Огнената кралица

8.

Лирна

Скоро започнаха да го наричат Калния поход — име, което Лирна някак си знаеше, че ще се запази в историята на тази кампания, ако останат учени, които да го запишат. Дъждът заваля в деня, когато потеглиха към вътрешността на сушата, и не спря две седмици: превръщаше всяка пътека в мека лепкава кал, която се вкопчваше в крака, копита и колела на каруци, докато накрая армията спря, без да е изминала и сто мили.

— Това е цената, ваше величество — обясни аспект Кейнис пред съвета на капитаните. — Създаването на онази буря е причинило голям дисбаланс в стихиите.

— Колко време ще продължи? — попита Лирна.

— Докато се възстанови балансът. Може би ден, може би месец. Няма как да се каже.

— Няма ли някой в Ордена ви, който би могъл да ни помогне?

Той сви безпомощно рамене.

— Момичето от Пределите беше единственият човек с такава дарба, когото съм срещал.

Лирна пренебрегна натъртения му тон: знаеше, че той още се сърди за отказа ѝ да задължи Надарените от Пределите да се присъединят към Ордена му. В някои отношения аспект Кейнис бе също тъй непреклонен като покойния Тендрис.

— Имаме нужда от път, ваше величество — настоя граф Марвен. — Воларианските пътища са прочути с добрата си направа и устойчивостта си на стихиите. — Пръстът му се плъзна по картата до една линия на двайсет мили на север. — Този тук обслужва северните пристанища. Това е четиридневно отклонение от маршрута ни, но ще ни спести седмици шляпане през калта.

Колкото и да не ѝ харесваше идеята да изоставят правия маршрут към Волар, Лирна не виждаше друг избор. Тъкмо се канеше да потвърди заповедта, когато се разнесе глас, който чуваха рядко.

— Това ще е грешка, ваше величество.

Лорд Ал Хестиан стоеше в дъното на палатката и около него имаше свободно място, защото, изглежда, никой от капитаните ѝ не обичаше да е близо до човека, когото сега наричаха Предателската роза. Тя обикновено го изключваше от тези срещи, но впечатляващото представяне на хората му по време на така наречената Битка за фара, както и скорошната загуба на толкова много капитани я накара да си промени решението. В края на краищата го беше пощадила с определена цел.

— Защо, милорд? — попита тя и видя как граф Марвен се напрегна. От всичките ѝ капитани той като че ли хранеше най-голяма враждебност към Ал Хестиан — нещо, което Лирна предполагаше, че се е зародило между тях по време на войната в пустинята.

— Винаги трябва да избягвате очевидния маршрут на придвижване — каза Ал Хестиан. — Пътят ще бъде охраняван, патрулиран. Вестта за местонахождението ни ще стигне до Волар за броени дни. Ако пратим сили на север, това трябва да е само с цел диверсия.

— Докато ние продължаваме да газим през калта — обади се граф Марвен.

— Никой дъжд не продължава вечно, дори да е породен от Мрачното. Пък и щом ние не можем да вървим при тези условия, значи и врагът не може.

— Истинският враг е времето — каза Лирна. — Всеки ден бездействие дава на императрицата възможност да трупа сили във Волар. — Тя се изправи и кимна на граф Марвен. — Военачалнико, дайте заповед на сутринта армията да смени посоката. На работа, господа.

Когато се върна в палатката си, Алорнис пак рисуваше, беше се прегърбила над триножника си и парчето въглен се движеше по листа с трескаво усърдие. Денем Алорнис човъркаше качената на каруца балиста почти без да обелва и дума, но нощем рисуваше. Лицето ѝ се оживяваше единствено когато работеше, изглеждаше напрегнато от съсредоточаване, а очите ѝ — озарени от спомени, макар че, ако се съдеше по рисунките ѝ, Лирна заключи, че тези спомени е по-добре да се оставят на мира. Горящи кораби, горящи хора, моряци, които пищяха и размахваха ръце в бурно море. Лист след лист майсторски предадени ужаси, сътворени в еженощния ритуал на самобичуване.

— Тя поне хапна ли нещо? — попита Лирна, докато сваляше прогизналия от дъжда плащ.

— Само малко овесена каша, ваше величество — отвърна Мурел. — Макар че се наложи Давока да я храни почти насила.

Лирна седна до Алорнис, която само ѝ кимна едва-едва и продължи да драска с въглена, без да спира. Лирна се окуражи малко от факта, че тази скица се различаваше от обичайната майсторски изобразена касапница, беше някакъв портрет. Алорнис оформи лицето с няколко сръчни линии, а после почна да рисува очите: тъмни и присвити в осъждане и укор, очи, които Лирна познаваше добре.

— Брат ти те обича — каза тя на Алорнис и посегна да спре ръката ѝ. Усети я как трепери.

Алорнис не я погледна, продължаваше да се взира в картината.

— Това е баща ми — прошепна тя. — Двамата имаха еднакви очи. Той също ме обичаше. Може би, ако Вярата е права, той все още ме вижда. Може би сега ме обича повече, защото нима не сме еднакви? Веднъж той също е избил хиляди хора с огън. Понякога го сънуваше, когато остаря и се поболя, мяташе се в леглото и молеше за прошка.

Лирна устоя на импулса да я разтърси, да я зашлеви, да се опита да върне насила онова весело сладко момиче, което бе срещнала в Алтор. Но като се взря в обърканите ѝ очи, разбра, че онова момиче си е отишло, погълнато от огъня заедно с толкова много други.

— Вземи си приспивателното, милейди — каза вместо това и нежно, но твърдо измъкна въглена от пръстите ѝ. — Утре ни предстои тежък преход, трябва да поспиш.

Стигнаха до пътя след три дена. На третия дъждът вече бе отслабнал малко, макар че вървенето на север не беше кой знае колко по-лесно. Брат Келан докладва за множество случаи на хора, изостанали по време на прехода поради заболяване, известно като „гвардейски крак“, което се причиняваше от постоянно газене във вода и кожата ставаше като гъба. Скоро почти всеки фургон беше натоварен с войници с посивели лица и превързани крака, увити в брезент, за да ги пази от дъжда. Ето защо всички почувстваха голямо облекчение, щом стъпиха на пътя — забележителен пример за инженерно майсторство, който срамеше черните пътища, типични за Кралството. „Да можеше да видиш това, Малциус — помисли Лирна, забелязвайки леката извивка на повърхността на пътя, която караше дъжда да се стича настрани. — Щеше да остържеш хазната до дъно, за да покриеш Кралството с такива чудеса.“

— Би трябвало да изминаваме поне трийсет мили на ден по този път — каза граф Марвен с доволна усмивка и тропна с ботуш по настилката. — А когато дъждът спре, и повече.

— Погрижи се да разузнаеш във всички посоки — каза Лирна. Нямаше желание да учи своя Военачалник как да си върши работата, но съветът на Ал Хестиан бе насадил у нея предпазливост. Със сигурност щяха да срещнат врага някъде по този път; въпросът беше само какви ще са силите му.

— Разбира се, ваше величество.

Три дни по-късно дъждът най-сетне почна да спира, разкривайки приятен пейзаж от нагънати хълмове и широки долини, обрасли с тучна трева и почти без признаци за обитаване, с изключение на някоя малка вила тук-там, които до една се оказаха празни.

— Целият добитък е изклан, а посевите — опожарени — докладва брат Солис след два дни. Беше повел братята на широка разузнавателна обиколка, при която не видяха и следа от врага, но откриха достатъчно доказателства, че приближаването им е било забелязано. — Всички кладенци са отровени с трупове. Има тела тук-там, предимно възрастни хора, роби, ако се съди по външността им.

— Имало ли е някога по-отвратителна раса от тази? — каза лорд Адал и поклати глава. Той беше повел Северната гвардия на юг с подобна мисия и се върна със също толкова мрачни новини.

— Значи — каза Лирна — нямаме фураж.

— Сегашните ни запаси би трябвало да ни стигнат до Волар, ваше величество — обади се брат Холун. — Където без съмнение ще намерим още, след като… си свършим работата.

— Ако може да попитам, ваше величество — рече лорд Норта, — каква точно е работата ни във Волар?

Лирна го погледна и видя в очите му обичайната му охота да отвръща на проницателните погледи непреклонно.

— Ще въздадем правосъдие за злините, причинени на Кралството — каза тя. — И ще се погрижим те да не се повтарят.

— Да, това го казахте и преди. Все пак бих искал да знам по какъв начин ще се въздаде това правосъдие. Може би се готвите да водите процеси?

— Не си спомням в Алтор да е имало процеси — обади се лорд Антеш и се навъси сурово срещу лорд-маршала. — И знам, че във Варинсхолд нямаше такива. — Той рядко говореше на военните съвети, а по време на поход стоеше при собствените си войски. След загубата на лейди Рева и възрастния гвардейски командир и толкова много техни сънародници всички кумбраелци бяха потънали в мрачно униние. Всеки път, когато обикаляше редиците им, Лирна виждаше, че я посрещат с отсечени кимания и зле прикрито негодувание: тя беше пратила тяхната Благословена дама на смърт и те го знаеха. Но какъвто и гняв да изпитваха към своята кралица, той бе засенчен от пламтящата им омраза към воларианците, породена от Алтор и хиляди други безименни зверства и разгоряла се сега до нови висини от свирепа жажда за възмездие. Лейди Рева беше тяхната връзка с любовта и напътствията на Отеца, така че Той несъмнено би благословил всички опити да отмъстят за смъртта ѝ.

— В Алтор нямаше процеси — отвърна лорд Норта, — защото воларианците са отвратителна, зловредна раса, възпитана в жестокост и убийства. Ние, от друга страна, се смятаме за разумни и състрадателни хора — или може би сега трябва да загърбим добродетелите си?

— Смелостта и твърдостта на духа също са добродетели — изтъкна барон Бандерс. — Нашият народ очаква от нас да осигурим бъдещето му. Това няма да стане с мекосърдечност.

— Пропътувал съм Пределите и Кралството от край до край — каза Норта. — За няколко месеца съм отнел живота на повече хора, отколкото през всичките си години в Ордена. Водил съм полка си през битка, огън и несгоди, защото мислех, че това е справедливо и редно… и жена ми казваше, че е необходимо. Но не искам да я погледна в очите, когато тя види пред себе си човек, участвал в масово убийство.

Обърна се към аспект Кейнис, чиито очи оставаха вперени в картата — той не желаеше да срещне взора на брат си, — и попита:

— Ами ти, братко? Съгласен ли си Вярата да бъде опетнена с невинна кръв?

Аспектът не отвърна веднага. Сведе глава за момент в безмълвен размисъл. Когато най-сетне отвори очи и заговори, в тона му имаше съжаление, но също и увереност.

— Императрицата и нейната империя са просто оръдие на един по-голям враг. Всички знаем това, макар че често не се осмеляваме да говорим за него. Знаейки природата на този враг, виждам един-единствен път към унищожението му — чрез използване на всички средства, с които разполагаме. Ако това ни прави убийци, тогава приемам това название и придружаващата го вина. Защото ако се провалим, братко, няма да има жена, при която да се върнеш.

— Не мога да повярвам, че пътят към победата минава през очернянето на душите ни дотолкова, че да станем неотличими от онези, срещу които се борим. — Норта погледна брат Солис, гласът му беше напрегнат. — Инструкторе? Със сигурност разбирате, че Вярата ни задължава да поемем по по-разумен курс. Орденът винаги се е опитвал да брани беззащитните.

— И да пази правоверните — отвърна Солис със същата увереност като аспекта. — Провалим ли се тук, целият свят ще погине. Вярата даде подкрепата си на кралицата с пълното съзнание за важността на тази мисия. Сега не можем да си позволим да сме добродетелни, братко.

— А аз — процеди Антеш и лицето му пламна — не съм дошъл на тези брегове, за да оставя неотмъстена най-великата душа в кумбраелската история.

— Отмъщението не е правосъдие! — Юмруците на Норта се стовариха върху масата и той се приведе напред. — И ако лорд Вейлин беше тук…

— Само че не е — заяви Лирна тихо, но неумолимо. — Аз съм тук. И аз съм вашата кралица, милорд.

Гледаше как лорд-маршалът се овладя и знаеше, че той полага усилия да потисне неразумните думи, които напират на устните му. „От всички нас — помисли си — само той е недосегаем за съблазънта на отмъщението.“ Това осъзнаване породи у нея завист, копнеж за някаква нейна част, загубена в пламъците.

— Вие сте добър човек, лорд Норта — каза му тя. — За нашето Кралство е истинско щастие, че му служите. Затова ви давам думата си като ваша кралица, че тази армия ще положи всички усилия да спести проливането на невинна кръв. Но бъдете сигурен, че щом стигнем Волар, ще се погрижа да бъде сринат до последния камък и земята да бъде посипана със сол, та нищо да не поникне сред руините. Ако не ви стиска да участвате в това, свободен сте да напуснете командването и да се оттеглите, без да си навлечете моята немилост.

Лорд Норта сведе глава, скръцна със зъби и дъхът му излезе със съскане.

— Без невинна кръв — каза той, все още с наведена глава. — Обещавате ли ми?

Лорд Илтис се наежи.

— Кралицата даде думата си — изръмжа той — и не на вас се пада да се съмнявате в нея, милорд.

Норта вдигна глава и изгледа с пламтящ поглед лорд-протектора, преди да се озърне към другите капитани. Лирна се зачуди дали не се мисли за единствения разумен човек в армия от полудели. Когато взорът му се спря на нея, той заговори отново, с безизразен глас, който издаваше крайно опасен човек:

— Може да не се пада на мен да се съмнявам в думата ви, ваше величество, но въпреки това ще искам от вас да я удържите.

Още една седмица преход ги изведе от приятната хълмиста земя в широка прашна равнина, чиято единствена интересна черта бе дълга река, която криволичеше на изток, горе-долу успоредно на пътя.

— Поне няма да ни нападнат изневиделица — отбеляза граф Марвен, докато оглеждаше голия пейзаж. — Тук не можеш да скриеш и един кон.

На следващия ден на мъгливия хоризонт се появи смътно назъбено очертание, което се превърна в голяма сграда, украсена с множество остри шпилове. Издигаше се в един широк завой на реката и беше с размера на малък град, но ѝ липсваха каквито и да било къщи. Вместо това се състоеше от поредица пирамидални структури, наредени в спирала, всички увенчани с кули с нарастваща височина, като най-високата се издигаше на поне двеста стъпки.

— Крепост? — зачуди се Бентен, когато се приближиха на половин миля от сградата.

— Няма защитни стени — каза Илтис. — А и да имаше, няма кой да ги охранява.

Приближаването им не предизвика никаква реакция, пирамидите си стояха без нито следа от светлина или движение. Лирна чу тропота на галопиращ кон и когато се обърна, видя, че е Мъдрост. Лирна беше оставила Стрела в Кралството, тъй като не искаше да я излага на може би смъртоносните неудобства на презокеанското пътуване, а новия си кон намери да скита около дюните, когато слязоха на брега. Това беше красив жребец с чисто черна козина, толкова породист, че Лирна се зачуди дали не е носил императрицата до брега в деня, когато тя бе сътворила бурята си. Кръсти го Въглен в чест на цвета му.

— Велика кралице — каза Мъдрост, обичаен поздрав, който винаги караше Лирна да се чуди дали не ѝ се присмиват. — Впечатляващо е, нали? — продължи еорилската старейшина, като посочи към сградата.

— Наистина — съгласи се Лирна. — Щях да съм още по-впечатлена, ако знаех какво е.

— Наварек Ав Девос, което на вашия език означава Портала на боговете. Последният велик храм на воларианските богове. Единственият, оцелял при Великото прочистване, подозирам заради размерите и отдалечеността си.

Северната гвардия на лорд Адал препусна напред да огледа храма и откри, че е необитаем с изключение на колония гнездящи лешояди. По предложение на Марвен Лирна се съгласи армията да лагерува там за през нощта; храмът нямаше укрепления, но разполагаше с предостатъчно покриви, а тя знаеше, че много от войниците ѝ ще се зарадват на една нощ под каменен таван вместо под тъничък плат. Вътре имаше място за около половината армия, а Марвен разположи останалите в широка отбранителна дъга с краища, опрени в реката. Храмът стигаше чак до речния бряг, където дълга редица чудовищни статуи бяха свели глави към водите. Представляваха предимно невъзможни комбинации от различни зверове: тигър с гущерова глава, голям орел с дълга люспеста опашка. Сред тях имаше и две човешки фигури, невероятно мускулести воини, коленичили да потопят ръка в бързото течение.

— Някакви богове ли са? — попита Лирна Мъдрост, докато обикаляха и разглеждаха града. Изпитваше неволно очарование от дивната причудливост на мястото; да построиш такава гигантска сграда без никаква практическа цел беше едновременно озадачаващо и възхитително, освен това я караше да оцени дългата история на народа, с който беше дошла да се сражава. „Те невинаги са били такива като сега.“

— Петдесетте пазители на боговете — отвърна Мъдрост. — Сътворени от всички земни животни, за да водят неспирна битка срещу дермосите, жителите на голямата огнена яма под земята, вечни врагове на цялото човечество.

Погледът на Лирна бе привлечен от най-голямата статуя, нещо като маймуна с широк гръб, дълга назъбена опашка и дебели като дънери ръце. Устата на Мурел трепна в потиснат смях, докато местеше поглед между Илтис и статуята.

— Как са съумели да уловят образа ви дълго преди да се родите, милорд?

Усмихна се сладко на свирепото му въсене и лепна една целувка на бузата му, преди да се отдръпне с танцова стъпка.

— Това е Джарвек — каза Мъдрост. — Дълго бил смятан за най-великия пазител, докато сенчестият народ не го изкушил да се отдаде на всепоглъщаща страст към една човешка кралица. Той я отнесъл в леговището си дълбоко под земята, но преди да я подчини на гнусните си желания, тя била спасена от сестра си Ливела, девицата-воин, която носела копие, благословено от боговете. — Мъдрост посочи друга статуя наблизо, висока женска фигура върху пиедестал, която стоеше гордо изправена, с копие в ръка. Видът ѝ предизвика нов изблик на смях от Мурел.

— Първо негова светлост, а сега и вие, милейди — каза тя и посочи Давока. — Това място е наистина свръхестествено.

Давока само се усмихна слабо, оглеждайки критично невероятно щедрите пропорции на статуята.

— Жена с нейното телосложение ще пада по цял ден.

— Статуи на пазители, статуи на митични герои — каза Лирна. — Ами къде са боговете?

— Няма да ги намерите тук — отвърна Мъдрост. — Боговете се смятали за толкова възвишени, че било богохулство някой човек да се опита да улови образа им. Даже имената им били известни само на малобройни избрани жреци. Онези, които искали да търсят помощта на боговете, се обръщали с молба към жреците, а те на свой ред отправяли молбата към съответния бог. Срещу определена цена, естествено.

Илтис и Бентен изтеглиха мечовете си, защото откъм центъра на храма долетя внезапен вик, който след миг се превърна в писък, отекващ в гранитните стени. Лирна пренебрегна възраженията на Илтис и забърза нататък да провери. Когато стигна до кръглата площ по средата на храма, завари там аспект Кейнис, надвесен над брат Луцин. Възрастният Надарен лежеше по гръб, лицето му беше изкривено в гримаса на болка и ужас, а на устните му избиваше пяна.

— Той копнееше да види това място преди изоставянето му — обясни аспектът; държеше брата, който се тресеше в конвулсии.

— Злощастно решение — отбеляза Мъдрост и посочи един широк каменен блок наблизо. — Боговете са били щедри, но също и жадни.

Блокът беше висок три стъпки, тесен и правоъгълен, с полукръг, издълбан в горния му край. Под него в каменния под имаше вдлъбнатина с формата на купа, от която към околните пирамиди се раздалечаваха множество улейчета.

Конвулсиите на брат Луцин утихнаха, очите на стареца трепнаха и се отвориха, ококорени от шок от видяното.

„Кръв“, помисли си Лирна, загледана в каменния блок. Вековете на вятър и дъжд го бяха изчистили добре, но тя знаеше, че някога е бил червен. „При тези хора винаги е имало кръв. Едно време са я проливали, за да задоволяват рожбите на собственото си въображение, а сега я пият, за да прогонят призрака на смъртта. Убиването на техните богове не ги е променило.“

Не беше сънувала от Битката при Зъбите, прекарваше всяка нощ в дълбок спокоен сън. Би ѝ било приятно да си мисли, че той се дължи на справедлива и доволна душа, но знаеше, че е по-скоро от изтощение — дните ѝ бяха наистина претоварени. Затова ѝ отне известно време да осъзнае, че босите ѝ нозе не стъпват наистина по пода на храма, носейки я към каменния блок с бавна, но постоянна крачка. Сега той беше червен, какъвто е бил, когато това място е властвало над вярата на толкова много заблудени души, целият хлъзгав от кръв, вдлъбнатината беше препълнена с нея, а улеите отвеждаха жертвената течност до мълчаливите домове на боговете.

Една ужасна на вид жена стоеше до каменния блок с нож в ръка. Носеше синя рокля, изцапана почти до черно, макар Лирна да виждаше, че някога е била прелестна одежда, достойна за принцеса. Но това, което привлече вниманието ѝ, бе лицето на жената: разранено и наскоро обгорено, с тънки струйки дим, издигащи се все още от овъглената плът.

— Чаках — каза изгорената жена, впила свирепия си поглед в Лирна, а тонът ѝ беше изпълнен с укор.

— Какво? — попита озадачено Лирна.

— Теб, разбира се. — Жената даде нетърпеливо знак на нещо в сенките и на светло пристъпи млад мъж, нисък, но с деликатна красота. — Твоите поклонници нямат търпение да ти поднесат жертва.

Младежът коленичи до блока, вперил поглед в Лирна с безизразно лице.

— Спазих обещанието си — каза му Лирна, неспособна да скрие лекия трепет в гласа си. — Намерих майка ти. Тя пътува с моята армия, сестра е от Седмия орден и е дошла да намери правосъдие за сина си.

Фермин се усмихна, устните му се разтеглиха невъзможно широко и оголиха дълги редици триъгълни зъби — зъби на акула.

Ножът на изгорената жена блесна и гърлото на Фермин зейна срязано, кръвта рукна като поток по стените на блока, за да напълни купата. Изгорената жена блъсна тялото настрани и отново даде знак. Появи се друга фигура, по-висока и добре сложена, с белязано лице, което говореше за тежък живот, макар че усмивката бе същата като онази, която се появи на устните му, когато стрелата на балистата го прониза в гърба. Стрелата още си беше там, стоманеният ѝ връх стърчеше от гърдите му и застърга по камъка, когато той коленичи.

— Ти имаше избор. — Лирна осъзна, че думите ѝ са лъжа, още докато се откъсваха от устните ѝ. Харвин обаче, изглежда, намери неискреността ѝ за забавна, защото се засмя, преди ножът да блесне отново.

— Това не е мое дело — настоя тя, докато изгорената жена изблъска тялото и даде отново знак. — Те ми служеха по собствена воля.

— Така и трябва — съгласи се изгорената жена. — Смъртните живеят само за да служат на своите богове.

Следващата беше Фурела, която се поклони на Лирна. Държеше два кинжала. Лицето и косата ѝ бяха хлъзгави от морска вода, очните ѝ орбити — празни, а плътта около тях частично изядена. Точно преди ножът да среже гърлото ѝ един малък рак изпълзя от черната ѝ орбита и щракна с щипки към Лирна, сякаш обвинително.

Тя откъсна очи от гледката, но не намери облекчение. Сега храмът беше претъпкан: дълга редица хора, някои от които познаваше, но повечето не. Мелденейският стрелец, който бе паднал от мачтата при Зъбите, сеордката, загинала при Варинсхолд, и още много, много други. Еорили, нилсаелци, кумбраелци като Фурела, и от всички тях капеше морска вода, а плътта им бе частично разядена от морето…

— НЯМАХ ИЗБОР! — изкрещя тя към изгорената жена, после млъкна при вида на фигурата, която коленичеше пред блока.

— Избор ли? — попита Малциус. Главата му беше килната под отвратителен ъгъл, макар че лицето му бе добродушно, а усмивката — преизпълнена с обич и съчувствие. — Онези, които се предполага да управляват, нямат право на избор — каза ѝ той. — Сега можеш да оформяш света както си искаш, сестричке. Винаги съм знаел, че ще стане така. Не мислиш ли, че щеше да е по-любезно да ме убиеш преди да взема трона? Хрумвало ли ти е някога? Няколко капки отрова в бокала ми? Би било толкова лесно.

— Не — прошепна тя. — Ти си мой брат… Някога направих нещо ужасно заради теб.

— Ти ми даде свободата да царувам при унищожението на моето кралство, убийството на жена ми и децата ми. — Той вдигна ръце, когато изгорената жена пристъпи по-наблизо. Този път ножът не блесна: вместо това тя го притисна към плътта нежно, даже с любов, а другата ѝ ръка опря главата му на гърдите ѝ.

— Не се извръщай сега, Лирна — каза Малциус, докато острието се плъзгаше по гърлото му. — Защото боговете са вечно жадни…

Събуди се от внимателното побутване на Мурел, която видимо се сепна от ококорения ѝ поглед.

— Военачалникът праща вест, ваше величество — каза Мурел. — Воларианска войска се приближава от изток…

Граф Марвен стоеше на стъпалата на храма. В равнината зад него цареше оживление, войници се строяваха, ездачи препускаха към ротите си и гъст облак прах се вдигаше да забули утринното слънце.

— Брат Солис преценява, че броят им е около шейсет хиляди, ваше величество — докладва Военачалникът. — Почти всичките са свободни мечове, което е необичайно. Само че се приближават в добър ред.

„Шейсет хиляди. Ние сме близо два пъти повече. Може би императрицата прибягва към отчаян ход, за да спре настъплението ни?“

— Не поемайте рискове, милорд — каза тя на Марвен. — Не можем да си позволим значителни загуби.

— Битката винаги е риск, ваше величество. Но съм убеден, че тази ще свърши до обяд. — Той се поклони и отиде да яхне коня си, след което препусна и се изгуби сред гмежта от мъже и прах.

Лирна вдигна очи към най-високата кула на храма. Изкушаваше се да си спести гледката на сражението, сънят беше прогонил всякакво желание у нея да гледа още кръвопролития, но ѝ се струваше страхливо сега да извръща поглед от армията.

— Милейди, виж дали ще можеш да намериш далекоглед — каза тя на Мурел и се отправи към кулата.

Изкачването се оказа уморително, краката я заболяха, докато се катереше по тесните стълби, без да забавя крачка, а Илтис и Бентен пухтяха зад нея. Трудно ѝ беше да не се разсейва от вътрешната украса на кулата. Всяка повърхност, включително стъпалата под нозете ѝ, беше покрита с някакво древно воларианско писмо; символите на долните етажи бяха издялани с деликатна прецизност и елегантност, която намаляваше все повече с изкачването ѝ, и докато стигне до върха, символите вече представляваха хаос от резки, сякаш издялани от нечия трескава ръка. Тя си отбеляза да попита Мъдрост за смисъла на всичко това, когато ѝ остане време.

Върхът на кулата бе назъбен шип, който се издигаше от гранитна площадка с диаметър десетина стъпки. Също като стълбите, повърхността на площадката бе украсена с писмена, тъй разкривени и хаотични, че тя знаеше, че гледа творението на някаква луда душа. Площадката не беше оградена с парапет, нито пък имаше някакво укритие. Силен режещ вятър развя косата на Лирна, когато тя се подаде от стълбището. Бентен рискува да пристъпи напред и да надникне през ръба, но бързо се дръпна пребледнял.

— По-добре стойте по средата, ваше величество — посъветва я той.

Лирна погледна на изток и видя две големи стени от прах, които напредваха една срещу друга в равнината. От време на време прахът се разнасяше, разкривайки маршируващи полкове, и ѝ даваше някаква представа за разположението на Марвен. Той беше сложил от лявата си страна, до реката, плътна линия кралски гвардейци, което би попречило на обходни маневри на врага от тази посока. Центърът се държеше от смесица от нилсаелци и кралска пехота, докато основната част от кавалерията се движеше успоредно на тях по десния фланг. Зад главните сили имаше още четири полка пехота и ренфаелските рицари, макар че само две трети от тях бяха на коне — останалите трябваше да изтърпят унижението да влязат в битка пеш.

— Бива си я гледката, ваше величество — каза Илтис с рядка за него усмивка.

Вече ѝ беше дошло до гуша от битки, но ги беше виждала само като участничка. Да наблюдава развитието на една от такова разстояние предизвикваше у нея странно чувство на вина, сякаш е зрителка на някакво кърваво забавление.

— Така е, милорд — отвърна тя и се насили да се усмихне. — Бива си я гледката.

Мурел се появи до нея, превита и задъхана.

— С поздрави от брат Холун, ваше величество — изпъшка тя и ѝ подаде един далекоглед. Лирна го взе, разпъна го и го насочи към воларианската армия. Трябваше да мине малко време, докато прахта се разсее достатъчно, за да ги различи. Откри, че са подредени в стегнат строй и батальоните свободни мечове маршируват в ритъм. Също като Марвен, техният командир беше сметнал за мъдро да разположи пехотата в близост до реката, а по-голямата част от кавалерията на своя ляв фланг. Все пак тя забелязваше, че линията им е разтеглена и рехава, пехотата се движеше само в две редици, за да може да оформи достатъчно дълъг фронт, равен на този на нейната армия.

Прахта се разнесе достатъчно, за да ѝ позволи да види ариергарда им.

— Никакви резерви — промърмори тя. „Да не би да се опитва да ни обезкърви? Да жертва цяла армия, за да намали броя ни?“ Даже за един размътен ум това изглеждаше глупава стратегия. „Защо не събере достатъчно сили да ни срещне в равно съотношение по-нататък по пътя?“

Марвен спря армията на триста метра от воларианците. Кумбраелските стрелци излязоха напред и се строиха в три гъсти редици. Бурята я беше оставила само с една трета от хората, потеглили с нея по повеля на Благословената дама. Все пак надупчените от стрели трупове, които бе видяла при Алтор, показваха достатъчно красноречиво какво могат да направят дори малък брой умели стрелци, а тя имаше над три хиляди. Към тях се прибавяха дванайсет натоварени на каруци балисти, които сега се търкаляха напред. Лирна ги огледа всичките през далекогледа, за да се увери, че Алорнис не е успяла някак си да се измъкне от опеката на Давока, и въздъхна облекчено, щом видя, че я няма. Беше дала на лоначката строги указания да върже ръцете и краката на лейди изобретателката, ако тя опита да се включи в битката, и се надяваше, че не се е стигнало дотам.

През редките редици на стрелците пробяга движение, когато воларианците стигнаха на двеста крачки от тях. През далекогледа тя различи мъже, които стояха, вдигнали изпънатите си лъкове, със стрели, набучени гъсто в земята около нозете им. Пуснаха тетивите едновременно и дъждът от стрели бе толкова гъст, че тя можеше да проследи полета им — тъмен облак, който се изви като дъга между двете армии. Линията на воларианците сякаш затрепери под мощния обстрел, като главният удар беше поет от центъра.

Скоро в боя се включиха и балистите. Поне двайсет души паднаха при първия им залп, а редиците на централните батальони оредяваха с всяка крачка. Лирна гледаше как един батальон бе опустошен: десетки мъртви и ранени падаха на всеки десет крачки и накрая бойците неизбежно почнаха да забавят ход. Един офицер в тила им въртеше коня си насам-натам, размахваше меч и крещеше заповеди, докато стрелата на една балиста не проби нагръдника му с такава сила, че го изхвърли от седлото. Батальонът се забави още повече, спря, после се разкъса, мъжете захвърлиха оръжията си и хукнаха назад, приведени под несекващия смъртоносен дъжд.

Лирна не можа да чуе вика, който трябва да бе изригнал от гърлата на кумбраелците, но знаеше, че той е свиреп израз на незадоволена жажда за мъст. Без да чакат заповед, те се втурнаха в атака и се устремиха към пролуката във воларианския строй. Марвен не беше човек, който пропуска възможностите, и даде сигнал за мигновено настъпление. Цялата Кралска гвардия се затича напред, а кавалерията отдясно пришпори конете си в атака. Лирна видя как кумбраелците връхлитат врага преди облакът прах да стане прекалено гъст. Зърна как центърът на воларианците се разкъса под свирепата им атака, но скоро цялото поле беше погълнато от кълбящия се прах, в който се мяркаха само неясните фигури на биещи се мъже.

— Е — отбеляза Илтис. — Това беше жалко зрелище.

— Ваше величество. — При тихия, но настоятелен глас на Мурел Лирна се обърна и я видя, че сочи някъде на север, където друг облак прах се бе появил на отсрещния бряг на реката. Лирна насочи далекогледа си натам и различи множество конници, препускащи в галоп.

— Кавалерия — промърмори тя, докато ги гледаше как се приближават, и забеляза, че бронята им е червена вместо обичайната за воларианците черна. Освен това бяха сериозна сила, над пет хиляди по нейна преценка. „Императрицата праща своите арисаи — помисли си, спомнила си описанието на брат Френтис от един от сънищата му. — Защо не ги е пратила с армията?“

— Реката е прекалено дълбока за преминаване на мили нагоре и надолу — каза Бентен. — Даже да имат лодки, битката ще свърши преди да са успели да я пресекат.

Докато конниците в червено се приближаваха, Лирна усети някакво безпокойство, растящо в гърдите ѝ. Сега посоката им стана по-ясна. Тя беше очаквала да се насочат към фланга на армията — все пак може би щяха да опитат да преплуват реката, — но вместо това конниците препускаха право към храма, към нея.

— Колко гвардейци ни остави граф Марвен? — попита тя Илтис.

— Два полка, ваше величество. Дванайсети и Кинжалите на кралицата.

Лирна се приближи до ръба на площадката и погледна към храма долу. Лорд Норта явно беше забелязал конниците и строяваше стрелците си край брега. Сякаш усетил погледа ѝ, той вдигна глава и посочи препускащата кавалерия. „Защо им е да галопират така, щом не могат да прекосят реката? Реката…“

Насочи далекогледа към бързото течение и видя само кипнала вода, посивяла от тиня. Едва когато го свали, забеляза нещо странно: там, където се доближаваше до храма, течението изглеждаше малко по-бързо, а водата — малко по-светла.

— Под водата има нещо — прошепна тя, разбрала, че вече е прекалено късно.

Челната рота ездачи стигна в галоп до отсрещния бряг и нагази в реката без забавяне — конете газеха на не повече от две стъпки във водата, разпенвайки я до бяло. Преди Илтис да я сграбчи за ръката и да я повлече към стълбището, тя зърна един от мъжете в червени брони и ослепителната усмивка на лицето му, докато се приближаваше към южния бряг: смееше се на жалкия залп на стрелците на лорд Норта.

Давока ги чакаше в подножието на стълбите. Копието ѝ вече беше окървавено. До нея стоеше Алорнис, която се взираше вцепенена и пребледняла в касапницата, вихреща се в храма. Шумът беше оглушителен, трясъкът на мечове се смесваше с виковете на умиращите, предизвикателния рев на онези, които все още се сражаваха, и смеха на мъжете, дошли да я убият.

Един от Кинжалите на кралицата, едър мъж, размахваше брадва и ревеше яростно при всеки удар, докато противникът му в червена броня се изплъзваше с танцова стъпка и постоянно го рязваше през лицето. Зад тях храмът представляваше хаос от вихреща се битка и стомана. Лорд Норта едва се виждаше сред гъмжилото: посече един арисай и вдигна на крака един от Кинжалите, а гласът му ехтеше — той крещеше да се строят в защитна формация. Въпреки уменията му Лирна виждаше, че оцеляването му се дължи до голяма степен на Снежинка. Бойната котка бе истински вихър от нокти и зъби, поваляше враговете един след друг, сякаш без да усеща раните, които ѝ нанасяха.

— Трябва да… — започна тя и понечи да тръгне напред.

— Не! — Грамадната длан на лорд-протектора се сключи около ръката ѝ и я повлече нанякъде, така че тя изгуби лорд Норта от поглед.

— Лорд Норта! — възрази тя и опита да се отскубне.

— Ще умре тук, защитавайки вас, ваше величество. — Илтис я избута до една стена, когато иззад ъгъла изникна някакъв арисай, нададе радостен смях и мушна към лорд-протектора с тесния си меч. Илтис се изви и острието на арисая се счупи в камъка, макар че в ръката му остана достатъчно стомана, за да парира ответния удар отгоре на Илтис. Обаче не беше достатъчно бърз да избегне копието на Давока, насочено към слабините му. Илтис избута трупа настрани и сграбчи отново ръката на Лирна.

— Конете са вързани в западния край на лагера. Ако аз загина, ваше величество, не се суетете.

Още двама арисаи се появиха да препречат пътя им и Давока и Илтис моментално се хвърлиха да ги посрещнат. Тази част от храма се състоеше главно от тесни пътеки между пирамидалните структури, които ограничаваха движенията на бойците, макар че изглежда улесняваха Илтис. Едрият лорд заклещи с дръжката на меча си оръжието на противника и го повали с тежестта си, после заби коляно в гърдите му, за да му изкара въздуха, преди да заблъска незащитената му глава в стената, пак и пак, докато черепът се спука като яйце.

Нападателят на Давока успя да отклони точните ѝ мушкания с явна лекота, но смехът му секна, щом Лирна метна ножа си и го заби в шията му. Звън на стомана зад гърба ѝ я накара да се обърне и тя видя Бентен, опрял гръб в една стена, да размахва бясно меча си, отбранявайки се срещу двама арисаи. Приклекналата до Лирна Мурел нададе яростен писък, хвърли се към по-близкия враг и заби камата си в ръката му. Арисаят се дръпна, преди тя да успее да извади оръжието си за нов удар, и я удари с юмрук в лицето. Мурел политна назад. Той тръгна след нея, широко ухилен, а после рухна, понеже мечът на Бентен се впи в шията му. Другият арисай лежеше мъртъв в нозете му, но ръката на младия лорд притискаше една рана отстрани на тялото му и през пръстите му се стичаше гъста кръв.

— Милорд! — Лирна се втурна към него, но Мурел я хвана и я спря. Окото на момичето вече се подуваше и то не стоеше много стабилно на краката си, но все пак имаше достатъчно сила да попречи на Лирна да отиде при Бентен. Появиха се още трима арисаи и единият хвърли бърз поглед към ранения лорд, преди да му пререже гърлото с едно ловко движение.

— Лиърна! — Давока я стисна за рамото и я повлече. Светът се превърна в размазана картина на ожесточена битка. Илтис вървеше напред и се опитваше да намери път през каменния лабиринт, сега осеян с трупове на всеки ъгъл. Давока пазеше тила им, като се спираше да намушка всеки преследващ ги арисай, който навлезеше в обсега ѝ. До Лирна Мурел държеше ръката на Алорнис; по лицето на придворната изобретателка не личеше тя да забелязва много от заобикалящия ги ужас.

Илтис нададе вик на безсилие, щом видя, че пътят им отново е преграден. Приклекна под замаха на един меч и нанесе контраудар, който остави противника му да гледа с кикот отсечените си пръсти. Лорд-протекторът се озърна и на лицето му имаше паника, на която Лирна не смяташе, че е способен. Именно страхът му я накара да се съвземе и да прогони гледката на Бентен, с кръв, стичаща се от разсечения му врат, за да напои пода на храма. „Боговете са вечно жадни…“

— Към центъра, милорд — каза тя на Илтис. — Там поне имаме съюзници.

Той се поколеба за момент, после се поклони леко.

— Моля за прошка за неуспеха си…

— Времето е против нас, милорд. — Наблизо лежеше една жена от Кинжалите на кралицата, слаба и тъмнокоса, гушнала една брадвичка, сякаш е обичното ѝ чедо. Лирна се наведе да вземе оръжието и кимна на Илтис да продължава.

Наложи се да си пробият път с бой до оцелелите защитници на лорд Норта, около петдесет човека, събрани в плътен кръг в центъра на храма, заобиколени от растяща стена мъртъвци. Илтис посече в гръб един арисай и завърша наляво-надясно с меча си, за да отвори пътека, достатъчна на Лирна и Мурел да преминат с Алорнис помежду им. Илтис се опита да ги последва, но падна, когато един арисай го изрита в краката. Другите се скупчиха да го довършат, но отстъпиха, когато Давока скочи между тях и развъртя копието си, поразявайки очи и протегнати ръце. Спря, за да вдигне Илтис на крака, и лорд-протекторът се вряза в гъмжилото от мъже с червени брони, а лоначката го следваше, без да спира да върти копието.

Лирна бързо беше прибрана в средата на формацията, където откри Снежинка, полегнала на една страна. От челюстите ѝ висеше разкъсана плът, козината ѝ бе сплъстена, а камъкът под нея — хлъзгав от кръв. Въпреки раните големите ѝ жълти очи се взираха в Лирна ярки както винаги. Тя даже измърка тихо, когато Алорнис клекна да я погали по главата.

Какофонията изведнъж отслабна и звънът на оръжия стихна, чуваха се само стоновете на ранените. Лирна се огледа. Арисаите ги заобикаляха плътно от всички страни, но като че ли бяха отстъпили малко. Мнозина бяха ранени, някои тежко — останали без очи, със зейнали рани по лицата или с кръв, бликаща обилно от дупки в бронята им, — но всички до един се усмихваха, не с подигравка, не с жестокост, а с радост.

„Те са създадени именно за това — помисли си Лирна, докато погледът ѝ шареше по морето от щастливи лица. — Нова раса, родена да се наслаждава на клането. Съвършената порода воларианци.“

Около нея стояха Кинжалите на кралицата и дишаха хрипливо и накъсано, напрегнати в очакване на следващата атака. Повечето бяха ранени. „Но все още няма страх — помисли тя, като видя как мнозина ѝ хвърлят скришни погледи, сякаш боейки се от нейното неодобрение. — Императрицата е създала нещо зло. Аз съм създала нещо велико.“

— Изглежда, ги правим щастливи — каза тя, изправи се и вдигна брадвичката над главата си. Окървавеното острие свидетелстваше, че собственичката му не се е дала лесно, и тя смяташе да направи същото. — Останете до мен и ще ги накараме да плачат!

Кинжалите на кралицата изреваха в един глас, свиреп рев на предизвикателство и жажда за кръв, и размахаха оръжията си към арисаите, засипвайки ги с обиди.

— Ще те накарам да си изядеш топките, шибаняк ухилен! — извика един плещест мъж с алебарда към най-близкия арисай, който, изглежда, намери това за още по-весело.

Лирна срещна погледа на лорд Норта и прочете в него мрачна решителност. Той сведе поглед към Снежинка, която вече бе склопила очи, и лицето му потръпна от ярост и скръб. После се изпъна.

— Ще изведем нашата кралица оттук! — викна той на войниците си. — Строй се за атака!

Реакцията бе незабавна: Кинжалите на кралицата се раздвижиха с несъзнателна прецизност, родена от месеци тренировки, и за броени секунди образуваха клин. Норта вдигна меча си и се приготви да даде заповед за настъпление, но спря, щом зърна някакъв смут в редиците на арисаите. Гъмжилото се раздели и напред пристъпи висок мъж, със същата червена броня като тях, но с лице на старец, с изпити черти, тънки устни и бледосини очи. За разлика от арисаите, той не се усмихваше.

Лирна видя как ръката с меча на Норта увисна и той зяпна смаяно високия мъж.

— Аспект?