… — прошепна тя.

— Брат?

— Релкин… от Градската гвардия.

Френтис поклати глава и жената нададе скръбен стон, после премигна да спре червените си сълзи и заговори отново:

— Аспектите… в безопасност ли са?

Френтис вдигна глава и огледа килиите. От една се носеха глухи удари, някакъв глас вътре крещеше нещо неразбираемо, но със странна властна нотка.

— Претърси телата — каза той на Иллиан. — Намери ключовете.

Когато Френтис отвори вратата, аспект Дендриш стоеше неподвижен, с изправен гръб. Лицето му беше застинало и овладяно, макар мигащите му начесто очи да подсказваха за човек, който очаква бърза смърт.

— Аспект — поздрави го с поклон Френтис. — Аз съм брат Френтис. Едва ли ме помните, но се срещнахме при моето Изпитание на познанието…

Аспектът сякаш се спихна, издиша шумно от облекчение и се преви. След малко вдигна глава и попита:

— Къде е аспект Елера?…

— Брат Френтис — каза аспект Елера, когато вратата се отвори. Седеше на леглото и се усмихваше приветливо, стиснала ръце в скута си. — Колко си пораснал. Алуциус с теб ли е?

Чу се тропот на тичащи крака и на вратата се появи Иверн, ухилен още по-широко от обикновено.

— Брат Солис ви праща своите почитания, аспекти — каза той и им кимна, преди да се обърне към Френтис. — Каза да събереш хората си и да забравиш за отбрана на това място. Трябва да отидем на пристанището.