Огнената кралица

Втора част

Странна грешка е да се мисли за роба като за пълноценен човек. Свободата е привилегия, която дължим на превъзходството в потеклото си като истински волариански граждани. От друга страна, положението на роба, заслужено чрез раждане от поробени родители, справедливо поражение във война или проявена липса на трудолюбие и интелигентност, не е просто изкуствено наложен обществен модел, а точно отражение на един естествен ред. От това следва, че опитите да се наруши този ред чрез заблудена политика или даже откровен бунт винаги са обречени на провал.

Съветник Лорвек Ирлав

„Волария: върхът на цивилизацията“

Велика библиотека на Обединеното кралство

(Бележка на библиотекаря: текстът е непълен поради частично изгаряне)

Записките на Верниерс

За разлика от първото ми пътешествие на борда на този кораб, този път открих, че ми е осигурена каюта, обитавана някога от помощник-капитана, който беше загинал в Битката при Зъбите. Капитанът заяви на висок глас пред оределия си екипаж, че още не му е намерил достоен заместник и нищо не пречи да я получа аз, тъй като никое от тези псета не заслужавало подобна чест. Ала приятната перспектива за комфортно пътуване бе притъпена от настояването му да споделя каютата с бившата си собственичка.

— Тя е твоя пленница, писарю — заяви той. — Ти ще я пазиш.

— Защо? — попитах и размахах ръка към заобикалящия ни океан. — Че къде би могла да избяга?

— Може да повреди кораба — отвърна той и сви рамене. — Може да се хвърли на някоя преминаваща акула. Както и да е, ти отговаряш за нея, а и аз нямам свободни хора да я държат под око.

— Леглото е малко — отбеляза тя, когато вратата на каютата се затръшна след нас. — Но въпреки това не възразявам да го делим.

Аз посочих към един ъгъл.

— Твоето място е там, господарке. Ако кротуваш, може да ти дам някое одеяло.

— А ако не, какво? — попита тя и демонстративно седна на тясната койка. — Ще ме бичуваш ли? Ще ме подчиниш на волята си с жестоки мъчения?

Усмихна се и аз се извърнах и отидох до една масичка, вградена в дървото под илюминатора.

— На този кораб има предостатъчно мъже, които с радост ще ти наложат всички наказания, които поискаш — казах, бръкнах в торбата си и извадих първия попаднал ми свитък.

— Не се и съмнявам — съгласи се тя. — Ти ще гледаш ли? Скъпият ми съпруг обичаше да гледа как бичуват робините. Често се самозадоволяваше на тази гледка. Ти същото ли ще правиш, милорд?

Въздъхнах, преглътнах един хаплив отговор и разтворих свитъка. „Илюстрован каталог на воларианската керамика“. Прецизните, но твърде пищни букви на брат Харлик изтръгнаха от мен весело сумтене. „Даже почеркът му е помпозен.“ Макар да не можех да се престоря, че харесвам брата, трябваше да призная, че художественото му майсторство е великолепно, илюстрациите притежаваха безупречна точност. Първата представляваше ловна сцена от ваза, датираща отпреди хиляда и петстотин години, с гол копиеносец, преследващ елен през борова гора.

— Керамика — каза Форнела, като надзърна над рамото ми. — Да не мислиш, че произходът на Съюзника се спотайва в някоя делва, милорд?

Не вдигнах поглед от свитъка.

— Когато изучаваш епоха, за която липсват писмени сведения, декоративните илюстрации могат да са много информативни. Ако ме просветиш за друг подход, ще съм ти благодарен.

— Колко благодарен? — попита тя и се приведе към мен, така че усетих дъха ѝ върху ухото си.

Аз само поклатих глава и върнах вниманието си към свитъка. Тя се засмя и се отдалечи.

— Ти наистина не изпитваш интерес към жените, нали?

— Интересът ми към жените варира в зависимост от въпросната жена. — Продължих да развивам свитъка и открих още ловни сцени, както и изображения на религиозни ритуали, различни богове и странни създания.

— Аз мога да ти помогна — каза тя. — Даже… би ми харесало.

Обърнах се и видях, че изражението ѝ е предпазливо, но искрено.

— Защо?

— Предстои ни дълго пътуване. А каквито и подозрения да таиш към мотивите ми, аз искам тази мисия да успее.

Погледнах поредното изображение върху свитъка: голи гуляйджии, които подскачат пред голямо маймуноподобно създание със зейнала уста, която бълва огън. „Парче от кетийска стомна“, гласеше надписът под картинката. „Предимперска“.

— Кога точно — попитах я — воларианците са се отказали от боговете си?

— Станало е доста преди да се родя — каза тя, — всъщност доста преди да се роди майка ми. Но тя беше начетена жена и държеше да науча историята на преславната ни империя.

Бяхме се върнали на палубата и седяхме край носа. Тя говореше, а аз си водех записки. Капитанът беше изръмжал нещо, щом се появихме, но не протестира, а екипажът изглеждаше доволен да не ни обръща внимание, с изключение на няколко враждебни погледа към Форнела.

— Сега империята може да говори на един език — продължи тя — и поданиците ѝ да следват едиктите на Съвета, независимо дали живеят в най-големия град или в най-мръсното блато. Но невинаги е било така.

— Знам, че вашата империя е била изкована във война — казах. — Всъщност множество войни, които продължили около три столетия.

— Така е, но макар че Ковашката ера ни оставила с империя, истинското единство ни убягвало още векове след това. Имало прекалено много монети с прекалено много различни стойности. Прекалено много усти говорели на прекалено много езици. И имало прекалено много богове. Майка ми казваше, че хората се биели и убивали за пари, но били готови да умрат заради боговете си. Ето от такава лоялност сме се нуждаели, за да пребъде империята — незамърсена от никаква божествена намеса. Така че се водили още войни, които някои наричат Войните на гоненията, но имперските историци ги наричат Великото прочистване, тежки шейсет години на кръв и мъчения. Цели провинции били опустошавани и цели народи избягали, някои към северните хълмове, други през морето, за да основат нови нации, свободни от воларианско гонение. Но въпреки всичко, което сме загубили, именно това било истинското раждане на империята, защото тогава сме се превърнали в нация на робовладелци.

— Разбира се, винаги е имало роби, предимно в централните волариански области, но сега станали повече — продължи тя. — Били поробени заради нежеланието си да се откажат от своите богове, бити, усмирени и отглеждани по такъв начин, че следващите поколения ги забравили съвсем. За да управляваш такъв ресурс са ти необходими две неща: голяма организация и голяма жестокост. Често си мисля, че именно тези черти Съюзника е намерил за толкова примамливи. В края на краищата трябва да е имало някаква причина да ни избере.

— Знаеш ли кога се е разкрил той?

— Не знам дали Съюзника е мъж и дали изобщо е човек. Майка ми ми е разказвала за време, преди около четиристотин години, когато империята била силна и единна. Войната с алпиранците не била нищо ново, но се разгоряла по-яростно, битките станали по-мащабни, кампаниите продължавали години, вместо месеци, но победата все ни убягвала. Накрая на алпиранците им дотегнало от непрестанните ни нападения, започнали собствено нашествие и завладели южните ни провинции само за няколко месеца. Кризите са склонни да разкриват забележителния талант — ето как придобил известност един млад генерал от южния град Миртеск, генерал с революционна идея и средствата да я осъществи. Щом нашите роби можели да строят градовете ни и да обработват нивите ни, защо да не се бият и във войните ни? И така, благодарение на новооткритото му знание, сме създали варитаите и куритаите. С тактически гений и използване на безброй войници-роби нашият нов генерал си спечелил вечна слава, като изтласкал алпиранците. Бил възхваляван нашир и надлъж из империята, издигали се статуи в негова чест, най-великите ни учени съчинявали епоси, за да документират удивителния му живот.

Форнела направи пауза и устните ѝ се извиха в усмивка, макар че в очите ѝ имаше тъга, която не бях виждал преди.

— Ала това не било нормален живот. Защото нашият генерал оставал млад. Докато събратята му офицери остарявали и вехнели около него, той оставал млад.

— Той е бил първият — казах.

— Да. Първият воларианец, благословен от гласа на Съюзника, или пък, предполагам, първият, при когото той е пратил някое от създанията си да го изкуси. Ала дарбата му не се изчерпвала с тайната как да обвързва робите толкова съвършено, че да се бият и убиват по заповед на господарите си. Не, той можел да предложи още, можел да предложи най-великия от всички дарове. От него Съветът научил тайната на вечния живот, по повеля на Съюзника, разбира се. И с времето всички станали негови оръдия. Генералът станал глас на Съюзника в Съвета. Отначало говорел тихо, напътствал, вместо да заповядва, намеквал за великата задача, която той е избрал за империята. Но с годините поведението му ставало все по-непостоянно. Майка ми казваше, че го срещнала веднъж, на пиршество в негова чест. Семейството ми, както сигурно се досещаш, е много заможно и има място в Съвета още от най-ранните дни на империята. Попитах я какъв е бил той и тя се засмя. „Ужасно луд — каза ми, — макар да чувам, че дъщеря му е още по-зле.“

— Дъщеря му ли? — попитах.

Форнела придърпа вълнения си шал по-плътно около раменете си и тъгата ѝ се смени с уплашен спомен.

— Да, дъщеря. Нея също съм я виждала веднъж. Една среща ми беше повече от достатъчна.

— Те същите като теб ли са? Генералът и дъщеря му. Живи ли са още?

— Лудостта на генерала растеше с вековете, копнежът му за победа над алпиранците се превърна в мания, която доведе до катастрофално поражение. Съветът, който вече се състоеше само от Благословени, получи указания от другите помощници на Съюзника, че славната кариера на генерала трябва да приключи, и нае главния си убиец, за да се погрижи за това. Но ако казаното от кралицата е вярно, тя може да е намерила края си заедно с крал Малциус.

— Дъщерята на генерала? Тя е убила собствения си баща?

— Тя е отнела безчет животи по целия свят. Ако имаме късмет, няма да ни тормози повече. Но аз все повече се убеждавам, че късметът е рядка стока.

— Майка ти жива ли е още? Тя също ли е приела Благословията на Съюзника?

Тя поклати глава, вдигна очи, погледна ме и се усмихна мило.

— Не. Остаря и умря, въпреки че я умолявах да се присъедини към мен в тази нова епоха на безкраен живот. Тя единствена разбираше истинската природа на сключената от нас сделка, но никой не искаше да я чуе. Знаеше какво притегля Съюзника, макар не и какво го е породило.

— И какво е то? Какво го тегли?

— Властта. Ето как са били избрани първите — не онези с най-голямо богатство, а онези с най-голямо влияние в Съвета. Тъй като това ставало в течение на десетилетия, а не години, и на всеки дванайсет години бил избиран само един, който да приеме щедрия му дар, изборът изглеждал случаен — прищявка на създание толкова близко до бог, колкото е възможно. Но майка ми живя достатъчно дълго, за да съзре модела. Всяка сключена сделка затягаше хватката му върху нас, всеки дар ни правеше все повече негови слуги… Тя ми каза само една дума последния път, когато ми позволиха да я посетя, преди да заповяда да не ме пускат повече в къщата ѝ. Вече беше почти на деветдесет, само шепа кокали и кожа в едно огромно легло. Но умът ѝ не беше размътен и очите ѝ блестяха, и макар да можеше да говори само шепнешком, аз го чух, ясно и отчетливо, макар навремето да го сметнах за последния грак на една злобна старица.

Тя се умълча, зареяла поглед към южния хоризонт, където се виждаше голям куп облаци, предвещаващи неприятна нощ — не че очаквах да спя много, легнал до нея. Докато гледах как косата ѝ се развява на вятъра, забелязах, че сега в нея има повече сиво.

— Само една дума — каза тя тихичко. — „Робиня.“

Както и предполагах, сънят ми убягваше. По залез-слънце морето стана неспокойно, вятърът се надигна, за да зашиба с дъжд замъгленото стъкло на илюминатора и да засвири в безбройните пролуки и във въжетата над нас. Форнела лежеше по гръб и дишаше бавно и равномерно. Аз лежах на една страна, с лице към корпуса. Бях си свалил обувките, но иначе бях напълно облечен, докато тя бе гола — беше смъкнала дрехите си без ни най-малко смущение и се бе пъхнала в леглото до мен, докато ѝ обръщах гръб. Лежахме мълчаливо близо час, лишени от покой заради вятъра и цялата чудатост на нашето положение.

Накрая тя каза:

— Мразиш ли ме, милорд?

— За омраза е нужна страст — отвърнах.

— Аха. „Песни за злато и прах“, стих двайсети. Не мислиш ли, че е малко суетно постоянно да цитираш собствената си творба?

— Този стих е взет от древна ода на племената от западните планини. Както съм отбелязал в предговора си.

Тя се засмя тихо.

— Значи аз не разбуждам страст у теб? Не е много изненадващо, като се имат предвид предпочитанията ти. И все пак жена, свикнала на мъжкото възхищение, неволно се чувства малко пренебрегната. — Почувствах я как се размърдва зад мен, за да се обърне на една страна. — Кой беше той? Мъжът, който каза, че си обичал?

— Няма да обсъждам това с теб.

Сигурно в тона ми имаше предупредителна нотка, защото тя въздъхна с весело раздразнение, преди да продължи да упорства.

— Може би имам нещо, което да разбуди страстта ти, поне що се отнася до копнежа ти за знания. Малко зрънце информация относно Съюзника.

Заскърцах със зъби, чудех се дали все пак не я мразя. Седнах и се обърнах към нея. Тя ме гледаше, отпуснала глава на възглавницата, и мракът скриваше всичко освен блясъка на очите ѝ.

— Кажи ми — рекох.

— Името — настоя тя.

Станах и ѝ обърнах гръб, за да провеся крака от леглото.

— Селиесен Макстор Алуран — казах.

Очаквах смях, жесток и подигравателен, но вместо това гласът ѝ прозвуча странно замислено.

— Надеждата на Алпиранската империя, убит от същия човек, който унищожи армията на скъпия ми съпруг. Моят народ не се придържа към идеята за съдба; самата мисъл, че някакви невидими сили оформят нашата участ, е анатема за хора, прочистени от суеверия. Но понякога се чудя…

Усетих я как се размърда пак, топлата ѝ голота се притисна към гърба ми и главата ѝ се отпусна на рамото ми. В начина, по който ме прегръщаше, нямаше желание, поне аз не долавях такова, само нужда от близост.

— Скърбя за загубата ви, почитаеми господине — каза тя на официален алпирански. — Брат ми е най-дълго служилият член на воларианския Висш съвет, така че познава замислите на Съюзника по-добре от повечето, а дори и той е сляп за истинската им природа, за крайната им цел. Все пак слугите му често са споменавали за мъж с безбройни години като нас, който обаче не е зависим от кръвта на Надарените. Мъж, който е живял множество животи и е обиколил света неведнъж. Както казах, властта привлича Съюзника, а каква по-голяма власт от тази да надвиеш самата смърт?

— Значи той го търси?

— Да, но не го е открил.

— И има ли си име този вечен мъж?

— Има хиляда, сменя ги на всеки живот, когато преминава от една нация в друга. Едно от оръдията на Съюзника, този, когото наричат Пратеника, уловил миризмата му преди петнайсетина години в Обединеното кралство. Тогава той се наричал Ерлин.