Огнената кралица

5.

Френтис

— Отмъщението ти е наистина сурово, братко.

Лицето на флотски лорд Елл-Нурин издаваше смесица от отвращение и осъдителност, докато взорът му обгръщаше Нова Кетия и попиваше гледката на разрушените къщи във всички квартали и дима, издигащ се иззад южните стени. Все още предаваха трупове на огъня — задача, която ангажираше петдесет от освободените роби вече шест дни.

— Хората ти определено имат талант за разрушение.

— Правосъдие, както нареди кралицата. — Френтис долавяше кухата нотка в гласа си. Образът на момиченцето в сиво, лежащо мъртво в обятията на майка си, още не бе избледнял. Беше преживял толкова години на битки и смърт, беше забравил толкова много лица, но знаеше, че този образ никога няма да се разсее.

— Освен това градът не е разрушен — добави той. — Всички щети ще бъдат възстановени с времето, според замисъла на кралицата.

— Задача, която зависи от успешния изход на тази война. — Погледът на флотския лорд се насочи към пристанището, претъпкано с мелденейски кораби и пленени волариански съдове. Много други бяха пуснали котва в естуара оттатък. Бяха пристигнали предния ден и гледката на толкова много мачти хвърли в паника новоосвободеното население. Френтис беше успял да успокои жителите на града, но не и преди няколкостотин от тях да избягат. Той събра своите хора на доковете в гъста защитна формация, със стрелци на околните покриви, а после заповяда на Греблото да подеме приветствени възгласи при гледката на влизащия в пристанището „Червен сокол“.

— Мисля, че имаме достатъчно свободно място да превозим цялата ви рота — каза Елл-Нурин и посочи към флотата. — Трябва да отбележа, че врагът не беше кой знае колко сърцат, когато го застигнахме. Изглежда, адмиралът им предпочел да се самоубие, вместо да се изправи срещу гнева на императрицата. Повечето се дадоха без бой.

— Да откара ротата ми къде, милорд?

— Във Волар, разбира се. Кралицата ще очаква подкрепления.

— Повечето въоръжени хора в този град допреди две седмици бяха роби. Останалите се присъединиха към мен, за да спечелят свобода, не прием в Кралството. Хората от Кралството, които освободихме, ще дойдат с нас, не се и съмнявам. Гарисаите също, макар че мнозина ще очакват заплащане. Общо може би две хиляди меча. Останалите са страдали много — повече, отколкото бих поискал някога от тях.

— Те може да са завзели града и да са избили господарите си, но дълготрайната свобода ще дойде само чрез победа. Както, сигурен съм, вие ще им обясните. — В гласа на Елл-Нурин имаше твърдост, напомняне, че той е с по-високия чин тук.

Френтис въздъхна и кимна.

— Добре. Това… — флотският лорд се обърна към една млада жена, която стоеше сред свитата му от капитани — е сестра Мериал. Ще ѝ дадете пълен доклад за операциите си и всяка полезна информация, която сте събрали, за да бъдат предадени впоследствие на кралицата.

Френтис погледна жената и се намръщи. Беше може би година-две по-млада от него, с обикновени дрехи. И явно се чувстваше неудобно в присъствието на толкова много мелденейци.

— Седмият орден?

— Точно така, братко. — Елл-Нурин се приведе към него. — Освен това, колкото и изкусително да ти се струва, по-добре не я докосвай.

— Още девет хиляди, така ли? — Сестра Мериал говореше със силен ренфаелски акцент, без никаква почтителност и с явно съмнение. — От тези ужасни червени мъже.

— Съвсем истински са — изръмжа Греблото. — Предостатъчно от нас имат белези и изгаряния като потвърждение за това. Аз имам един на задника, ако искаш да го видиш.

— Мисля, че в последно време съм видяла достатъчно ужаси. — Мериал хвърли на Греблото широка, но невесела усмивка и прие купичка козя яхния от Трийсет и четири.

Бяха се настанили в дома на злочестия губернатор, макар че голяма част от него беше станала необитаема благодарение на интереса на тълпата. Френтис лагеруваше в главния двор, а останалата част от армията, която го следваше от Виратеск, беше заела обширните градини. Той бе изненадан и зарадван от тяхната дисциплина — всички стояха в ротите си и взеха сравнително слабо участие в плячкосването, което продължаваше да поглъща вниманието на новоосвободеното население. Е, двайсетина бойци бяха изчезнали след падането на града и още няколко бяха поискали позволение да напуснат — или за да се върнат в далечните си домове, или с искреното признание, че са видели предостатъчно война. Той отвърна на всички по един и същи начин: „Вие се освободихте в мига, когато се присъединихте към мен. Кралица Лирна ви благодари за службата.“

— Значи кралицата е тръгнала към Волар? — попита Иллиан. — Въпреки че е загубила толкова хора в морето?

— Тя не се разубеждава лесно, нашата кралица. — Мериал опита яхнията и подметна на Трийсет и четири: — По-добра е от помията, дето раздават пиратите, когато не са заети да си позволяват прекалени волности с ръцете.

— Кога отплаваме? — попита Иллиан Френтис, в очите ѝ блестеше трескаво нетърпение.

„Дали някога ще ѝ омръзне?“, зачуди се той.

— Когато реши флотският лорд. Той е старшият тук.

— Ебал съм го старшинството — промърмори Лекран с уста, пълна с яхния. — Не го познавам тоя.

Френтис се обърна пак към Мериал.

— Ти каза, че кралицата смята лейди Рева за мъртва?

Тя кимна.

— Потънала е заедно с половината си еретични следовници.

— Не, жива е. Във Волар. — Той потрепери при спомена от снощния сън, прилива на радост, докато тя попиваше гледката как лейди Рева се бие със саблезъбите котки. — Макар че не мога да кажа още колко дълго ще остане жива.

Мериал се намръщи подозрително.

— Сигурен ли си, братко?

— Да. Знам го без капка съмнение.

Мръщенето ѝ се усили, тя килна глава и очите ѝ се плъзнаха по лицето му.

— Не усещам дарба в теб…

— Знам го — каза той с острота в гласа. — И кралицата също би трябвало да го узнае.

Тя кимна предпазливо и се върна към яденето.

— Остави ме да си напълня първо тумбака, а после ще поговоря със скъпия си съпруг.

— Какъв съпруг? — попита Греблото и се намръщи, но Мериал само се усмихна и продължи да яде.

По-късно тя седна встрани от тях, съсредоточи се и замря, със затворени очи и лице, лишено от изражение.

— Не ми харесва тая работа, братко — промърмори Греблото, като отиде до Френтис и изгледа сестрата с явно недоверие. — Мрачното не бива да бъде виждано.

— Светът се промени с падането на Варинсхолд — каза Френтис. — Сега никой от нас няма къде да се скрие.

Изведнъж сестра Мериал потръпна рязко, гърбът ѝ се изви и очите ѝ се отвориха, а от устните ѝ се откъсна уплашено ахване. Тя клюмна напред със стон, закри лицето си с ръце, а слабите ѝ рамене се разтресоха в хлипове.

— Не ми харесва тая работа — повтори Греблото и се върна при огъня.

Френтис отиде при Мериал, която сега беше увила ръце около себе си, а на лицето ѝ бе изписана скръбна безнадеждност.

— Сестро? — попита той.

Тя вдигна очи към него, после ги извърна. Прокара длани по насълзеното си лице, стана и излезе от двора, без да каже и дума. Той изчака малко, преди да я последва, и я намери да седи на един постамент в градините. Статуята, намирала се някога там, беше съборена и отмъкната по време на бунтовете, без съмнение за да бъде претопена, тъй като бронзът беше ценен метал. Сестра Мериал изведнъж му се стори много млада, краката ѝ висяха от постамента, а мокрото ѝ от сълзи лице бе вдигнато към небето. Тя го погледна, после отново впери очи в звездите.

— Различни са — каза. — Не всички, само някои.

— Ръката на Девата сочи към дома — рече той.

Тя кимна и сведе поглед.

— Аспект Кейнис е мъртъв.

Френтис трепна, когато болката го прониза — поразяваща и внезапна. Той отиде до постамента ѝ опря ръце на нащърбения му ръб.

— Съпругът ти ли ти го каза?

— Брат Лерниал. Мисля, че сте се срещали.

— Не знаех, че Седмия орден позволява брака.

— Разбира се, че го позволява. Откъде мислиш, че идват всички малки братя и сестри? Ние винаги сме били по-скоро семейство, отколкото орден, но вечно търсим свежа кръв.

Той въздъхна, после се усмихна уморено.

— Как е станало?

— В битка. Подробностите са неясни, дарбата на съпруга ми е малко непостоянна, особено когато е примесена с толкова скръб. Доста ужасен сблъсък, доколкото можах да разбера. Твоите червени мъже наистина са отвратителна сган. Изглежда в крайна сметка кралицата е удържала победа, така че се съмнявам, че броят им продължава да е девет хиляди.

„Кейнис…“ Беше го видял само веднъж във Варинсхолд, кратък разговор на портата на Черната твърд.

— Чакат ни много изпитания, братко — беше казал той. — Мога само да ти пожелая сполука.

Кейнис, който бе хвърлил толкова труд да го учи на историята на ордена — с малък успех, но той въпреки това ценеше уроците му. При мъчителното си пребиваване в ямите Френтис си беше запълвал времето между битките, като ровичкаше в паметта си, за да си спомни многото истории на Кейнис: знаеше, че те някак си подхранват връзката му с ордена, помагат му да остане брат, а не роб.

— Двамата с аспекта някога бяхме братя — каза той на Мериал. — Научих много от него.

— Аз също. Разбираш ли, той беше мой инструктор. Срещахме се тайно, когато не беше нужен в ордена. Той ме научи на толкова много неща, за Вярата, за загадките… — Тя отново вдигна поглед към небето. — За звездите.

Той я докосна по ръката.

— Скърбя за загубата ти, сестро.

— Казах на съпруга си — каза тя, докато той се извръщаше. — За лейди Рева и всичко останало.

— Разбра ли нещо за намеренията на кралицата?

— Само че не са се променили. — Тя се обърна към града, проснат пред тях, с огньове, трепкащи сред многото разрушени сгради, и кладите, които продължаваха да горят зад стените. — Напред към Волар.

— Кои бяха те?

Той стои на улицата пред хлебарницата и гледа пак надолу към момиченцето и майка му.

— Как можеш да си тук? — пита.

Тя излиза на открито. Носи същото лице, което той помни — лицето, което е носила, когато са убивали заедно.

— Ти сънуваш и аз сънувам. — Кимва към майката и детето. — Познаваше ли ги?

Той вижда, че лицето не е наистина същото, жестокостта, лудостта не са изчезнали съвсем, но са смекчени, сякаш този споделен сън някак си смъква от нея будната ѝ същност.

— Не. Загинаха при падането на града.

— Винаги така упорито тънеш в чувство за вина, скъпи. — Тя се приближава, крачи през труповете, които покриват улицата като килим, и хвърля безразличен поглед към мъртвите майка и дъщеря. — Във войните е така. Бушуват битки и дребните хорица умират.

В гърдите му се надига стар, отдавна подклаждан гняв.

— Дребните хорица ли?

— Да, любими, дребните хорица. — В гласа ѝ има нотка на уморено нетърпение, като при учител, който повтаря на ученика си често забравян урок. — Слабите, незначителните, ограничените духом. Всъщност онези, които не са като нас.

Гневът му нараства, извиква думи, които е копнял да изрече по време на смъртоносното им пътуване, сега вече невъзпирани от никакво обвързване.

— Ти си напаст — казва ѝ той. — Чума върху света, която скоро ще бъде заличена.

Върху лицето ѝ няма никакъв гняв, само лека усмивка. Погледът ѝ е тъжен, но и изпълнен със знание, което му напомня колко е стара, колко много трупове е виждала.

— Не. Аз съм единствената жена, която някога ще обичаш.

Той усеща, че се отдръпва, макар че същевременно не може да откъсне очи от лицето ѝ.

— Знам, че го чувстваш — казва тя, докато върви към него. — Колкото и дълбоко да го заравяш, колкото и гняв да разпалваш в себе си, за да го удавиш. Ти видя бъдещето, което можехме да споделим, което ни беше писано да споделим.

— Зловредна илюзия — казва той.

— Нашето дете няма да се роди никога — казва тя, вече неумолимо. — Но ние ще си направим друго, наследник на толкова велика династия…

— Стига! — Яростта му е достатъчно силна да я накара да спре, разпалената от нея жар праща вълнички през земята и заплашва да разкъса сънния пейзаж. — Никога не съм искал да участвам в смахнатите ти замисли. Как можеш да си въобразиш, че някога бих се поддал на амбицията ти? Що за лудост те тласка? Какво те е извратило така? Какво е станало от другата страна на онази врата?

Лицето ѝ замира съвършено неподвижно, очите ѝ са вперени в неговите, не с гняв, а с неподправен ужас.

— Ти сънуваш и аз сънувам — казва ѝ той. — Момиче в леглото, което плаче, загледано във вратата на спалнята си. Ти изобщо помниш ли го, когато си будна? Знаеш ли изобщо?

Тя премигва и прави бавна крачка назад.

— Понякога си мислех да те убия. Докато пътувахме понякога вадех ножа си и го опирах в шията ти, докато спеше. Страхувах се от теб, макар да си казвах, че това е само гняв заради многото ти жестокости, заради отработената ти омраза. Понякога знаех, че любовта ми към теб ще ме погуби, и се оказа вярно. Но не съжалявам за нищо.

Тя посяга към него и той не знае защо ѝ позволява да го докосне, защо оставя ръката ѝ да се плъзне по неговата, защо разтваря обятия и я поема в прегръдката си. Тя се притиска към него и той чува задавения хлип в гласа ѝ, докато тя прошепва в ухото му:

— Време е да дойдеш във Волар, любими. Доведи армията си, ако искаш. Няма значение. Само гледай лечителят да е сред тях. Ако не ви видя и двамата на арената до трийсет дни, Рева Мустор ще умре.

Водачът на бившите роби от Нова Кетия нарече себе си Каравек — явно това беше името на господаря, когото бе пребил до смърт в първата нощ на бунтовете.

— Той ми открадна свободата, аз му откраднах името — каза той с усмивка. — Изглежда ми справедлива размяна.

Беше едър мъж, някъде над петдесетте, със сиво-черна коса, стърчаща в рошава маса от някога бръснатата му глава. Все пак, въпреки размерите и свирепия му вид, гласът му говореше, че е образован и има достатъчно остър ум да направи трезва преценка на положението, незамъглена от блясъка на скорошните им триумфи.

— Волар не е Нова Кетия — каза Каравек, когато мелденеецът отправи официалното си искане за съюз от името на кралица Лирна. Беше пристигнал в имението на губернатора с дванайсет отрупани с оръжия бойци, които гледаха флотски лорд Елл-Нурин с нескрито подозрение, граничещо с враждебност. — Този град е като селце в сравнение с него.

— Там все още има много роби — каза Френтис. — Каквито бяхте и вие.

— Вярно, само че аз не ги познавам, нито пък моите хора.

— Кралицата даде на всички в тази провинция място в Обединеното кралство — каза Елл-Нурин. — Сега вие сте свободни поданици под нейна защита. Но свободата си има цена…

— Не ме поучавай за свободата, пирате — изръмжа Каравек. — Половината роби в този град умряха, плащайки тази цена. — Обърна се към Френтис и понижи глас. — Братко, знаеш не по-зле от мен колко опасно е положението ни. Всеки момент южните гарнизони ще тръгнат да завладеят обратно този град за империята. Не можем да се борим с тях, ако главните ни сили заминат да умрат във Волар.

„Една победа във Волар ще сложи край на тази империя“, искаше да каже Френтис, но усети как думите заглъхват на езика му. Знаеше колко кухо ще прозвучат.

— Знам — каза той. — Но аз и хората ми трябва да отплаваме към Волар с всеки, който пожелае да ни придружи.

— Ние въстанахме заради теб — каза Каравек. — Бунтът на Червения брат, великият поход, породил надежда в сърцата на хората, обречени на живот в окови. Сега изглежда, че това е било просто диверсия, за да може кралицата ви да се изправи срещу по-малко врагове по пътя към Волар. А ако той падне, тогава какво? Ще отплавате и ще ни оставите да се оправяме с хаоса на една разбита империя?

— Давам ви дума — каза Френтис, — че независимо от намеренията на моята кралица, когато свършим работата си във Волар, ще се върна тук, за да ви помогна с каквото мога. — Погледна към Елл-Нурин. — А кралицата ни увери, че ако позицията ви тук се окаже незащитима, нейната флота ще превози хората ви оттатък океана, където ще получите земя и пълни права на поданици на Обединеното кралство.

При тези думи Каравек се изпъна и присви очи срещу флотския лорд.

— Вярно ли казва?

Елл-Нурин запази възхитително спокойно изражение, докато отвръщаше:

— Само глупак, който не цени изобщо живота си, би дръзнал да изрече лъжа от името на кралицата.

Водачът на бунтовниците изсумтя и прокара длан през рошавата си коса, сбърчил замислено чело.

— Ще говоря с хората си — каза накрая. — Би трябвало да успея да събера хиляда меча, които да тръгнат с вас. Вярвам, че кралицата ви ще оцени жеста.

— Тя вече е и ваша кралица — напомни му Френтис. — И никога не забравя дължимото.

Освободените варитаи лагеруваха сред руините на Стара Кетия заедно с голям брой сиви, които намираха бившите войници-роби за по-добра компания от новоосвободените жители на града. Няколко десетки бяха избягали в руините, преследвани от тълпата, непосредствено след падането на града. Жаждата за кръв на преследвачите им поотслабна при вида на седемстотин варитаи, строени в пълен боен ред. В челото им стоеше Плетача, скръстил ръце и с лице, смръщено в строго неодобрение. Въпреки всичко тълпата се задържа известно време, тъй като яростта ѝ още не бе утолена, и нещата можеше да загрубеят, ако не беше пристигнал конният отряд на инструктор Ренсиал. Оттогава постоянен поток от обеднели воларианци се стичаше към руините, а от юг всеки ден се появяваха още, намерили живота в пущинака за твърде тежко изпитание.

— Варитаите ще дойдат ли? — попита Френтис Плетача, докато седяха заедно в онова, което той предполагаше, че е старата зала на градския съвет: правоъгълно помещение с шест реда стъпаловидно разположени мраморни пейки около голяма равна площ. Покривът беше изчезнал, но крепилите го масивни колони си стояха, макар че се издигаха може би на половината от предишната си височина. Подът беше покрит с гигантска мозайка, с плочки избелели от слънцето и натрошени на много места, но все още достатъчно цялостна, за да предаде усещането за изкусно майсторство, величие, съсипано от яростта на войната.

— Те вече си имат ново име — каза Плетача. — Политаи, което на стар волариански означава „неоковани“. И да, ще дойдат, тъй като във Волар има още много техни братя за освобождаване. Все пак ще ги помоля да оставят тук достатъчно от своите, за да пазят тези хора.

— Получих уверенията на Каравек, че никой няма да ги закача, стига да не влизат в Нова Кетия.

Плетача кимна и очите му зашариха по руините.

— Знаеш ли, че хората в този град са избирали краля си? Всеки, който притежавал къща или добитък, получавал по едно черно камъче на всеки четири години. Слагали по една ваза пред кандидатите, които стояли ето там — той посочи към предната част на залата — и всеки пъхал ръка подред във вазите, като държал юмрука си стиснат, когато я вадел, така че никой да не знае в коя ваза е пуснал камъчето.

— Ами ако пуснеш две камъчета? — попита Френтис.

— Това било голямо светотатство, което се наказвало със смърт, защото церемонията била както обичай, така и ритуал, определен от боговете. Разбира се, всичко това било разбито и загубено, когато дошли воларианците, но кралица Лирна го намираше за интересно. От историческа гледна точка.

— Ти наистина ли пазиш спомените ѝ?

Плетача се засмя тихичко и поклати глава.

— Знанието ѝ, проникновението ѝ, би могъл да кажеш. Те не винаги са същото като паметта. — Той погледна Френтис и веселието му се стопи. — Пак си сънувал.

— Беше нещо повече от сън. Говорихме. Тя иска да те заведа на арената във Волар. С каква цел, не мога да си представя. Но се съмнявам, че ти мисли доброто.

— А ако не го направиш?

— Тя държи лейди Рева, кара я да се бие на арената. Сигурен съм, че я чака нещо още по-лошо, ако не отидем.

— Привързан ли си към нея?

— Почти не я познавам. Но брат ми гледа на нея като на своя сестра, което я прави и моя сестра. Не ми се иска да му кажа, че съм пренебрегнал шанса да я спася. Но не мога да ти заповядам да направиш това, нито пък искам.

Известно време Плетача не каза нищо. Лицето му постепенно помрачняваше и накрая стана толкова тревожно, че сякаш цялата му младост изчезна.

— Когато бях малък — каза той, — не разбирах природата на дарбата си. Ако видех ранено създание, птица със счупено крило или куцукащо куче, ми се струваше толкова чудесно и просто да ги излекувам с докосване. Но в течение на дълго време всичко, което изцерявах, се превръщаше в сянка на предишното си аз, черупка с празни очи, която се влачеше мудно през живота и често бе избягвана от себеподобните си. Не знаех защо, докато не започнах да разбирам, че дарбата ми не само дава, тя и взема. Онези, които изцерявах, се отваряха към мен при докосването и всичко, което имаха, се разкриваше, така че да мога да го взема. Спомените им, състраданието им, злобата им… И дарбите им. Макар че се опитвам да го спра, нещо винаги се връща и носи със себе си изкушението да вземам още, да взема всичко.

— За първи път срещнах брат ти преди години, когато умът ми беше… не толкова бистър като сега. Удаде ми се случай да го излекувам, тъй като Снежинка е трудна за възпиране. — Плетача сведе поглед към ръцете си и разпери сръчните си пръсти. — Дарбата му беше велика, братко, а изкушението — по-силно отвсякога. Затова взех само мъничко. Ако бях взел всичко… — Плетача поклати глава и върху лицето му се смесиха срам и страх. — Песента е слаба — продължи той, — но вслушам ли се достатъчно упорито, мога да я чуя и тя ме води, казва ми къде трябва да ида. Тя ме накара да го последвам до Алтор, отведе ме при кралицата, когато тя се нуждаеше от изцеление, и до кораба, който ме пренесе до тази земя. А сега, братко, тя ми казва да ида във Волар и мелодията ѝ хич не е слаба.

Потупа Френтис по коляното, изправи се, хвърли един последен поглед на съвещателната зала и каза:

— Освен това са убивали деца тук. За да запечатат избора на хората с кръвно жертвоприношение към боговете. Жертвата била избирана с жребий и родителите го смятали за голяма чест.

Обърна се, тръгна нагоре по стълбите и подметна през рамо:

— Трябва да говоря с политаите, те все повече настояват за обяснения.