Огнената кралица

3.

Френтис

Тя се събужда и очите ѝ виждат смътно жълто сияние в свят на сенки. Сиянието се избистря до пламъка на една-едничка свещ, но не толкова ясен, колкото би трябвало. За миг тя се чуди дали не се е преродила в полусляпо тяло, шега на Съюзника или допълнително наказание. Но после си спомня, че зрението ѝ, зрението на първото ѝ тяло, винаги е било необичайно остро. „По-зорка си от всеки ястреб“, казваше баща ѝ преди векове, рядък комплимент, който тогава извикваше сълзи в очите ѝ, но сега не извиква нищо в тези. Тези по-слаби крадени очи.

Лежи върху твърд камък, студен и груб под голата ѝ кожа. Тя сяда и нещо се размърдва в сумрака, един мъж пристъпва от сенките в мъждивата светлина. Носи униформата на Гвардията на Съвета и лицето му е обрулено като на ветеран, но тя съзира истинския му лик в злобата, изпълнила потъмнелите му очи.

— Как го намираш? — пита той.

Тя вдига ръце, сгъва пръстите и размърдва китките.

— Силно, хубаво.

Ръцете ѝ са жилави, добре оформени, а също и краката — гъвкави и подвижни.

— Танцьорка? — пита тя гвардееца.

— Не. Намериха я още млада. От племената на северните хълмове, по-богати на Надарени от всяко друго място в империята. Дарбата ѝ е могъща, свръхестествена власт над вятъра. Нещо, за което съм сигурен, че ще намериш приложение. Беше обучена да си служи с нож, меч и лък. Като осигуровка срещу неизбежното ти падение.

При тези думи тя усеща слаб гняв.

— Не е било неизбежно. Не повече, отколкото е неизбежна любовта. — Изкушава се да остави гнева си да се натрупа, да подхрани новото ѝ тяло с ярост и да изпита способностите му върху лукаво гледащия я Пратеник, но я спира едно друго усещане… Музиката потича, мелодията е свирепа и силна. Песента ѝ се е върнала!

Тя открива, че в гърдите ѝ бълбука смях, и го освобождава — отмята глава назад и се смее. В смеха ѝ отеква ликуване и тогава я осенява друга мисъл, не по-малко свирепа и радостна: „Знам, че ме виждаш, любими!“

Той се събуди със сепване, което предизвика любопитното скимтене на спящия в краката му Боец. До него инструктор Ренсиал продължаваше да спи със странно безметежна усмивка; човек, намерил доволство в съня си. С изключение на битките това бе единственото време, когато Ренсиал изглеждаше с всичкия си. Френтис изпъшка, седна и тръсна глава да прогони съня. „Сън ли? Наистина ли вярвам, че е само сън?“

Изтласка тази мисъл от ума си и нахлузи ботушите. Взе си меча и излезе от малката палатка, която делеше с инструктора. Небето бе още тъмно и по височината на луната той прецени, че са изтекли не повече от два часа от новия ден. Около него отрядът спеше, палатките, осигурени от лорд Бандерс, бяха невероятен разкош след толкова много дни на несгоди. Лагерът им бе разположен на южния склон на висок хълм, един от многото, които правеха граничните райони на Ренфаел тъй лесни за разпознаване. Баронът беше забранил да палят огньове, защото не виждаше причина да издават броя си на лорд Дарнел.

„Шест хиляди“, помисли Френтис, докато очите му обхождаха лагера, припомняйки си информацията, осигурена им от злочестия лорд Вендерс. „Дали ще стигнат, за да завземат град, държан от рицарите на Дарнел и цяла дивизия воларианци?“ Тих звук привлече вниманието му към палатките, където спеше отрядът му, приглушено кикотене откъм палатката, която Арендил делеше с лейди Иллиан. Чу неясен, но настойчив шепот, последван от още кикотене. „Трябва да спра това“, реши Френтис и тръгна напред, но после спря, щом си спомни думите на Иллиан от предния ден: „Аз не съм дете…“

„Те загубиха младостта си в кървавия ми поход — помисли си. — А във Варинсхолд ги чака и по-лошо.“ Въздъхна и се отдалечи. Звуците заглъхнаха зад него.

Днес месечината беше половинка, но небето бе ясно и имаше достатъчно светлина, за да види добре низините под хълмовете — засега там нямаше никакъв враг. „Дали ще чака? — зачуди се Френтис. — Когато Дарнел чуе, че Бандерс е вдигнал васалството си срещу него и е укрил сина му, дали ще дойде?“ Стисна дръжката на меча и жаждата за кръв забушува отново, извиквайки както винаги нейния глас: „Значи все пак не си се отървал напълно от тези наслади, а, любими?“

— Остави ме на мира — прошепна той на волариански, стисна зъби и насили ръката си да пусне меча.

— Научил си нов език, а, братко?

Френтис се обърна и видя откъм сенките да се приближава един брат горе-долу на неговата възраст, висок, с тясно красиво лице и крива усмивка. Именно усмивката размърда спомените му.

— Иверн — каза той след миг.

Младият брат спря на няколко крачки от него и го огледа с почуда.

— Когато брат Солис ми каза, помислих, че си прави шеги с мен — рече той. — Но пък той кога ли се е шегувал? — Пристъпи напред и разтвори ръце да сграбчи Френтис в топла прегръдка.

— Орденът… — започна Френтис, щом Иверн отстъпи. — Домът падна. Няма други…

— Знам. Той ми разказа историята ти. Малко над стотина сме — всичко, което е останало от Шестия орден.

— Аспект Арлин е жив. Блюдолизецът на Дарнел го потвърди, макар че не можа да ни каже къде във Варинсхолд са го затворили.

— Загадка, която ще бъде решена, когато стигнем там. — Иверн кимна към палатките. — Имам останала половин бутилка Приятел на братята, ако искаш да си я поделим.

Френтис никога не си бе падал особено по любимото питие на ордена. Не харесваше как то притъпява сетивата му, затова се ограничи с учтива глътчица, преди да подаде бутилката обратно на Иверн, който, изглежда, нямаше такива опасения.

— Казвам ти чистата и пълна истина — настоя той, като удари една здрава глътка. — Тя ме целуна, в устата!

— Принцеса Лирна те е целунала? — попита Френтис и повдигна вежда.

— Абсолютно. След изпълнена с опасности и осмелявам се да кажа, вече легендарна мисия във владенията на лонаките. Бях преполовил описването на цялата история, за да бъде включена в архива на брат Кейнис, когато дойде вестта за нашествието. — Усмивката му стана тъжна. — Най-славният ми момент като брат, загубен за историята заради по-сериозни грижи. — Погледна Френтис в очите. — По пътя на юг слушахме много за теб. Разказите за Червения брат се носят нашир и надлъж. Даже според една версия си я видял как умира.

Огънят лижеше лицето ѝ, а тя пищеше, косата ѝ почерня, докато удряше пламъците с ръце…

— Не съм я видял да умира — каза той. „Само убих брат ѝ.“ Беше разказал всичко на брат Солис предната вечер, докато отрядът нагъваше първото си свястно ядене от дни, някои бойци бяха толкова изгладнели, че ръцете им трепереха. Солис беше изслушал всяка дума без коментар, а бледият му взор не издаваше нищо, докато течеше епичната история за убийства и болка. Когато Френтис свърши, и той като аспект Грейлин му даде строги нареждания да не повтаря историята пред никого и да поддържа същата фантазия, в която вярваха неговите последователи. „Същата лъжа“, добави насмешливо гласът на жената.

— Значи има шанс — настоя Иверн. — Тя може да е още жива.

— Всеки ден се моля на Покойните да е така.

Иверн отпи още една глътка.

— Лонаките не разбираха какво е принцеса, затова я наричаха кралица. В крайна сметка се оказаха прави. Ако аз бях воларианец, щях да се моля да е мъртва. Не бих искал да съм мишена на отмъщението на тази жена.

„Отмъщение“, помисли си Френтис, взирайки се в ръцете си, ръцете, които бяха прекършили врата на един крал. „Или справедливост?“

Върна се при отряда сутринта и откри Давока, потънала в разговор с Иллиан. Младата благородничка седеше вцепенена и бледна, докато лоначката ѝ говореше с наставнически тон.

— Трябва да внимаваш — предупреди я тя, докато плъзгаше бруса по острието на копието си. — Надутият корем не е хубаво нещо в битка. Погрижи се той да свършва на бедрото ти.

Щом зърна Френтис, Иллиан се изчерви, стана и се отдалечи сковано, но забързано, като успя да издаде само немощно писукане в отговор на поздрава му.

— Сред мерим хер такива неща не се обсъждат открито — каза Френтис на озадачената Давока, като се настани до нея.

— Момичето е глупаво — отвърна тя и сви рамене. — Бързо се гневи, бързо си разтваря краката. Първият ми съпруг трябваше да даде три коня, преди да легне с мен.

Френтис се изкушаваше да я попита колко коня ще трябва да даде Ермунд, като му дойде времето, но реши, че подобен въпрос не е подходящ. Обвързан от своята клетва, рицарят бързо бе заел отново мястото си край барон Бандерс и неговият меч щеше силно да им липсва. Давока обаче не изглеждаше смутена от внезапното му напускане на отряда и Френтис се зачуди дали той не е бил просто едно добре дошло развлечение през редките спокойни дни в Урлиш.

— Тук нещата са различни — каза той, повече на себе си, отколкото на нея. „Иллиан се превърна от глезено момиченце в смъртоносна ловкиня, Греблото — от престъпник във войник, Грейлин — от инструктор в аспект. Всичко е различно. Воларианците ни изградиха ново Кралство.“

Брат-командир Солис дойде, докато закусваха. Удостои Давока с почтително кимване и се поколеба само за миг при вида на Трийсет и четири, който му отвърна с усмивка и изискан поклон.

— Барон Бандерс свиква съвет — каза Солис на Френтис. — Иска да чуе твоето мнение.

— Петстотин рицари и едно нощно гърне воларианци, а? — Барон Бандерс повдигна рошавата си вежда срещу Френтис и се изсмя. — Това надали е могъща армия, братко.

— Ако Вендерс е казал истината — отбеляза Солис.

Баронът провеждаше съвета си на едно поле встрани от главния лагер. Капитаните и лордовете от армията му се бяха наредили в кръг без особени церемонии или официални представяния. Изглежда, Бандерс не си падаше по често претенциозните маниери на ренфаелската аристокрация.

— Вендерс не ми се стори човек с достатъчно ум за измама, братко — каза Френтис на Солис, преди да се обърне към Бандерс. — Една воларианска дивизия включва над осемстотин души, милорд. Освен това имат наемници от свободните мечове, които да пазят роботърговците, и куритайски части. Предупреждавам ви, не ги подценявайте.

— По-лоши са от алпиранците, значи?

— В някои отношения.

Баронът изсумтя и повдигна вежда към Ермунд, който кимна мрачно.

— Убихме мнозина в гората, милорд, но това ни струваше скъпо. Ако имат още, превземането на града ще е кървава работа.

— При положение, че Дарнел има достатъчно ум да остане зад стените — замислено каза Бандерс. — Но умът не спада към неговите добродетели.

— Само че той си е наел ум — рече Френтис. — Вендерс ни каза, че Лакрил Ал Хестиан е бил принуден да служи като Военачалник на Дарнел. Той отлично знае колко е важно да не излиза в открита битка с нас.

— Кървавата роза — промълви Бандерс. — Да си кажа правичката, никога не съм го понасял. Но и никога не ми е приличал на предател.

— Дарнел държи сина на Ал Хестиан като заложник за лоялността му. Трябва да гледаме на него като на враг, и то такъв, който не е склонен към погрешни преценки.

— Обаче не успя да удържи Марбелис. — Бандерс хвърли поглед към Солис. — Нали така, братко?

Отговорът на Солис беше предшестван от кратка пауза и Френтис се зачуди какви ли ужаси се тълпят в паметта му.

— Никой не би могъл да удържи Марбелис, милорд — каза той. — Едно камъче не може да устои на океана.

Бандерс се умълча и се почеса по брадичката.

— Надявах се Урлишката гора да прикрие нашето настъпление — каза след малко. — Поне за известно време, като същевременно ни осигури дървен материал за стълби и обсадни машини. Сега сме лишени дори от това.

— Има и други начини, дядо — обади се Арендил. Майка му, лейди Улис, стоеше до него, стиснала здраво ръката му. Облекчението ѝ, че го е намерила жив предния ден, се бе изляло в сълзливи целувки, макар явно да бе огорчена от настояването на сина си да остане в отряда на Френтис.

— Добрият брат — каза Арендил и посочи към Френтис, — Давока и аз се измъкнахме през градската канализация. Щом можем да излезем, със сигурност можем и да влезем по същия път.

— Тръбата в пристанището е лесно видима за техните моряци — рече Френтис. — Но има и други варианти, а един човек в отряда ни познава канализацията почти толкова добре като мен.

— Имам четири хиляди рицари, които няма да се натикат толкова лесно в отходна тръба, братко — изтъкна Бандерс. — Вземеш ли им конете, ползата от тях е колкото от евнух в бардак. Останалите са войници и няколкостотин селяни със сметки за уреждане с Дарнел и неговите псета.

— Аз имам над сто братя — каза Солис. — Плюс отряда на брат Френтис. Със сигурност достатъчно голяма сила, за да завземем някоя порта и да я държим достатъчно дълго, за да влязат рицарите ви.

— А после какво? — попита Бандерс. — Те нямат опит в уличните боеве, братко.

— Готов съм да се сражавам и в блато — заяви Ермунд, — стига това да доведе Дарнел в обсега на меча ми. Не подценявайте духа на своите рицари, милорд. Те не са избрали лекомислено своя път и ще ви последват дори в Отвъдното, само да заповядате.

— Не се съмнявам в духа им, Ермунд — увери го Бандерс. — Ала нашето васалство е загубило достатъчно войни, за да усвои урока, че атакуващата стена от стомана не може да спечели всяка битка. А и дори да предположим, че успеем да завземем града, основната част от вражеските сили все още обсажда Алтор. Когато приключат там, накъде мислиш, че ще тръгнат?

— Според малкото разузнавателна информация, която успяхме да съберем — каза Солис, — васален лорд Мустор се държи далеч по-дълго от очакваното. Докато воларианците превземат столицата му и подчинят васалството, зимата вече ще е на прага ни. Това ни дава достатъчно време да се окопаем и да съберем подкрепления от Нилсаел и Пределите.

При споменаването на Пределите Бандерс се обърна към един от своите капитани, рицар ветеран с бяла емайлирана броня.

— Доколкото разбирам, още нямаме вести, лорд Фурел?

— Ездата до Минсхол е дълга — отвърна рицарят. — А пътят до Пределите е още по-дълъг. Пратениците ни потеглиха едва преди десет дни.

— Надявах се той вече да се е раздвижил — рече умислено Бандерс и Френтис нямаше нужда да чуе името, което му се въртеше в ума.

— Раздвижил се е — каза той. — Знам го. — Погледна към брат Солис, който му кимна в отговор. — А ако при неговото пристигане държим в ръцете си Варинсхолд, това много ще улесни задачата ни.

— Искате от мен да поема голям риск въз основа единствено на вяра, братко — промърмори Бандерс.

— Вярата — отвърна Френтис — е моят занаят, милорд.

Армията на барона беше добре екипирана с коне, повечето взети от именията на рицари, съюзили се с Дарнел. Всички до един бяха жребци, впечатляващо високи и с неспокойното поведение на животни, отгледани за бой. Инструктор Ренсиал обикаляше из временното заграждение, където бяха затворени те, сякаш без да забелязва пръхтенето и цвиленето им, и опипваше хълбоци и шии със съсредоточеното изражение на познавач.

— Не е толкова… — Давока потърси правилната дума, докато гледаха как инструкторът си върши работата. — Ара-камин. Болен в главата.

— Луд — каза Френтис, наблюдавайки увереността, с която се движеше инструктор Ренсиал. — Не е толкова луд, когато е с конете. Знам.

— Той гледа теб и вижда син — каза Давока. — Това също ли го знаеш?

— Той вижда много неща. Повечето от които не съществуват.

Инструкторът им избра коне — един млад сивушко за Френтис и як черен жребец за Давока.

— Много е голям — каза тя и отстъпи малко, когато конят я подуши. — Няма ли по-малки?

— Няма — отвърна само инструктор Ренсиал и се отдалечи да избере още животни.

— Ще му свикнеш — увери я Френтис и почеса своя кон по носа. — Чудя се какво ли име ще му дадеш.

— Мерим хер — измърмори презрително Давока. — Хората имат имена. Конете се яздят и се ядат.

По пладне потеглиха на юг. Брат Солис разузнаваше напред с братята, а рицарите ги следваха в стегната колона. По заповед на барона всеки мъж беше въоръжен и готов за бой. Селските бунтовници ги следваха пешком, предимно сурови на вид мъже с малко броня, но богато разнообразие от оръжия. Мрачната еднотипност на израженията им бе добре позната на Френтис — лица на пострадали и ядосани хора. Според това, което му беше разказал Иверн за пътешествието си от Прохода, ставаше ясно, че останал без властта на Короната, Дарнел не бе губил много време да потърси сметка за отдавна таени обиди и голяма част от гнева му се стоварила на главата на простите хорица, обработващи земите на враговете му. Отрядът на Френтис, в който малцина можеха да се нарекат опитни ездачи, образуваше ариергарда, разтеглен в хлабав строй, труден за поддържане от повечето му хора.

— Мразя… конете! — изпъшка Греблото, докато се подрусваше на гърба на червеникавокафявия жребец, избран за него от Ренсиал.

— Лесно е! — каза му Иллиан и пришпори коня си напред, яздеше го с отработена лекота. — Просто се надигаш малко в правилния момент.

И се засмя, когато Греблото опита не особено сполучливо да направи същото, тупна тежко на седлото и изпъшка:

— Ох, жалко за неродените ми деца!

След Френтис и инструктор Ренсиал Арендил и Иллиан бяха несъмнено най-добрите ездачи. Френтис прати Арендил на запад, а Иллиан на изток със заръката да наблюдават фланговете и със строги заповеди да се върнат веднага, ако забележат следа от приятел или враг. Лейди Улис показа явно недоволство, че Арендил напуска отново полезрението ѝ, но ограничи възраженията си до сурово въсене. Беше дошла при тях, докато се строяваха, почти без да обели и дума, освен заявлението, че ще пътува със сина си по заповед на барона, макар да изглеждаше окуражена от присъствието на Давока.

— Знам, че дължа живота му на теб — каза тя на лоначката. — Каквото и да поискаш в отплата…

— За мен Арендил е горин — отвърна кратко Давока и щом видя неразбиращото ѝ мръщене, добави: — Клан. — Протегна ръка и я размаха към целия отряд, от Френтис до Трийсет и четири и Греблото, който все още трепваше от болка при всяко подрусване на седлото. — Моят клан. Кланът Изгорен лес. — И се засмя. — Сега е и твой.

— Вече можеш да се прибереш у дома — каза ѝ Улис. — Северът е чист по целия път до планините.

Лицето на Давока потъмня, сякаш я бяха обидили, но после, щом видя искреното любопитство на Улис, изражението ѝ омекна.

— Кралицата не е намерена — каза Давока. — Не ще има дом за мен, докато това не стане.

Навлязоха в труднопроходимия хълмист терен късно вечерта. Бандерс прие избора на Солис за място на лагера — склон със северно изложение, който предлагаше открит изглед във всички посоки и беше защитен от юг от дълбока пропаст. Този път огньовете бяха разрешени, защото Бандерс отлично знаеше, че толкова навътре в азраелска територия всякакви опити да се скрие такава голяма група хора са излишни.

Отрядът на Френтис получи задачата да пази източния фланг и той разположи часовите нагъсто — двойки войници, дежурещи на тричасови смени. Докато обикаляше периметъра, Иллиан се върна.

— Много се забави — каза ѝ той. — Арендил се прибра още преди час. В бъдеще се връщай преди смрачаване.

— Съжалявам, братко — отвърна тя; избягваше погледа му и той разбра, че още не се е отърсила от смущението от тази сутрин.

— Нещо за докладване? — попита я с не толкова строг тон.

— На мили околовръст няма жива душа — отвърна тя и изражението ѝ се разведри леко. — Освен един вълк на десет мили зад нас. Трябва да кажа, че никога не съм виждала толкова голям. Нито толкова дързък. Просто клечеше и ме гледаше сякаш цяла вечност.

„Сигурно е надушил кръвта, която ще се пролее“, помисли Френтис.

— Добре. Починете си малко, милейди.

Довърши обиколката на постовете. Бойците бяха в бодро настроение. Сега, когато ужасите на бягството им от гората бяха свършили, те бяха по-войнствени отвсякога и мнозина изразяваха нетърпението си да стигнат до Варинсхолд.

— Наклонът на везните още не се е променил, братко — каза му бившият ефрейтор от градската стража Винтен и леко налудничавият блясък в очите му извика спомени за Джанрил Норин. — Твърде много кръв тежи от нашата страна. Ще ги уравновесим при Варинсхолд, или ще умрем.

Френтис се върна в главния лагер и вечеря заедно с онези, които бяха още будни. Трийсет и четири, нагърбил се напоследък с голяма част от готварските задължения, беше сготвил вкусна яхния от яребици и гъби, която засрамваше аматьорските опити на Арендил.

— Значи са те учили не само да измъчваш, а и да готвиш? — попита го Греблото между хапките. Мазнина се стичаше по брадата му, докато дъвчеше.

— Робът готвач на последния ми господар се разболя по време на пътуването насам — отвърна Трийсет и четири. Вече говореше езика на Кралството с плашеща липса на акцент. — Накараха го да ми предаде уменията си, преди да умре. Винаги съм се учил бързо.

Докато вземаше купичка яхния от ръцете на бившия роб, лейди Улис попита предпазливо:

— Да измъчваш ли?

— Аз бях номериран роб — отвърна Трийсет и четири с характерния си безизразен тон. — Специалист. Обучаван в изкуството на мъченията още от дете. — И продължи да загребва с черпак от яхнията и да я раздава, докато тя се взираше в него. А после погледът ѝ се плъзна бавно по лицата около огъня. Френтис знаеше, че за първи път ги вижда истински. Жестокостта, която ги бе оформила, личеше ясно в суровата твърдост в очите на Греблото, в намръщената съсредоточеност на Иллиан, докато тя смазваше тетивата на лъка си, в замислените очи на Арендил, докато той се взираше в огъня и си ядеше яхнията в механичен и несъзнателен ритъм.

— Пътят беше труден, милейди — каза ѝ Френтис. — Налагаше се да правим тежки избори.

Тя погледна сина си, посегна да приглади тъмната му коса назад от челото му и се усмихна уморено.

— Не съм лейди. Щом ще сме от един клан, трябва да знаете това. Аз съм непризната извънбрачна дъщеря на барон Бандерс, нищо повече. Казвам се просто Улис.

— Не — заяви Арендил и хвърли строг поглед около огъня. — Майка ми се казва лейди Улис и всеки, който я нарече другояче, ще отговаря пред мен.

— Прав сте, милорд — каза му Френтис. — Прав сте.

Продължи да чисти оръжията си дълго след като другите се бяха прибрали в палатките си. Познатото басово хъркане на Греблото се носеше над лагера. Когато мечът и ножът му вече блестяха, той почисти ботушите си, после седлото, после свали тетивата на лъка и провери дървото за пукнатини. След това седна и се зае да точи върховете на стрелите си. „Нямам нужда от сън“, повтаряше си, макар че ръцете му почнаха да изтръпват от умора, а главата му все клюмаше неволно към гърдите.

„Това са просто сънища.“ Опита се да вложи убеденост в тази мисъл и хвърли неохотен поглед към палатката си. „Просто клеймото на нейната компания, смрадта ѝ, задържала се в ума ми. Просто сънища. Тя не ме вижда.“ Накрая обаче се предаде, понеже си поряза палеца. Прибра стрелите в колчана и се заклатушка към палатката. „Просто сънища.“

Тя стои на върха на висока кула, Волар се е проснал пред нея в цялото си древно великолепие, улица подир улица от жилищни сгради, мраморни къщи, градини с чудна подредба и безброй кули, стърчащи от всички страни, макар и никоя висока колкото тази: Кулата на Съвета.

Тя вдига очи към небето, търси мишена. Денят е ясен, небето почти изцяло синьо, но тя съзира малко облаче на мили над себе си, тънко и рехаво, но достатъчно за целите ѝ. Потърсва дарбата в себе си и открива, че трябва да потисне песента си, за да я извика, но когато го прави, мощта ѝ я разтърсва, кара я да се олюлее и да посегне към парапета. Усеща познато капене от носа си и разбира, че цената на тази дарба ще е още по-трудно поносима, отколкото на чудесния огън, който е откраднала от Ревек. Думите му се връщат в съзнанието ѝ, изпълнени с грижливо премерена ирония: „С крадените дарове винаги е така, не смяташ ли?“

„Какво ли знаеше той? — мисли си тя, макар че презрението ѝ е насилено и неискрено. — Знаеше достатъчно, за да не бъде заслепен от любов.“

Изтласква нежеланите мисли от главата си и се съсредоточава върху облака, дарбата ѝ се надига, още кръв руква от носа ѝ, когато я освобождава, и облачето се усуква в стегнат вихър, преди да се разкъса и филизите му да избледнеят в ясното синьо небе.

— Впечатляващо.

Тя се обръща и вижда висок мъж в червена роба да се появява от стълбището на покрива на кулата. След него на светло излизат двама куритаи, с ръце на мечовете. Тя още не е изпробвала уменията на тази нова черупка и трябва да устои на изкушението да го направи сега. „Скрий някое предимство и удвояваш стойността му.“ Една от аксиомите на баща ѝ, макар тя да подозира, че може да я е откраднал от отдавна мъртъв философ.

— Арклев — поздравява тя високия, когато той се приближава до нея. Вижда промяна в него, нова умора около очите му, изражение, което ѝ е добре познато. „Той скърби.“

— Пратеникът си замина — казва ѝ той. — Спокойно можем да кажем, че напътствията на Съюзника сега ще бъдат изричани само от теб.

Напътствията на Съюзника… Като че ли той би могъл да разбере истинския смисъл на тези думи, какво значи за една душа в Пустотата да чуе гласа на Съюзника. Тя едва не се засмива на невежеството на това прастаро човече. „Векове живот, а все още не знае нищо.“

Той се взира с очакване в нея, челото му е смръщено в лека загриженост и тя осъзнава, че е минало известно време, откакто го е изрекъл. Откога стои тя тук? Кога се е качила на кулата?

Вдишва дълбоко и оставя объркването да се стопи.

— Ти скърбиш — казва му тя. — Кого си загубил?

Той се отдръпва леко и загрижеността му преминава в страх. Без съмнение се чуди какво ли вече знае. Тя е научила, че да се прави на всезнаеща може да ѝ даде същото могъщество, колкото и ако наистина е всезнаеща.

— Синът ми — казва Арклев. — Корабът му така и не е стигнал до Варинсхолд. Ясновидците не могат да зърнат и следа от него в идните времена.

Тя кимва и го изчаква да каже още нещо, но съветникът налага маска върху лицето си и запазва мълчание.

— Съюзника иска да ме издигнеш в Съвета — казва му тя. — На поста на Роботърговеца.

— Това е мястото на съветник Лорвек — възразява той. — Той изпълнява прилежно и стриктно задълженията си вече близо век.

— Като същевременно си пълни джобовете и не успява да развъди достатъчно Надарени. Съюзника има чувството, че наставленията му не се оценяват подобаващо. А сега, когато новите ни придобивки съзряват, смята, че аз ще бъда по-сигурен ръководител на това конкретно начинание. Ако Лорвек не пожелае да освободи поста си, сигурна съм, че ще се намерят предостатъчно доказателства за корупция, за да оправдаят обвинение в измяна. Освен ако не предпочиташ нещата да се уредят по-тихомълком.

Той казва и други неща, но тя не го чува — отново има чувството, че времето ѝ се изплъзва. Колко дълго е стояла тук? Когато объркването отшумява, отново е сама и небето е по-тъмносиньо. Тя обръща взора си на запад, към широкия естуар и океана отвъд. „Моля те, ела по-бързо, любими. Толкова съм самотна.“