Огнената кралица

1.

Вейлин

Дарена кръсти своята бойна котка Мишара, сеордската дума за светкавица, и я тренираше с голямо удоволствие. Всяка сутрин прекарваше час или повече в гората и се усмихваше, докато звярът скачаше, тичаше или се катереше по дърветата по нейна команда.

— Като малка имах котенце — каза тя на Вейлин и хвърли една топка от моржова кожа, та Мишара да я улови. Котката скочи високо и я грабна във въздуха с бързо щракване на впечатляващите си челюсти. — Наричах го Ивичко. Един ден то изчезна и баща ми ми каза, че сигурно е избягало. По-късно разбрах, че сърце не му давало да ми каже, че е било прегазено от каруца.

Намръщи се при разсеяното кимване на Вейлин и отпрати Мишара сред дърветата с помръдване на китката, а после дойде да седне до него и го хвана за ръка. Не попита нищо; както винаги, по-голямата част от общуването им беше безсловесно.

— В Ордена — каза той — ни казваха, че пророчествата са лъжи, също като боговете. Измислица на заблудени Отричащи, които бъркат лудостта с прозрение. И все пак през цялото това време Седмият орден се е трудил тайно, преследвайки собствените си пророчества.

— Спомни си какво ни каза брат Харлик — каза тя. — Всички пророчества лъжат.

— Нали видя стената им?

— Картини, нарисувани преди безброй години, които се виждат днес само защото тези хора ги поддържат с такава всеотдайност. — Тя стисна по-здраво ръката му. — Виденията на Нерсус Сил Нин са дали на сеордите векове, за да се подготвят за идването на марелим сил, и въпреки това те са били прокудени в гората. Бъдещето не е пигмент, нацапан върху камък, ние го творим с всеки дъх и всяка крачка. Нашата мисия е жизненоважна и ти го знаеш. Не можем да си позволим да се разсейваме.

— Кирал ми казва, че песента ѝ се изпълва с предупреждение, колчем заговоря за продължаване напред. Изглежда, за момента това място е нашата мисия.

Тя въздъхна и облегна глава на рамото му.

— Е, поне топенето започна.

Следобед Вейлин инспектира гвардейците на Орвен, главно за да покаже на лорд-маршала своята признателност, че толкова бързо ги е върнал в бойна готовност. През цялата Дълга нощ той беше поддържал характерните за Конната гвардия строга дисциплина и твърдо спазване на правилата. Брадите, които хората му си бяха пуснали на леда, вече бяха обръснати и всеки нагръдник беше остърган от ръждата.

— Как върви обучението? — попита го Вейлин, след като огледа редиците и си размени церемониални любезности с мъжете. Те говореха охотно, всички бяха ветерани от похода от Пределите и Алтор и го гледаха с уважение, което той знаеше, че може никога да не отшуми. И все пак, въпреки щедрата храна, предложена им от техните домакини, мнозина запазваха мършавостта на хора, изложени на най-жестоките крайности на климата.

— За войници, които са свикнали със седлото, е трудно да се бият на крак, милорд — каза Орвен. — Но нищо не може да се направи. Лонаките понякога се включват в тренировките ни. Мисля, че ни намират за забавни или пък си нямат друга работа.

Вейлин хвърли поглед към шепа сентари, които стояха и гледаха как един човек от Вълчия народ дере наскоро убит морж. Забеляза, че Алтурк не е сред тях, също както през по-голямата част от Дългата нощ.

— Наблегни на придвижването в гъст строй — каза той на Орвен. — Виждал си как се бият воларианците, цели батальони се движат като един. Сигурен съм, че гвардейците могат да повторят това постижение.

Орвен се изпъна и се тупна с юмрук по гърдите в обичайния безупречен поздрав.

— Наистина можем, милорд.

Асторек го намери, докато тимареше Драскун в малката конюшня, която Вълчият народ му бе позволил да вдигне близо до брега. Както обикновено, шумна групичка деца се беше събрала да го гледа, докато извеждаше бойния кон от импровизирания му дом, явно очаровани от странното четириного животно, по-голямо от лос, но без рога. Те явно изобщо не бяха срамежливи, нито пък осъзнаваха, че Вейлин може да не разбира пороя им от въпроси: бяха се скупчили около него да галят Драскун и сегиз-тогиз се отдръпваха с радостен кикот при раздразненото тъпчене и пръхтене на коня. Едно момченце беше по-настоятелно от останалите, дърпаше кожите на Вейлин и повтаряше един и същи въпрос с озадачено мръщене.

— Той иска да знае защо не го изядете.

Вейлин се обърна и видя Асторек да стои наблизо и да гледа сцената с леко веселие. Два от вълците му клечаха наблизо, смущаващо едри мъжки и женска, и миризмата им караше Драскун да потрепва уплашено.

— Прекалено са близо — каза той на воларианеца и кимна към вълците.

Асторек килна глава и вълците се надигнаха едновременно и затичаха към леда. Обичайната им кротост се изпари и те започнаха да подскачат и да се хапят игриво в палав танц.

— Той е за яздене — каза Вейлин, обръщайки се отново към момченцето, и Асторек преведе думите му. — Не за ядене.

Това комай озадачи детето още повече и дребното му личице се смръщи объркано, затова Вейлин го вдигна на гърба на Драскун, хвана юздите и го поведе на бавна разходка към брега. Момчето се засмя и запляска с ръце, докато се подрусваше върху коня, а другите деца ги последваха със силна гълчава, която не се нуждаеше от превод — те също искаха да се повозят. След около час такива забавления Асторек накрая пропъди децата с няколко кратки думи. Макар че не изглеждаше Вълчият народ да налага на своите малки строга дисциплина, моменталното замлъкване на дечурлигата говореше за скрита власт, която не допуска възражения, и те хукнаха да си търсят други занимания.

— Описанието, което ти дава той, не е съвсем вярно — отбеляза Асторек, когато децата си отидоха. — Казваше, че ще си свиреп.

— Вашият пророк ли? Говориш все едно си го познавал.

— Понякога имам чувството, че наистина съм го познавал, чувал съм думите му толкова пъти. Нашият народ не записва нищо, но всички шамани се учат да рецитират посланието му без грешка.

Вейлин отведе Драскун в конюшнята и върза торба със зоб на муцуната му. Островите бяха бедни на зърно, но богати на кореноплодни зеленчуци и горски плодове, събрани през летните месеци и съхранени през зимата. Ако се съдеше по доволното му сумтене и видимо по-малката му измършавялост, Драскун май намираше тази смес за не по-малко вкусна.

— Майка ми и баща ми — каза Асторек — помолиха да те питам за намеренията ти.

— Намеренията ми?

— Вълчият народ чака пристигането ти, откакто се помни, и знае, че то ще е предвестник на времена на голяма опасност. И въпреки това ти прекарваш всеки ден в грижи за коня си, докато другарите ти си играят, а големият мъж поглъща запасите ни от борова бира.

— Алтурк е… измъчен човек. А се задържаме тук, защото Мъдрия мечок ни предупреди, че да продължим през Дългата нощ ще означава смърт. Разбира се, благодарни сме ви за гостоприемството.

— Говориш, все едно смяташ да ни напуснеш.

— Дойдохме да търсим един конкретен човек. Песента на Кирал ще ни отведе при него. Когато тя чуе чиста мелодия, ще продължим по пътя си.

— И ще ни оставите на съдбата ни, каквато и да е тя?

— Влагаш твърде голямо значение в една древна картина и отдавна преразказвани истории, особено при положение, че не си роден тук.

Асторек се засмя горчиво.

— Това ли било? Отказваш помощ на народа ми, защото все още ми нямаш вяра?

— Твоят народ не се нуждае от помощ, доколкото мога да преценя. Що се отнася до теб — Вейлин свали торбата от муцуната на Драскун и го почеса по носа, — още не съм разбрал как си попаднал тук, по това време, и как така говориш езика ни без грешка.

— Ако бях враг, песента на ловкинята нямаше ли да те предупреди?

Баркус в онази нощ на брега, как маската му падна за миг. И през всичките онези години песента не му беше казала нищо.

— Би трябвало, но знам на собствен гръб колко успешно могат слугите на врага да избегнат разпознаването.

Той остави торбата за зоб и метна върху гърба на Драскун тюленова кожа. Бойният кон изпръхтя. После Вейлин се обърна към Асторек, повдигнал вежди в очакване. Воларианецът сведе поглед и промърмори неохотно:

— Бях доведен тук… от един вълк.

— Баща ми беше заможен човек. — Огънят къпеше лицето на Асторек в жълто сияние, а очите му бяха вперени в пламъците. Вейлин беше свикал другите в голямата им обща къща, за да изслушат историята му. Лонаките седяха с обичайното си изострено внимание, когато им се обещава интересна история. От двете страни на Вейлин бяха насядали Надарените, а в спретнати редици зад тях — Орвен и гвардейците му. Само Алтурк го нямаше и това предизвика остра размяна на реплики между Кирал и един от сентарите, ветеран, който се въртеше неловко под сопнатите ѝ въпроси. От отвращението, изписано на лицето ѝ, Вейлин предположи, че не е намерила отговора за задоволителен.

— Беше търговец по занятие — продължи Асторек. — Както и баща му преди него. Живеехме в големия пристанищен град Варал, където отраснах в хубавата къща на дядо ми, заобиколен от хубави роби и хубави играчки. По-голямата част от търговията на баща ми беше с Обединеното кралство и често приемахме у дома търговци и капитани от оттатък морето. Дядо ми, който жадуваше да подсигури наследството си, настоя да науча всички главни търговски езици, така че на дванайсетгодишна възраст владеех свободно езика на Кралството и алпирански и даже можех да водя задоволителен разговор на двата основни диалекта на Далечния запад. Помня, че бях щастливо дете — и защо не? Стига да внимавах по време на уроците, които заемаха по няколко часа на ден, всяка моя прищявка беше задоволявана, а и дядо ми наистина обичаше да ме глези.

Усмивката на топли спомени помръкна, когато Асторек продължи:

— Всичко се промени, когато дядо умря. Изглежда, баща ми някога беше хранил младежки копнежи да стане войник, които дядо ми, разбира се, бързо пресякъл. Той не се интересуваше от военните дела, с изключение на търговията с оръжия. Всички волариански мъже трябва да служат поне две години при свободните мечове, но дядо знаел кого да подкупи, за да лиши сина си от шанс за воинска слава. И така, в течение на години баща ми таял своята болка и подхранвал тайната си амбиция — амбиция, която се отприщи на воля, когато дядо умря.

— Волария не харесва непрофесионалните войници, богаташките синчета могат да си купят назначение като младши офицери, но оттам нататък повишенията са само по заслуги. Баща ми обаче също знаеше кого да подкупи и скоро след като си осигури назначението и предостави достатъчно средства за набиране и екипиране на цял батальон кавалеристи от свободните мечове, се оказа издигнат до командир. Рангът обаче не му стигаше, жаждата му за слава изобщо не бе намаляла. Варал, като всички волариански градове, е пълен със статуи — дълги редици от бронз, увековечаващи древни и нови герои, — и татко отчаяно искаше един пиедестал за себе си. Внезапен подем в кампанията срещу северните диваци му даде желаната възможност и както е обичайно за богаташите във Волария, синовете, които са на достатъчна възраст, трябва да придружат баща си във война. Аз бях на тринайсет.

— Майка ти не възрази ли? — попита Вейлин.

— Може би щеше, ако я познавах. Дядо ми казваше, че я изхвърлили, когато се показала като невярна кучка, а татко не обелваше и дума за нея. Но имаше една робиня, старица, която работеше в кухните, толкова стара, че вече бе почнала да изкуфява. Тя ме зърна веднъж да крада кексчета, както често правех, и се развика: „Изчадие на елвера! Изчадие на елвера!“ Другите роби бързо я извлякоха навън и повече не я видях. Това беше единственият случай, когато дядо ми ме наказа, с трийсет удара с пръчка, и след всеки удар ме караше да обещая никога повече да не говоря за майка си.

— Тя е била Надарена — каза Дарена. — Също като теб.

— Предполагам. При Вълчия народ е същото, само майките със сила я предават на децата си. Докато пътувах на север с батальона на баща си, войниците понякога разправяха за странни хора, които били отмъкнати от служители на Съвета и никой повече не ги видял. Макар че винаги говореха тихо за такива работи, защото татко бе усърден в налагането на дисциплина и бичува няколко души през първата седмица на похода. Предполагам, опитвал се е да компенсира пълната си липса на военен талант.

— Бедният татко — въздъхна Асторек. — Той беше ужасен войник, бързо се уморяваше в седлото, беше податлив на болести, небрежен в осигуряването на достатъчно провизии за хората си. Докато се присъединим към останалата част от армията, мечтите му за слава бяха помръкнали сред истините за войнишкия живот, който, доколкото мога да съдя, се състои само от неудобства, лоша храна и постоянна заплаха от бичуване и е разведряван само от време на време от дажба вино или игра на зарове. Подозирам, че татко е бил твърдо решен да се измъкне от новата си кариера, и би могъл да го направи с разумен подкуп, ако не беше генерал Токрев.

При споменаването на това име всички жители на Кралството се напрегнаха и Асторек премигна от изненада.

— Името познато ли ви е?

— Той извърши много престъпления в нашата земя — каза Вейлин. — Сега е мъртъв.

— Аха. Вест, която отдавна се надявам да чуя. Винаги съм подозирал, че не го чака дълъг живот, макар че също като за някои червени, за него се говореше, че бил много по-стар, отколкото изглежда. Знаехме за репутацията му — говореше се, че е гениален стратег, но също и суров в налагането на дисциплина. Когато се присъединихме към армията, той тъкмо бесеше трима офицери за страхливост, единият от тях батальонен командир, който изказал пораженчески мисли. Заповедите на Токрев бяха да съсредоточим усилията си върху планинските племена, тъй като робската квота за годината била изпълнена само наполовина, но той таеше амбиции да продължи по-надалеч, към замръзналия север, където според легендите диви племена живеели на леда и били много по-богати на Надарена кръв от всеки земен народ.

Много от неговите офицери, включително и баща ми, не бяха особено щастливи от плана му. Но демонстрацията на Токрев стигаше, за да заглуши всяко несъгласие, и ние потеглихме на север. Бяхме принудени да си проправяме път с бой през планинците, които са свиреп народ, роден за воински живот, и страховити врагове. За щастие, те воюват помежду си с не по-малко удоволствие, отколкото срещу омразните южни нашественици, така че никога не се събраха достатъчно, за да представляват сериозно препятствие.

Нашият батальон получи задачата да патрулира по фланговете, сложна работа дори за най-опитния командир и далеч над способностите на баща ми. Достатъчно е да кажа, че първият ни сблъсък с врага беше предвидимо катастрофален. Татко ни вкара в тясна клисура, където отгоре ни нападнаха стрелци и прашкари. Главният му сержант имаше достатъчно ум да заповяда атака, която ни изведе на открито, но те ни чакаха от другата страна, хиляда или повече крещящи диваци, спускащи се от околните хълмове. Видях как баща ми бързо бе смъкнат от седлото и се втурнах натам, защото въпреки всичките си недостатъци той все пак ми беше баща. Успях да стигна до него, но брадвата на един планинец разсече предния крак на коня ми, така че и двамата останахме спешени и заобиколени от врагове. Татко беше ранен, имаше дълбока резка на челото и почти не осъзнаваше какво става, само ревеше ужасно, докато избиваха батальона му. Планинците се приближиха със смях към нас — смееха се на момчето, което се опитваше да ги пропъди с треперещ меч, докато баща му залиташе насам-натам и крещеше заповеди към труповете.

Тогава се случи за първи път.

Видях, че недалеч от нас планинците събират коне — тъй като имат малко собствени, за тях те са голям трофей. Знаех, че само да се доберем до някой кон, ще успеем да се измъкнем, бях абсолютно сигурен в това. Втренчих се в тях, копнеех те да доловят отчаянието ми… И те дойдоха, всички наведнъж, изскубнаха се от планинците и се втурнаха през наобиколилите ни врагове, като ги тъпчеха и ритаха. Два спряха току до нас и застинаха като вкопани. Успях да кача татко на седлото и препуснахме, последвани от всички оцелели коне. Яздихме напосоки цяла вечност, докато и аз не започнах да клюмам и не осъзнах, че също кървя от носа, очите и устата. Помня как се свлякох от коня, а после ми причерня.

На следващата сутрин варитайски разузнавачи ни намерили да лежим в безсъзнание сред стадо коне без ездачи. Откарали ни в лагера, където робът лечител успя да събуди татко с някаква билкова отвара, но той вече не беше същият, гледаше ме като непознат и от устните му се сипеха безсмислици, които само той разбираше. Макар че не беше с всичкия си, генерал Токрев го смяташе за некадърник и страхливец. Като негов единствен наследник аз бях принуден да гледам как го обезглавяват, а генералът обяви, че нашият род е недостоен за свобода, и ме обрече на робство. Естествено, той като потърпевша страна получи цялото ни семейно богатство.

Животът на един роб рядко е лек, но да си роб на военна служба е особен вид мъчение. Другарите ми бяха предимно страхливци и дезертьори, които биваха подлагани на редовни побои с цел смазване на всякакво непокорство. И най-дребното неподчинение се наказваше с продължителни изтезания и смърт — участ, която сполетя трима от другарите ми по време на похода ни на север. Използваха ни като товарни животни, отрупваха ни с багаж, който би измъчил и най-силния мъж, хранеха ни колкото да не умрем и докато стигнем до леда, броят ни се стопи от двеста на по-малко от петдесет.

Славната кампания на генерала започна с опустошаването на едно малко селище на брега на замръзналия океан. Там живееха може би петстотин души, дребни на ръст и облечени в кожи. Победата трябваше да е лесна, но тези хора съвсем не бяха беззащитни, защото незнайно как умееха да командват мечките. Големи бели мечки, каквито не бях виждал дотогава и които сякаш не усещаха нищо, когато стрелите пронизваха кожата им; мечки, които разкъсваха на парчета цели роти, преди да бъдат убити. Генералът се видя принуден да вкара в боя цяла бригада и това, което очаквахме да бъде лесна победа, се превърна в продължително клане. Той завладя селището, макар че много от обитателите му избягаха на леда. Малобройните пленници, предимно ранени мъже и жени, които бяха останали да се сражават, за да спечелят време на народа си да избяга, седяха на земята и отказваха да помръднат, независимо какви мъчения прилагаха върху тях надзирателите. Хвърлиха ги в клетки, но те отказваха да ядат и не след дълго умряха, без да обелят и дума.

Макар че Токрев побърза да прати във Волар преувеличен доклад за победата си, войниците не споделяха неговото въодушевление. Студът вече отнемаше живота на много хора, а зимата още не бе паднала съвсем, така че свободните мечове гледаха необятната ледена шир пред себе си със силно безпокойство. Но никой нямаше смелостта да противоречи на генерала, когато той заповяда да тръгнем напред, и скоро открих, че тегля шейна през леда, редом с още дузина окаяници. Всяка сутрин се будехме и откривахме, че броят ни е намалял, и скоро останахме само аз и още трима. Надзирателите ругаеха и ни биеха, но нямаха кой знае какъв избор, освен да облекчат товара; жизненоважни провизии бяха изоставяни, тъй като нямаше достатъчно роби да ги теглят. Коремите почнаха да къркорят и хората се изнервиха, а страхът на свободните мечове растеше с всяка крачка — страх, който се оказа напълно оправдан.

Мечият народ не бързаше: остави ни да прахосваме живота на другарите си и храната си с всяка измината миля, докато дните не се скъсиха дотолкова, че армията можеше да изминава не повече от няколко мили наведнъж. Странно, но открих, че се храня по-добре отпреди — главният надзирател бе паднал в една пукнатина и се беше пребил, а оцелелите му подчинени бяха прекалено изтощени от студа, за да ми попречат да взимам дажбите на събратята си роби. Всички те бяха вече измрели, някои от побоите, но повечето погубени от студа.

Помня деня, когато видях генерала за последен път, сам начело на колоната. Сновеше нетърпеливо насам-натам по леда и ми се струваше, че чака нещо. Благодарение на нарасналите си сили бях започнал да тая смахнати идеи за отмъщение. Все по-небрежните надзиратели, самите те вече намалели до двама, не бяха забелязали как се сдобих с ключ от един от загиналите им другари — пияница, който глупаво бе умрял, като бе забравил да се увие в кожите си. Щеше да е лесно да откача оковите си от шейната, да се втурна към генерала, да метна веригите около врата му и да го удуша преди куритаите му да успеят да реагират. Планът беше безнадежден, разбира се. Той беше два пъти по-едър от мен и куритаите му щяха да ме връхлетят преди да съм изминал и половината разстояние. Но аз бях млад, а у младите надеждата винаги гори ярко. Освен това картината на обезглавения труп на баща ми не бе избледняла в съзнанието ми, какъвто и глупак да беше той.

И така, докато генералът крачеше напред-назад, аз пъхнах ключа в ключалката и се приготвих да осъществя плана си. Често се чудя какво би станало, ако тогава не се беше появил безокият мъж. Най-вероятно още един мъртъв роб щеше да краси пътя на армията на този безумец през леда. Но все пак, в не толкова трезвите си размисли, често си представям какво би било да държа живота му в ръцете си, само за миг, да усетя страха му, докато веригата се затяга около гърлото му.

Ала пристигането на безокия прогони всички тези мисли от главата ми.

Той не изглеждаше много по-различен от хората, които бяхме избили на брега: облечен в кожи, дребен и с широко лице, само че вместо мечки водеше котки, много големи котки, които изникнаха от мъглата от двете му страни и накараха малкото оцелели коне да заотстъпват уплашено, а с тях и немалко от свободните мечове. Мнозина понечиха да изтеглят мечовете си, но спряха по заповед на генерала. А после за моя голяма изненада той заговори с безокия, и то не на някакъв непознат племенен език, а на волариански. Още по-смайваща бе позата му, с превити рамене и леко сведена глава, сякаш му е подчинен. Думите им бяха тихи, но аз долових някои откъслеци от разговора през воя на вятъра.

— Беше ти казано да чакаш — заяви безокият мъж на генерала. Токрев сякаш се разпени, говореше на онзи военен жаргон, който баща ми обожаваше, но рядко разбираше — за поемане на инициативата и дръзки удари. Безокият му каза, че е глупак. — Ела пак следващото лято — рече той, преди да се извърне. — Ако ти оставят нещо, с което да се върнеш. — После изчезна заедно с котките си.

Останахме на лагер, докато нощта се спускаше, и без съмнение вече всяка жива душа безмълвно умоляваше Токрев да заповяда отстъпление на сутринта. Но така или иначе, Мечият народ не му остави право на избор. Ястребите-копия нападнаха първи, спуснаха се от небето със стотици. Деряха очи, разкъсваха лица и пръсти, така че ни се струваше, че наоколо вали кървав дъжд. Паника обзе свободните мечове; само варитаите и куритаите откликнаха на зова на тръбите, за да оформят защитен кордон около лагера. За миг настъпи тишина, нощта отвъд светлината на факлите представляваше само мълчалива пустота, а после се разнесе звукът, който изпълни нощта — рев на хиляда побеснели мечки.

Връхлетяха ни от две посоки, плътен клин от атакуващи мускули и нокти, който помете варитаите, сякаш са от слама, и се развилня из лагера. Навсякъде мъже падаха с писъци, изкормени или обезглавени от свистящи нокти, мечки се надигаха и се стоварваха, тъпчеха хората на кървава каша. За последно зърнах генерала сред шепа куритаи, които се биеха с всички сили да удържат мечките, докато той се измъкне, следвани по петите от плътна групичка обезумели от страх свободни мечове.

Що се отнася до мен, аз още клечах до шейната, вече щедро окичена с останките от моите надзиратели. Всичко бе станало толкова бързо, че почти не можех да повярвам. Мечките изглеждаха доволни да продължат да разчленяват труповете, но после видях, че откъм сенките тичат мъже, много мъже с копия, и още мечки тичат редом с тях, а въздухът над главите им е оживял от плющене на криле. Моментално разбрах, че да остана още тук би означавало смърт.

Отключих веригите си и побягнах в мрака, без изобщо да ми мине през ума да грабна някакви провизии, всичките ми мисли бяха насочени към бягството. Тичах, докато дробовете ми започнаха да парят от замръзналия въздух, и се строполих едва когато краката ми отказаха. Лежах неподвижно известно време, мъчех се да си възвърна част от силите, но бях толкова уморен и беше толкова студено… Помислих си, че може би ще е най-добре да подремна, и навярно щях да потъна в безкраен сън, ако не бях чул хрущенето на мечи лапи по снега зад мен. Насилих се да стана и продължих с препъване напред, тласкан само от ужаса, но дори той не бе достатъчен да подхранва бягството ми и аз отново паднах.

Знаех, че положението ми е безнадеждно, затова се насилих да се обърна срещу преследвача си. Тромавата фигура се приближи през мрака, с пламтящи очи, ноктите и муцуната ѝ бяха почервенели от кръв. Воларианците нямат предсмъртни песни, тъй като не вярват, че има богове или възнесли се души, които да ги чуят, но в онези последни мигове открих, че отново мисля за глупавите мечти на баща си и как ми се иска да бях намерил кураж да го питам за майка си.

Асторек млъкна. Погледът му беше отнесен, а челото му се мръщеше озадачено, сякаш си спомняше нещо, което не разбира напълно. Вейлин добре познаваше това изражение, то се бе изписвало много пъти върху собственото му лице.

— Вълкът — каза той, а Асторек се усмихна лекичко и продължи:

— Да. Мечката спря на няколко стъпки от мен. Ръмжеше и в очите ѝ грееше злоба, каквато дотогава бях виждал само в човешки очи. Тя сякаш се наслаждаваше на момента, пристъпваше бавно напред, докато окървавената ѝ муцуна не се озова само на сантиметри от мен и усетих дъха ѝ, топъл и зловонен, върху лицето си… После спря.

Бях затворил очи, отказвайки да срещна изпълнения ѝ с омраза поглед, но когато усетих как дъхът ѝ се отдръпва, ги отворих. Мечката беше клекнала и бе свела глава, и в очите ѝ сега блестеше друго чувство — страх. Не от мен, разбира се, а от нещо зад мен. Обърнах се и видях един вълк.

Моментално ме поразиха две неща. Първо, той беше огромен, всъщност по-голям от мечката, която сега се свиваше пред него. Второ, очите му. Те се взряха в моите и аз разбрах… че той ме вижда, вижда ме целия — кожата, костите, сърцето и душата. Виждаше ме и не изпитваше никаква злоба.

Чух дращещ звук и се обърнах, и видях, че мечката е хукнала презглава в нощта. Скоро изчезна в мрака. Вълкът ме обикаля известно време, все така вперил поглед в мен. Въпреки цялата странност и ужас на ситуацията усещах как силният студ ме обгръща, потта по кожата ми вече бе замръзнала, мразът изсмукваше малкото останали ми сили. Започна да ми причернява и разбрах, че смъртта скоро ще ме отнесе…

А после вълкът изръмжа.

Това, което се появи в главата ми тогава, не беше глас, по-скоро увереност, непоклатимо убеждение, че не мога да умра тук. Отнякъде намерих сили да стана. Вълкът се затича леко на север и след малко спря, за да се увери, че го следвам. Тътрех се подир него безброй часове, или може би дни, защото всяко чувство за време сякаш бе изчезнало. Ако залитнех или ме обземеше отчаяние, което би ме изкушило да се отпусна на леда, където можех поне да си почина, вълкът изръмжаваше и аз продължавах напред.

Спряхме, когато в небето затрептя зеленият огън. Тъй като не знаех какво представлява, аз най-сетне рухнах на колене, мислех, че това е предсмъртно видение или лудост. Че може би вече съм умрял и че учителите ми са грешали — че отвъд живота все пак ни чака нещо. Целият страх вече ме бе напуснал, заедно с всякакви усещания, освен най-слабите, защото бях съвсем вкочанен. В мен имаше само чувство на приемане, на завършено пътуване.

Тогава вълкът започна да вие.

Асторек затвори очи и Вейлин усети как ръката на Дарена се пъхна в неговата. Разбра, че тя също си спомня вълчия вой, онази нощ в гората, когато сеордите са последвали призива му към война. Знаеше, че Асторек не може да опише чувството от този вой — звук, който сякаш смъква всичко, оголва самата сърцевина на онези, които са имали щастието или проклятието да го чуят.

— Щях да заплача — каза младият шаман, отвори пак очи и огледа публиката си с мрачна усмивка, — ако сълзите не бяха замръзнали в очите ми. Воят на вълка заглъхна, той ме погледна за последен път и изчезна с големи подскоци по леда. Аз известно време се взирах в огъня в небето, а после легнах да спя. Китоубиеца сигурно ме е намерил само минути по-късно, защото оживях, за да посрещна следващото утро.

— И оттогава си тук? — попита Вейлин. — Никога ли не си се изкушавал да се върнеш у дома?

— Че в какъв дом да се върна? Всичко, което имах някога, вече го няма. Освен това, когато те дойдоха пак на следващото лято, разбрах в пълна мяра злината на бившия си народ. Узнахме за голямата битка на Мечия народ с Котешкия народ и че са избягали на запад в търсене на по-лесна плячка. Вълчият народ не съжаляваше да ги види как се махат от леда, защото те се бяха отдали на неразумни пътища. Но макар че Мечият народ бе спечелил победа, загубите му означаваха, че не може да устои на още една воларианска експедиция, особено след като воларианците си бяха научили добре урока и дойдоха по-добре екипирани и далеч по-многобройни. Когато приключиха с Мечия народ, те тръгнаха срещу нас.

— Многокрилата ме научи на много неща, а и аз бях запален ученик — добави той. — Тя се надяваше да ме предпази от битките, но аз исках да им се отплатя за добрината. Заедно избихме много воларианци, моите вълци и нейните ястреби, нанасяхме удар където са най-слаби и бягахме, преди да могат да ни отвърнат. Тормозехме ги в продължение на месеци, докато пътят на армията им през леда не се превърна в червена диря. Но винаги имаше още и макар че търсех Токрев, никога повече не улових миризмата му. Преди две зими те спряха да идват. Мислехме, че най-после сме ги убедили да ни оставят на мира, но изглежда вместо това те са прекосили голямата вода, за да измъчват вашия народ, за което съжаляваме.

Погледът на Вейлин се насочи към Кирал, която кимна лекичко. „Тя не чува лъжи… както и аз не чувах лъжи у Баркус.“

— Те пак ще дойдат — каза Асторек, вперил очи във Вейлин. — Още по-многобройни. Но сега ние имаме теб, Гарванова сянко.

Колибата, където Алтурк беше избрал да се уедини, представляваше жалък коптор на една полянка встрани от главното селище. Вратата поддаде с лекота пред ботуша на Вейлин и отвътре лъхна острото зловоние на немит човек, отдал се на невъздържано пиене. Алтурк лежеше върху постеля от кожи и хъркаше, около него бяха разхвърляни манерки от моржови зъби, в каквито домакините им съхраняваха боровата бира, всичките празни. Спящият Алтурк не даде никакъв признак, че е забелязал нахълтването — нещо, което бързо се промени, когато Вейлин изля купа ледена вода върху рошавата му глава.

Избликът на ярост бе моментален — лонакът рипна с бойна тояга в ръка, оголил зъби в свирепа гримаса. Спря, щом видя Вейлин, и по мокрото му лице пробяга объркване.

— Да не избираш смъртта, мерим хер? — изсъска той.

— Сорбе хин — заяви Вейлин, което беше официалното предизвикателство на лонакски. — Ти вече не си годен да водиш сентарите. Сега те са мои. Ако искаш да ги запазиш, бий се с мен. — Обърна се и излезе на поляната, където чакаха сентарите и гледаха ставащото с мрачно разбиране. Кирал им беше обяснила причините на Вейлин и за негова изненада никой не възрази.

— Неверни псета — изръмжа срещу тях Алтурк, щом се подаде от колибата, и продължи да ги кълне на лонакски, ала думите му, изглежда, не трогнаха никого.

— Ти вече не чуваш гласа на Планината — каза му Кирал. — Превръщаш се във варниш. Този човек ти дава шанс да докажеш, че не е така.

Алтурк не отговори, задоволи се само с една презрителна усмивка към нея, преди да впери блуждаещия си поглед във Вейлин. Стисна по-здраво бойната тояга.

— Къде ти е оръжието?

Вейлин разпери ръце, за да покаже, че на колана му няма нож, а мечът също е изчезнал от гърба му.

— Че за какво ми е оръжие? Ти не представляваш заплаха.

Алтурк го гледа яростно още миг, а после се засмя, отметна глава и смехът му огласи дърветата. Той захвърли настрани бойната си тояга.

— Би трябвало да ти благодаря — каза, когато веселието му най-после утихна. — Не всеки получава шанс да осъществи мечтите си.

Втурна се към Вейлин, ниско приведен. Времето, прекарано сред Вълчия народ, му беше помогнало да възстанови до голяма степен фигурата си и въпреки всичката борова бира в корема му бързината му бе впечатляваща. Вейлин едва имаше време да отстъпи встрани и да нанесе удар в челюстта му. Алтурк изсумтя от болка, но не залитна, а отвърна с бърз и широк замах. Вейлин го блокира с две ръце и заби лакът в откритото лице на лонака, последван от бърза серия удари в лицето и корема, като избягваше контраударите на Алтурк, докато го изтласкваше назад. Всеки замах намираше целта си с безпогрешна прецизност… докато лонакът не улови единия му юмрук и не стовари мощно кроше в слепоочието му.

Вейлин залитна и светът се размаза пред очите му. Той се опита да заеме отново бойна поза, но Алтурк не му даде тази възможност — подсече краката му с ритник и нанесе нов удар в лицето му. За миг светът изчезна и Вейлин виждаше само смътна сянка, заобиколена от звезди…

— Ти — изграчи Алтурк и пристъпи по-близо, изнесъл юмрука си назад за нов удар. — Ти направи моя син варниш. Виждам го всяка нощ — всяка нощ го гледам как умира заради теб, мерим хер.

— Аз пощадих едно момче — отвърна Вейлин и изплю кръв. Усещаше как лявото му око се подува и знаеше, че скоро няма да може да вижда с него. — Ти уби един мъж… Мъж, който правеше собствени избори. — И тогава го видя: видя как нещо пробяга през очите на лонака, а грубото му лице потръпна. — Знаел си — каза Вейлин с внезапно осъзнаване. — Знаел си, че той те е предал, много преди да го убиеш.

Алтурк изръмжа пак и изнесе юмрука си още по-назад. Вейлин се изхрачи и изплю кръв в лицето на лонака, което му спечели достатъчно време да се завърти и да нанесе ритник отстрани по главата му. Изправи се, докато Алтурк отстъпваше със залитане, и се втурна напред да забие глава в корема на мъжа, после я вдигна рязко нагоре да го фрасне по челюстта. След това обсипа лицето му с още удари. С всеки от тях Алтурк клюмаше все повече и размахваше неориентирано ръце, опитвайки се да спре свирепата атака. Накрая Вейлин го повали на колене с дясно кроше в челюстта.

Спря. Дишаше тежко. От юмруците му върху тревата капеше кръв.

— Нишак ми каза — рече Алтурк с глух, уморен глас, взираше се нагоре към него с множество кървящи рани по лицето. — Аз… не го послушах. — Той сведе глава и се отпусна примирено, после промърмори: — Няма да помоля за ножа.

Кирал изникна до Вейлин с бойната тояга на Алтурк в ръка.

— Удряй вярно, талеса — каза тя и подаде оръжието на Вейлин. — Той заслужава поне бърз край…

Изведнъж гласът ѝ заглъхна и тя се изпъна, вперила поглед на юг. От болезненото изражение на лицето ѝ той разбра, че сигурно в песента ѝ е зазвучала мощна нотка. Този път обаче нямаше нужда да пита за значението ѝ, защото можеше да чуе друго предупреждение — вой, отекнал над леда и гората, безспорен и неумолим. Сентарите се размърдаха неспокойно, заспоглеждаха се уплашено, защото воят бе по-силен от воя на всеки вълк.

Когато воят заглъхна, Вейлин се обърна към Алтурк и видя, че той се е изправил, пораженческото увисване на раменете му е изчезнало, а погледът му е свиреп и уверен.

— Ще имам нужда от това — каза той и посочи бойната тояга.

Вейлин хвърли поглед към Кирал. Очакваше тя да възрази, но на лицето ѝ беше изписано мрачно, макар и неохотно съгласие.

— Мъдрия мечок има известни лечителски умения — каза Вейлин на Алтурк. — Може да зашие раните ти.

Алтурк само изсумтя.

— Ако бях трезвен, досега да си мъртъв.

Вейлин се засмя тихичко и му подхвърли бойната тояга.

— Знам.