Огнената кралица

9.

Рева

— Защо ти не се… страхува?

Лиеза говореше езика на Кралството разбираемо, но не съвършено, макар и много по-добре, отколкото Рева се справяше с воларианския. Беше седнала на единственото легло, обвила здраво с ръце вдигнатите си колене, и очите ѝ блестяха, докато гледаше как Рева си прави упражненията. На първия ден от тяхното затворничество Варулек ѝ беше дал къс дървен меч и внимателно изречен съвет:

— Готви се с цялото възможно усърдие. Арената не се интересува коя си, само каква можеш да бъдеш.

Жилището им се състоеше от подобна на пещера стая без прозорци, която им даваше достатъчно място за упражнения. Рева танцуваше по мозаечния под и криволичеше между елегантните колони от черен мрамор, нашарен с бели жилки. Стените бяха украсени с избелели картини, изобразяващи двубои между различни зверове и хора, и тя бе забелязала как Лиеза се старае да не гледа към тях. В единия край на стаята в пода имаше голяма баня, снабдявана с топла вода по някакви скрити тръби. Освен леглото обаче нямаше кой знае какви мебели и нищо достатъчно тежко, че да служи за оръжие. Даже дървеният ѝ меч беше от сандалово дърво и щеше да се пръсне при първия допир с нещо по-твърдо.

— Страхът убива — каза Рева на робинята и се завъртя в последна комбинация от парирания и мушкания. — Щеше да се страхуваш по-малко, ако тренираше с мен.

Упражненията бяха измислени от самата нея, силно модифициран вариант на стандартните упражнения на Ордена на Вейлин, предназначени за битка срещу куритаи. Макар че от онова, което ѝ беше казала Лиеза за зрелищата, Рева заключи, че една битка с елитните роби може би ще е за предпочитане. Беше разпитвала подробно момичето няколко часа и го остави на мира едва когато то се разплака при описанието на някаква котка със зъби като кинжали.

— Аз не съм… боец като теб. — Лиеза уви ръце по-плътно около себе си и опря глава на коленете си.

— Каква си тогава? — попита Рева.

— Робиня. — Момичето говореше шепнешком, без да вдига глава. — Винаги била само робиня.

— Трябва да имаш някакви умения, способности.

— Числа, букви, езици. — Лиеза сви рамене. — Господарят ми ме научил на много неща. Но те няма бъдат от полза тук. Аз съм Авиеле, а ти — Ливела.

— Кои са те?

— Сестри. Едната слаба, другата силна.

Рева изсумтя раздразнено, отиде до леглото, сграбчи момичето за китките и го вдигна да се изправи.

— Погледни ме! — Надигна брадичката ѝ, а после я разтърси, докато очите ѝ се отвориха, мокри и блестящи от тревога. — Стига с тези приказки. Ще имаме нужда от цялата си сила, твоята и моята, ако искаме да оцелеем от това, което ни чака тук.

Момичето клюмна и сълзите му потекоха отново.

— Аз не такава като теб…

Рева вдигна ръка, за да я зашлеви. „Ще събудя куража ѝ с пердах, ще я накарам да се упражнява и ще я бия всеки път, щом се разколебае. Бързо ще се научи, ако насиня малко тези съвършени крачета, тая жалка безбожна грешница…“

Ръцете ѝ се разтрепериха неволно, което позволи на Лиеза да се дръпне обратно на леглото, увесила жално глава.

— Извинявай — каза Рева и отстъпи от плачещото момиче с разтуптяно сърце.

От другата страна на дебелата желязна врата долетя дрънчене на ключове, вратата се отвори и на прага застана Варулек с двама куритаи зад гърба му. Очите му се плъзнаха от Рева към все още плачещата Лиеза.

— Имам заповеди да наказвам тази жена, ако не ти угажда — каза той.

— Угажда ми достатъчно — заяви Рева. — Какво искаш?

Той се отдръпна от вратата и кимна в изненадващо любезен жест на уважителна покана.

— Русият мъж се бие днес. Императрицата мислеше, че може да искаш да го гледаш.

Първата ѝ мисъл беше да откаже, тъй като нямаше голямо желание да гледа как убиват Щита. Но тук нямаше да намери възможност за бягство, а и може би пиратът заслужаваше поне един съюзник да стане свидетел на края му. Тя хвърли дървения меч на леглото до Лиеза, сложи ръка на рамото ѝ и каза тихо:

— Поне се опитай. Имитирай онова, което ме видя да правя.

Главата на момичето помръдна в нещо, което би могло да е потвърждение, и Рева тръгна към вратата. Забеляза, че куритаите не се отдалечават на повече от педя от Варулек. „Той се страхува от мен“, реши тя, потисната от новото доказателство, че управителят на арената не е глупак. Той оставаше невъзмутим от обидите, с които го засипваше, но винаги стоеше току извън обсега ѝ и се грижеше китките ѝ да са оковани в редките случаи, когато я извеждаха от стаята.

Рева остана неподвижна, докато единият куритай държеше нож, опрян в гърлото ѝ, а другият щракваше гривните на китките ѝ. Прецени, че да се отърве от единия ще е относително лесно — ще увие веригите около гърлото му и ще му счупи врата, — но все още не беше измислила маневра, която би попречила на другия да я убие миг по-късно. Освен това смяташе за невероятно Варулек да стои със скръстени ръце и да я гледа как се измъква. Макар че телосложението му беше средно, тя можеше да познае по позата и по явната сила в татуираните му ръце, че битката не му е чужда. „Може би някога е бил войник?“

— Намираш ли жилището си за приемливо? — попита той, докато я водеха по коридора. Намираха се дълбоко в подземията и тунелът водеше до дълго стълбище, което се издигаше по широка дъга, следваща гигантския овал на арената.

— Хубаво би било да имам маса и стол — каза тя, докато започваха изкачването.

— Които се чупят лесно и краката им могат да се използват като тояги — отбеляза той. — Така че, за съжаление, ще трябва да откажа.

Тя прикри една разочарована въздишка и отново се зачуди на склонността на Отеца да слага препятствия на пътя ѝ. „Защо не ми дадеш един тъп тъмничар? — попита го. — Ако целта ти е да ме накажеш, опитът ми да се измъкна от това място със сигурност бързо би довел до това.“ Нямаше отговор, разбира се, Отецът както винаги беше глух към молбите ѝ, макар че този път тя поне съзираше причина. „Аз излъгах в твое име. Не може да си мислиш, че заслужавам да живея.“

— Тогава някакви книги за момичето — каза тя. — Мисля, че ще е благодарна за нещо, което да я разсее.

— Ще имам грижата.

Известно време се изкачваха мълчаливо и минаха покрай няколко площадки със стражи. На всяка имаше по двама куритаи, които стояха с типичната си безизразна неподвижност. Колкото по-високо отиваха, толкова по-богата ставаше украсата около тях; голите неизмазани тухли отстъпиха място на гладки стени с мозайки и някой релеф тук-там. Рева се изненада, че върху по-голямата част от украсата личат признаци на непоправен вандализъм: изчегъртани непознати надписи или мотиви, разбити с чук. От цвета на камъка тя прецени, че пораженията са древни.

— Това е много стара сграда — отбеляза тя, когато наближиха приземния етаж на арената. В тесния проход отекваше ниско бучене, което се усилваше с всяка крачка. Този звук ѝ бе добре познат, напомняше ѝ за задружните викове на стрелците по стените на Алтор, когато призоваваха воларианците да настъпят под още един дъжд от стрели — воят на множество души, жадни за кръв.

— Така е — отвърна Варулек. — Всъщност е най-старата в целия град. Рожба на една не толкова просветена епоха. — Тя забеляза нова интонация в обикновено безизразния му глас, слаба, но ясно различима нотка на презрение.

— Не толкова просветена ли? — попита.

— Така твърдят имперските историци. — Тя видя как очите му се задържаха на една статуя, когато изкачиха последните стъпала и излязоха в широка сводеста галерия, водеща към самата арена. Беше бронзова фигура, типичен представител на многото, които бе видяла на идване насам: мъж, както обикновено, вдигнал късия си меч в жест на героично предизвикателство. По блясъка на бронза можеше да познае, че статуята е сравнително скорошна, но пиедесталът, на който стоеше, беше много по-стар, фино издялан цилиндър от червено-златист мрамор. Към него някой бе приковал желязна плака, без особено да го е грижа за камъка, който беше напукан и нащърбен на няколко места.

— Едно време тук е стоял някой друг — каза тя. — Кой е бил?

Варулек извърна очи от пиедестала и ускори крачка.

— Саворек — каза с безизразен глас. — Най-великият от пазителите.

— Пазители на какво?

Той я отведе до друго стълбище, което водеше към горния етаж. Запази мълчание, докато се изкачваха, а шумът на тълпата се усили до неспирна какофония и почти заглуши отговора му, но тя все пак го долови:

— На всичко, което ни е било отнето.

Поведе я през множество коридори и на всеки десет крачки от пътя им имаше стражи. Тук те бяха предимно свободни мечове, макар че броните и оръжията им не бяха толкова еднакви като на онези, с които се беше била в Кралството. Въпреки тази нееднородност обаче Рева забеляза у всички еднакво изражение: очи по-разширени от нормалното, бледи лица и стегнати челюсти. „Всички са ужасени“, осъзна тя и погледът ѝ се насочи към балкона отпред, където една слабичка фигура седеше на покрита с възглавнички пейка.

Императрицата стана да я посрещне, когато я изведоха на балкона, и искрената топлота в усмивката ѝ беше смущаваща. Приближи се и лепна една целувка на бузата ѝ.

— Сестричке, колко мило от твоя страна да дойдеш.

Рева стисна юмруци от тази близост, недоволна от факта, че парфюмът на императрицата беше тънка наслада за сетивата. Но всякакви нейни пориви към насилие бяха възпрени от гледката на петимата арисаи на балкона, всеки от които я приветства с радушна усмивка, вбесяваща със своята фамилиарност. „Те мислят, че виждат една от своите“, помисли си тя и от това ѝ се догади.

Императрицата отстъпи, обърна се към Варулек и махна нетърпеливо към тълпата.

— Накарай ги да млъкнат.

Чернодрешкото отиде до края на балкона и вдигна ръка към някакви невидими очи долу. Почти мигновено зазвучаха тръби и нотите им се сляха в остра мелодия, наситена с неумолима властност. Тълпата моментално потъна в пълна тишина, ненарушавана дори от най-лекото покашляне или случаен вик, сякаш всички присъстващи бяха затаили дъх едновременно и се страхуваха да го изпуснат.

— Почитаеми граждани и всякакви отрепки! — извика към тях императрицата и излезе напред, докато пръстите на босите ѝ крака не се подадоха от ръба на балкона. Гласът ѝ се разнасяше с почти неестествена лекота и до най-далечните кътчета на арената. — Преди да доставя наслада на зловредните ви сърца с още кръв, бих искала да ви представя една изтъкната гостенка от отвъд океана. — Тя посочи Рева и устните ѝ се извиха в окуражителната усмивка на по-голяма сестра. Рева остана неподвижна, докато един от арисаите не се покашля многозначително и не погали брадичката си с извинителна гримаса, отпуснал другата си ръка на ножа на колана си. Рева пристъпи към императрицата и трепна, когато тя я хвана за окованата китка и я вдигна високо.

— Представям ви лейди губернаторката на Кумбраел Рева Мустор! — извика пак императрицата. — Без съмнение много от вашите синове и съпрузи са срещнали края си от нейната ръка, и то заслужено, бих казала. Все пак, макар че никой от вас не е достоен даже да целува краката ѝ, аз заповядах тя да ви забавлява тук, като му дойде времето. Не е ли щедра вашата императрица?

Хватката ѝ върху китките на Рева се стегна, докато стоеше там с лице, изкривено в маска на безгранична злоба. Сякаш цяла вечност тя стоя и гледа тълпата, очите ѝ обхождаха всеки мълчалив ред, стрелкаха се насам-натам, сякаш търсеха и най-малката проява на нелоялност. Накрая изсумтя и пусна Рева, след което се върна на пейката си и махна раздразнено към Варулек.

— Продължавай. Сестричке, ела да седнеш при мен.

Тръбите заехтяха отново, този път не толкова остро, а почти весело. Мърморенето на тълпата се надигна отново, докато Рева се отпускаше до императрицата, но сред напрегнатото бъбрене на хиляди хора, които си шепнеха уплашено, не се чуха никакви овации.

Един роб донесе чай в малки стъклени чашки, заедно с подбрани пастички, всяка от които представляваше идеален куб с глазура в различен цвят, с миниатюрен мотив от златен варак отгоре.

— Моят герб — поясни императрицата, като вдигна една от пастичките, за да може Рева да я огледа. Оказа се, че гербът представлява мъничък кинжал в кръгла верига. — Смърт и робство, двете ми дарби. — Тя се засмя и лапна пастичката. Намръщи се, докато дъвчеше, а върху лицето ѝ личеше не повече удоволствие, отколкото ако ядеше прост хляб.

Рева насочи вниманието си към арената и видя, че балконът предлага почти пълен изглед към големия пясъчен овал. Прецени, че овалът е широк може би двеста и петдесет крачки и дълъг близо четиристотин. За него се грижеха множество роби, които усърдно заравняваха пясъка върху тъмните петна, без съмнение признаци за по-раншна касапница. Погледът ѝ се плъзна по тълпата и тя забеляза как се е променила тоналността на смесените им гласове: страхът беше отстъпил място на всеобщо нетърпеливо бърборене. „Те се страхуват от нея, но не могат да устоят на онова, което им предлага“, реши тя и почувства прилив на презрение.

— Да, ужасни са, нали? — отбеляза императрицата, като посръбваше от чая си.

Рева преглътна една въздишка. „Не чувствай нищо. Не мисли нищо.“

— Ти мразиш ли народа си както аз мразя тази паплач? — продължи императрицата. — Лековерието им понякога е досадно.

Рева знаеше, че това е уловка — тази жена се опитваше да разпали в нея гняв, който би могъл да ѝ разкрие нещо ново. Но тя откри, че в мислите ѝ няма ярост, когато се насочиха към народа ѝ, нейния доверчив народ.

— Те отблъскваха най-добрата ти армия в продължение на месеци — каза Рева. — Гладуващи и лишени от надежда, те даваха кръвта и живота си, за да се спасят един друг. Докато твоят народ се наслаждава на жестокостта и превръща убийството в забавление. Ще запазя омразата си за него.

— А чувството за вина — за себе си. — Императрицата отхапа от друга пастичка и повдигна вежди, леко разочарована. — Всички имат вкус на пепел — промърмори и захвърли пастичката.

Рева се опита да не обръща внимание на настойчивия поглед на императрицата и се съсредоточи върху нова суматоха на арената. Две групи мъже излизаха от врати в противоположните краища на овала. Първоначалните овации на тълпата скоро утихнаха, когато стана ясно състоянието им. Всички бяха голи, повечето в средна или напреднала възраст, бледи и треперещи под внимателния оглед на тълпата, някои бяха прикрили с ръце гениталиите си, други стояха в явно объркване или шок.

— Извини ме за момент, сестричке — каза императрицата и стана отново. Отиде до края на балкона, където чакаше един паднал на коляно арисай, който ѝ предложи къс меч. — Ето още едно доказателство за безграничната щедрост на вашата императрица! — извика тя и ръката ѝ описа тържествена дъга от единия край на арената до другия. — Добавям още два отбора към почитаната Битка за меча. От дясната ми страна е Достопочтената рота на предателите, а от лявата — Свещеният орден на корумпираните чиновници. И двете си навлякоха моето неудоволствие със своята нелоялност и алчност, но състрадателната ми женска душа ме заставя да проявя милосърдие. В днешното състезание ще има само един победител, комуто ще бъде разрешено да доживее дните си в робство и на семейството му ще бъдат спестени Трите смърти.

Тя взе меча от коленичилия арисай и го метна по средата на арената. Рева неволно остана впечатлена от умелото хвърляне — мечът се заби в земята до дръжката. Императрицата се обърна и тръбите изсвириха къс сигнал. В мърморенето на тълпата вече се долавяше смайване и объркване.

Двете групи голи мъже останаха неподвижни, докато нотата заглъхваше, като се споглеждаха предпазливо или вдигаха насълзените си лица към тълпата. Бяха загубили почти всяка надежда. За кратко изглеждаше, че просто ще продължат да стоят така, вцепенени от ужас, докато група варитаи, разположени по горните нива, не пуснаха залп от стрели, които се забиха в пясъка около краката им. Един от голите мъже моментално се откъсна от групата и се втурна към меча, изненадващо бързо за човек с такова огромно шкембе. Още няколко хукнаха след него, което подтикна и противниците им към закъснели действия. Скоро двете групи се носеха една срещу друга като вълни от провиснала потна плът, надигнали гласове в отчаяно предизвикателство. Дебелият стигна пръв до меча, грабна го и го размаха срещу връхлитащия отбор. От масата сблъскваща се плът швирна ярка кръв. Дебелакът скоро изчезна от поглед под гора от размахани крайници, участниците се млатеха с неопитна свирепост. Мечът се появи отново, вдигнат в ръката на един слаб като клечка старец с рехава сива коса. Той почна да мушка срещу заобикалящата го тълпа отново и отново, ококорил безумно очи, преди да бъде смъкнат на земята и да се изгуби от поглед.

— Не си хаби жалостта — предупреди императрицата Рева, докато заемаше отново мястото си. — Всичките са чернодрешковци и сред тях няма нито един без кръв по ръцете. — Приведе се към нея и понижи гласа си до съзаклятнически шепот, сякаш бяха две момичета, които си разменят клюки. — Е, забавляваш ли се с Лиеза? Не я ли намираш за извънредно сладка?

Рева реши твърдо да не отговаря. Беше вперила поглед в смаляващата се тълпа биещи се нещастници. Мнозина вече лежаха на пясъка, прекалено тежко ранени или изтощени, за да продължат битката, но една групичка все още се боричкаше в средата на арената, меле от окървавена плът с меча в центъра му.

— Мога да я сменя с друга — продължи императрицата. — Ако се окаже, че не е… по вкуса ти.

„Не мисли нищо. Не чувствай нищо.“

— Тя… е приемлива за мен.

— Радвам се. В края на краищата ти си Най-почитаният гарисай. Жилището, което получи, по традиция се пази за най-великите шампиони. Преди векове гарисаите не са били роби, каквито ги виждаш сега, а свободни мъже и жени, дошли да почетат боговете с кръв и смелост. Непобедените били издигани до висок статус и били отрупвани с всякакви удобства и наслади, защото боговете били благосклонни към онези, които могат да утолят вечната им жажда.

— И какво е станало с тях? — попита Рева, докато гледаше как група от петима оцелели заобиколиха мъжа, държащ в момента меча, настъпваха към него, докато той се опитваше да ги държи надалеч с несръчни мушкания, пребледнял от изтощение. — С вашите богове.

— Ние сме ги убили — отвърна императрицата и насочи вниманието си към арената, където битката наближаваше своя край. Мъжът с меча посече един висок, но стар противник, преди другите да се нахвърлят върху него и да го съборят на земята. Юмруците им се надигаха и спускаха бясно, докато един не се изтръгна с меча и моментално се обърна и почна да сече бившите си съюзници, като надаваше див крясък при всеки удар. Тълпата се беше смълчала отново и ритмичната ярост на мъжа отекваше по трибуните, за да секне, когато той довърши последната си жертва и се свлече ридаейки на пясъка. Отпуснатото му, почти лишено от мускули тяло беше червено от шията до кръста.

Императрицата примижа за кратко към лежащата фигура и каза замислено:

— Един от корумпираните. — Обърна се към Варулек. — Погрижи се да довърши ранените, а после го прати в монетния двор. Мъкненето на торби със злато и сребро до края на дните му може да го научи на истинската стойност на парите.

Облегна се и протегна ръка, за да прокара пръсти през кичурчетата на Рева, измъкнали се от дългата ѝ плитка.

— Боговете — каза замислено тя — не са нужни на хора, готови да прегърнат едно велико бъдеще, съдба, която може да бъде осъществена само с единство и незамъглен разум. Или поне така ми казваше някога баща ми.

— Те не са били истински — заяви Рева. — Вашите богове са умрели, докато Световния отец е останал. — Гледаше как двама арисаи вдигат единствения оцелял на крака и го избутват към проснатата фигура на мъж със зейнала рана на корема, който стискаше с една ръка своите изсипващи се черва, а другата вдигна в напразна молба за пощада. — Вие сте създали народ от зверове.

— А какъв е твоят народ, сестричке? Върхът на цивилизацията? Виждала съм го и не мисля така. Вие се кланяте на една мечта, съчинена преди векове, и водите вечна вражда с онези, които на свой ред се кланят на въображаемите души на мъртвите.

— Вражда, на която бе сложен край, благодарение на вас.

— И на теб, Благословена дамо. Тази, която говори с гласа на Отеца. — Тя се засмя тихо, когато смущението на Рева се усили. — О, да, виждам го. Ти си излъгала! Хиляди са те последвали дотук, за да намерят смъртта си, само заради думите, които си изрекла от името на един глухоням бог. И макар че никога не си чувала наистина гласа му, пак те е страх от неговото възмездие.

Тя се приведе по-близо. Рева не откъсваше поглед от арената и последния мъж, който се клатушкаше като едва прохождащо бебе, докато вървеше от една осакатена фигура към друга.

— Откажи се от това, сестричке — прошепна императрицата с тон, натежал от искрена молба. — Мога да ти покажа толкова много.

Рева гледаше как последният ранен срещна грозния си край, преди арисаите да извлекат оцелелия от арената, увиснал между тях — ломотеше като безумец.

— Вече видях достатъчно — каза тя.

Дъхът на императрицата погали бузата ѝ, когато тя въздъхна и лепна една целувка върху нея, преди да се отдръпне.

— Тук не мога да се съглася, милейди.

Отне близо половин час, докато робите разчистят труповете от арената и засипят с пясък локвите кръв. През цялото това време императрицата запази мълчание, лицето ѝ стана странно отнесено и тя седеше с размътен поглед. От време на време устните ѝ помръдваха в беззвучен шепот и челото ѝ се сбръчкваше озадачено, друг път чертите ѝ се напрягаха в маска на такова скръбно объркване, че Рева откри, че потиска пристъпа си на жалост. „Тя е луда — осъзна тя. — Луда императрица на империя, изградена върху незамъглен разум.“

Тръбите зазвучаха отново и императрицата премигна, изпъна се и погледна мъжете, появили се от една врата в стената на арената. Бяха двама, и двамата високи — единият рус, другият тъмнокос. Русият носеше къс меч, а другият — копие. Бяха с кожени панталони, но без броня. Стояха гологърди и се взираха нагоре към заобикалящите ги трибуни. За разлика от нещастните чернодрешковци преди тях, на лицата им нямаше и помен от молба; бяха напрегнати, без съмнение, но не и отчаяни.

При перспективата за по-познато забавление тълпата се посъживи, десетки и стотици гласове завикаха презрително или одобрително, наглед забравили за ужаса на Битката за меча. Оковите на Рева се впиха в китките ѝ, когато тя сви юмруци и се вгледа в лицето на Щита. Брадата му беше отрязана и се виждаха красиво изсечените му черти, които тя знаеше, че са пленявали вниманието на не една дама от Кралството. Видя как той я позна, когато погледът му се насочи към балкона, и склони леко глава за поздрав. Рева премести взора си върху тъмнокосия мъж и видя, че е младеж на не повече от двайсет години. Лицето му беше сковано от овладян страх, който изчезна, щом я зърна. Разпознаването я заля като вълна и ѝ се догади. В следващия миг Рева откри, че е скочила на крака, докато младежът коленичеше, вдигнал копието си с две ръце. Извика нещо, което се изгуби сред свирепия вой на тълпата, но тя добре знаеше смисъла му. „Радвам се да ви видя, Благословена дамо.“

— По-младия също ли го познаваш? — попита императрицата. Дарбата ѝ разчиташе чувствата на Рева с отвратителна лекота.

Рева не знаеше защо си направи труда да отговори. Може би защото искаше той да получи някаква форма на памет, някой да изрече името му, преди да умре.

— Алерн Вареш — каза и думите излязоха със стържене от пресъхналото ѝ гърло. — От Речните земи, гвардеец на дома Мустор.

— Толкова много вина. — Императрицата сложи съчувствено ръка на рамото ѝ и я притегли към себе си. — Трябва да приемеш коя си и каква си. — Махна към коленичилия Алерн. — Той и хората като него никога няма да достигнат нашето ниво. Природата им е отредила да ни служат. Истина, която ми се струва, че вашата кралица е проумяла отдавна.

Тя прегърна Рева, после отиде пак до ръба на балкона. При зова на тръбите тълпата моментално замлъкна.

— В отдавна отминалите дни — извика тя, — когато тази империя била разкъсвана от суеверия и заблуди, този ден се знаел като Пира за загиналите братя. Честване на последната битка, водена от единствените смъртни, които някога са били издигани до свещения ранг на пазители. Давам ви Моривек и Корсев! — И протегна ръка към Щита и Алерн. Младежът вече бе станал на крака, все още вперил поглед в Рева, и сега се усмихваше, наглед глух за думите на императрицата и изригналите овации на тълпата.

— Ликувайте, защото те се бият срещу най-смъртоносните дермоси — изрече напевно императрицата и вдигна ръка към една порта в другия край на арената. — Предвестниците на падението.

Портата се отвори и тръбите зазвучаха отново, а тълпата избухна в овации при вида на съществата, излизащи на арената. Отначало Рева ги взе за сродници на бойната котка на лорд Норта, но бързо осъзна, че са от съвсем друга порода, с по-слабо тяло и не толкова високи. Освен това цветът им беше различен, козината им бе нашарена в жълто и черно от шията до опашката. Но главната разлика бяха зъбите им — всяко животно имаше големи като ками зъби, и те ги оголваха непрестанно, докато опъваха веригите. Бяха девет, оковани в групи по три под контрола на дресьори, яки мъже с кожени доспехи, които стискаха в една ръка веригите на котките, а в другата — дълъг камшик.

— Саблезъби — каза императрицата, като се върна при Рева. — Говори се, че били заченати в огнената преизподня от дермосите и пратени да възвестят предстоящата гибел на човечеството. Старите жреци все пророкуваха края на всичко, големи бедствия и чуми, които могат да се избегнат само с по-силна почит към боговете и естествено, дарения за храмовете.

Рева се помъчи да успокои сърцето си, когато дресьорите оставиха нетърпеливите си животни да додрапат по-близо до двамата мъже в центъра на арената. Котките фучаха и се мятаха в оковите си, видимо подивели от жажда за кръв.

— Те се отглеждат от най-свирепите котенца — продължи императрицата. — Държат се в състояние на постоянен глад. Арената е единственото място, което свързват със засищането с месо. Затова са толкова нетърпеливи.

Алерн и Щита пристъпиха по-близо един до друг и младият гвардеец удостои Рева с последен поклон, преди да заеме бойна поза, приклекнал и вдигнал копието на нивото на гърдите си. „Арентес ги е обучил добре“, помисли си тя, губейки битката за контрол над сърцето си, и по кожата ѝ изби пот, докато то блъскаше в гърдите ѝ.

— Недей — прошепна тя, забравила за всякаква гордост и непокорство, защото знаеше, че не може да понесе тази гледка. — Моля те.

— За услуга ли молиш, сестричке? — Императрицата сложи ръце на раменете на Рева и я завъртя към себе си. — А какво ще ми дадеш в замяна?

— Ще се бия — прошепна Рева. — На тяхно място.

— Ти така или иначе ще се биеш тук. А аз обещах на ужасния си народ зрелище. Какво друго можеш да ми предложиш? — Тя притегли Рева в прегръдката си и дъхът ѝ я погали леко по ухото. — Когато моят любим дойде при мен, ще сразим Съюзника и целият свят ще бъде наш. Ела с мен, сестричке. Ще ти дам Кралството, да го управляваш от мое име. Запази си Световния отец, ако така искаш, не ми пука какви лъжи разправяш. Вземи тези двамата за свои слуги; с правилното обучение те ще станат наистина свирепи. Можеш да унищожиш всички други вярвания, да прогониш завинаги еретиците, да разпространиш любовта на Отеца до всички кътчета на Кралството.

И се усмихна мило. Погали Рева по бузата и избърса една сълза, която се бе отронила от окото ѝ.

— Не е ли това, което винаги си искала?

Рева погледна към арената и видя как дресьорите са наредили котките в кръг около Алерн и Щита и се приближават към тях.

— Ти имаш дарба — каза Рева на императрицата. — Песен, която ти разкрива чувствата на другите.

— Разкрива ми много неща.

Рева се обърна и я погледна.

— Какво ти казва тя сега?

По лицето на императрицата пробяга тревога, устата ѝ трепна в смесица от веселие и безпокойство и тя понечи да се отдръпне — но закъсня с част от секундата.

Рева я блъсна с чело в устата и императрицата политна назад. Арисаите реагираха мигновено — мечовете излетяха със съсък от ножниците им и те пристъпиха към нея от всички страни, с изключение на една.

Рева се затича към ръба на балкона и скочи.